Саманта Йънг
Всяко малко нещо (15)

15.
Бейли

Беше официално: бях идиотка.

Как иначе бих обяснила факта, че стърчах в лобито на хотел „Парадайз Сандс“ с ясното съзнание, че съм била манипулирана от една сватовница?

Джесика ми беше позвънила същата сутрин.

— Имам нужда да ни придружиш с Купър днес. Искам мнението ти за тържеството.

Аха. Добре. Надушвах номер. Само дето това беше единствено в главата ми.

— О. Ясно. Да, разбира се — отговорих.

Още тогава ми беше трудно да повярвам, че думите изобщо излязоха от устата ми. Едва вчера бях така убедена, че отсъствието на Вон е добро за мен. Но се оставих Джес да ме манипулира… защото исках да го видя. Исках да съм способна да бъда в присъствието му и да се чувствам нормално. Да бъда силна. Да му дам да разбере, или поне да го накарам да мисли, че не ме е надвил, че не бях ни най-малко унижена.

Плюс това се нуждаех от разсейване. Предишната вечер се разхождах с Рекс и той пусна бомбата как бил привличан от мен. Макар и поласкана, също така малко се постреснах. Исках да продължим приятелството си, но не желаех да го подвеждам. Така че споделих с него за Вон и му обясних как още се опитвам да го превъзмогна.

В отговор Рекс настоя да останем приятели. Заяви, че можел да ме чака.

Звучеше доста убеден.

Аз не бях.

Джесика ме преведе през хотела до балната зала, където щеше да бъде устроено тържеството. В мига, щом пристъпихме през двойните врати, всичко, което Джесика ми беше описвала, дойде на мястото си. Щеше да е наистина ефектно.

— Не мога да повярвам, че успя да организираш сватба за три месеца. Това не бива дори да е възможно.

— Не, не бива — прозвуча зад гърба ми познат глас.

Сърцето ми започна да препуска, а аз се завъртях на пети, за да се озова лице в лице с Вон. Той беше облечен в обичайния си костюм, косата му беше перфектна, всичко у него беше перфектно.

Тялото ми реагира на гледката и ме заляха спомени от онази нощ.

Дявол го взел!

Мразех, задето беше способен да ме кара да се чувствам така.

Само физическо привличане е. Нищо повече.

Сивите му очи бяха така трудни за разчитане. Ще ми се да знаех какво се случваше в главата му.

О, да, разбира се, само физическо привличане е.

— Изненадан съм, че Вивиън е смогнала да сглоби всичко — допълни той и прекрати вътрешната ми война със самата себе си.

Знаех, че Вивиън е хотелският организационен мениджър и сватбен координатор на Джесика.

— Мислех, че наемаш само най-добрите — отбелязах предимно, за да го накарам да погледне към мен.

А после се почудих за причината изобщо да го искам, защото сивите му очи се взряха в мен с плътско познаване. Виждал съм те гола, крещеше погледът му.

Е, ти сама пожела да можеш да разчиташ мислите му. Внимавай какво си пожелаваш.

Пренебрегнах тръпките, пробягали надолу по гръбнака ми.

— Госпожице Хартуел.

Върнали сме се на госпожица Хартуел значи? Страхотно. Е, тази игра и аз я умея.

Въпреки че усещах как се случва и се ненавиждах заради това, преобърнах се в сърдита тийнейджърка в отношението си към него.

— Изненадана съм, че се върна. Всички решихме, че си си тръгнал. Завинаги.

— Пожелателно мислене ли, госпожице Хартуел?

— Пет пари не давам тук ли си, или те няма, Тримейн.

— Много си заета с новото си гадже ли?

— Какво?

— За Рекс ли говориш? — намеси се Джесика.

Вон повдигна вежда.

— Казва се Рекс? Като Ти-рекс?

Купър се закашля в опит да преглътне смеха си, а аз го стрелнах с кръвнишки поглед, преди да го насоча към Вон.

— Рекс като холивудския актьор Рекс Харисън. И не ми е гадже.

— Още — вметна Джесика. — Снощи й заявил, че иска да бъде. Възнамерява да е изключително настоятелен.

— Да не сме си разменили самоличностите? Обикновено аз съм тази, която не знае кога да млъкне.

— О, значи си наясно за този си недостатък. — Подигравката дойде от Вон. Изненади, изненади.

— Я виж ти. Наистина ли искаш да продължим в този дух? Защото ще стоим тук цял ден, ако се захванем с твоите недостатъци.

— Недостатъци ли? Какви недостатъци? Аз съм съвършен.

— Съвършен задник, имаш предвид.

Той погледна към Купър и Джес.

— Всичко, което чух, е, че имам съвършен задник.

Приятелите ми се помъчиха да прикрият усмивките си. Но не успяха. Значи се опитваше да бъде сладък и забавен. Е, аз преборих моята усмивка без проблем.

— Домъкна ме тук, за да ме измъчваш, нали? — заявих на Джес, когато Вон и Купър тръгнаха пред нас.

— Не беше нужно да идваш.

— Знам. Просто… налагаше се лично да проверя нещо.

— Какво? Че враждебността между вас е основа за епична любов?

Стрелнах я с поглед.

— Не.

— Казала си на Рекс, че не можеш да се срещаш с него, защото още имаш чувства към Вон. Само помагам. Имам предвид, трябва да се намираш в негово присъствие, за да си изясниш какво искаш.

— Не опира до това да си изясня какво искам, а да преглътна факта, че не ме иска.

— О, моля те. Той е като момченцето, което удря симпатичното момиченце през междучасието. Харесва те. Просто не знае какво да прави с това.

— Ако случаят наистина е такъв, не проявявам интерес, Джес. На трийсет и четири съм. Няма да си губя времето да го чакам да порасне. Просто имам нужда да продължа напред.

— Тук си, за да бавиш нещата, както правиш обикновено ли, госпожице Хартуел? — подвикна Вон назад към мен.

Джес ми отправи многозначителен поглед и побърза да догони Купър. Вон ме изчака, а Джес и Купър като че ли преднамерено се отдалечиха достатъчно напред, за да не се чуваме.

— Защо си толкова гаден с мен? — попитах.

В очите му проблесна нещо. Нещо като вина.

— Защото това те държи на разстояние — отговори той със смайваща откровеност. — А аз те харесвам, когато си на разстояние.

В този момент почти го мразех.

Права ли беше Джес? Наистина ли го вълнувах? Ако това беше вярно… Тогава не беше ли това по-лошо? Че е възможно да го вълнувам, но пак да не ме иска, защото не съм достатъчно добра за него?

У мен се разпали гняв примесен със страст, похот и други дяволски неща. Пристъпих в личното му пространство с устните ни на броени сантиметри разстояние и той насочи внимание към устата ми с възбуждаща настойчивост. Пренебрегнах импулса да го целуна.

— Малодушието е крайно неприятно качество у един мъж — прошепнах и погледът му рязко срещна моя. Стоманата в очите му беше силно нажежена. Стори ми се дори, че зърнах искри на гняв.

След като приключих да измъчвам него, както той измъчваше мен, отдръпнах се и цялото му тяло се отпусна.

— Прав си да спазваш дистанция, Тримейн. Дори красивото ти лице не може да компенсира дефектите на характера ти.

Беше ужасно от моя страна да го кажа, но в мен се надигаше отхвърлената жена.

— Нараних те — заключи той. — Не възнамерявах да те нараня. Това е последното, което исках да направя.

— Не се ласкай, Вон — отвърнах, но този път не грубо. — Не си първото преспиване за една нощ в живота ми.

Той остана загледан в мен наистина прекалено дълго.

— Обаче аз бях първият мъж, с когото спа след раздялата ви с Том, нали така?

Толкова личният въпрос ме накара да искам да се обърна и да си тръгна, но се налагаше да намеря някакво равновесие. Налагаше се да започна да контролирам емоциите си и да престана да се държа като отбраняваща се тийнейджърка всеки път, щом ми кажеше нещо.

— Да. Благодаря за това. — Подсмихнах се. — Окопитих се. Върнах се обратно в играта.

О, боже, звуча като някоя малоумна.

Лицето му помрачня.

— Точно на време за Ти-рекс.

И просто така отново се хванахме за гърлата.

— Рекс. Той ми е приятел. Бившето му гадже е жената, с която спеше Том. Сближихме се заради предателството на двама им.

— Жената, с която спеше Том не беше ли по-млада от теб?

— Да. — Беше ми ясно накъде биеше. — И Рекс е с девет години по-млад от мен. Какво? Трудно ти е да повярваш, че млад и потентен мъж проявява интерес към мен?

— Всеки мъж с функциониращ пенис би проявил интерес към теб — отбеляза той нехайно, все едно в коментара му нямаше нищо шокиращо. — Значи Джесика казваше истината, той те преследва?

Примигнах в опит да се отърся от вулгарния му комплимент.

— Ъъ… Какво? Да. За Рекс ли? Да.

Мускулче на челюстта му заигра, когато изскърца със зъби. Заключих, че е, за да възпре хаплив коментар. Вместо това заби очи в пода, неспособен да срещне погледа ми.

Изглеждаше по-млад и наистина изгубен.

И дявол го взел, докосна сърцето ми. Припомних си как се чувствах в нощта, когато бях нападната. Как се питах какво би било Вон да ми довери тревогите си, да разтълкувам този сложен и вглъбен мъж. Исках тайните му. Исках да облекча раните му. Просто… исках него.

Болеше ме, задето той не ме желае по същия начин.

Но думите на Джесика не спираха да ме преследват, продължаваха да ми дават тази проклета надежда, за която татко все ни предупреждаваше.

— Защо те интересува дали Рекс ме желае? — чух се да казвам, а думите ми и тонът ми го умоляваха да бъде смел и честен.

Не даде вид любезният ми тон да го е укротил. Вместо това изглеждаше вбесен. И нещо повече от това, изглеждаше бдителен. Като улично куче, което не е срещало много доброта през живота си. Нямаше как да не се почудя на какво се дължеше това. Бях се запознала с баща му — Лиъм Тримейн очевидно обожаваше сина си.

Какво се беше случило, което да смаже така Вон?

Пожелах си да не ме беше грижа.

— Не проявявам интерес към любовния ти живот, принцесо — изтъкна любезно Вон. — Най-добре да отида да намеря булката и младоженеца.

Безсилието и ядът ме задържаха на мястото ми, докато той се отдалечаваше.

Крещях и се гневях мислено, за да се възпра да събуя обувката си и да не я метна по него.

Това беше вторият път, когато ме заблуди.

— Заблуди ме два пъти^[1] — промърморих.

При мисълта за това напуснах балната зала, убедена, че Джесика ще ми прости, задето дезертирах от финалните приготовления.

Крачех по дъсчената еспланада към хотела си и наистина си мислех, че Вон е последният човек на земята, когото исках да видя в момента. На това се дължеше и бягството ми.

Отворих едната от двойните врати на хотела, влязох в преддверието и заварих много слаба жена с изкуствен бюст да спори с Ейдън. Осъзнах, че грешах.

Съществуваше още един човек, когото не желаех да виждам точно сега. Човек, с когото наистина не желаех да имам вземане-даване, защото винаги създаваше хаос.

Малката ми сестра.

Ако не беше фактът, че под козметичните операции физически си приличахме много, бих подложила на съмнение кръвната ни връзка.

Открай време Ванеса беше себична и разглезена фръцла. При това не беше възпитавана така. Беше й вродено. Част от природата й. Но не беше изцяло лоша. Всъщност беше жалостиво дете, което все изнамираше ранени животинки, които за раздразнение на майка ни носеше у дома, за да ги лекува. Когато импулсивните й действия навредяха на някого, тя се чувстваше покрусена заради непреднамерените последици. В много от случаите именно аз бях онази, която търпеше тежестта от нейните решения, и след това малката ми сестра ме засипваше с прегръдки, извинения и целувки.

Така стояха нещата между нас. Като не се карахме, прегръщахме се.

За мое съжаление това се промени с годините. Бяхме напълно различни хора. Докато аз обожавах Хартуел и хотела, за Ванеса крайбрежният град и домът ни не бяха достатъчно добри. Искаше да види света. Не беше нещо, към което се стремях аз, но разбирах защо го искаше. Струва ми се обаче, че това я накара да започне да се чувства като аутсайдера в семейството. Дистанцираността помежду ни се усилваше и накрая, когато тя хлътна по едно по-голямо момче, по-голямо момче, което започна да се среща с мен, връзката ни се разпадна окончателно. Не знаех за увлечението й, но това не попречи негодуванието на Ванеса срещу мен да се умножи. Надявах се, че ще го превъзмогне, че е само етап, но с мъка мога да кажа, че отношенията ни така и не се възстановиха докрай.

Преди години най-сетне Ванеса успя да използва външния си вид и умението да съблазнява, за да завърти главата на богат турист и той я отведе в Лос Анджелис. Плати за изкуствения й бюст, купи й дизайнерски дрехи и красиви бижута.

За благодарност тя избяга с по-млад, също заможен мъж. Предназначението му беше само за забавление, така че тя съблазни баща му. Той на свой ред плати за устните й и я отведе в дома си в Южна Франция.

И така нататък, и така нататък.

Държеше родителите ни в крак за щуротиите и пътуванията си, но аз не я бях виждала, нито бях говорила с нея от пет години.

— Разкарай се от пътя ми — изсъска Ванеса към моята управителка. Тикна тежко гримираното си лице в това на Ейдън, а гърдите й за малко да изскочат от впитата до крайност рокля с дълбоко деколте и дължина до средата на прасеца, в която беше облечена.

Червените обувки на висок ток я извисяваха на няколко сантиметра над Ейдън и аз се почувствах хипнотизирана от безвкусните кристални закопчалки на каишките, обхващащи тънките й глезени.

По красивия ми дървен под около нея бяха разпръснати три куфара и три пътни чанти „Луи Вюитон“.

Мили боже.

— Ванеса?

Тя се завъртя при прозвучаването на гласа ми, а изсветлената й с руси кичури червена коса се разлюля около раменете, съвсем права и копринена, в пълен контраст с моите тъмночервени къдрици. Сега вече лицето й беше перманентно нацупено. Носът й си беше все същият и, разбира се, очите. Очите й бяха онова, което издаваше роднинската връзка. И двете имахме очите на майка ни. Светлозелени и извити в ъгълчетата.

Липсваше ми как изглеждаше някога малката ми сестра. Разликата във външността й като че само подсилваше идеята, че тази Ванеса не е онази от детството ми.

— Къде беше? — тросна се сестра ми и опря ръцете си с идеален маникюр на свръхтънкия си кръст.

Намръщих се не само заради начина, по който ме поздравяваше след петгодишна раздяла, но и заради осъзнаването, че беше доста по-слаба отпреди.

— Ядеш ли нещо? Толкова си слаба.

— О, толкова си сладка. — Поперчи се за около част от секундата, преди отново да се тросне: — И така, къде беше? Наложи ми се да се разправям с тази мижитурка тук, която не ми позволява да се настаня.

— Нямаме свободни стаи, това е причината.

— Но аз съм ти сестра.

— Да, наясно съм с това. Въпреки че не съм те виждала и чувала от пет години. Защо си тук, Ванеса?

Тя повдигна тесните си кокалести рамене.

— Ужасно отегчена съм — заяви с престорен и странен британски акцент. — До гуша ми дойде да се скитам. — Ухили се. — Дойдох да управлявам хотела!

О. Не.

Дявол го взел.

Костваше ми неимоверни усилия да не тропна с крак и да не ревна: Друг път ще го управляваш.

Вместо това отправих успокоителен поглед към крайно разтревожената Ейдън, преди да насоча внимание обратно към сестра си.

— Много мило, Ви, но нямам нужда от помощ за управлението на хотела.

— Вече никой не ми казва Ви. И не питам дали се нуждаеш от помощ. Хотелът е и мой.

— Ти мразиш хотела.

Тя повдигна рамене.

— Бях прекалено сурова в преценката си. Пораствам, Бейли. Искам да поема някаква отговорност.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Добре. Какъв опит имаш?

— Моля?

— Какъв опит имаш като мениджър?

Тя направи физиономия.

— Бейли, уморена съм и нямам време за такива глупости. Долетях от Монте Карло, за да бъда тук.

— От мафията ли бягаш? От полицията?

— Какво? — произнесе пискливо.

— Няма логика да си тук.

— Не е нужно да има логика — пристъпи към мен. — Тук съм да опозная хотела си.

Поех рязко въздух заради нейната дързост. Това място никога не е било нейният хотел.

— Не съм те чувала от пет години! — повторих.

— Бях ангажирана.

— Искрено се надявам да е било с ръководството на бизнес, защото иначе няма да припариш до този.

— Тя има ли опит? — посочи към Ейдън. — Някак си се съмнявам. Виж я как е облечена. Наистина ли я оставяш да посреща гостите в този вид?

Ейдън присви очи към нея и мисля, че беше готова да свали огромните обици от ушите си и да прикани Ванеса за един рунд по борба.

— Ейдън е моята управителка и е добра в работата си. Например наясно е колко неуместно е да вдигаш скандали насред рецепцията, където гостите могат да те чуят.

— Не вдигам скандали — Ванеса отново повдигна рамене. — Няма за какво да се разправяме. По закон това място принадлежи и на мен и ти ставаш дребнава, като не ми даваш възможност да го опозная.

— Не съм дребнава, а предпазлива. Не вярвам на мотивите ти, скъпа сестричке.

— Колко нелюбезно от твоя страна. — Вече звучеше отегчена. — Добре. Отегчена съм — потвърди. — Заведи ме в някоя стая — посочи към куфарите си, все едно очакваше аз да ги пренеса.

— Нямам стая. Пълно е — повторих през стиснати зъби.

— Ами, тогава ще се наложи да отседна при теб.

Изхилих се.

И после загрях, че е сериозна.

— О, по дяволите, не — изтърсих, преди да успея да се спра.

Очите й станаха кръгли и се навлажниха, а долната й устна затрепери.

— Какво потресаващо посрещане. Знам, че вече отдавна не сме близки. — По бузата й се търкулна сълза. — Но очаквах поне прегръдка.

Не приемах насериозно нищо от изпълнението й. От мига на раждането си сестра ми се беше усъвършенствала в изкуството на престорения плач. Толкова пъти беше вкарвала в беда брат ни Марли и мен с помощта на същия този престорен плач. Родителите ни бяха единствените идиоти в къщата, които му се връзваха.

Ако трябваше да съм честна, тя беше доста талантлива.

— Не плачи — изсумтях и се затътрих към нея. Обвих ръце около кльощавото й тяло и направих загрижена физиономия заради това колко крехка я почувствах. — Хайде, хайде.

— Недей. — Отбута ме леко. — Ще ми разбъркаш косата.

Завъртях очи.

— Хубаво. Ще повикам да те закарат в къщата ми. Можеш да спиш на дивана.

— На дивана? — Придоби ужасен вид.

— Имам само една спалня.

— Тогава леглото ще е за мен.

Втренчих се невярващо в нея.

— Малка сестричке, мама и татко ги няма тук. Сега това е моя територия и ако се прибера у дома и те заваря в леглото си, ще те извлека от него за тази твоя хубава права коса.

— Станала си жестока — изпъшка тя.

— А ти не си се променила дори мъничко.

Пет минути по-късно двете с Ейдън помогнахме на таксиметровия шофьор с багажа, докато сестра ми крещеше неща от сорта „Пази колелцата на този куфар. Струва повече, отколкото изкарваш годишно“ и „Не разпъвай така тъканта. Наясно ли си колко ще струва тази чанта след пет години?“.

Когато с Ейдън се изкатерихме омаломощени по стълбите, имахме вид сякаш бяхме ходили на война.

— Значи това е сестра ти — отбеляза иронично помощничката ми.

В този момент нещо в цялата ситуация ми се видя изключително комично и избухнах в истеричен смях, като ми се наложи да спра по средата на стълбите. Свлякох се на земята, а смехът на Ейдън се прибави към моя.

Хилихме се, докато не ни заболяха коремите и от очите ни не потекоха сълзи.

Обърсах ги и едва си поех въздух.

— Не е смешно, обаче е смешно.

— Не си я спомням. Човек би помисли, че ще я помня. Винаги ли е била такава?

— Общо взето. Но сега е по-зле. Посвети последните осем години да пътува по целия свят, като се прехвърляше от един богат мъж на друг. Много я бива със заможните татенца. Не чак толкова в това да се държи като свястно човешко същество.

— Според теб сериозна ли е за хотела? — Ейдън звучеше притеснено.

Истината беше, че не знаех. Беше ми ясно единствено, че където се появеше Ванеса, следваше разруха.

— Не знам. Знам само, че докато не си припомни колко й беше скучно да живее тук, ще остане около нас. Нямам представа за колко дълго.

— Тя ще представлява ли проблем?

— Не, ако аз съм в състояние да попреча. Ако се появи тук и започне да ти дава нареждания или да прави опити да внася промени, искам да науча незабавно.

— Ще представлява проблем — заключи Ейдън.

— Няма да я оставя да те тормози.

— Шефе, през последните години работих на някои противни места и това не е едно от тях. Не съм имала по-хубав пост от този и няма да позволя на някаква мършава псевдосветска лъвица да ме стресне. Без да се обиждаш.

— О, никак дори не се обиждам. Аз бих я нарекла нещо по-лошо.

Засмяхме се и аз се отпуснах срещу Ейдън.

— Слава богу, че си тук.

— Ще преминем през това заедно.

Успокоих се, че Ванеса няма да подплаши мениджърката и се върнах обратно в хотела. Ейдън отиде да говори с Мона за вечерното меню, а аз забързах към райския покой, предлаган от офиса ми. Затворих вратата след себе си и затворих очи.

Далеч не бях толкова спокойна, колкото показах пред Ейдън.

Ванеса Хартуел беше последният проблем, от който имах нужда. Знаех, че съществува само един човек, който да ме разбере, и му позвъних.

Брат ми вдигна на четвъртото позвъняване.

— Здравей, Бейли. Какво има?

— Ванеса е тук. В хотела. Просто се появи. Твърди, че искала да помага за управлението му.

— Какво? — звучеше също така шокиран, както се чувствах аз.

— Заяви, че страстта й към пътешествията е угаснала и иска да започне да приема отговорностите си по-сериозно.

Чарли изруга.

— Разкарай я от там. Незабавно.

— И как предлагаш да го постигна?

— Издири богат мъж, овеси го на въдица и го размахай под носа й.

Изсумтях и после почувствах вина.

— Може би е редно да й предоставя шанс. Сестра ни е.

— А също така е разглезена, себична и мързелива лигла.

— Може да се е променила.

— Видя ли ти се променена? Защото на последния Ден на благодарността никак не ми създаде такова впечатление.

— Видял си я миналия Ден на благодарността?

— Да, беше в Щатите и дойде да ме посети.

Пробуди се стара обида.

— Не дойде да види мен, мама или татко. — Малка глезла. — Знаех си. Никога не ме е харесвала.

— Не го приемай лично. Според мен по-скоро целеше да избегне Хартуел, отколкото вас тримата.

— Е, сега не избягва нито Хартуел, нито мен — изстенах. — Чарли, какво ще правя?

— Мисля, че ти предложих решение на този проблем.

— Мама и татко биха ме посъветвали да й дам шанс.

— Защото мама и татко я обичат безусловно и не виждат в нея малката интригантка, която е.

— Може би трябва да престанем да й позволяваме да бъде такава. Може би ако й позволя да работи в хотела, ще успея да я науча как да се труди упорито и да цени стойността на полаганите усилия.

Чарли се изсмя.

— Всеки заслужава шанс. — Оказах се в позицията да споря в полза на решение и ситуация, които можеха да се окажат пагубни за мен.

— Винаги си била по-добър човек от мен, Бейли. Хубаво. Позволи й да пробва да работи там. Но този хотел е любовта на живота ти и е причината да мога да водя жена си на хубава почивка всяка година, така че ако Ванеса направи една погрешна стъпка, искам да й сриташ задника и да я натовариш на самолета за някъде далеч. Или в противен случай аз ще пристигна и ще го свърша лично. Ванеса винаги е създавала само неприятности. И последния път като проверих, нищо не беше различно. Не е там по причините, които изтъква. Предположението ми е, че поредицата от богати татенца е секнала. Тя ми е сестра и дълбоко в себе си винаги ще я обичам, но е изключително користен човек, Бейли, и ще предприеме нужното, за да е щастлива. Дори това да значи да направи теб нещастна.

Предупреждението на брат ми не спираше да звучи в ушите ми. Върху плещите ми беше легнало мъчително бреме. Истината беше, че не харесвах сестра си особено много и ми липсваше само когато я нямаше. До мига, в който не се появеше отново. Сега, като бях изправена пред нея и сложните ни отношения, не желаех нищо друго така, както да открия ъгъл, в който да се скрия.

Първо Том.

После Вон.

След това Рекс.

И сега Ванеса.

Напоследък красивият малък Хартуел беше станал истински хаос.