Саманта Йънг
Всяко малко нещо (12)

12.
Бейли

— Добър ден, „Хартс Ин“. Говори Бейли.

— Струва ми се, днес добре си поговорила, госпожице Хартуел. — Прозвуча в слушалката гърленият глас на Джеф Кинг.

Можеше да се каже, че по телефона гласът му беше доста секси, но без значение от това аз исках да му затворя.

— Джеф…

— На работа съм, така че съм шериф Кинг. Да обвиняваш някого, че те е нападнал, като нямаш категорични доказателства, не е най-умното нещо, което да предприемеш в този град. Бейли, какви ги мислеше, като отвори уста насред магазина за хранителни стоки? Наясно ли си колко обаждания имаше в участъка през последните два часа?

Почувствах се като хокано дете и това ме накара да се наежа още повече.

— Ти на чия страна си, Джеф, защото започвам да се тревожа за силите на реда в този град.

— Какво означава това по дяволите?

— Означава, че Задник Джаксън… извинявай, заместникът ти Джаксън, цъфна в хотела тази сутрин, отдели по-малко от пет минути да разпита гостите ми и в общи линии намекна, че си измислям. Интересно е да заеме именно тази позиция, като се има предвид колко близки приятели са с Кер Девлин. Изобщо не го е грижа, че съм била нападната.

Добрият шериф мълча известно време и когато заговори най-накрая, кожата ми настръхна заради предупреждението в тона му.

— Препоръчвам да пазиш подобни коментари за себе си, Бейли, и да ме оставиш да си върша работата.

Познавах Джеф. Не ме предупреждаваше, защото беше гадина, далеч не. Предупреждаваше ме, защото… знаеше. Знаеше, че Джаксън е леке и парвеню. Разбира се, че знаеше. Нима провеждаше свое собствено разследване срещу него?

— Малко предизвестие от мен. Сигурно Купър ще се свърже с теб заради поведението на Джаксън от тази сутрин. Двамата с Джесика бяха в хотела, когато се появи заместник-шерифът и Купър не остана особено доволен от чутото.

— Ясно. А сега да се върнем на причината за обаждането ми. Възнамеряваш ли да продължаваш да обвиняваш публично Девлин? Защото аз разполагам с непоклатимо алиби и никакви доказателства. Освен ако не си спомниш нещо от снощи, което да ми е от помощ.

— Не. Казах ти всичко. И между другото Дейна Келърман лъже. Винаги ме е мразила.

— Откъде знаеш, че… — Джеф изруга насред изречението. — Няма значение.

— Чуй, обещавам да не казвам нищо повече публично. Съжалявам за днес. Видях Джак и бях разстроена…

— Е, както става ясно, също и Джак.

— Какво значи това?

— Гост на „Гранд Хотел Хартуел“ се обади в полицията. Наложи ми се да пратя униформени, защото Джак се сбил със Стю в ресторанта. Както виждам нещата аз, от магазина за хранителни стоки се е втурнал право в хотела, за да търси Стю. Стю отказа да повдигне обвинения. Или по-скоро Иън. Повярвай ми, Бейли, ако имаше как да използвам реакцията на Джак като доказателство, бих го сторил. Но не разполагам с нищо.

— Джак е ударил Стю? — Не можех да го повярвам. — Задето ме е нападнал?

— Така изглежда. Както и да е, ако не можеш да ми предоставиш нищо повече, не знам какво друго да предприема. Ще се поровя още малко. Ще разпитам господин Тримейн още веднъж. А ти се обади, ако ти хрумне нещо.

— Ясно. Благодаря, шерифе.

— Пази се, Бейли.

Затворихме и аз посегнах към мобилния си телефон, а после си спомних, че беше запратен към стената и трябваше да си купя нов, така че започнах да ровя за стария си бележник с телефонни номера. Открих го захвърлен на дъното на едно чекмедже, но съдържаше нужният ми номер. Само се надявах Кат, сестрата на Купър, да не го е сменила, след като беше изтекло толкова много време, откакто го бях записала.

Тя отговори на третото позвъняване.

— Кат, аз съм.

— Здравей, Бейли, чух какво се е случило. Добре ли си?

— Напълно. Но днес си отворих устата пред Джак Девлин, като обвиних Стю за стореното, а той само се взираше в мен, все едно ме няма. А после, чуй само, шерифът се обади и ми каза, че Джак фраснал Стю. Само минути след като му разясних какви ги е свършил брат му. Какво е всичко това?

— Каза ли на Джесика? Именно Джак я предупреди за лиценза за алкохол на Купър. Нещата се заплитат.

— Какво му става на този човек? И дали е редно да съобщя на Купър? Затова ти се обаждам. Чудех се дали трябва да му кажа.

Тя помълча за малко, а после:

— Да. Преди да се появи Джес… Сигурно бих ти казала не. Но Купър е в добро разположение на духа. И… Нещо с Джак не е наред и това ме притеснява. Според мен дълбоко в себе си Купър също се притеснява. Ясно му е, че в случилото се има скрито нещо повече. Така че, да, кажи му. Не знам до какво ще доведе, ако изобщо ще доведе до нещо, но ми се иска да вярвам, че Джак заслужава прошка.

— Аз също. — И наистина го мислех. Джак да удари Стю заради мен беше белег за стария покровителствен Джак. — Ще кажа на Купър на вечеря днес. С Джоуи не сте се отказали, нали?

— Щом някой друг ще готви, непременно ще сме там. Горкото ми дете не яде нищо хранително, ако не готви друг, освен майка му.

Засмях се.

— Тогава до довечера.

Тъкмо затворих телефона, когато вратата на хотела се отвори и Айрис подаде глава вътре.

— Чух какво е станало, ще го убия този Девлин, с Айра се тревожим за теб, така че и ние ще присъстваме на вечерята днес, за да се уверим, че си добре. Трябва да се връщам в ресторанта.

И после вече я нямаше.

Изпълни ме топлина.

Нямах нужда Вон Тримейн да се грижи за мен.

Имах си цял град, който го правеше.

Запътих се към кухнята, надянала удовлетворена усмивка на лицето си и си спечелих подозрителен поглед от страна на главния ми готвач Мона.

— Тази вечер ще сме с двама повече на вечеря.

Тя се вгледа в мен през прекалено големите си очила с черни рамки. Яркочервените й устни бяха стиснати раздразнено. Както винаги вместо шапка на главата си носеше пъстър шал.

— Малко късно ме предупреждаваш.

— Снощи бях нападната. Някои хора всъщност ги е грижа — подкачих я. — Искат да вечерят с мен. Какво мога да кажа? Доста съм уважавана.

Мона ми се усмихна неохотно.

— Хубаво. Ще оставя да ти се размине заради тази работа с нападението. Но не можеш вечно да се измъкваш с него.

Ухилих се, защото да остави да ми се размине за промяна в последната минута за вечеря, която готвеше заедно с вечерята за гостите на хотела, беше начинът на Мона да ми покаже, че и нея я е грижа за мен.

 

 

За мое разочарование Купър не реагира на чутото за Джак по начина, по който ми се искаше. Когато всички се появиха, аз го дръпнах настрана и го информирах за стореното от стария му приятел.

— Научих — заяви той. — И?

— Ами, не мислиш ли, че означава нещо.

— Значи, че Джак вече не знае кой е или на чия страна е. Наистина ми се струва, че е достатъчно голям да го установи сам. Колкото до мен, продължавам с живота си и не ми е нужна повече драма.

— Но, Купър…

— Бейли, след онова, което ми причини, не мислиш ли, че той трябва да направи първата крачка, а не обратното?

И тъй като знаех, че има право, с неохота сложих край на разговора.

Отидох да настаня гостите си в ресторанта. Те ни най-малко не бяха смутени от претъпкания салон. Всъщност тази вечер прелестната ми и енергична групичка приятели придаваше атмосфера на сърдечност. Докато останалите гости седяха на индивидуалните си маси, аз бях събрала две за приятелите ми. Разположени в дъното на помещението на вечерята присъстваха Джес, Купър, Еймъри, Далия, Кат, Джоуи, Айрис и Айра. И аз, разбира се.

Като се имаше предвид, че трябваше да приготви менюто за вечерята на гостите и отделна вечеря за частната ми компания, Мона беше свършила изключителна работа. С помощта на Джей, нейния помощник.

— Защо не ядем винаги тук, като вечеряме с леля Бейли? — обърна се Джоуи към майка си. — Толкова е вкусно.

— Опитваш се да кажеш, че предпочиташ готвенето на Мона?

Джоуи помисли задълбочено.

— Просто е… различно.

Всички прихнаха заради отговора му; а Купър обви ръка около шията на племенника си и го придърпа, за да целуне върха на главата му.

— Сред нас има дипломат — усмихна се Айра на Джоуи.

С ум като бръснач, за нас не беше изненада, че Джоуи знаеше думата.

— Може от мен да излезе добър политик.

— О, миличък — изстена Айра. — Не съществуват добри политици.

— Може пък аз да съм добър — настоя Джоуи.

— С подобна дипломатичност, не се съмнявам в това — намеси се Кат. — Не знам откъде я е взел. Със сигурност не от мен.

— И не я е научил от мен — добавих аз.

— Това е безспорен факт, миличка — вметна Далия.

Сритах я на шега под масата.

— Да си чувала нещо от Том? — обади се неочаквано Купър.

На масата настъпи мълчание.

После Джесика изхихика.

— Както става ясно, Джоуи не е наследил дипломатичността и от вуйчо си Купър.

Засмях се, а Купър ми отправи извинителен поглед.

— Всичко е наред. — Повдигнах рамене. — Честно. Том ми написа имейл. При роднини във Филаделфия е. Той… Напуснал е работата си в Дувър и се кани да пробва да се премести някъде.

— Ти как се чувстваш във връзка с това? — поинтересува се Кат. — Имам предвид, че бяхте заедно толкова дълго време.

— Добре. Не искам да е нещастен. В известен смисъл съм доволна, че започваме на чисто далече един от друг.

— Значи не си му казала за взлома? — попита Еймъри.

— Не. Няма смисъл. Аз… Може би след време ще съумеем да бъдем приятели, но засега искам време насаме.

— Боже, преживя няколко ужасни седмици — изтъкна очевидното Айрис. — Нещата само могат да стават по-добри, Бейли.

Понеже исках да сменя темата, сетих се за друг, когото не бях виждала от много време.

— Как е Айви? — поинтересувах се за дъщерята на Айрис и Айра. Айви беше най-добрата ми приятелка, докато растяхме, но имаше влечение да стане сценарист. Беше приета в школата за кино и телевизия към Калифорнийския университет, труди се упорито и си проправи път от стажант до асистент мениджър и накрая стигна до позицията на сценарист. Именно така срещна годеника си, знаменития режисьор Оливър Фрост. Допреди запознанството им Айви редовно поддържаше връзка с мен и посещаваше Хартуел всяко лято. През последните три години обаче не я бях виждала. И не бях чувала нищо от нея цяла година.

Айра се начумери.

— Кой да знае?

Бях загрижена.

— Какво става? Добре ли е?

Всички на масата притихнаха и зачакахме отговора на Айрис.

— Не знаем. Всеки път като звъннем да проверим как е, тя приключва разговора възможно най-бързо с извинението колко е заета.

— Може би наистина е заета — допусна Еймъри.

— Не. — Айра поклати глава. — Айви винаги е била ангажирана, но никога не е допускала работата в Холивуд да й завърти главата. Винаги е намирала време за майка си и мен. Нещо не е наред.

— Защо не отидете да я видите? — предложи Купър.

— Аз искам — Айра изгледа жена си войнствено.

Айрис се намръщи.

— Не ме гледай така, Айра. — Обърна се към нас да обясни. — Никога не съм била такава майка и не се меся в делата на дъщеря си, ако тя не го иска.

Купър направи физиономия.

— Може би тя има нужда да го направиш.

— Именно. — Айрис вдигна чашата си към него.

По изражението на лицето на Айрис разбрах, че имаше желание да спори с тях двамата, но беше раздвоена. Колкото до мен, аз се тревожех за старата си приятелка.

— Айрис… Може би все пак е редно.

Тя задържа погледа ми, преди да кимне уклончиво.

— Ще пробваме отново да й звъннем, да направим някакъв пробив. Ако ли не… — Погледна към мъжа си. — Ще отидем при нея.

В отговор Айра просто се протегна към ръката на жена си.

Отклоних очи и ги оставих да преживеят своя си момент интимно, доколкото е възможно, а погледът ми падна върху Еймъри. Тя се взираше във възрастната двойка с така бленуващ копнеж, че изпитах в гърдите си ответна болка.

— Еймъри — усмихнах й се. — Харесва ли ти филето?

Тя рязко отмести очи от Айрис и Айра.

— Какво? О, да. Много е вкусно. Благодаря.

Копнежът се беше изтрил напълно от лицето й, но любопитството ми отново беше пробудено. О, как исках да реша загадката Еймъри Сондърс.

Търпение, Бейли, търпение.

— Поканих и Вон на вечерята — заяви Джесика. — Но той е ужасно зает.

Направих физиономия при мисълта Вон да се присъедини към нас за вечеря и тонът ми беше по-остър, отколкото възнамерявах.

— Ангажиран е с хотела си в Ню Йорк; няма време да вечеря с нас.

— Ами, да, така е, но беше истински загрижен за теб — отвърна Джесика. — Звънна на Купър наистина рано сутринта, за да ни поръча да те наглеждаме.

Сърцето ми заблъска една идея по-силно, една идея по-бързо и усетих по кожата ми да избива студена пот. Не желаех да говоря за Вон. Наслаждавах се на тази вечеря, защото отвличаше мислите ми от мръсника.

— Знаете ли какво би било истински забавно? — Наложих си да се усмихна. — Фотоалбумите ми. Еймъри и Джес не са ги виждали. Вътре има снимки на Купър, Кат и мен като деца. Ще ги донеса.

Айрис придоби развеселен вид.

— Но ние се храним.

— Можем да вършим и двете едновременно — оспорих довода й и напуснах ресторанта.

Крачех по коридора към офиса си, когато дочух стъпки зад гърба си. Няколко чифта. Мили боже.

Влязох в офиса си и като се обърнах, заварих на прага да стоят Джесика, Далия и Еймъри. Усмихнах се шеговито, за да прикрия внезапното си неудобство.

— Нямам нужда от придружител из хотела си. Или по-точно придружители.

Джесика ме измери с поглед.

— Придоби разстроен вид, задето съм поканила Вон.

— Не е вярно. — О, беше и още как. — Просто се почудих защо би го направила.

Джес направи учудена физиономия.

— Защото снощи ти е помогнал.

Добре. Тази част се мъчех да я забравя.

— Е, какво точно каза той?

— Беше… — Тя се намръщи. — Беше изключително хладен. Дистанциран. Повече от обикновено. Свръх верен на стила си. И така… Какво си направила?

Първата ми реакция беше да зяпна с уста, да тропна с крак също като тийнейджърка и да настоявам да узная защо беше приела, че аз съм му направила нещо. Покрай цялото ми старание да избутам мислите за Вон назад в съзнанието си обаче, бях взела решение да не казвам на никого как Вон ме е отблъснал и колко съм разстроена от това. То щеше да си остане между него и мен.

Не опираше само до гордост. Просто… Колкото и да не исках да спасявам Вон Тримейн от самия него (с ясното съзнание, че в процеса на това ще бъда прегазена), също така не желаех Джесика и Купър да спират да бъдат приятели с него. По техен си собствен начин те се явяваха като балсам за измъчената душа на този вбесяващ човек. Не исках да му отнемам това само защото той беше малодушен мерзавец, според когото аз не бях достатъчно добра, та да има връзка с мен. Достатъчно добра да ме изчука, но не достатъчно добра…

Добре.

Все така съм му бясна.

— Нищо. — Повдигнах рамене, горда от себе си, задето показвах такова равнодушие. Не се славех точно с умението да прикривам емоциите си. — Бях шокирана, че изобщо спря да ми помогне.

— Да, шокирана, но благодарна, нали? — Далия се намръщи към мен.

— Да, мамо. — Завъртях очи и отворих чекмеджето, където държах старите албуми. Хванах няколко и излязох от офиса. — Демонстрирах признателност на Вон Тримейн — уверих ги.

— О, Бейли, миличка. — Една от гостенките на хотела, госпожа Шубърт, излезе от тоалетната и спря щом ни видя. В сините й очи проблесна дяволито пламъче и тя се спусна право в личното ми пространство. — Толкова се радвам, че този красив мъж беше тук да ти прави компания след премеждието снощи. Трябва да заявя, че се чувствах по-спокойна да знам, че той е тук. За в бъдеще обаче не забравяй, че стаята ми е над твоята и чувам всичко. Бяхте доста шумни. — Изкиска се като малко момиченце. — Накара една стара жена да ти завижда. — След като побутна заговорнически брадичката ми, госпожа Шубърт се запъти нагоре към стаята си и остави след себе си шокирано мълчание.

Далия и Джес ме стиснаха с все сила за ръцете и ме завлякоха обратно в офиса ми. Еймъри им задържа вратата. Набутаха ме вътре и бързо я хлопнаха зад себе си.

О, дявол го взел.

Втренчих се в тях с пламнали бузи и препускащо сърце.

— Звукоизолация — обявих с писклив глас. — Първото за вършене в списъка ми.

— Демонстрирала си признателност? — повтори думите ми от по-рано Далия и вдигна ръка към устата си. — Мислех, че имаш предвид как си казала благодаря, а не как си го оставила да те оправи.

И представа нямаш.

— Аз…

— Е? — Джесика ме наблюдаваше със загриженост в очите.

Прехвърлих очи от нея върху Еймъри, която беше прехапала устна в опит да не се усмихне, и върху Далия, която изглеждаше бясна, задето не съм й казала.

— Хубаво! — Вирнах ръце в смутено раздразнение. — Чуках Вон.

Еймъри се изчерви като цвекло заради изразните ми средства.

— О, боже.

— Ти поиска да научиш, Аурора — изпухтях и се облегнах на ръба на бюрото си.

— Елза — промърмори Джесика.

— Какво?

— Не е Аурора, а Елза^[1].

— Сериозно ли? — Далия я изгледа все едно беше чисто луда. — За това на коя героиня на „Дисни“ прилича Еймъри ли искаш да спорим или да установим как така приятелката ни се е озовала в леглото с мъж, когото мразеше допреди два дни?

— О, аз все така го мразя.

— Обясни — Джес скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на вратата. Универсален начин да ми заяви на езика на тялото: Кучко, никъде нямаше да ходиш, докато не ми кажеш, каквото искам да знам.

Точно в дни като днешния ми се щеше да имах приятели, които не даваха пет пари.

— Беше нещо еднократно. Грешка.

Това видимо подразни Джес.

— Използвала си го? Бейли, наясно си какво чувства към теб. Нищо чудно, че днес беше така вкиснат.

Исках да се защитя, но да разкрия истината, да им разкажа какво всъщност се случи, някак ми изглеждаше по-лошо от тяхното порицание.

— Снощи бях нападната, Джес. Прости ми, но не разсъждавах съвсем ясно при целия този адреналин, бушуващ в тялото ми. Да, бях благодарна, задето Тримейн се появи и спря Стю. Така че правихме секс. После той си отиде у дома. Край на историята. И за твоя информация той не се вълнува от мен. Искаше да ме оправи. Получи, каквото целеше. Между нас всичко приключи.

— Това не може да е краят на историята. — Далия звучеше напълно потресена. — Става дума за Бейли Хартуел и Вон Тримейн. Това е епична история на любов и омраза. — Хвърли ми поглед и в големите й сини очи пролича как й хрумна нещо. — Не го ли биваше?

Изведнъж обувките ми станаха крайно интересни.

— Не помня.

— Бивало го е — заподозря Далия.

— Колко? — намеси се Еймъри.

Вирнах ръце смаяна от любопитството във въпроса й. Бузите й отново бяха яркочервени.

Джес се ухили.

— Да, колко добър беше?

Изпухтях. Като че й се налагаше да го изживява косвено чрез мен, след като Лоусън й налиташе на всеки пет секунди.

— Представи се прилично.

— Лъжкиня — заключи Далия.

— Хубаво, беше добър.

Джес размени поглед с Далия.

— Лъжкиня, лъжкиня.

— Добре, сексът с Вон беше неописуем. Секс на омраза, кой да предположи?

Джес отвори уста, но аз я скастрих бързо.

— Но няма да се повтори. И никой извън това помещение не трябва да научава. Джесика, това значи да не казваш на Купър.

Тя се намуси, но кимна с неохота.

— И така… Може ли да отидем да си изядем десерта и да засрамим Кат със снимки от времето й като Спорти Спайс^[2]? — Размахах албумите.

Джесика отстъпи и ми позволи да отворя вратата на офиса.

— Колко пъти те… оправи? — попита Еймъри, докато излизахме навън.

Отправих шокиран поглед към Еймъри, като пренебрегнах сподавеното хихикане на Джес и Далия.

— Оказвам ти лошо влияние.

Красивото лице на Еймъри светна.

— Да.

Прихнах и звукът от смеха ми се преля с този на приятелките ми. Прегърнах Еймъри през кръста.

— Знаех, че има защо да те харесвам.

— Да. Обаче сериозно… Колко пъти?

Срещнах любопитните погледи на момичетата и въздъхнах.

— Два пъти. Секс на омраза. Ясно ли е? Два пъти. И преди да сте попитали и двата пъти беше фантастично — процедих, пренебрегнах погледите, които си размениха, и поех към салона.

Боях се, че може да се намирам в беда, защото погледът в очите на Джесика беше този на сватовница. Познавах го. И в моите го имаше същия, като я срещнах за пръв път и си казах: Тя ще пасне идеално на Купър.

О, дявол го взел.