Саманта Йънг
Всяко малко нещо (18)

18.
Бейли

Отново беше онзи момент от годината. Времето на музикалния фестивал. Едно от нещата, които обичах толкова много в Хартуел, бяха събитията в града. Провеждахме музикалния фестивал през лятото, когато беше пълно с туристи, а в самия край на сезона беше гей парадът, в началото на октомври си имахме фестивал на кокошките, за да честваме птицата символ на щата, гордата синя кокошка. После около Деня на благодарността идваше ред на Фестивала на тиквите, когато се провеждаше състезание по мятане на тикви, а в средата на февруари беше зимният карнавал.

Музикалният фестивал беше страхотен, защото беше по-спокоен от другите ни чествания. Хора от околните градове получаваха разрешение да отворят сергии със сувенири, свързани с музиката и занаятчийските изделия. Далия винаги имаше своя сергия.

Групи от цялата страна се редуваха да свирят на естрадата на Мейн стрийт. Атмосферата беше наистина хубава. Тълпи от хора се носеха лениво наоколо, наслаждаваха се на добрата музика и приятно прекараното време. А освен това набирахме средства за благотворителна организация, която си служеше с музика, за да помага в живота на деца в неравностойно положение.

През последните няколко години пропусках голяма част от деня на фестивала, защото се налагаше да работя в хотела, но тази година Ейдън ме заместваше, така че имах възможност да се помотая с Рекс и да му представя страна от Хартуел, която обичах искрено: енергията, създавана от нашата малка общност.

Беше горещ ден, така че първото в дневния ни ред беше сладолед от щанда на Айрис и Айра. За мое удоволствие заварихме Айрис и Айра да обслужват не кого да е, а Анита и Стария Арчи. Не бях виждала Анита от месеци.

Удоволствието ми беше помрачено от това колко изтерзана изглеждаше тя. Беше в инвалидна количка, а голата й глава беше покрита с красив шал. Докато тялото й изглеждаше на път да се счупи, лицето й беше леко подпухнало, а под очите й имаше тъмни кръгове.

Старият Арчи стоеше зад инвалидната й количка. Някога той беше заклет алкохолик, едър и мускулест мъж, който искрено обичаше Анита, но не би се отказал от уискито си. Когато предишната година й поставиха диагноза тумор на гръбначния стълб, той изостави зависимостта си по начин, който беше почти чудотворен. Силата му ми взе ума.

Нейната сила ме караше да искам да се хвърля на колене.

Наведох се и я целунах по бузата.

— Как си?

Тя се усмихна уморено.

— Искаше ми се да изляза днес. Да се видя с всички.

— Радвам се, че те виждам.

— Заради това тук е. — Айрис подаде сладоледа на Анита и тя го пое видимо възторжена.

Близна и се усмихна към Арчи.

— По-добре от ледени близалки.

Той се засмя и обясни:

— В болницата ядем много ледени близалки. Раздават ги повече, отколкото лекарствата.

— Нищо не може да се мери със сладоледа на „Антониос“ — заявих.

— Ш-шт, не го казвай препалено силно — Айра отметна глава назад. — „Сладоледената колиба“

Направих физиономия. Съществуваше дългогодишно съревнование между двойката мои приятели и „Сладоледената колиба“. Айрис и Айра се стараеха да бъдат мили със собственика, господин Шикъл, но той приемаше всичко, казано от тях, като обида и опит за съревнование.

— Кой е приятелят ти? — Анита погледна встрани от мен.

Обзе ме чувство на вина заради неучтивостта, която бях проявила.

— О, боже, съжалявам. Това е Рекс. Рекс, това са Анита и Стария Арчи. И вече познаваш Айрис и Айра.

— Здравейте — той им се усмихна сърдечно.

— По-добре да ги оставим да си поръчат сладоледа — обади се Стария Арчи. — Несъмнено по-късно пак ще се видим.

Усмихнах се и кимнах, а сърцето ми се сви, когато се отдалечиха. Айрис срещна погледа ми и поклати натъжено глава. Преглътнах буцата от емоции в гърлото ми и се усмихнах с престорена ведрина.

— Аз искам ягоди и бял шоколад, моля. Рекс?

— Същото.

Минута по-късно си проправяхме път през тълпата по Мейн стрийт.

— Сладоледът си го бива — промърмори Рекс.

Засмях се, защото изглеждаше като малко момче. Толкова беше сладък. Също така се засмях, защото не попита какво й е на Анита. Преди година си мислех, че ще спечели битката с рака, но сега битката прерасна във война и изгледите не бяха обещаващи. Тя просто искаше да се наслади на деня и нямах желание да задълбаваме темата.

— Хайде, виждам някого, с когото искам да се запознаеш.

Рекс ме последва през навалицата към естрадата.

— Кел! — изкрещях.

Ниският рус мъж, който разговаряше с някакъв тип, достатъчно побъркан, че да облече кожено яке в тази жега, се завъртя и щом ме зърна, на лицето му грейна широка усмивка.

— Бейли! — прегърна ме, като ловко избегна сладоледа ми. — Мина толкова време от последния път. От онзи ужасно неприятен случай с Девлин.

— Знам. Но и двамата сме толкова заети. Няма какво да се направи. Кел, това е един мой приятел Рекс. Рекс, това е Кел Съмърс, един от градските съветници и организатор на мероприятията тук.

— Приятно ми е — Рекс протегна ръка.

Кел погледна нагоре към Рекс, пое ръката му и я разтърси енергично.

— Приятел?

Засмях се и се облегнах в Рекс.

— Да. Приятел.

— Кой е приятел? — завъртях се, а на сцената се беше появил Джейк, партньорът на Кел. Докато Кел беше миловиден, рус и темпераментен, Джейк беше висок, мургав и по-сдържан. Пое ме в топла прегръдка и ме целуна по слепоочието, преди да отстъпи назад.

— Все се каня да се отбия в хотела и да се уверя, че Девлин не ти създава проблеми.

— Не го прави — уверих го. — Повярвай ми, иначе щеше да се е разчуло.

Джейк кимна доволно и после насочи вниманието си към Рекс.

— Това е приятелят — Кел направи знак за кавички.

Завъртях очи, а Джейк се позасмя и протегна ръка към Рекс.

— Аз съм Джейк.

— Рекс.

След като се здрависаха, Джейк ме удостои с проницателния си поглед.

— Как я караш? Чухме, че сестра ти се е върнала у дома.

— Да — махнах с ръка. — Някъде тук е.

От появата й беше минала седмица и засега не беше фатално. Първите няколко дни бяха кошмарни, но в момента беше прекалено ангажирана с нейния мистериозен мъж, та да има време да ни лази по нервите.

— Как върви?

— Можеше да е по-добре, но можеше и да е по-зле — повдигнах рамене. — Семейство.

Кел направи гримаса.

— Известно ми е.

— И така, вие отново сте свършили отлична работа — посочих към естрадата и отцепената зона около нея. Наоколо кипеше активна дейност и първите две групи вече се готвеха за проверка на звука.

— Планирали сме специален ден — Кел плесна ентусиазирано с ръце. — Тази година сме поканили изключителни групи. И познай какво.

— Какво? — усмихнах се широко. Ентусиазмът му беше заразен.

— Вон Тримейн ми помогна да ангажирам страхотни групи от Ню Йорк. Както става ясно, познава доста хора.

— Вон Тримейн? Помогнал ти е? — Бях изумена.

— О, да — потвърди Кел. Погледна към Джейк. — И не беше ли прелестен? Направо прелестен?

Джейк се ухили.

— Такъв беше.

— В какъв смисъл прелестен?

— О, той е чаровник. Не знам защо повече хора не го осъзнават. Всички си мислят, че е много високомерен, но с нас беше сърдечен и естествен.

— Колко време прекарахте заедно?

— Покани ни да вечеряме с него в хотела и се поинтересува с какво може да бъде от помощ в организацията на мероприятията тази година — поясни Джейк.

Шокът не ми позволяваше да помръдна от мястото си.

Вон се беше вслушал в съвета ми. Иха.

— Ами, добре тогава.

— Както и да е, миличка, бих се радвал да останем да си бъбрим, но се налага да вървим. До по-късно, нали? — Кел ме целуна по бузата, а после се усмихна дяволито на Рекс. — Увери се да осигуриш приятно прекарване на този млад човек.

Засмях се и с Рекс поехме по пътя си, но още се намирах в лек унес.

— Вон значи? — обади се Рекс.

О, не. Беше денят на музикалния фестивал и нямах желание да обсъждам Вон с Рекс.

— Бейли!

Никога не се бях чувствала по-благодарна при чуването на гласа на Джесика. Проследих го и я забелязах да стои близо до сергиите, където Далия излагаше бижутата си. Джесика стоеше редом с Купър и Луис в краката им и заобиколени от Кат, Джоуи и Еймъри.

Еймъри беше дошла на фестивала.

Прогрес.

Втурнах се към приятелите ми и закачливо побутнах Еймъри.

— Ти си тук!

Тя се изчерви и ми се усмихна.

— Не знаех, че ще е така… Атмосферата си я бива.

— Нали? Приятели, всички познавате Рекс.

Всички, освен Джоуи, кимнаха.

— Аз не го познавам — припя хлапето и се втренчи настоятелно в Рекс.

— Ами, нека поправим това — засмях се. — Джоузеф Купър Лоусън, това е Рекс Макфарлън, мой приятел от Дувър.

— Всички ми казват Джоуи. До края на деня ще те уведомя дали и ти можеш да ме наричаш така.

Рекс се ухили.

— Ще вложа максимални усилия това да се случи.

— Как си? — Купър протегна ръка към него.

Вече се познаваха, но Купър си беше такъв. Напомняше на Рекс, че в живота си имах Купър, Купър, който би му нанесъл телесна повреда, ако ме наранеше.

Завъртях очи към Джесика, но тя само се сгуши по-плътно до Купър, защото й харесваше колко настойчиво бранеше той хората, на които държеше.

Какво да не му обичаш на това?

— Прости му — Кат разроши косата на сина си. — Днес ще свири на фестивала и по тази причина прелива от енергия и набит с пръчка ентусиазъм.

— Набит с пръчка ентусиазъм? — повторих недоумяващо.

— Мама не обича да използва синонима пред мен — поясни Джоуи.

— Аха, шибан ентусиазъм — проумях аз. Всички се разсмяха, а аз направих физиономия на Кат. — Опа. Съжалявам.

— Не е като да не знам какво означава думата — разпени се Джоуи. — Мама просто се държи глупаво.

— На мен фразата „набит с пръчка ентусиазъм“ доста ми допада. Ще я добавя към личния си речник — вметна Еймъри.

Джоуи, който боготвореше госпожица Висока, Руса, Мила и Красива, се втренчи в нея.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Добре. Може би все пак е смешна.

— О, разбира се — намеси се Кат. — Аз като я кажа, се срамуваш. Щом Елза я харесва обаче, значи е смешна.

— Внимавай, Катриона — Купър я почука по носа. — Завистта ти прозира.

Тя изръмжа към брат си, а после се обърна към Еймъри.

— Искаш ли да дойдеш да живееш с нас? За постоянно?

Еймъри завъртя очи, което също е огромен напредък. Кат умееше да бъде малко плашеща и Еймъри не беше напълно сигурна как да се държи около майката на Джоуи.

— Кога ще свириш? — попитах Джоуи, защото наистина нямах търпение да го чуя.

— След няколко часа.

— Едва ще го дочакам — обърнах се към Рекс. Джоуи е пианист и в известен смисъл мое протеже.

— Така ли? — впечатли се Рекс. — Нямам търпение да те чуя.

— Ти новото гадже на Бейли ли си?

— Не — отсякох аз, та да не оставям Рекс да тъне в неловкост. — Ядохте ли вече сладолед?

— Вон! — изкрещя Купър вместо отговор и насочи поглед вляво от нас.

Замръзнах. Рекс проследи погледа на Купър с отявлена съсредоточеност. Очите на Джесика срещнаха моите и тя ме погледна съчувствено. Еймъри ме стисна крадешком за ръката и аз й се усмихнах благодарно.

Всичко това се случи точно преди до нас да се появи Вон, при което Джесика и Купър се отместиха, за да го допуснат в групичката ни. Изпих го с жаден поглед.

В съответствие с топлото време и неформалното събитие Вон беше облечен в тениска с яка, която подчертаваше отличната му физика и тесни светли панталони в комбинация с мокасини. Дори и небрежно облечен, пак лъхаше на пари. Дължеше се на качеството на дрехите му, на излъчваната самоувереност и на красивия „Ролекс“ на китката му.

Несправедливо добрият му вид накара сърцето ми да заблъска и коремът ми да запърха.

По-лошото беше пълната липса на раздразнение, когато Луис скочи, за да привлече вниманието му. Вон само се засмя и го погали зад ушите, с което ме накара да се разтопя лекичко. Когато Джесика дръпна Луис обратно на земята, сред нас възцари неловко мълчание.

— Харесва ли ви фестивалът? — най-накрая Вон се обърна към Купър.

— Денят е прекрасен. Канех се да си взема бира. Ти искаш ли?

Очите на Вон стрелнаха Еймъри и мен.

— Може би по-късно. Госпожице Сондърс. Госпожице Хартуел. — Насочи поглед към Рекс и лицето му стана безизразно. — Не мисля, че се познаваме — протегна ръка. — Вон Тримейн.

За миг реших, че Рекс няма да я приеме. Дори отстрани личеше, че хватката на Рекс е прекалено силна и ме заля тревога.

— Рекс Макфарлън. Аз съм приятел на Бейли.

На устните на Вон се прокрадна мрачна полуусмивка. Каквото и да беше онова, което се мъчеше да постигне Рекс, не се получаваше и забелязах по лицето му намек за раздразнение, когато пусна ръката на Вон.

Колкото до Вон, той вдигна вежда към мен, сякаш искаше да каже „Този ли? Ти сериозно ли?“

Ако беше възможно погледът да убива, моят би го накълцал на кайма.

— Значи влизаш в играта, Тримейн?

Той повдигна рамене, а погледът му беше прекалено фокусиран върху мен, прекалено изпепеляващ.

— Реших да извадя онзи бастун от задника си.

Никой друг не го разбра, но аз да и не успях да скрия усмивката, която заигра на устните ми противно на волята ми.

— Май още виждам някоя и друга треска.

В очите му затанцуваха развеселени пламъчета и това ме развълнува. Не исках да е така, обаче се случи.

— Защо Хартуел?

Всички погледнахме към Рекс заради дошлия изневиделица въпрос. Насочен към Вон.

— Моля?

— Защо избрахте да се установите в Хартуел? Не притежавате ли хотели по целия свят?

Вон кимна, все така насочил поглед към мен и в очите му прочетох нещо предизвикателно тип Виждал съм те гола.

— Един произлязъл от нищото бизнесмен може да си позволи да избира гледката. Предполагам, харесал съм гледката тук.

Почувствах познато гъделичкане между бедрата и напрежение в гърдите, а кръвта ми закипя.

Определено имаше подтекст, нали?

О, боже мой!

Престани, Бейли! Престани да се вълнуваш от него!

Беше толкова по-лесно да го кажа, отколкото да го направя. Той ме объркваше. Предупреждава Ванеса да не ми навлича неприятности, гледа ме по начин, по който не ме е гледал друг мъж преди. В светлите му очи личеше смесица от копнеж и бушуваща сластна буря, която нацелваше слабото място в душата ми и ерогенните ми зони.

Убийствена комбинация.

Някой прочисти гърло до мен.

Рекс.

Звукът проби през надпреварата ни по взиране и като се огледах, установих, че всички пристъпваха от крак на крак, избягваха погледа ми и определено полагаха усилия да прикрият усмивките си.

Най-новият ми приятел обаче никак не беше впечатлен.

— Произлязъл от нищото? Наистина ли? Баща ви не е ли заможен?

Групичката определено реагира на този пасивно агресивен коментар.

Но Вон дори не потрепна.

— Да — и толкова. Не отдели време да се обяснява с Рекс как е постигнал всичко с двете си ръце, а не благодарение на успеха на баща си.

Точно както постъпваше във всички останали случаи.

Защото Вон никога не се обясняваше на никого, ако човекът, не заслужаваше обяснение. В този момент осъзнах, че се възхищавах от това негово качество. Уважавах факта, че не даваше пет пари какво мисли някакъв си непознат за него.

Но в същото време… Никога не се обясняваше и на мен. И именно затова беше толкова болезнено отблъскването. Исках да ме смята за достатъчно важна, та да ми дължи обяснение.

Прехвърли поглед между Рекс и мен и каквото и да беше онова, което разчете в изражението ми, то го накара да го отмести встрани.

— Трябва да вървя.

— Не, остани — помъчи се да го задържи Джес.

— Да — изненада ме Джоуи. — Опитвам се да убедя мама и вуйчо Купър да ме заведат в увеселителния парк. Опашките няма да са никак дълги, защото всички са тук.

— Мислех, че ще имаш изпълнение — отбелязах.

— Да, по-късно. Първо искам да отида в увеселителния парк — погледна към Вон. — Би трябвало и ти да дойдеш.

Вон изглеждаше също толкова смаян от поканата, но заедно с това и смутен.

— О, не съм сигурен. Може би е редно да остана тук.

И в този момент малката пакостница у мен не успя да си сдържи езика.

— Защо? Не харесваш ли увеселителния парк?

— Няма как да знам.

— Никога не си ходил в увеселителния парк?

Вон въздъхна и въздишката му звучеше като такава на раздразнение.

— Не, не съм ходил.

— Никога не си ходил? — повтори Джоуи въпроса ми. — Непременно трябва да дойдеш с нас.

— Да, Вон. Защото мисля, че от задника ти започва да се подава един сантиметър пръчка — подразних го.

Той ме изгледа кръвнишки, но личеше, че е шеговито.

Това беше наистина забавно, осъзнах. Да го закачам беше забавно. И беше редно да престана. Обаче явно не съумявах да го направя.

— Хубаво. Само ако госпожица Хартуел се присъедини.

О, по дяволите.

Е, сама се забърках в това.

— Моля те, Бейли, моля те — подхвана Джоуи. — Ако ти се съгласиш, мама също ще се съгласи.

Всички бяха срещу мен.

Погледнах към Рекс, който беше единственият не развеселен от затрудненото ми положение.

— Ходи ли ти се в увеселителния парк?

— Добре — само повдигна рамене.

Очевидно не беше „добре“.

Въздъхнах, избегнах самодоволния поглед на Вон и насочих внимание към Джоуи.

Защо това хлапе трябваше да е толкова сладко?

— Разбира се — вдигнах ръце в знак на поражение. — Да вървим в увеселителния парк и да пропуснем деня на музикалния фестивал.

— Само за няколко часа — увери ме Джоуи. — Та да отвлечем ума ми от сценичната треска.

— Постигна си своето, хлапе, така че вече можеш да спреш с емоционалното манипулиране — Кат го погали по главата.

Той се ухили дяволито нагоре към нея.

— Явно отиваме в увеселителния парк — Вон направи жест към Джоуи. — Води ни.

— Имаш ли нещо против? — обърнах се към Рекс, докато следвахме групичката по Мейн стрийт.

Той отказваше да ме погледне.

— Да прекарам следобеда с мъжа, с когото си спала ли? Не е особено напред в списъка ми с любими занимания.

— Съжалявам.

Също така съжалявах за това колко неловко ме караше да се чувствам всичко това. В сърцето си смятах Рекс за приятел и макар да бях поласкана, че чувстваше привличане към мен, аз не изпитвах същото. Така че цялото това изпълнение на ревниво гадже не постигна нищо, освен да ме накара да се чувствам странно в компанията му.

И все пак разбирах мотивите му.

Рекс беше дал ясно да се разбере, че ме харесва. И сега ме сваляше. Търпеливо. Да се намираме в присъствието на Вон би било смущаващо за него.

— Аз ще ти купя билет — заяви Рекс, щом достигнахме портала на парка и будките за билети. Това беше първото изречение, излязло от устата му за последните две минути, и тонът му беше помирителен.

— Вон купи билетите! — извика Кат назад към нас и групата мина през портала.

— Разбира се, че го е направил — Рекс въздъхна и ми отправи недоволен поглед.

Направих физиономия.

Спряхме се в кръг веднага след входа.

— Добре, хлапе — обърна се Кат към сина си. — Ти ръководиш това шоу. Какво искаш да правим първо?

Джоуи посочи към Вон.

— Ти не си идвал тук никога, така че е редно ти да избираш.

Вон се усмихна към Джоуи. С момчешка и прелестна усмивка, която ме уцели право в корема.

— Много мило от твоя страна, Джоуи — а после леденият му сив поглед стрелна мен. — И понеже госпожица Хартуел явно знае толкова много по въпроса какво е да си голямо дете, ще попитаме нея.

Джесика и Купър дори не се опитаха да сподавят смеха си. Изгледах ги убийствено, преди да насоча очи към Вон. И докато се взирахме един в друг, както винаги всичко друго около нас изчезна.

— Да се возиш ли искаш, или да играеш карнавална игра?

— Да играем карнавална игра ще включва ли да те победя в нещо?

Изсумтях шумно и никак неподобаващо за дама.

— Въобразяваш си, че можеш да ме победиш в някоя от тези карнавални игри? Ти, който не си стъпвал тук, срещу мен, която съм научена да сритвам задниците на много по-мъжествени типове от теб.

— О, това се казва предизвикателство — обади се Кат. — Ще го приемеш ли, Тримейн?

— Да, Тримейн — Купър се ухили към приятеля си. — Ще го приемеш ли?

В отговор Вон скръсти ръце и раздалечи леко крака.

Аз опрях длани на кръста си.

— Ще тълкувам това като „не“.

— И така? Какво да бъде? — намеси се Далия. — Мятане на обръчи или стрелбището?

Купър се закашля.

— Стрелбището — прокашля се отново. — Стрелбището.

— Чувам те съвсем ясно — изръмжах му. — Ти на чия страна си?

— Не знаех дали недодяланото подсказване от страна на Лоусън целеше да помогне на теб, защото си силна в мятането на обръчи, или да помогне на мен, защото си слаба. Сега вече знам — Вон се ухили лукаво. — Нека бъде стрелбището.

— О, по дяволите — промърморих под нос и пресякох групата, за да стигна до него. — Насам.

Купър Лоусън и всеки, прекарал, макар и малко време с мен в увеселителния парк, знаеше, че съм безнадеждно некадърна на стрелбището. Странно умела в мятането на обръчи, но ужасна на стрелбището. В което нямаше никаква логика, защото не изискваха ли двете неща сходни умения?

Щях да си го получа. Освен ако Вон не беше по-слаб от мен.

О, кого занасях? Никой не беше по-слаб от мен на стрелбището.

— Здравейте, добре дошли на стрелбището! — поздрави ни отговарящото за съоръжението хлапе, което звучеше отегчено до смърт. Бях убедена, че е синът на Ани, касиерката в супермаркета.

— Бен, нали? — С Вон заехме позиции зад пушките. Долових напрежението на малката ни група приятели зад гърба ни.

Подобаващо забавлявана група от приятели.

По-късно щях да ги убия всичките.

— Да. — Бен кимна.

— Каква е цената, Бен? — Кимнах към пушката.

Той посочи двете големи табели зад него. Първата гласеше Пет долара — уцелете три сини кокошки, а втората: И спечелете награда по ваш избор.

В живота си не бях улучвала и една кокошка.

Вон му подаде десет долара.

— Щях да платя за себе си.

Той се подсмихна.

— О, с радост ще платя хиляда долара да стана свидетел на това, госпожице Хартуел. Пет долара са нищо.

— Хей, познай какво? В крайна сметка не мисля, че те харесвам без бастуна.

Вон отметна глава назад и се изсмя, а аз знаех, че току-що бях излъгала. Харесвах го и още как. Много го харесвах такъв.

Зароптах под нос, хванах пушката и се прицелих.

И пропуснах.

С ъгълчето на окото си проследих как Вон вдигна пушката и я насочи умело. Прицели се. Стреля.

Една синя кокошка долу.

Вече твърдо решена, аз пробвах отново.

Пропуснах.

Вон уцели още два пъти за времето, което ми отне да пропусна веднъж.

— По дяволите! — Хвърлих яден поглед през рамо към Купър, който се тресеше в усилия да контролира смеха си. — Доволен ли си?

Той само прихна още по-силно.

— Ето.

Подскочих, защото думата беше изречена право в ухото ми. Вон беше оставил пушката си и стоеше точно до мен. В личното ми пространство. Успявах да подуша одеколона му и да зърна сребристите резки в ирисите му.

Тялото ми завибрира от тази непосредствена близост.

— Какво правиш? — Изпаднах в паника, когато се настани зад мен и дупето ми се опря в горната част на бедрата му. Напрегнах се, когато обви ръце около мен, пое моите в дланите си и ги намести.

— Държиш я погрешно — усетих гласа му в ухото ми.

Стиснах очи, защото в главата ми изникна картина как лежа под него и чувствам как се движи мен, докато ми говори разни мръсотии.

— Принцесо? — промърмори. — Слушаш ли ме?

Защо ми причиняваш това?

— Държа я погрешно — успях да изхриптя. — Добре. Покажи ми как.

— С удоволствие — тонът му беше супер мръснишки.

— Пушката, Тримейн! — троснах се.

Той се изхили и движението накара тялото му да се отърка в моето.

— Добре. — Нагласи цялостната ми стойка, като обхождаше с ръце тялото ми. Честно казано, според мен това беше извинение да ме опипа.

— Приключи ли? — озъбих се.

Той пак се засмя.

— Да. Пробвай сега. Проследи зрителната линия. Да, точно така. Сега изчакай. Задръж. Целта ти е да дръпнеш спусъка точно когато главата на кокошката достигне зрителната линия.

Напердашената ми с пръчка дързост надделя.

— Надявам се, че не спазваш този принцип и в спалнята.

Вон се наведе по-близо до мен и леко наболата му брада се отърка в бузата ми.

— И двамата знаем, че не е така.

Стиснах зъби.

— Мръсник.

— Изпроси си го. — Отдръпна се, преди да съм успяла да отговоря на коментара му. — Следвай съвета ми.

Изчаках. Концентрирах се. Последвах съвета му.

И уцелих проклетото нещо!

— Да! — завъртях се и го пернах игриво по гърдите. — Успях!

— Успя! Но все така печеля.

— Не ми пука — дарих Купър с триумфираща усмивка. — Уцелих проклетата кокошка.

— Да, така е.

— Отне ти само двайсет и девет години — поясни Кат.

— Кат Лоусън, наистина умееш да съсипваш купона — погледнах към Джоуи. — Искаш ли да пробваш?

Той поклати глава.

— Искам да се кача на влакчето.

— Хубаво — кривнах вежда към Вон. — Какво ще кажеш, Тримейн? Искаш ли да се повозиш, или се боиш?

Той ме изгледа раздразнено.

— Ти сериозно ли?

— Е, боиш ли се?

— Да вървим на влакчето. Води ни, Джоуи.

— Вие двамата сте същински деца — смъмри ни Джес и приближи към мен. — Би било забавно, само дето дори не забелязахте, че Рекс си тръгна.

Стомахът ми се преобърна, като осъзнах, че е права.

— Какво? Къде? Кога?

— Преди около минута, когато Вон реши да използва това — посочи към стрелбището — като място за натискане.

Налегна ме вина.

— Трябва да го настигна.

— Срещаш ли се с него?

— Не. Само приятели сме. Вече ти го казах. Просто…

— Всички знаем какво изпитва той към теб — заяви тя. — Знам, че те тласкам към Вон, но сега се чувствам гадно заради Рекс. Изглеждаше разстроен.

— Джес. Недей. И без друго се чувствам виновна. Трябва да тръгвам. Кажи на Джоуи, че съжалявам.

— Никой ли не иска да получи наградата? — поинтересува се Бен.

— Аз ще се погрижа — отсече Джес. — Върви.

Затичах през парка без нито дума повече и изскочих навън през главния портал. Именно тогава се натъкнах на проблем, защото Рекс можеше да е поел във всяка посока. Реших да тръгна обратно към Мейн стрийт, откъдето бяхме дошли. За мое облекчение тъкмо завих в началото на улицата и го зърнах в тълпата напред. За щастие, той беше по-висок от средното и беше облечен в червена тениска с отпечатана на гърба обложката на музикален албум.

— Рекс! Почакай!

Но той не ме чу или предпочете да не ме чуе. Запроправях си път през навалицата, като се извинявах на онези, които блъсках неволно. Най-накрая го настигнах.

— Рекс! — Дръпнах го за ръката и го принудих да спре. — Къде отиваш?

Той се вгледа в мен, а в тъмните му очи личеше неописуема болка.

— Сериозно ли?

— Онова там — посочих зад гърба си, имайки предвид случката в парка, — не беше нищо. Само се провокираме един друг. Точно това правим.

— Ако го вярваш, значи отказваш да приемеш действителността.

— Рекс.

— Не — сряза ме. — Аз… През последните седмици се питах какво правя. Убеждавах сам себе си, че искам именно теб и ти си струваш чакането. Не казвам, че не е така, но според мен и двамата знаем, че ще чакам вечно.

— Не бих ти го причинила. Ако знаех какво исках, бих ти го казала.

— Знаеш какво искаш. Просто си достатъчно умна да осъзнаваш какъв загубеняк е той и как трябва да стоиш настрана от него.

— Рекс.

— Надявам се или у него да има нещо повече от самодоволната арогантност, на която току-що станах свидетел, или ако не е така, да ти дойде умът. Онова, което знам със сигурност, е, че неведнъж или два пъти днес всички други изчезнаха за вас двамата. Все едно ние не съществувахме. А аз стърча там като идиот и се мъча да измисля как да те спечеля. Не мога да спечеля битката с него… — махна по посоката, от която бяхме дошли. — Искам да кажа, че той е като филмова звезда. Успял е, богат и така самоуверен, че ми идва да му избия предните зъби.

Това беше донякъде забавно и аз едва не се засмях.

Рекс го забеляза и макар и с неохота изпухтя развеселено.

— Съжалявам — не знаех какво друго да кажа.

— Недей. Беше откровена с мен от самото начало. Просто аз не те слушах.

Останахме смълчани за миг.

Най-накрая той въздъхна.

— Ще тръгвам.

— Не. Остани — посегнах към ръката му. — Наслади се на остатъка от фестивала заедно с мен.

— Не. Не мога. Ако остана, само ще се почувствам по-зле. Не мога да допусна още една жена да ми разбърква мозъка, независимо нарочно или не.

Разбирах го напълно и се мразех, задето го бях наранила, така че пуснах ръката му.

— Там някъде те чака прекрасна жена, Рекс.

— Някоя, която ще ме приеме с всичките ми недостатъци, както ти приемаш Вон.

— Не като мен и Вон. Жена, която се влюбва в теб и всъщност ти вярва. Защото и ти ще я обичаш. Никога няма да ти хрумне, че не е достатъчно добра.

Доловил издайническа нотка в тона ми, Рекс ме прегърна здраво. Усетих как ме целуна по върха на главата и за пореден път проклех глупавото си сърце.

— Ти заслужаваш нещо по-добро, Бейли Хартуел — прошепна.

— Чувствам се, все едно се сбогуваш — очите ми се напълниха със сълзи заради внезапния обрат на събитията.

Пусна ме, а изражението му ми даваше да разбера, че няма да го видя в скоро време, а после също така бързо, както беше навлязъл в живота ми, Рекс Макфарлън изчезна от него и беше погълнат от тълпата присъстващи на фестивала.

Обзе ме меланхолия и аз тръгнах обратно паднала духом и търсеща убежище. Запробивах си път сред хората, без да виждам или чувам нищо, докато се отървавах от тълпата на дъсчената алея и оставих краката ми да ме отведат да изолирано място.

В крайна сметка се оказах на плажа, следвах бреговата линия и стигнах до успокояващо и закътано местенце.

Притиснах роклята си плътно към бедрата, за да не се изгоря на пясъка, седнах и устремих поглед към океана, загледана в начина, по който слънцето проблясваше върху водата. Това беше гледка, която обикновено ме изпълваше с покой.

Но не и днес.

Животът ми беше прекалено разбъркан.

Върху мен падна нечия сянка и погледнах нагоре през слънчевите си очила, а сърцето ми се сви в гърдите при вида на изправилия се до мен Вон, стиснал в ръце две чаши със студен чай. Подаде ми едната и напълно втрещена аз я поех и отпих, а той седна толкова близо до мен, че лактите ни се сблъскаха.

Пиехме чая си мълчаливо, гледахме морето и се наслаждавахме на съчетанието между прохладния морски бриз и парещото слънце.

— Стреснах ли го? — попита най-накрая Вон.

Явно ме беше проследил и беше видял сценката с Рекс, а после беше дошъл след мен на плажа. Защо? Защо би постъпил така?

Боже, вече не знаех нищо.

— Май аз го направих. Или по-скоро ние двамата.

— Ние двамата?

— Както изглежда, трептим на една честота, ти и аз — обясних нещастно.

— Както изглежда, да — отговори той също толкова нещастно. — Съжалявам, ако в парка съм прекрачил границата.

Възцари се мълчание и това ми напомни за вечерта преди феноменалния секс, който правихме. Беше ми изненадващо спокойно около него, въпреки очевидното сексуално напрежение.

Нямах представа кога бях започнала да се чувствам спокойно около него. Как изобщо се беше случило? Защото очевидно все така не му вярвах.

Със сърцето.

Така. Не му вярвах със сърцето си, но… някак си той ме караше да се чувствам в безопасност. А освен това изпитвах истинско вълнение от словесните ни схватки. Той ме вдъхновяваше.

Колко объркващо, дявол го взел.

— Нямаше те известно време.

— Заради хотела ми в Ню Йорк, „Монтгомъри“. Нали помниш как споменах, че имам проблеми с него? Отидох да проверя какво става. Оказа се, че управителят ми се е забъркал с наркотици.

Някак си величините на проблема, пред който е бил изправен, ме накараха да се чувствам по-добре заради факта, че го нямаше толкова дълго.

— Реши ли проблемите?

— Да. Имам нов управител. Уволних няколко души, които кръшкаха, и назначих обратно няколко, които той е уволнил. Хотелът е отново на крака.

— Сигурно си успял да прекараш малко време с баща ти?

Той кимна.

— Това е единственото нещо от Ню Йорк, което ми липсва.

— Тук наистина ти харесва, нали?

Вон изучава лицето ми известно време.

— Какво да не му харесвам?

Изпълни ме несигурност.

— Ще ми се да престанеш да правиш това.

— Кое?

— Да ме изпепеляваш с очи.

Изсмя се.

— Не бях осъзнал, че го правя.

— Е, правиш го. И искам да престанеш.

— Аз искам да престана да чувам гласа ти в главата ми, когато казваш: Обзалагам се, че си мислил за това. Да подчиниш враждебната принцеса. Но не мога.

Свих се до него, припомнила си агресивната си забележка.

— Заради това ли е всичко? Затова ли си вреш носа в делата ми? Прояви очевидна ревност от Рекс и сега, като се замисля, цялата тази сценка с позата за стреляне в парка беше специално за пред него.

— Очевидна ли?

— Да, очевидна ревност. Ще го отречеш ли?

Той допи чая си и остави празната чаша до него.

— Не. Исках да го убия, че диша същия въздух като теб.

Почувствах тъжен трепет.

— Само заради секса ли е?

— Беше зашеметяващ.

— Вон.

Той въздъхна и придърпа колене към гърдите си, за да обвие ръце около тях.

— Мъча се да стоя настрана, наистина се мъча, защото знам, че не мога да ти дам, каквото искаш — погледна ме с тези свои светли и чувствени очи и на мен ми се доплака заради копнежа в тях. Защо? Защо точно той трябваше да е мъжът, който ме гледа така?

— В Ню Йорк ми се отвори възможност да преспя с друга жена. Но не можах. Така че… Не… Не е само заради секса. Но аз… — Повдигна рамене, почти съсипан.

Не продължих темата и отклоних очи, та да не виждам изражението му, което ме подлудяваше. Дори не исках да си представям, че е спал с друга или колко объркващо е, че не го е направил. Потърсих друга тема на разговор.

— Сигурно много ти липсва баща ти. Изглеждате близки.

— Близки сме. Той е най-добрият ми приятел.

Иха. Това беше хубаво. И изненадващо откровено.

— Радвам се. В наши дни много хора имат проблеми с родителите си. Малко е депресиращо.

— И ти ли си една от тях?

— Не — поклатих глава. — Майка ми е малко чалната, но ме обича и аз нея също. А баща ми е най-добрият човек на света.

Вон си даде малко време да обмисли чутото.

Всъщност толкова време, че ми се наложи да наруша мълчанието от страх да не се протегна и да хвана ръката му, да го докосна за един последен път, преди да събера куража окончателно да сложа край на отношенията ни.

— Как е Лиъм?

Чух да се изсмива тихо.

— Би му харесало, че го наричаш Лиъм, а мен все Тримейн.

— Ти продължаваш да ми казваш госпожица Хартуел — изтъкнах.

Той повдигна рамене и аз усетих движението с моето рамо. Такова невинно докосване, а цялата ми ръка настръхна.

— Баща ми е съвсем добре. Понякога обаче се тревожа за него.

Признанието му ме накара да застина. Нима Вон споделяше чувствата си с мен?

— О? — действах предпазливо, понеже не исках да го стресна.

— Помниш ли как ти казах колко много майка ми обичаше баща ми?

— Да.

— Е, ако е възможно, баща ми я обичаше дори повече. Когато тя умря, той беше пълна развалина за известно време. Единственото, което му попречи да се предаде, бях аз. Имах бавачка, но баща ми винаги беше у дома да ми пожелае лека нощ, да ми прочете приказка, да си поговорим как е минал денят ни. Не минаваше нито ден, без да почувствам присъствието му в живота си. С годините започна да се среща с жени, но никога нищо сериозно. После преди около петнайсет години подхвана връзка с Даян. Наистина прекрасна жена — от нежността в гласа му успявах да заключа, че е привързан към въпросната Даян. — Докато бях в Ню Йорк, тя притисна баща ми да започне да обмисля брак, нещо срещу което той е категорично против. Сега са разделени. А той я обича. Налице е обаче дълбоко вкорененото му убеждение, че не бива да се жени за нея, защото е оказал тази чест на майка ми. Никога няма да обича друга по начина, по който обичаше майка ми, но това не значи, че не може да обича изобщо. Тревожа се, че захвърля щастието си заради чист инат.

За миг останах смаяна от признанието на Вон пред мен. Задето сподели нещо толкова лично.

И докато седях там и мислех, започнах да си изяснявам нещо.

— Ти също не искаш да се жениш.

— Какво? — намръщи се. — Не, вече го казах.

— Е, не намираш ли, че това е сериозно съвпадение?

— Какво имаш предвид?

Не си ли се замислял някога, че твоят проблем е точно като на баща ти?

— Бейли, престани да увърташ и кажи какво се върти в главата ти.

— Вон, до голяма степен боготвориш баща си, нали така? Това е ясно. Така че много от емоциите ти са обвързани с него. Прекарал си голяма част от живота си да го гледаш как жадува и скърби за изгубената си любов. Не е способен да продължи нататък. Нищо чудно, че не желаеш да се обвържеш сериозно. Познал си от първа ръка какво би могло да бъде, ако я изгубиш.

Мускулче на челюстта му затрептя, относително ясен белег, че е ядосан.

Подготвих се.

Вон мълча известно време.

После…

— Може би си права — изправи се на крака.

Вгледах се в него, изстинала заради безизразността на лицето му.

— Или може би не ме познаваш така добре, та да ме подлагаш на анализ.

— И по чия вина е това? — отвърнах.

Със силно измърморване, отзвук на яда му, Вон бързо се отдалечи, прекоси плажа и излезе от полезрението ми, след като зави. Побягна. Също като малко момче!

Колкото до мен, аз се отпуснах обратно на пясъка и си пожелах огънят на тялото ми да отшуми. Все едно бях в пещ, при това не заради летния ден.

За мой абсолютен ужас комбинацията от изпепеляващия поглед на Тримейн и признанията му ми беше подействала възбуждащо.

— Дявол го взел — изпъшках и притиснах длани към лицето си, та да прикрия гневната си покруса от света.

Вон

Нямаше как да се отдалечи достатъчно бързо.

Останеше ли, би я целунал, би я докоснал и отново би я накарал да го мрази. Той щеше да се мрази, ако й беше причинил това.

Така че си тръгна.

Глупостите, които изтърси за баща му и как се чувства той във връзка с това… може би не бяха глупости, но фактът е, че зърна надежда в очите й заради това нейно заключение. Все едно че като намереше обяснението за проблемите му с обвързването, някак си това щеше да оправи всичко.

Налагаше се това подхвърляне на топката да бъде прекратено. С действията си той влудяваше и двама им. Но ревността и собственическото чувство, които забушуваха у него, щом я видя с онова момче, надделяха. Искаше да заяви правата си над нея и именно това направи в парка.

Когато забеляза Бейли да тръгва след Рекс, той самият ги последва противно на волята си. Облекчението, което изпита, като видя хлапето да си тръгва, беше огромно.

Потребността да се уверява, че тя е добре, облекчението, което беше почувствал, всичко това го караше да се съмнява в себе си по целия път надолу по плажа. Караше го да се съмнява в себе си, докато седеше до нея, а ръцете им се отъркваха една в друга. Долавяше всяко нейно вдишване, всяко изражение на лицето й, не му убягваше нито една мисъл, минала през красивите й златистозелени очи.

И знаеше, че трябва да вземе решение.

Обичаше Бейли Хартуел и беше настъпил моментът да реши дали е способен да надвие собствените си страхове и да вземе онова, което иска, или най-накрая да се откаже.

Докато седеше до нея, Вон се беше надявал отговорът да узрее в главата му, но тя само го обърка и заплете още повече.

Нуждаеше се от време.

Но знаеше, че каквото и да реши, един от двама им можеше да пострада.

И именно заради това се бавеше толкова много.