Саманта Йънг
Всяко малко нещо (11)

11.
Вон

Можеше да обвини за това природата, да каже как той е просто мъж, а нямаше мъж, който да е способен да устои на Бейли Хартуел, наумеше ли си тя да го съблазни.

Но подобно обяснение би го направило още по-голям мръсник, отколкото беше.

Тя беше заспала с члена му още вътре в нея.

Приглуши ругатнята на възбуда, напираща на устните му, докато я гледаше, а енергичната му ерекция го теглеше към нея за още. Когато осъзна, че е потънала в сън, внимателно излезе от нея и я намести да легне на една страна. Тя се сгуши в него, преди да е успял да се отдръпне и проклет да беше, но искаше само още малко време да може да се наслаждава на факта, че най-накрая червенокосата жена до него беше онази, която беше желал през цялото това време.

Красивите й тъмночервени къдрици се стелеха по ръката му и гъделичкаха кожата му. Такава мекота.

Всичко у нея беше такова. Кожата, очите, дори сърцето.

Ясно усети момента, когато тя взе решение да го спаси. Моментът, в който той се превърна в поредната Джесика, в поредната Далия.

Разбира се, той беше нещо повече от тях, след като искаше да преспи с него, но повече от това искаше да излекува изстрадалата му душа.

И реши, че сексът ще отслаби защитата му.

Беше права.

Направи го.

Вон не можеше да си спомни време, когато да е бил така увлечен по жена. Долови това смущаващо оживление под кожата си. Тази неотложност. Тази решимост да обяви Бейли Хартуел за своя, все едно беше праисторически пещерен човек.

Би могъл да обвини нея.

Би могъл да набеди момента, в която тя каза: Обзалагам се, че си мислил за това. Да подчиниш враждебната принцеса на дъсчената еспланада.

Прозорливо от нейна страна. Секси до крайност.

Бейли Хартуел си падаше по мръсотийките в леглото.

Не беше някоя невинна принцеса.

Лоялна. Безмилостна. Покровителствена. Мила. Силна. Забавна. Дръзка. И напълно съвършена за него в леглото.

Вон се вгледа в красивото й лице, в подпухналите й устни, в поруменелите бузи и му се прииска да можеше да си отвори очите. Искаше да зърне тези изумителни очи да го гледат с мекота, с обич, преливащи от желание.

Искаше го, защото знаеше, че след този момент никога отново нямаше да види този израз в очите й. Защото сега знаеше със сигурност, че е влюбен в Бейли.

И щеше да разбие сърцето й.

Никога не съм допускала, че е възможно да е така между нас.

Налагаше се да прекрати това незабавно.

Като че дочула мислите му, Бейли отвори очи. В началото изглеждаше объркана, а после тези скъпоценни камъни погледнаха към лицето му.

От тях започна да се излъчва мекота.

Нежност.

Желание.

Вон запамети изражението й, запечата в съзнанието си най-красивия образ, който беше виждал някога, и прокле себе си, задето беше такова проклето прасе, чието сърце беше достатъчно голямо, та да се влюби, но недостатъчно голямо да остане влюбено.

Връзките не бяха за него. Знаеше го. И не искаше да изгуби това, което чувстваше към нея.

Не и към Бейли.

Тя би го наранила и той би наранил нея. Последния път, като се случи нещо такова, той почти съсипа една жена. Връзките бяха нещо прекалено сложно, а той беше на трийсет и шест. Беше водил живот на ерген прекалено дълго, та да се залови да се променя сега.

Именно по тази причина да се поддаде на изкушението го правеше такъв никаквец.

— Хей — прошепна тя. — Колко дълго съм спала?

— Не дълго.

Бейли се напрегна заради студенината в думите му.

Той се отмести, стана от леглото и се запъти към банята да се освободи от презерватива. Като се върна в стаята, поддържаше погледа си насочен изцяло към разхвърляните му по пода дрехи. Усещаше, че Бейли следи всяко негово движение.

— Това ли е частта, в която ми заявяваш, че е било грешка? — подкачи го, макар че в думите й се долавяше горчивина.

— Повярвай ми, беше точно това. — Той вдигна очи към нея и му се прииска да не го беше правил.

Тя седеше и държеше чаршафа отбранително, за да прикрие голите си гърди. Косата й беше с цвета на хоризонта при залез-слънце.

Боже.

Сега пък го превръщаше в поет.

— Не беше пиян — изтъкна тя.

— Не, не и от алкохол — хвърли й поглед, докато вдигаше боксерките и панталоните си. — Беше тежка нощ. Поддадохме се на адреналина.

— Значи ми казваш, че всъщност не си бил привлечен от мен?

— Не. Привлечен съм от теб. И те имах.

Тя пое рязко въздух заради онова, което остана неизречено.

— И след като вече ме има, не ме искаш отново.

Онази болка, онази ужасна болка, която беше изчезнала през времето им заедно, се завърна с още по-голяма сила. Прекрати онова, което вършеше, и срещна погледа й.

— Не ставам за връзки, Бейли. А ти и аз… — Отправи й язвителна усмивка, такава, която си наложи да извика на лицето си. — Наясно си, че няма да се получи. Дори не се харесваме.

— За известно време се харесвахме.

Тъжният й тон беше като нож, забит в сърцето му. Стисна здраво зъби заради усещането и едва се пребори с потребността да я притисне към себе си, да я задържи в обятията си, да я разтърси и да й каже, че заслужава нещо по-добро от мръсник като него.

— Просто сме от различни светове. Няма да си паснем.

Тя пое рязко въздух.

— След всичко, което ми разказа за майка ти и баща ти, приех, че не вярваш в тези между класови глупости.

Вон осъзна, че е разтълкувала думите му погрешно и отвори уста да обясни, но после се спря.

Може би беше по-добре да я остави да мисли, че не е достатъчно добра.

— Аз не съм като родителите ми — отсече. — Разбирам мотивите на баба ми и дядо ми.

Реакцията й беше неочаквана.

Подозираше, че е възможно да се бори, като се има предвид, че това беше Бейли, а тя се мъчеше да спаси всички от самите тях.

Може би щеше да му крещи.

Онова, което не очакваше, беше болката, изписала се на лицето й, все едно я беше наранил физически.

А после просто се затвори.

Видя го с очите си.

Бейли Хартуел, най-пламенната жена, която познаваше, се превърна в бяла стена.

Студенина.

Очите й станаха безизразни.

И това го уплаши.

— Знаеш къде е вратата. — Тонът й беше напълно неутрален, а лицето не издаваше абсолютно нищо, когато се надигна от леглото. — Отивам да те отмия от себе си.

Вон стоеше като закован на мястото си, когато Бейли, но не истинската Бейли, го отмина и потъна в банята, последвана от мекото изщракване на ключалката.

Посегна към пуловера и якето си и забеляза, че ръцете му трепереха. Сви ги в юмруци, за да ги накара да спрат.

Но когато напусна хотела в малките часове на нощта, закрачи по дъсчената алея на нестабилни и несигурни крака.

Загледан в хотела, Вон разбираше с отвращаваща яснота защо е така лишен от баланс.

Беше си въобразил, че като си тръгне от Бейли, това би означавало да се върнат към обичайните си враждебни закачки и той спокойно би го понесъл. Дори го очакваше с нетърпение, защото много себично бе вярвал, че тя винаги ще е част от живота му.

Но както изглеждаше, с намека си, че тя не е достатъчно добра за него, вероятно прекрати връзките им завинаги.

И с раздразнение, объркване и ужас Вон осъзна, че мисълта да изгуби дори тази мъничка частица от Бейли Хартуел го плашеше до смърт.

Бейли

Търках силно тялото си, защото не исках да подушвам или усещам нито следа от Вон Тримейн по кожата си.

Чаршафите от леглото също трябваше да бъдат изпрани.

Дотук с желанието ми да мога да подуша в леглото си скъпия му одеколон.

Не ми беше нужно подобно напомняне. Проблясъците от предишната нощ бяха достатъчно наказание. Все още успявах да чуя гласа му в главата си, пъшкането в ухото си, да усетя тласъците му в мен.

Просто сме от различни светове. Няма да си паснем.

Аз не съм като родителите ми. Разбирам мотивите на баба ми и дядо ми.

Стиснах здраво очите си, за да заглуша гласа му и започнах да търкам още по-настойчиво. Повтаряше се същото — не бях достатъчно добра за него, никога не бях достатъчно добра!

И също като предишния път бях убедила сама себе си, че Вон всъщност го е грижа за мен. Каква идиотка. Не забелязах никаква нежност в очите му, докато се движеше в мен. Там имаше единствено самодоволно удовлетворение. Най-накрая му бях паднала. Бейли Хартуел беше достатъчно добра за секс, но не достатъчно добра за връзка.

Не бях от неговия вид. Той беше долна гадина с фобия от връзки.

Току-що се бях отървала от един такъв.

Нямаше да воювам с Вон за това; не се канех да се опитвам да го сломя и да го накарам да види, че е възможно между нас да има нещо специално. Вон ме накара да се чувствам зле относно себе си и аз го мразех заради това.

Най-накрая бях готова да започна да третирам себе си по-добре. Да се оставя да бъда подведена по същия начин два пъти ме правеше глупачка. Но нямаше да го допусна отново.

Налагаше се да го изрека и може би ако го направех, щях да започна да вярвам.

— Ти заслужаваш нещо по-добро от Вон Тримейн — произнесох високо, загледана в огледалото.

 

 

По време на закуска вратата на хотела беше отворена със замах и също като ураганен вятър вътре влетяха Джесика и Купър. Напуснах ресторанта и ги посрещнах на рецепцията. Джесика обви ръце около мен и ме прегърна силно.

— Вон се обади. Разказа ни какво се е случило?

— Какво е направил? — писнах.

— Ще убия шибаняка — озъби се Купър.

О, гадост. Нима Вон търсеше гибелта си? Какво си мислеше?

— Чуйте, не беше нищо…

— Стю Девлин да влезе с взлом в хотела ти и да те нападне не е нищо — тросна се Джесика и ме освободи от прегръдката си. — Не се прави на препалено хладнокръвна, Бейли. Това е прекрачване на граница.

О. Ясно. Взломът.

Вон беше позвънил на Джесика и Купър, за да ги информира за взлома.

Не оценявах високо милия жест. Не ми трябваха никакви жестове от него.

— Права си — съгласих се. — Беше прекрачване на граница. Не очаквах този загубеняк да ми посегне.

Лицето на Купър помрачня.

— Успокой се, Купър. Шериф Кинг вече се зае със случая… — Гласът ми пресекна, когато точно в този момент в хотела влезе заместник от службата на шерифа.

И не кой да е заместник.

Заместник-шериф Фреди Джаксън.

Най-малко любимият ми от заместниците. Наричах го Задник шериф. Не само защото беше саркастична и надменна гадина, но и защото беше отраснал като най-близък приятел на Кер, най-малкия син на Девлин. И двамата си въобразяваха, че им се полага респект от мига на раждането им и от същия този миг се държаха като мръсници.

Страхотно.

— Госпожице Хартуел. — Отмина Джесика и Купър, като напълно ги игнорира. — Шерифът ме прати да взема свидетелски показания от гостите във връзка с предполагаемия инцидент от снощи.

Присвих очи на думата „предполагаем“.

— Имаш предвид инцидента, който всъщност се случи наистина. Инцидентът разиграл се пред очите на Вон Тримейн, изключително надежден свидетел, като се има предвид как всички знаят, че никога не би излъгал заради мен.

Джаксън изсумтя.

— Да, ами… Господин Девлин има стабилно алиби за местонахождението си снощи.

Обзе ме безпокойство.

— Разбира се, че има.

— Просто ме заведете при гостите, госпожице Хартуел.

— В ресторанта са. — Махнах зад гърба си. — Очакват те.

Той ме отмина без нито дума повече и влезе нехайно в ресторанта, за да се залови с разследването си.

— О, просто прекрасно — просъсках и насочих внимание обратно към Купър и Джесика. — Пратили са ми задника.

— Ще се погрижа да зададе точните въпроси. — Купър хукна след него, преди да съм успяла да го спра.

Погледнах умоляващо към Джесика.

— Моля те, попречи му да тормози Джаксън. Имам нужда тази малка гадина да ми помогне.

— МИСЛЯ, че и на двете ни е ясно, че Джаксън няма да ти е от никаква помощ. Целенасочено ще избягва всички факти, които доказват, че Стю те е нападнал снощи.

— Ами, след като се оказва, че Стю има „алиби“, и без друго нямам шансове.

Джесика задържа загрижен поглед върху мен за дълго време. Усмихнах й се уморено.

— Нищо ми няма. Просто не спах много добре. При целия този адреналин… — И секса с Вон Тримейн, довел до пълното ми унижение.

— Способна съм да убия Стю заради това. Макар че Купър сигурно ще ме изпревари.

— Колкото и да съм поласкана, задето приятелството ни пробужда такова желание за насилие, наистина предпочитам да не го правите. Харесва ми да нямам близки, които да посещавам в затвора.

— Е, ако Девлин продължи с подобни изпълнения, един от нас ще свърши лишен от свобода заради възмездие.

— Не Иън Девлин е пратил Стю.

— Знам. С Купър стигнахме до същото заключение. Той е по-умен от сина си. Чудя се кой ли осигурява алибито на Стю.

Припомних си как преди няколко вечери с Том се натъкнахме на въпросния представител на семейство Девлин на дъсчената еспланада.

— О, струва ми се, че може и да знам кой е.

— Кой? — обади се Купър зад нас.

— Онази вечер го видях с Дейна. Изглеждаха доста близки.

Купър поклати отвратено глава.

— Не бих се учудил да го покрие.

Нито пък аз. Дейна Келърман беше доста различна от мен. С въздишка отметнах кичур коса от лицето си, понеже тази сутрин не бяха имала време за прическа, и в следващия момент китката ми се озова в хватката на Джесика.

— Пострадала си.

— Какво? — Дръпнах я от нея и сведох очи. Боже мой. Имах синини.

Ръката ми беше прорязана от болка, сякаш най-сетне пробудена от осъзнаването, че съм пострадала.

— Стю ли? — Отправи ми кръвнишки поглед.

Припомних си начина, по който Вон ме беше държал на леглото предишната вечер и хвърлих поглед към другата си китка. На нея нямаше следа.

— Трябва да е бил Стю. — Потреперих като си спомних как я стовари на пода, за да ме накара да пусна телефона. — Да, от него е. — Докоснах синината с пръст и направих гримаса заради болката.

Как така не бях отчела болката?

Адреналин.

И всичкият този секс също беше допринесъл да ме разсее от нея.

— Със сигурност ще го убия — ревна Купър.

Прочистване на гърло зад нас ни накара да се обърнем и Задник шериф се присъедини към малката ни групичка.

— Опитай се да не се заканваш да убиеш някого в присъствието на полицай, Лоусън.

Купър се напрегна заради заплашителния му тон.

— Толкова дълбоко ли си в джоба на Девлин, та като полицейски служител да не даваш пет пари, че миналата нощ е била нападната жена?

Заместник-шериф Джаксън пламна, а очите му потъмняха от гняв и това го накара да изглежда като разглезен малък пикльо, който току-що е бил смъмрен пред класа.

— Мери си приказките.

Джесика пристъпи между Купър и заместник-шерифа.

— Предполагам, че сте приключили с обстойния разпит на свидетелите? — От всяка нейна дума струеше сарказъм.

— Да, приключих.

— Е, като лекар на Бейли ще прегледам нараняванията. Искате ли да направя снимки, който да добавите към разследването?

— Няма да е необходимо.

Приятелката ми присви красивите ли лешникови очи към Джаксън.

— Според мен шериф Кинг няма да се съгласи с вас, така че ще звънна и ще го попитам лично.

— Приключих тук. — Задник шериф дари всички ни с кръвнишки поглед, преди да напусне хотела ми без нито дума повече.

Купър го проследи с преценяващ поглед.

— Струва ми се, че ще трябва да си поговоря с Кинг за този малък кучи син.

— Пълен идиот е — съгласих се. — Нямаше как да е по-ясно накъде е насочена лоялността му. Сигурно получава пари от Девлин.

— Най-вероятно редовно — добави Джесика. — Сигурно постоянно го снабдява с информация.

— Но това са само заключения, базирани на предположения — отбелязах с въздишка.

— Не, това са заключения, базирани на интелигентен анализ на фактите — поправи ме Купър.

Китката ми пулсираше и я потърках, неспособна да повярвам как така ми беше отнело толкова дълго да забележа силната болка.

— Понякога наистина обичам този град.

Джесика огледа китката ми.

— Налага се да оставиш някой да наглежда хотела и да дойдеш да те превържа и да проверя за други наранявания. Защо Кинг не е извикал линейка снощи?

— Попита ме дали се нуждая от медицински грижи, докато давах показания, но аз мислех, че съм съвсем добре и категорично отказах.

Джес не изглеждаше доволна от това. Купър също.

— Всичко това е крайно нескопосано. Кинг можеше да се представи по-добре.

— Не е сбъркал никъде, Купър. Не приписвай недостатъците на Задник шерифа… на заместник-шерифа.

— Задник шериф — прихна Джесика. — Находчиво.

Зарадвах се на миг на развеселеност, защото това прогони част от гнева на Купър. Отправи й любящ поглед, обви ръка около кръста й и я придърпа, сякаш просто искаше да я почувства до себе си. И мисля, че беше точно това, защото тялото му видимо се отпусна.

У мен се пробуди лека завист. Не можех да повярвам, че предишната нощ имаше момент, в който си въобразих, че беше възможно да имам същото като Купър и Джесика… с Вон Тримейн.

Беше трудно да си представя Вон някога да ме прегърне, защото присъствието ми му носи спокойствие.

Като за начало аз не бях най-успокояващият човек за компания. Всъщност вбесявах го повече от всеки друг.

Престани да мислиш за него!

— Аз… Ъъ… Ще поръчам на някое от момичетата да наглежда хотела, за да се погрижим за това. — Размахах китката си пред очите на Джес.

Нещо в поведението ми явно я смущаваше.

— Сигурна ли си, че наистина си добре?

— Напълно. Бясна до крайност. Но добре.

 

 

След телефонно обаждане до шериф Кинг, в което той потвърди, че иска снимки от нараняването ми и се ядоса, че бях отказала медицинска помощ, защото това би навредило на случая ми, ако успееше да вкара Девлин в съда, Джес превърза китката ми. Също така ме прегледа за други натъртвания и като се изключеха още няколко синини по ръцете и гърба, нямаше нищо интересно. Джес имаше записани часове за целия ден, така че нямаше време да се мотая около нея и да бъда обект на любопитството, струящо от очите й.

Искаше да научи какво се е случило от моя гледна точка и също така бях убедена, че желаеше да научи защо Вон е бил в хотела ми, та да ми се притече на помощ.

А аз не исках да говоря за това.

Ни. Най. Малко.

Тъкмо излизах от лекарския кабинет, когато изпитах силен копнеж за кексче с фъстъчено масло „Рийсис“. Като се намирах под особен стрес, апетитът ми за шоколад и бонбони се усилваше и това определено беше един от тези случаи. Така че вместо да се запътя обратно към хотела, поех към магазина за хранителни стоки на Мейн стрийт.

Идеята не беше добра.

Не беше добра, защото се натъпках със сладкишчета, а после винаги ми ставаше лошо. Но също така не беше добра от гледна точка на последствията.

Нямах представа, разбира се, че ще се натъкна на Девлин.

Умувах пред предлаганите захарни изделия и се чудех дали да добавя пакетче „M & M“ към запасите си, когато го зърнах с ъгълчето на окото си. Вдигнах поглед и в гърдите ми се пробуди обичайната силна скръб, както винаги щом видех Джак Девлин.

Имаше време, когато мнението ми за него беше изключително високо. Някога двамата с Купър бяха комбина от сексапилни и свестни мъже и аз ги обичах искрено.

Гледах в тъмните синьо-сиви очи на Джак и ми се прииска да не беше толкова хубав, прииска ми се въпросните очи да не бяха така неразгадаеми заради пазените тайни. Колкото и да бяха потайни обаче, аз винаги бях намирала очите на Джак за мили. Същите като на майка му.

Висок, по-висок дори от Купър, Джак беше силен — слаб, но мускулест. Имаше гъста тъмноруса коса, която носеше отметната от лицето си и в последно време прическата му беше повече в стил Вон, отколкото Купър. Липсваха ми джинсите и карираните му ризи. Комбинацията панталон и делова риза го караше да изглежда някак по-далечен. Също и цялата тази история с предателството срещу най-добрия му приятел и далаверите с баща му и братята му, които някога гледаше с презрение.

Не обичах неразрешени загадки. Не ми допадаше и мистерията с трансформацията на Джак. И в моето крехко състояние на отхвърлена и разярена жена да се вгледам в тези преливащи от емоции очи ми подейства като червено на бик.

Погнах го, преди да успее да ме отмине. Взря се надолу в мен и сключи вежди, докато аз стърчах само на сантиметри от тялото му. Това беше единствената му реакция на нахълтването ми в личното му пространство.

— Ти и проклетото ти семейство! — креснах, с което най-вероятно привлякох вниманието на всички в магазина. — Край. Чуваш ли ме, Джак Девлин? Предай на Стю, че не ме е грижа на колко уличници е платил за алибито си за снощи. Знам, че той влезе с взлом в хотела ми и ме нападна в офиса ми! — Размахах превързаната си китка пред лицето на Джак. — Не съм глупава! Познавала съм малкия нещастник през целия си живот и това, че беше нахлузил скиорска маска не прикри самоличността му. Нахвърли се отгоре ми, строши телефона ми и щеше да смаже лицето ми, ако не беше Тримейн! — изстрелях, почти без да обръщам внимание, че Джак се беше втренчил в пострадала ми китка. — И никак не ми се нрави да бъда спасявана от Тримейн! Изобщо дори — продължих да беснея. — Така че предай на този загубеняк брат ти и на онази свиня баща ти, че ако искат война, аз съм готова, защото Стю стигна твърде далеч. Ако вече няма граници, ако вече са престанали да съществуват, това важи и в двете посоки! Ще отвърна на нападките ви с двойна сила. — Дишах учестено в опит да си поема въздух.

До голяма степен бях убедена, че съм аленочервена на цвят.

Но Джак… Ами… Джак дори не потрепна. Вместо това снижи пазарската кошница с храна, която носеше, заобиколи ме кротко и напусна магазина за хранителни стоки.

— Беше приятно да си побъбрим! — извиках след него.

И именно в този момент забелязах, че останалите клиенти са се втренчили в мен. За късмет всички до един изглеждаха загрижени, а не ужасени от откачената жена.

Изпухтях ядосано на себе си заради малкото избухване и хванах кексчетата си с фъстъчено масло.

Касиерката Ани ме гледаше ококорено.

— Боже, Бейли, наистина ли Стю Девлин те е нападнал?

О, по дяволите.

— Чуй, наистина не беше редно да говоря.

— Това семейство — тя зацъка с език и поклати глава. — Отиват прекалено далече.

А сега същото важеше и за мен, защото бях готова да заложа всичко, което притежавах, че целият град щеше да гръмне как Стю Девлин е нападнал Бейли Хартуел в собствения й хотел.

Шериф Кинг щеше да ме убие.

— Ани.

— Да?

— Да продавате дупки в земята?

— Ъъ…

— Наистина ми се ще да си купя една. Нали разбираш, та да ме погълне.

— Ами… Ще трябва да попитам Боб имаме ли такива.