Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (8)

7
И още на темата „коне“

Първите откъслечни сведения за делата на Джери постъпили в Цирка в мъртвилото на ранните утринни часове, след което целият уикенд тръгнал с главата надолу. Предварително подготвеният психически Гуилъм си бил легнал още в десет, но сънят му бил неспокоен, мятащ се между притесненията му за Джери и откровено похотливи видения на Моли Мийкин със и без благоприличния й бански костюм. По график Джери следвало да посети Фрост малко след четири сутринта лондонско време, така че още в три и половина Гуилъм шпорел раздрънканото си порше по мъгливите улици по посока на Кеймбридж Съркъс. Ако не знаел колко е часът, трудно щял да определи дали се зазорява, или смрачава. Заварил в говорилнята Кони, която току-що довършвала кръстословицата в „Таймс“, и Док ди Салис, който се бил зачел в размишленията на мистичния поет и свещеник Томас Трахърн, опъвал надолу ухото си и в същото време тактувал с крак, сякаш бил човек оркестър от ударни инструменти. Както обикновено, вечно неспокойният Фон щъкал насам-натам да бърше прах и да раздига така, както оберкелнер подготвя маса за следващите клиенти. На моменти поемал шумно въздух през зъбите си, после го изпускал със звучно „таа“, явно едва сдържащ натрупалото се вътрешно напрежение. Пелена от тютюнев дим се стелела като дъждовен облак над цялото помещение, а от самовара се разнасяла обичайната воня на прокиснал чай.

Вратата на Смайли била затворена и Гуилъм решил, че няма смисъл да го безпокои. Разтворил случайно попадналия му брой на „Кънтри Лайф“. „Все едно съм в зъболекарска чакалня“ — рекъл си и вперил празен поглед в снимките на прочути провинциални имения до мига, в който Кони отместила тихо настрана кръстословицата, изправила гръбнак и наредила: „Слушайте“. До слуха му достигнало краткото избръмчаване на зеления телефон от „братовчедите“, но Смайли веднага го вдигнал. А Гуилъм хвърлил поглед през отворената врата към редицата кутии с електроника по стената на собствения си кабинет. На едната от тях вече светела зелена предупредителна лампичка и нямало да угасне, докато не приключел разговорът. После избръмчала „маймунката“, тоест вътрешният телефон в говорилнята и Гуилъм успял да се добере до него преди Фон.

— Влязъл е в банката — оповестил тайнствено Смайли по вътрешния телефон.

Гуилъм предал посланието му на насъбралите се.

— Влязъл е в банката — повторил, но все едно говорел на умрели хора: никой с нищичко не показал, че го е чул.

В пет Джери бил вече излязъл от банката. На Гуилъм започнало да му се повдига само при мисълта какво можело да му се случи оттам насетне. Изгарянето е опасна игра, която Гуилъм, както и повечето професионални шпиони мразят макар и не заради някакви скрупули. Първо, разузнавачът не знае какво да очаква от самата жертва и — което е още по-лошо — от местните ангели пазители. Второ, опасността идва от самото изгаряне: не всеки възприема логично изнудването. Един може да реши да се прави на герой, друг на лъжец, а се срещат и истерични девици, които опъват врат и писват от възмущение, при все че всъщност се кефят. Най-сериозна обаче била опасността, която можела да възникне след самото изгаряне, когато Джери щял да загърби димящата бомба и да трябва да бяга. Каква щяла да е първоначалната реакция на Фрост? Да се обади в полицията? Или на майка си? На шефа си? На жена си: „Дарлинг, всичко си признавам. Спаси ме и ще започнем на чисто“. Гуилъм не изключвал дори кошмарната вероятност Фрост да се обърне направо към своя клиент: „Сър, дойдох да измоля прошка за грубото нарушение на банковата тайна, което извърших“.

Гуилъм чак потръпнал сред спареното зловещо ранно утро, после решително прехвърлил мисълта си върху Моли.

Дотам, че изобщо не чул следващото позвъняване по зеления телефон. Нищо чудно Джордж да го е очаквал с ръка върху проклетата слушалка. Изведнъж се оказало, че зелената лампичка в кабинета на Гуилъм е светнала и продължила да свети цели петнайсет минути. Когато угаснала, всички вперили очи във вратата на Смайли, мъчейки се да му внушат да наруши самотата си. Дори Фон бил замръзнал в движение, както носел чиния с филии, намазани с кафяв мармалад, които така и щели да останат неизядени.

Най-после дръжката се наклонила надолу и отвътре се появил Смайли със стандартна бланка за проверка на лице, попълнена старателно с неговия си почерк и маркирана като „Нашивка“, което означавало „Спешно от шефа“ и й придавало първостепенна важност. Връчил я на Гуилъм със заръката да я отнесе моментално на „пчелата майка“ в деловодството и да й стои на главата, докато проверява въпросното лице. Поемащият я Гуилъм се сетил как преди време му предали подобен формуляр за проверка на лице, именуващо се Уърдингтън Елизабет, известна също като Лизи, и завършващ с описанието „скъпоплатена проститутка“. На излизане от говорилнята чул как Смайли отправил тиха покана към Кони и Ди Салис да се присъединят към него в тронната зала, като междувременно засилил Фон към библиотеката за несекретни материали да издири най-новото издание на „Кой кой е в Хонконг“.

Пчелата майка била повикана извънредно за ранното дежурство, поради което Гуилъм я заварил с прическа, напомняща жива картина „Нощта на лондонския пожар“, в комплект с желязна кушетка и малък примус, независимо че отвън, в коридора, имало автомат за кафе. „Липсват й само работният комбинезон и портретът на Уинстън Чърчил“, рекъл си. Искането за проверка било вече попълнено със следните данни: „Ко, малко име Дрейк, други имена неизвестни, дата на раждане 1925 г., роден в Шанхай, с настоящ адрес «Седемте порти» на Хедлънд Роуд — Хонконг. Професия председател и изпълнителен директор на «Чайна Еърсий — Хонконг»“. Пчелата майка се впуснала във внушително документално издирване, но в крайна сметка не успяла да изнамери нищо повече освен информацията, че по предложение на хонконгското правителство през 1966 г. на Ко бил присъден орденът на Британската империя „За обществени и благотворителни заслуги към колонията“ и че на запитването от губернаторството, предхождащо одобряването на списъка с предложените за награда, Циркът бил отговорил с „няма налични възражения“.

Гуилъм все пак бил достатъчно буден да се сети, докато бързал нагоре с тази блага вест, че Сам Колинс бил упоменал „Чайна Еърсий — Хонконг“ в качеството й на краен собственик на смотаната авиокомпания във Виентян — крайният получател на щедрите дарове на Борис Търговския. И решил, че подобна взаимообвързаност е напълно закономерна. Доволен от постигнатото, влязъл в тронната зала, където обаче го посрещнало гробовно мълчание. На пода се въргаляло не само последното издание на „Кой кой е“, но и няколко предхождащи го издания; както винаги, Фон се бил престарал. Смайли седял зад бюрото си, втренчен в лист от собственоръчните си записки, Кони и Ди Салис не откъсвали очи от Смайли, а Фон пак липсвал — вероятно пратен по нова задача. Гуилъм поднесъл на Смайли формуляра за проверка, в чиято средна част пчелата майка била вписала със старателния си калиграфски почерк своите констатации. В същия миг изпърхал пак и зеленият телефон. Смайли вдигнал слушалката и започнал да си записва върху листа пред себе си.

— Да, благодаря. Вече го получих. Продължавайте нататък. Да, и това го имам. — И така — цели десет минути, докато накрая казал: — Добре. До довечера, в такъв случай — и оставил слушалката.

На улицата някакъв млекар обявявал с все сила на ирландския си акцент, че вече нямало да броди надлъж и нашир.

— Уестърби е напипал пълната преписка — обявил по някое време Смайли (при все че и той като останалите го назовавал с криптонима му). — С всичките числа по сметката. — Кимнал, сякаш да изрази пълно съгласие със собствените си думи, без да отлепва очи от подадения му формуляр. — Микрофилмът ще получим чак довечера, но нещата вече се очертават. Всички първоначални плащания чрез Виентян са влизали по сметката в Хонконг. От самото начало. Хонконг се явява крайната точка на златната жила. Тотално. До последния цент. Без никакви удръжки, дори и за комисионите на банката. В началото месечната сума е скромна, но рязко нараства — можем единствено да предполагаме каква е била причината за растежа й. И всичко това съответства на казаното от Колинс. До момента, в който се заковава на двайсет и пет хиляди месечно. Но и около закриването на канала през Виентян Центърът не пропуска дори един-единствен месец, а незабавно преминава към резервен вариант. В това отношение си напълно права, Кони: Карла никога не предприема каквото и да било, без да си е осигурил резервен вариант.

— Професионалист е, дарлинг — измърморила Кони Сакс. — Като теб.

— Не е като мен. — Продължил да разчита драскулките си. — Сметката се оказва доверителна — допълнил със същия изпразнен от емоции тон. — В нея фигурира само едно име, на самия откривател на сметката. Ко. Но кой ще е бенефициента, не се знае, според банката. Предполагам, че до довечера ще си изясним причината. Досега не е изтеглен и един цент — заявил едва ли не специално към Кони Сакс. После повторил констатацията: — Откакто са започнали постъпленията в сметката преди две години, досега не е изтеглен дори един цент от нея. Салдото в момента е от порядъка на половин милион щатски долара. И благодарение на сложната лихва, естествено, набъбва бързо.

За Гуилъм последното разкритие си било чиста лудост посред бял ден. Какъв смисъл има да поддържаш златна жила на стойност половин милион долара, когато след пристигането им по предназначение парите изобщо не биват пипани? За разлика от него обаче, Кони Сакс и Ди Салис съзрели в този факт нещо изключително важно. По лицето на Кони се разляла ленива крокодилска усмивка, а бебешките й очи се заковали върху Смайли в израз на безмълвен възторг.

— О, Джордж — изпуснала тя най-после поетия въздух, след като прозряла истината. — Неизползвана доверителна, дарлинг! Това вече е съвсем друго нещо. Че и каква друга би могла да бъде, като се замислиш! Още от първия ден. Само дето наочниците на дебелата, тъпа, одъртяла, изкукуригала и ленива Кони не й позволили да разчете още тогава очевадните признаци! Махни си лапите от мен, Питър Гуилъм! Похотлив дърт пръч! — Напъвала се да се изправи самостоятелно, стиснала страничните облегалки на фотьойла с осакателите си ръце. — Но за кого може да са предвидили толкова много пари? За някоя мрежа? Не. В никакъв случай не биха го направили заради някаква си мрежа. Няма такъв прецедент. Колективна сметка? Нечувано. Значи, парите са предназначени само за един човек. И кой може да е той? Какво ще им достави срещу толкова много пари? — Вече куцала по посока на вратата, придърпвала шала около раменете си и се измъквала от техния към някакъв си свой свят. — Карла никога не плаща пари току-така. — Чули как мърморенето й я следвало по петите. Минала през шпалира от покритите пишещи машини на „мамчетата“ — смълчаните стражи на полумрака. — Карла е толкова стиснат, че кара агентите си да му работят едва ли не безплатно! Дребни пари им плаща само. За джобни. Разбирам, че и инфлация има, но пък половин милион долара за една никаква къртица — за пръв път чувам за подобно нещо!

И Ди Салис изглеждал не по-слабо впечатлен от Кони, макар и посвоему. Бил наклонил цялото си разкривено, несиметрично тяло от седалката на стола си и човъркал трескаво лулата си със сребърно ножче така, както готвач разбърква загаряща тенджера. Сребристата му коса стърчала накриво като петльово гребенче над пърхутясалата яка на омачканото му черно сако.

— Нищо чудно не виждам в това, че Карла се е постарал да скрие труповете — разприказвал се внезапно, сякаш някой издърпвал думите от устата му. — Нищо чудно. Той, Карла, също има опит с Китай. Знам го със сигурност. Кони ми го каза. — Изправил се, награбил прекалено много неща в дребните си ръчички — лулата, кутията с тютюна, джобното ножче, че и Томас Трахърн. — Не толкова префинен, естествено. Чак дотам не се простират очакванията ни. Все пак Карла не е учен, а воин. Но не е и сляп — никак не е сляп, както казва тя. Ко. — Повтори името няколко пъти по различен начин, един вид — на различни нива: — КО. Ко. Всичко зависи с какъв йероглиф се изписва. „Височина“… Или „дърво“, може би… Да, представям си го като „дърво“… макар да съществуват и няколко други възможности. „Дрейк“, разбира се, е името, дадено му в някое мисионерско училище. Шанхайско момче, продукт на мисионерско училище. А да не забравяме, че всичко води началото си от Шанхай. Първата партийна ядка в цял Китай е основана в Шанхай. И какво ли породи всичките тези мисли? „Дрейк Ко.“ Много ми е любопитно какви ли са истинските му имена. Не се и съмнявам, че съвсем скоро и тях ще узнаем. Да, хубаво. Сега обаче и аз възнамерявам да се завърна към четивото си. Как мислиш, Смайли, дали не може и аз да получа кофа въглища за стаята си? Човек буквално замръзва, когато не работи централното отопление. Най-малко десет пъти поставям въпроса пред домакинския отдел, но получавам само невъзпитани отговори. Израз на „новата ера“, изглежда, но се боя, че зимата почти настъпи. Надявам се да ни покажеш суровия материал веднага щом пристигне. Няма смисъл да се мъчим въз основа на догадки. Смятам за начало да му съставя биография. На Ко. А, благодаря ти, Гуилъм.

Изпуснал бил Томас Трахърн. Сега, поемайки книгата, изтървал кутията с тютюна, та се наложило Гуилъм и нея да вдигне.

— Дрейк Ко. Това, че е от Шанхай, нищо не значи, разбира се. В Шанхай е мешавица от какви ли не хора. Съдейки по онова, което ни е известно дотук, бих казал, че отговорът е по-скоро в Чаочжоу. Но да не избързваме все пак. Баптист бил. Ами че то това се отнася до почти всички християни в Чаочжоу, не съм ли прав? Шантоу: това по какъв повод възникна? А, да: фирмата посредник от Банкок. Връзва се някак си. Освен ако не са от народа хака. Едното в никакъв случай не изключва другото.

Излязъл наперено в коридора по дирите на Кони, а Гуилъм останал насаме със Смайли, който станал, отишъл до единия от фотьойлите и се тръшнал в него, загледан невиждащо в огъня.

— Странно — отбелязал по някое време. — Нямам усещането да съм шокиран. Защо ли, питам те, Питър? Ти ме познаваш. Как да си го обясня?

Гуилъм благоразумно замълчал.

— Едрата издържана от Карла риба. Неизползваната доверителна сметка. Вероятността да има руски шпиони в самото сърце на колонията. Защо не ме потриса всичко това?

Зеленият телефон отново се разлаял; този път го вдигнал Гуилъм. И в същото време констатирал с изненада, че върху бюрото лежала отворена поредната папка с донесенията на Сам Колинс от Далечния изток.

* * *

Така приключил уикендът им. Кони и Ди Салис потънали безследно; Смайли се заел да подготвя искането си; Гуилъм приглаждал перушини, звънял на „мамчетата“ и разпределял машинописките на смени. Инструктиран подробно от Смайли, в понеделник се обадил по телефона на личния секретар на Лейкон. Справил се прекрасно. „Без фанфари — предупредил го бил Смайли — и без да насилваш нещата.“ И Гуилъм точно така подходил.

— Онзи ден — рекъл — по време на съвместната ни вечеря стана дума, че нямало да бъде зле да се свика съвещание на комисията за надзор на разузнаването за предварително разглеждане на постъпилите данни. Оттогава настъпи известно проясняване, така че вероятно ще е най-разумно да определим отсега дата. Само ни уведомете кои точно участници възнамерявате да поканите, за да им разпратим предварително документа.

„Уведомете кои участници ли? Известно проясняване? Абе, хора, кой ви научи така да се изразявате?“, не можел да му се начуди Смайли.

Личният секретар на Лейкон се оказал човек със самодоволен глас на име Пим. Гуилъм през живота си не го бил виждал, но и така, без причина, успял да го намрази.

— Мога единствено да му предам — предупредил го Пим. — Мога да го уведомя, мога да изслушам мнението му и мога да ви се обадя. Но имайте предвид, че тефтерчето му за месеца е много гъсто запълнено.

— Е, само още едно мъничко валсче дано успее да смести — приключил разговора вбесеният Гуилъм.

„А пък ти се потуткай още мъничко и ще видиш какво ще ви се стовари на главите“, рекъл си безгласно.

* * *

Когато Лондон тръгне да ражда, гласи народната мъдрост, на оперативния агент му е разрешено само да крачи нервно в чакалнята. Същото важало и за пилотите от гражданската авиация, и за журналистите. Така че Джери отново изпаднал в плен на проклетата инерция.

— Сложиха ни в нафталина — обявил старият Кро. — Казаха само „браво“ и „останете на изчакване“.

Чували се най-много през два дни, без да използват домашните си телефони, а обикновено се обаждали от фоайето на някой хотел до фоайето на друг хотел и прикривали мислите си отчасти с научени в Сарат кодови думи, отчасти — с журналистически жаргон.

— Репортажът ти е подложен на височайша проверка — съобщил му Кро. — Щом редакторите ни получат просветление свише, своевременно ще го споделят. Междувременно го дръж в ръка и не го пускай. Изпълнявай заповедта.

Джери нямал представа по какъв начин Кро се свързва с Лондон, а и не го интересувало, стига процедурата да не ги излагала на опасност. Предполагал, че ролята на свръзка се изпълнява от кооптиран служител из средите на огромното, неприкосновено братство на официалните разузнавачи; но в крайна сметка му беше все едно.

— Използвай времето да навъртиш километраж за комикса ти и да подготвиш някой и друг резервен материал, който да размахаш под носа на брата Стъбс при следващата криза — наредил му Кро. — И нищо повече, разбра ли какво ти казвам?

На базата на запоя им с Фрост Джери изпраскал очерк за влиянието, което изтеглянето на американските военни било оказало върху нощния живот във Ванчай: „Как преживява Сузи Уонг сега, когато изтощените от войната пехотинци с издути портфейли вече не се тълпят при нея през отпуските си за възстановяване?“. Измислил си и „интервю призори“ с неутешима и въображаема барманка, паднала дотам, че да приема японска клиентела, изпратил с въздушна поща материала и с помощта на кореспондентското бюро на Люк съобщил по телекса номера на разписката — точно според указанията на Стъбс.

В никакъв случай не може да се каже, че Джери беше слаб репортер, но както даваше най-доброто от себе си, когато работеше под напрежение, така и мързелът изваждаше наяве най-калпавите му черти. Главозамаял се от мигновената, че дори и благосклонна реакция на Стъбс (изразена в така наречената от Люк „юнакограма“, чийто текст той му съобщил по телефона от кореспондентското бюро), Джери започнал да се оглежда какви други върхове би могъл да покори. Протичащите в момента два-три сензационни процеса срещу „погрешно разбрани“ корумпирани полицаи привличаха солидна публика, но след като им хвърлил око, Джери стигна до извода, че не биха представлявали интерес в далечна Англия, където подобни дела се водеха в изобилие. Следящият сензациите в конкурентните издания редактор му наредил да проследи подхванатата от друг комикс история, че „мис Хонконг“ вероятно била бременна, но докато Джери сколаса, тя успяла да заведе дело за клевета срещу вестника първоизточник.

Присъствал дори на постен брифинг, проведен от правителствения говорител „Плиткото гърло“ — самият той лишен от чувство за хумор съкратен кадър на северноирландски ежедневник; прекарал цяла сутрин в мързеливо ровене из някогашни сензационни репортажи, които евентуално подлежали на претопляне; и въз основата на дочут слух, че армията се кани да съкращава разходите си, цял ден вървял по петите на някакъв осемнайсетгодишен на вид майор, изпълняващ длъжността пиар към местното поделение на гурките. Не, майорът благодарял за поставения с най-весел тон от Джери въпрос, но наистина нямал представа какво щели да правят военнослужещите от поделението му по отношение на секса, след като върнели семействата им в Непал. Доколкото му било известно, полагал им се домашен отпуск по селата им веднъж на всеки три години (напълно достатъчно, ако се съдело по отношението му, за всеки нормален мъж). Според значително поразтегнатите от Джери факти гурките отсега били общност от сламени вдовци под пагон. Статията му „Ледени душове в горещ климат за британските наемници“ излезе дори с подзаглавие, макар и не на челната страница. Подготвил още някой и друг материал за черни дни, станал редовен вечерен клиент на клуба, а вътрешно щял да си изгризе главата в нервно очакване на раждането на бебето на Цирка.

— Какво толкова умуват — възмутил се веднъж пред Кро. — Та тоя проклетник на практика си е видна обществена фигура.

— Няма значение — не отстъпвал Кро.

При което Джери изкозирувал „Йес, сър“, но само след два-три дни, подгонен от убийствената скука, се впуснал в абсолютно неофициално частно разследване на житието и любовните страдания на мистър Дрейк Ко — носител на ордена на британската империя, член на управителния съвет на хонконгския жокейски клуб, милионер и гражданин извън всякакво подозрение. Нищо драматично, а и нищо греховно, поне от гледна точка на Джери, тъй като още не се е родил оперативният агент, който да не си е позволил поне веднъж да наруши макар и за мъничко служебно определените му граници. В началото действал плахо, като детенце, бъркащо скришом в кутията с курабийките. Да не говорим, че и по принцип бил замислил да предложи на Стъбс поредица от три очерка за супербогаташите на Хонконг. Така че, докато преглеждал един предобед справочните материали в клуба на чуждестранните кореспонденти, Джери най-неволно се възползвал от един от похватите на Смайли и взел че потърсил „Ко, Дрейк“ в най-новото издание на „Кой кой е в Хонконг“: „Женен, един син, починал 1968 г., стажувал по някое време в лондонската юридическа корпорация «Грейс Ин»“. Никъде обаче не се споменавало да е издържал някога приемния изпит за член на адвокатурата. По-нататък следвал списък на двайсетте и няколко фирми, в които бил директор. Хобита: конни състезания, плавания с яхти, колекциониране на произведения от нефрит. Че то кой не би се отдал на подобни хобита? Сред благотворителните дружества, които подкрепял, фигурирали баптистка църква, духовен храм в Чаочжоу и безплатна детска болница „Дрейк Ко“. „Подсигурил се е от всички страни“, засмял се наум Джери. На снимката била изобразена дежурната двайсетгодишна прекрасна душа с благ поглед, изобилстваща както със заслуги, така и с материални блага, но във всеки случай неразпознаваема.

На Джери му направило впечатление, че покойният му син се е казвал Нелсън — британските адмирали Дрейк и Нелсън. И не можел някак си да се помири с мисълта, че бащата бил кръстен на първия навлязъл в китайските морета британски мореплавател, а синът — на героя от битката при Трафалгар.

Джери се затруднил далеч по-малко в сравнение с Питър Гуилъм, когато трябвало да напипа връзката между „Чайна Еърсий“ в Хонконг и „Индочартър“ АД във Виентян, и намерил за доста забавна описаната в проспекта на „Чайна Еърсий“ сфера на дейност: „широк спектър търговски и транспортни дейности в югоизточноазиатския театър“, включително ориз, риба, електроуреди, тиково дърво, недвижими имоти и корабоплаване.

Постоянствайки в справочния отдел към кореспондентското бюро на Люк, Джери предприел нова, още по-смела стъпка, след като неподправеното му любопитство съвсем случайно налетяло отново на името Дрейк Ко. Е, вярно е, че преди това потърсил името на Ко в картотеката. Но покрай него проверил и други двайсетина заможни китайци в колонията; а и най-честно и откровено се консултирал и с дежурната в архива китайка тя кои китайски милионери би му посочила като най-екзотични за целите на материала му. Така че, макар Дрейк да не бил на абсолютно водещо място в нейния списък, все пак не му се наложило да полага извънредни усилия, че да изкопчи от нея и неговото име и съответната отнасяща се до него документация. И както вече се бил оправдал предварително пред Кро, в използването на най-подмолни методи при проучването на толкова обществено видна личност в действителност имало нещо унизително, да не кажел „неестествено“. Съдейки по скромния си опит със съветските разузнавачи, Джери бил останал с убеждението, че те поначало били далеч по-скромни личности, над които Ко се извисявал буквално с няколко глави.

„Освен дето ми напомня с нещо за стария Самбо“, минало му през ум на Джери. Тази мисъл го спохождала за пръв път.

Най-подробна била информацията в гланцираното списание „Голдън Ориент“, което междувременно било престанало да излиза. Един от последните му броеве предлагал на осем страници „Червените рицари от Нанянг“ — разследване върху бързо нарастващия брой китайци зад граница, така наричаните „тлъсти котараци“, замогнали се покрай търговията с комунистически Китай. Джери знаел, че „Нанянг“ наричали районите на юг от Китай, които китайците си представяли като някакво елдорадо на спокойствието и богатството. Изданието било посветило по цяла страница на всяка избрана личност, включваща снимка, обикновено на фона на личните му владения. Героят на хонконгското интервю — понеже имало материали и за обитатели на Банкок, Манила и Сингапур — бил „многообичания в света на спорта и член на управителния съвет на жокейския клуб“ мистър Дрейк Ко — президент, председател, изпълнителен директор и главен акционер на „Чайна Еърсий Лимитед“ — сниман на „Хепи Вали“ със своя кон Лъки Нелсън в края на успешния състезателен сезон. Името на коня приковало мигновено западняшкото око на Джери: потресъл го фактът, че един баща е кръстил коня си на покойния си син.

Въпросната снимка обаче му разкрила доста повече подробности в сравнение с безхарактерния портрет в „Кой кой е“. Ко имал весел, дори направо бликащ от енергия вид, макар че дори и с шапка на главата изглеждал плешив. Нещо повече: на този етап шапката се оказала най-интересният елемент от портрета на Ко, тъй като — според скромния опит на Джери — историята не помнела друг китаец да е носил такава. Ставало дума за барета, килната така, че Ко напомнял на нещо средно между британски войник и френски търговец на кромид лук; но най-вече изразяваща онова особено рядко срещащо се сред китайците качество — себеосмиване. Очевидно бил висок мъж, по шлифер „Бърбери“, от чиито ръкави дългите му ръце стърчали като вейки. А положената грижовно върху конския гръб ръка издавала човек, който в действителност обича животното.

Запитан дали все още притежава флотилии от джонки, след като повечето хора ги смятали за непечеливши, Ко дал следния отговор: „По произход съм от Чаочжоу, от народа, известен с името хака. Сиреч закърмен съм да дишам морето, да ловувам в морето, да спя върху морето. Плавателните съдове са моята стихия“. Обичал също така да разправя за пристигането си от Шанхай в Хонконг през 1951 г., когато границата все още била отворена и нямало някакви особени мерки за контролиране на имиграцията. Но въпреки опасността от всякакви там пирати, блокади и морски бури, Ко решил да извърши пътуването с рибарска джонка — решение, което навремето се смятало най-малко за ексцентрично.

„Много съм мързелив — казал той за репортажа. — Защо трябва да се моря да ходя пеш, след като вятърът може да ме довее без пари? Днес притежавам осемнайсетметрова моторна яхта, но продължавам да обожавам морето.“

„Известен с чувството си за хумор“, гласяло описанието в списанието.

„Добрият разузнавач трябва задължително да е и интересна личност“, разправяли водещите офицери в Сарат (нещо, с което и в московския Център явно били наясно).

И тъй като никой не го наблюдавал, Джери се отправил нехайно към картотеката и само след минути държал в ръцете си дебела папка с изрезки от пресата, повечето от които се отнасяли до скандал с акции през 1965 г., в който Ко и група сподвижници от Шантоу изиграли съмнителна роля. Както и можело да се очаква, проведеното от борсата разследване не стигнало до конкретни заключения и било прекратено. Още на следващата година Ко станал кавалер на ордена на Британската империя. И старият Самбо навремето все повтарял: „Ако ще купуваш някого, направи го като хората“.

Кореспондентското бюро на Люк използвало неколцина китайски сътрудници, включително и общителен кантонец на име Джими, който се явявал редовно в клуба и получавал заплата на местен кадър, за да изпълнява ролята на ясновидец по китайските въпроси. Въпросният Джими му обяснил, че хората от Шантоу били особени чешити, „като шотландците и евреите“, печени, привързани към рода си и прочути със спестовността си, които живеели по крайбрежието, че да можели да избягат по море, ако някой ги подложел на гонения или ги подгонел глад или кредитори. Освен това жените им много се търсели, понеже били красиви, работливи, пестеливи и дашни.

— Ваша светлост ново романче ли е подхванал да пише? — попитало гальовно джуджето, излизайки от своя офис да провери какво точно си е наумил Джери. Джери го сърбял езика да го попита от какъв зор някой от Шантоу е трябвало да бъде отгледан в Шанхай, но в крайна сметка решил да прояви благоразумие и да отклони разговора към друг, не толкова деликатен въпрос.

На другия ден Джери взел на заем очуканата кола на Люк и се отправил, въоръжен със стандартен 35-милиметров фотоапарат, към Хедлънд Роуд — милионерското гето между Рипълс Бей и Станли, където огледал с очебийно любопитство външността на всичките вили в района така, както правят много от ленивите туристи. За оправдание продължавал да ползва репортажа за Стъбс на тема супербогатите жители на Хонконг; дори сега, дори сам пред себе си, Джери не бил готов да си признае, че е отишъл там заради Дрейк Ко.

— Замина да лудува в Тайпе — споменал му между другото Кро по време на един от конспиративните им разговори по телефонни автомати. — Ще се върне чак в четвъртък. — А Джери отново преглътнал въпроса за каналите за свръзка на Кро.

Въздържал се да снима резиденцията, наречена „Седемте порти“, но й посветил няколко продължителни оглеждания с тъп поглед. Наум си отбелязал, че е ниска вила с вълнообразни керемиди доста навътре от главния път, с просторна, гледаща към морето веранда с боядисана в бяло на фона на синия хоризонт решетка за асма. Според Кро името вероятно хрумнало на Дрейк във връзка с Шанхай, чиито стари градски стени имали седем порти. „Носталгията, синко. Никога не подценявай силата на носталгията в човек с дръпнати очи, но и никога не разчитай на нея. Амин.“ Отбелязал и наличието на няколко зелени ливади и особено забавно му се сторило това, че на една от тях имало площадка за крокет. Видял и прекрасна колекция от азалии и хибискуси. И дълъг около три метра макет на джонка върху бетонно море, и градинско барче — кръгло като оркестрова естрада, покрито с брезентов навес на сини и бели ивици, и подредени в кръг празни бели столове под грижите на облечено изцяло в бяло момче — и сако, и панталон, че и обувките. Очевидно Ко очаквал гости. Видял и как други прислужници миели закрита лимузина ролс-ройс фантом с тютюнев цвят. А през отворената врата на гаража регистрирал и присъствието на крайслер комби и на черен мерцедес със свалени контролни номера, вероятно във връзка с някакъв ремонт. Наложил си най-умишлено обаче да обърне не по-малко внимание и на останалите домове по Хедлънд Роуд и дори фотографирал три от тях.

Продължил по посока на залива Дийп Уотър, където се застоял на брега да разгледа малката армада от принадлежащи на преуспели брокери джонки и моторници, които подскачали закотвени по развълнуваното море, но така и не успял да открие сред тях прословутата моторна яхта на Ко „Адмирал Нелсън“; вездесъщността на името Нелсън вече положително почвала да го потиска. Тъкмо щял да се откаже, когато чул, че някой отдолу го вика, и слязъл по паянтовия трап. От плоскодънна лодка сампан му се хилела старица и сочела себе си с осмукания от беззъбите й венци жълт пилешки крак.

Качил се в сампана, посочил й лодките и тя тръгнала да го развежда сред тях, смеейки се и пеейки, докато гребяла, но без да изважда пилешкия крак от уста. „Адмирал Нелсън“ се оказала аеродинамична, ниска яхта. Три други момчета в бяло търкали старателно палубите. Джери се опитал да пресметне грубо наум колко ли харчел Ко на месец само за заплатите на прислугата си.

На връщане се отбил с колата да разгледа и безплатната детска болница „Дрейк Ко“, установявайки — поне по външни признаци, — че и тя е поддържана в идеално състояние.

Рано на следващата сутрин Джери се намъкнал в пъстро декорираното фоайе на многоетажна офис сграда в деловия район на Хонконг и се зачел в месинговите табели на настанилите се там фирми. „Чайна Еърсий“ заемала заедно с филиалите си най-горните три етажа, но, както очаквал донякъде, от „Индочартър Виентян“ АД — някогашната получателка на двайсет и пет хиляди щатски долара в последния петък на всеки месец — нямало и помен.

Папката с вестникарските изрезки в кореспондентското бюро на Люк съдържала и препратки към архива на американското консулство. На другия ден Джери се отбил и там, под предлог че търсел потвърждение на някои твърдения в материала му за американските военни във Ванчай. Поровил известно време наслуки под погледа на необичайно красивата млада служителка и чак тогава се забил в най-старата част на архива, от началото на петдесетте години — времето, през което Труман беше наложил ембарго върху търговията с Китай и Северна Корея. А онова, което привлякло вниманието му, били сводките от хонконгското консулство, на което била възложена задачата да следи и докладва за всички нарушения на ембаргото. На трето място, след лекарствата и електроматериалите, най-търгуваната стока бил нефтът и така наречените „служби на САЩ“ никак не жалили усилия в борбата срещу тази търговия: изпращали канонерки, разпитвали изменници и пленници и в крайна сметка връчили огромни досиета на съответните подкомисии в Конгреса и Сената.

Ставало най-вече дума за 1951 г. — две години след идване на комунистите на власт в Китай, но и годината, през която Ко отплавал от Шанхай за Хонконг без пукната пара в джоба си. Операцията, към която го насочила отправката в архива на кореспондентското бюро, била осъществена от шанхайци и поне отначало това било единственото общо, което имала с Ко. В ония дни много от имигрантите от Шанхай живеели в пренаселен, нехигиеничен хотел на Де Ву Роуд. Уводната част ги описвала като огромно семейство, сплотено от всеобщите мъки и мизерия. Някои от тях били избягали заедно от японците, преди да избягат и от комунистите.

„След като изпатихме толкова много от ръцете на комунистите — заявил по време на разпит един от нарушителите, — не ни остава друго, освен да изкараме някоя и друга пара̀ за тяхна сметка.“

Друг се изказал още по-агресивно: „Тлъстите хонконгски котараци трупат милиони от тази война. Кой според вас продава на червените всичката им електроника, пеницилин и ориз?“.

Според доклада през 1951 г. разчитали основно на два метода. Първият бил да подкупят граничната охрана да пропусне цистерните с нефт през Новите територии и оттам — през границата. Другият бил по море, което изисквало да се подкупят пристанищните власти.

И по думите на трети осведомител: „Ние, хака, познава морето. Намира кораб, триста тона, наема. Товари варели нефт, пише фалшив манифест, пише фалшива крайна точка. Излиза международни води, запрашва към Амой. Червен човек нарича нас свой брат, печели сто процента. След няколко курса купува кораб“.

„А откъде първоначално се сдобихте със средства?“, задал въпрос следователят.

„Бална зала «Риц»“, гласял смущаващият отговор. В бележка под линия било обяснено, че „Риц“ било името на първокласен пристанищен бардак там, където свършвал Кингс Роуд. В него работели предимно шанхайки. В бележката се изброявали и членовете на бандата, сред които фигурирало и името Дрейк Ко.

„Дрейк Ко бил суров младеж — пишеше в показанията на някакъв свидетел, отпечатани с дребен шрифт в приложението. — Пред него измислици не минавали. Дрейк Ко мрази много всички политици. И Чан Кайшъ, и Мао. Били все едно. Той бил на страна на Чан Маошъ. Един ден мистър Ко оглави наша банда.“

Разследването не установило нищо конкретно по отношение на организираната престъпност. От историята е известно, че още преди Мао да превземе Шанхай през 1949-а, три четвърти от подземния свят на града се бил прелял в Хонконг и че в сравнение с битките между Червената и Зелената банда за надмощие в хонконгския рекет, Чикаго от двайсетте години приличал на забавачница. Така и не се намерил обаче дори един свидетел, който да бил чувал нещо за триади или каквито и да било други криминални организации.

Както може да се предположи, когато в събота Джери се отправил към хиподрума „Хепи Вали“, вече разполагал с доста подробен портрет на своята жертва.

* * *

Таксиметровият шофьор му поискал двойна сума, понеже бил денят на надбягванията, а Джери му платил, понеже знаел, че така е прието. Предупредил бил Кро, че ще ходи, и Кро не възразил. Забрал със себе си и Люк, понеже понякога двама са по-незабележими от сам човек. Притеснявал се единствено да не налети случайно на Фрост, тъй като за кръглооките Хонконг наистина е съвсем малък град. Още с пристигането си на главния вход позвънил в управата, за да си вдигне акциите, след което с Люк им се наложило да изчакат съвсем малко до появата на някой си капитан Грант — млад служител, комуто Джери обяснил, че идва по работа, понеже пишел очерк за хиподрума за комикса, към който работел.

Грант се оказал остроумен, елегантен мъж, който пушел турски цигари с цигаре, и каквото и да кажел Джери, все го възприемал за забавно по някакъв негов си мил, макар и не непосредствен начин.

— Вие сте негов син, значи — отбелязал само по някое време.

— Да не би да го познавахте? — нахилил се Джери.

— Само съм чувал — отвърнал капитан Грант, но явно чутото му се било понравило.

Закичил ги със значки на официални гости и ги поканил по-късно да се отбият до бара. Втората гонка току-що била завършила. Докато разговаряли, чули как ревът на тълпата се зародил, нараснал и накрая утихнал като лавина. В очакване на асансьора Джери огледал закачения върху дъската за обявите списък на заемащите частните ложи. Заклетите ежегодни посетители представлявали каймакът на местната мафия: Банката (както обичаше да нарича себе си Хонконгско-шанхайската банкова корпорация HSBC), „Джардийн Матесън“, губернаторът и главнокомандващият на британските въоръжени сили. Липсвал обаче мистър Дрейк Ко, кавалерът на ордена на британската империя, независимо от това, че се явявал член на управителния съвет на клуба.

— Уестърби! Божичко, теб пък кой те пусна изобщо да припариш тук? Я кажи: твоят старец наистина ли банкрутира, преди да пукне?

Джери се поколебал, нахилил се, но накрая със закъснение извадил картончето от паметта си: Клайв не-знам-кой-си, адвокат на заможната класа, с адрес в Рипълс Бей, с досадни шотландски маниери, фалшива любезност и славата на стар мошеник. Джери го интервюирал като източник на обща информация при свое журналистическо разследване на златна афера в Макао и бил стигнал до извода, че Клайв също е намазвал покрай шашмата.

— Боже мой, Клайв! Супер! Прекрасно!

Разменили си по някоя и друга баналност и продължили да чакат асансьора.

— Един момент! Я ми дай програмата си. Дължа ти отплата, все пак. — Портън, сетил се Джери: Клайв Портън. А Портън дръпнал програмата от ръцете на Джери, наслюнчил едрия си палец, отворил я някъде към средата и обградил с химикалката името на някакъв кон: — Седми номер в третата гонка — няма да сбъркаш, дори и ризата си да заложиш. Аз безплатни съвети за забогатяване не давам току-така.

— Какво ти продаде тоя простак? — попитал Люк, след като се отървали от него.

— Нещо си на име Оупън Спейс.

Тук пътищата им се разделили. Люк отишъл да прави залагания и да се опита да се промъкне в Американския клуб на горния етаж. А на Джери му се явило вътрешно желание да заложи равностойна на сто долара сума върху Лъки Нелсън, след което се запътил с бодра крачка към ресторантската зала на Хонконгския клуб. „Ако загубя — заканил се най-сериозно, — ще го отчета пред Джордж като служебен разход.“

Двукрилата входна врата била отворена и той влязъл направо. В ресторанта витаел дух на стари пари. Имал чувството, че се е озовал в някой голф клуб в графство Съри през дъждовен следобед, с тази разлика, че тук онези, които не се бояли от джебчиите, носели истинските си бижута. Отделно от останалите била насядала група съпруги — скъпоструващо неизползвано оборудване, — вперили очи в екраните, по които вървели гонките, и оплакващи се от слугите и опасността да те оберат на улицата посред бял ден. Навсякъде воняло на дим от пури, пот и отсервирани ястия. При вида на довлеклия се по омачкан костюм и цели обувки от еленова кожа Джери, на чието чело само дето не пишело с едри печатни букви „журналист“, съпругите се намръщили още по-подчертано. „Точно в това е проблемът да си член на отбрано общество в Хонконг — било изписано по лицата им. — Броят на изхвърлените е далеч по-малък, отколкото трябва.“

Покрай бара се било струпало ято сериозни пиячи, предимно авантюристи от лондонските търговски банки с бирени шкембета и преждевременно провиснали гуши. Заедно с тях бил и „Б“ отборът на „Джардийн Матесън“ — недорасли все още за частната фирмена ложа зализани неприятни наивници, чиято представа за рая се свеждала до пари и повишение в службата. Огледал се притеснено да не завари там и Фрости, но или кончетата не го били привлекли точно този ден, или се бил наврял в някоя друга тълпа.

Джери възнаградил присъстващите с неангажиращо махане с ръка и всеобща усмивка, после дръпнал настрана салонния управител, израдвал му се като на отдавна несрещан приятел, казал му няколко бодри приказки за капитан Грант, пъхнал му двайсет долара за лична консумация, записал се против всички правила в журнала на присъстващите за деня и излязъл доволно на балкона цели осемнайсет минути, преди да бъде даден старта, а в това време слънцето, вонята на оборска тор, кръвожадното боботене на тълпата китайци и забързаният пулс на сърцето му не спирали да му нашепват: „Коне“.

* * *

Нахилен, Джери посветил цял миг на тази гледка, тъй като всеки път я възприемал като нова.

Тревата на хиподрума „Хепи Вали“ сигурно е най-ценната растителност на планетата. В случая количеството й било съвсем малко. Виждал се само тесен пръстен, който минавал по ръба на нещо трамбовано до прах от слънце и копита. Осем изровени футболни игрища, един терен за ръгби и един за хокей на трева придавали на целия спортен комплекс вид на занемарено от властите общинско спортно съоръжение в краен лондонски район. Но тъкмо тази околовръстна зелена затревена ивица щяла да донесе само през текущата година поне сто милиона лири стерлинги под формата на законни залагания, плюс още толкова в сивия сектор. И въпреки името си „Хепи Вали“ не бил толкова „щастлива долина“, колкото котел с бушуващ огън — блестящ бял стадион от едната страна, кафяви хълмове от другата, — докато право пред Джери и малко вляво мержелеел другият Хонконг: построен сякаш от карти за игра Манхатън, чиито небостъргачи са така нагъчкани, че сякаш се подпират взаимно да не паднат сред жегата. От всяко миниатюрно балконче стърчал като карфица, забодена, за да поддържа постройката, бамбуков прът, накичен с безброй знаменца черно пране, все едно нещо гигантско се е отъркало в сградата и е оставило подире си само тези парцали. И „Хепи Вали“ примамвал почти всички събрали се на него в този ден зрители — изключая може би само единици — с мечтата на комарджията за инстантно избавление именно от гледки като прострялата се пред очите му.

По-далеч от дясната му страна блестели по-нови и по-внушителни сгради. Тъкмо в тях се били настанили нелегалните букмейкъри и с помощта на десетки никому неясни методи — жестикулирате по системата „тик-так“, комуникация с уоки-токита, сигнали с електрически семафори, в Сарат биха се побъркали да ги изучават — поддържали диалог с хората си на хиподрума. В далечината над тях се издигали билата на обръснати до голо хълмове, с издълбани в склоновете им кариери и осеяни с железария за електронно подслушване. Джери бил подочул отнякъде, че чиниите били монтирани там с цел „братовчедите“ да могат да следят спонсорираните от тях полети на шпионските самолети Ю-2 от базите в Тайван. Над хълмовете — топки бели облаци, които стояли там независимо от времето. А над облаците през този ден — изпитващото болка от слънцето избелено китайско небе с един-единствен бавно кръжащ ястреб. Джери поел цялата тази гледка на една яка, доволна глътка.

За тълпата това било безцелно време. Ако изобщо можело да се говори за център на вниманието, то то било съсредоточено върху четирите дебели китайки по черни копринени пижами и с шапки хака с широки периферии, от които висял черен воал. Четирите марширували по пистата с гребла в ръце и оправяли скъпоценната трева там, където галопиращите копита я били стъпкали. Движели се достолепно, с пълно безразличие; жестовете им като да изобразявали целокупното китайско селячество. За някаква си секунда тълпата им предала така, както само една тълпа е способна да предаде, своя трепет на колективно съучастие, след което моментално ги забравила.

Препоръчаният от Клайв Портън Оупън Спейс бил трети в списъка на фаворитите при залаганията. Лъки Нелсън на Дрейк Ко пък изобщо не попадал в този списък; залаганията за него били с коефициент четирийсет към едно, което означава, че нямал никакви шансове за успех. Проправяйки си път покрай група развеселени австралийци, Джери се добрал до ъгъла на балкона, надвесил се и заоглеждал над редиците зрителски глави ложата на собствениците на конете, отделена от простолюдието с охранявана зелена желязна порта. Засенчил с длан очи и съжалил, че не носи бинокъл, понеже успял, макар и трудно, да огледа някакъв дебел, як мъж в костюм и с тъмни очила, в компанията на млада, изключително красива жена. Човекът имал вид и на китаец, и на южноамериканец, затова Джери решил, че вероятно е филипинец. А младата жена била от качество, каквото се купува само с много пари.

„Трябва да е отишъл при коня си — минало му през ум на Джери, като се сетил за стария Самбо. — Сигурно в момента е на предстартовата площадка и инструктира треньора и жокея.“

Прекосил с решителна стъпка ресторанта и от главното фоайе заслизал по широко задно стълбище; два етажа по-долу пресякъл помещение и се озовал в галерия за оглед, изпълнена с голяма тълпа замислени китайци, само мъже, които с благоговение били вперили погледите си в застлан с пясък манеж, зает от шумни врабчета и три коня, поведени от съответния им постоянен коняр — „мафу“. И тримата мафу имали безкрайно нещастен вид, явно страдали от силно притеснение. От галерията ги гледал и елегантният капитан Грант, и възрастният треньор белогвардеец Саша, когото Джери обожавал. Саша седял на сгъваемо столче, приведен леко напред, все едно ловял риба. Преди 1941 г., когато Шанхай бил отворен за международна търговия по силата на Нанкинския договор, Саша тренирал там монголски кончета и Джери не успявал да се насити на разказите му: как в Шанхай имало три хиподрума — британски, международен и китайски; как британските принцове търговци притежавали по шейсет, не, по сто коня, които придвижвали с кораби нагоре-надолу по крайбрежието и във всяко пристанище ги надбягвали като луди. Саша бил блага, философски настроена душа със занесен синеок поглед и челюст на кечист. Сред конете, които тренирал, бил и Лъки Нелсън. В момента Саша седял настрана от останалите, с поглед, прикован в някаква точка, която, по изчисленията на Джери, трябвало да е врата, намираща се извън собственото му полезрение.

Изведнъж публиката по трибуните се развълнувала и Джери се извърнал рязко към слънчевата светлина. Надигнал се всеобщ рев, над който се извисил самотният писък на стиснат за гърлото човек. Тълпата на една от трибуните се люшнала, когато в нея се вклинила група полицаи в сиво-черни униформи. Секунди по-късно блюстителите на реда измъкнали оттам кървящ и кашлящ джебчия и го понесли към стълбищната шахта да снемат от нещастника доброволните му показания. Замаян от видяното, Джери върнал погледа си към по-тъмната вътрешност на пясъчния манеж, където му потрябвало поне секунда, за да се фокусира върху мъглявия силует на мистър Дрейк Ко.

Дори тогава не го разпознал мигновено. Защото преди изобщо да забележи Ко, в окото му се набил застаналият до стария Саша млад китаец жокей: високо момче, тънко като жица там, където копринената му блуза влизала в бричовете. Младежът пошляпвал ботуша си с камшика, копирайки, изглежда, жест, видян в някоя стара английска гравюра, изобразяваща конни състезания; носел екипа на Ко — „небесносиньо и морскосиво, на противоположни четвъртини“, както ги описвал очеркът в „Голдън Ориент“ — и също като Саша не откъсвал очи от онова, което било извън полезрението на Джери.

После изпод платформата, на която се намирал Джери, излязъл червеникавокафяв жребец, воден от кикотещ се дебел мафу в мърляв сив гащеризон. Номерът му бил покрит с чердже, но Джери познавал предварително коня от снимката, а сега го опознал още по-добре — с подробности, така да се каже. Има коне, които просто превъзхождат останалите в своята състезателна класа, а в очите на Джери Лъки Нелсън бил точно такъв тип кон. „Качествено животно — казал си наум. — Хубава дълга холка, ясен поглед. Нищо общо със светлокестенявите млади красавци, на които жените неуморно залагат на всяко надбягване.“ В рамките на силно ограничената от климатичните условия местна порода, Лъки Нелсън не отстъпвал по качество на нито един от конете, които Джери бил виждал тъдява. В това поне Джери бил напълно убеден. Само за една секунда изпитал съмнения относно състоянието на коня: гърбът и хълбоците му лъщели прекалено силно от пот. Но при повторен оглед на ясните очи и леко неестествените линии на запотяването настроението му се възвърнало. „Оня дявол го е облял, за да изглежда по-зле, отколкото е“, сетил се той с възторг за номерата на стария Самбо.

И чак сега, с известно закъснение, Джери пренесъл погледа си от коня към собственика му.

Мистър Дрейк Ко — носителят на ордена на британската империя, получателят на цял половин милион от щатските долари на московския Център, самопровъзгласилият се последовател на Чан Маошъ — стоял настрана от всички останали, в сянката на бетонна колона с триметров диаметър: от пръв поглед — грозна, но ненатрапваща се фигура, висок, попрегърбен вероятно поради професията си — я зъболекар, я обущар. Облечен бил по английски: издут на коленете панталон от бархет и въздълъг в талията черен двуреден блейзър, които само подчертавали несъразмерността и ъгловатостта на кльощавата му фигура. Лицето и вратът му лъщели като стара кожа и били точно толкова обезкосмени, от което множеството бръчки приличали на гладени с ютия плисета. Тъмният му тен направо изненадал Джери дотолкова, че заподозрял наличието на арабска или индийска кръв. На главата си носел килната същата онази неподходяща тъмносиня барета от снимката, изпод която ушите му стърчали като захаросани рози на торта. Под натиска на баретата и без това съвсем тесните му очи се били присвили още повече. Кафяви италиански трандафори, бяла риза с разкопчана яка. И никакъв реквизит, дори и бинокъл. Но затова пък имал изумителна усмивка за половин милион долара, до ушите, отчасти златна, изразяваща радост не само от собственото му, но и от всеобщото благоразположение.

С тази разлика, че в нея се съдържал и намек — нещо, което се забелязва в отделни мъже, един вид напрегнатост; оберкелнерите, портиерите и журналистите го забелязват моментално; почти го притежавал и старият Самбо, — загатване, че разполагал със средства, на които можел да разчита незабавно при поискване. И които при нужда щели да му бъдат предоставени на секундата от невидими хора.

Картината изведнъж придобила живот. Дикторът заповядал по радиоуредбата на жокеите да яхнат конете. Кикотещият се мафу свалил черджето и Джери с безкрайно удоволствие забелязал, че Ко бил наредил да вчешат червеникавокафявия жребец обратно на естествената посока на козината, че да изглежда съвсем зле. Кокалестият жокей се покачил не особено бързо и ловко на седлото и казал нещо с притеснен свойски тон на намиращия се от другата му страна Ко.

А Ко, направил вече няколко крачки да се отдалечи, се извърнал и рязко му отвърнал: една-единствена недоловима сричка, без да гледа накъде я е отправил и дали някой го е чул. Смъмрил ли го бил? Окуражил ли го? Заповед към слуга ли отправил? Усмивката не била загубила и грам от своята възторженост, но гласът изплющял като камшик. Конят и ездачът поели по пътя си. Ко по своя. Джери хукнал нагоре по стълбите, притичал през ресторанта до балкона, добрал се до ъгъла и погледнал надолу.

Но там Ко вече не бил сам, а женен.

Джери така и не разбрал със сигурност дали били пристигнали едновременно на трибуната, или тя е изоставала със секунда. Била съвсем миниатюрна. Успял да мерне само блясъка на черна коприна и движението, което тя създавала около себе си, карайки мъжете да се отдръпват от пътя й, въпреки че трибуната вече се изпълвала, но в началото погледът му бил отправен по-нависоко, заради което не я бил забелязал. Главата й едва стигала до раменете им. После я мярнал отново, застанала до Ко — мъничка, безупречна китайска съпруга, надменна, зряла, бледа, лустросана до степен човек да не може да си я представи на друга възраст или в други дрехи освен в тези шити по последната мода в Париж черни коприни, с петелки и брокат като на хусарска униформа. „Жена му му създава големи ядове — споменал му бил Кро между другото, докато седели и умували пред малкия прожектор. — Краде от големите магазини. Налага се хората на Ко да влизат преди нея и да обещават, че ще платят всичко задигнато.“

Очеркът в „Голдън Ориент“ я бил описал като „някогашна партньорка в бизнеса“. Четейки между редовете, Джери предположил, че е бивш кадър на бална зала „Риц“.

Ревът на тълпата постепенно набирал сила.

— Заложи ли на него, Уестърби? Заложи ли, те питам? — Шотландецът Клайв Портън се бил наклонил целият към Джери, облят в пот от многото пиене. — За Оупън Спейс те питам, за бога! Дори и при сегашния коефициент пак ще изкараш някой и друг долар! Залагай бе, човек, гаранция ти давам!

Сигналът на стартера му спестил нуждата да отговори. Ревът на тълпата поспаднал, после пак набрал сила и се извисил към небето. По цялата трибуна се носела скоропоговорка от имена и числа; конете изскочили от стартовите клетки, тласкани напред от рева. Поели по първите лениви двеста метра. „Чакай: след леността настъпва треска. Когато ги изкарват на тренировка призори — спомнил си Джери, — им бинтоват копитата да не будят спящите съседи.“ Преди много години, докато се свестявал от поредния фронтови репортаж и махмурлук, Джери ставал понякога много рано и идвал тук просто да ги погледа, а ако му проработел късметът и попаднел на влиятелен приятел, му се удавала възможност дори да го последва в обзаведените с климатици многоетажни конюшни, в които живеели, и да наблюдава как ги гледат и глезят. През деня обаче ревът на трафика заглушавал напълно гърмящите им копита, така че цялата блестяща група, която в момента напредвала едва-едва, не издавала никакъв звук, а просто се носела върху тънката яркозелена река.

— Оупън Спейс ще води до самия край — обявил с не особено голяма доза сигурност Клайв Портън, без да отлепва очи от бинокъла. — Фаворитът си е фаворит. Браво, Оупън Спейс! Браво, моето момче! — Конете навлезли в плавния завой преди финалната права. — Давай, бе, Оупън Спейс! Напъни се малко! Удари го с камшика бе, кретен такъв! — изпищял Портън, тъй като вече и с невъоръжено око се виждало, че напред излиза небесносиния и морскосив екип на Лъки Нелсън, комуто конкурентите учтиво сторвали път. Друг кон направил опит да поддържа същото темпо, но бързо се отказал, а Оупън Спейс вече изоставал с три дължини, макар жокеят му да биел ожесточено въздуха около хълбоците му с камшика.

— Протестирам! — разкрещял се Портън. — Къде е управата на хиподрума, за бога? Този кон го принудиха да изостане! Такова отявлено задържане през живота си не съм виждал!

В момента, в който Лъки Нелсън пресякъл елегантно финиша, Джери пак извърнал погледа си надясно и надолу. Ко продължавал да изглежда невъзмутим. И не ставало дума за ориенталска невъзмутимост — Джери по принцип отказвал да възприеме този мит. А още по-малко пък за безразличие. По-скоро просто наблюдавал изпълнението на предварително набелязан сценарий: мистър Дрейк Ко приемал парада на войските си. А лудата му женица стояла вдървена до него, сякаш, след като се била борила цял живот, най-после чувала да изпълняват химна й в нейна чест. За секунда Джери се сетил как изглеждала старата Пет в разцвета на силите си. Точно така стояла и Пет, когато гордостта на Самбо завършвала едва на осемнайсето място. Точно така стояла тя в поза „мирно“ и преглъщаше поражението.

* * *

Церемонията по награждаването била повод човек да се отдадял на мечтите си.

Въпреки липсата на щанд за сладкиши, слънцето било достатъчно, за да надмине и най-оптимистичните очаквания на енергичния организатор на селски празник в Англия, пък и луксозните сребърни купи изобщо не можели да се сравнят с охлузената съдинка, която местният земевладелец връчвал на двойката победители в надбягването на три крака. Е, можело и да не се изхвърлят чак толкова с този почетен караул от шейсет униформени полицаи, но затова пък сладникавата сантименталност и арогантността на грациозната дама с чалма в стил от 30-те години на XX в., която отговаряше за дългата бяла маса, били в състояние да затрогнат и най-пламенния патриот. Да не говорим, че дамата била идеално запозната с протокола. Председателят на управителния съвет и подал купата, а тя мигновено я отдалечила от себе си с изпънати ръце, сякаш й парела пръстите. Дрейк Ко и съпругата му — нахилени и двамата до ушите, Ко все още с барета на главата — излезли изсред купчината ликуващи свои поддръжници и грабнали приза, но цялата им поява и връщането им сред публиката на тревата зад опънатите въжета станали толкова бързо, че фотографът не успял да реагира и се наложило да помоли действащите лица да повторят тържествения момент. Което, от своя страна, възмутило грациозната дама до такава степен, че и разбъбрилата се тълпа не попречила на Джери да я чуе как изсъскала „егати и досадника“. По някое време купата все пак останала окончателно в притежание на Ко, грациозната дама приела намръщена връчените й гардении на стойност около шестстотин долара, след което Изтокът и Западът се оттеглили в съответните си полеви лагери.

— На него ли заложихте? — попитал дружелюбно капитан Грант, докато се придвижвали бавно към трибуната.

— Да, ако трябва да съм честен — нахилил се Джери. — Малко неочаквано все пак.

— Не. Бих казал, че победата на Дрейк се очакваше от самото начало — отвърнал сухо Грант. Изминали още няколко крачки. — Но и вие имате набито око: веднага го забелязахте. За разлика от останалите. Искате ли да размените някоя и друга дума с него?

— С кого?

— С Ко. Докато е още подвластен на победните си чувства. Току-виж този път сте успели да измъкнете нещо от устата му — добавил Грант със съчувствената си усмивка. — Елате да ви запозная.

Джери не се поколебал дори за секунда. В качеството си на репортер имаше пълното право да приеме. А що се отнасяло до ролята му на разузнавач — ненапразно в Сарат им втълпявали, че няма несигурни неща, а единствено многото разсъждения ги правели такива. Приближили се бавно към групата. Компанията на Ко била оформила нещо като кръг около трофея и шумно се смеела. В центъра, непосредствено до Ко, стоял дебелият филипинец с красивата млада жена, а Ко се занасял с нея: разцелувал я по бузите, после повторно я целунал и с това разсмял всички, освен съпругата си, която най-умишлено се оттеглила настрана и се заприказвала с китайка на нейните години.

— Този се казва Арпего — прошепнал Грант на ухото на Джери и посочил с поглед дебелия филипинец. — Цяла Манила е негова, плюс повечето външни острови.

Шкембето на Арпего висяло над колана му, все едно под ризата си бил заврял едър камък.

Грант не се насочил директно към Ко, ами издирил в тълпата широкоплещест, безличен накъм четирийсетгодишен китаец в костюм син електрик, който, изглежда, се явявал нещо като адютант. Джери останал да изчака по-назад. По едно време пълният китаец тръгнал насреща му, придружен от Грант.

— Това е мистър Тиу — съобщил тихо Грант. — Мистър Тиу, запознайте се с мистър Уестърби, син на прочутия мистър Уестърби.

— С мистър Ко ли желаете да разговаряте, мистър Уесби?

— Стига да е удобно.

— Разбира се, че е удобно — заявил с еуфория Тиу. Месестите му длани запърхали неспокойно пред коремчето му. На дясната си китка носел златен часовник. Кривите му пръсти оформяли шепа, сякаш се канел да си плисне вода. Бил елегантен и лъскав и било невъзможно да се прецени възрастта му — дали е на трийсет, или на шейсет години. — Щом мистър Ко спечели надбягване, всичко е възможно. Сега ще го доведа. Чакайте тук. Как се казва баща ви?

— Самюел — отвърнал Джери.

— Лорд Самюел — поправил го Грант натъртено, но и неточно.

— Кой беше този? — поинтересувал се Джери, докато закръгленият Тиу се връщал при шумната група китайци.

— Майор домът на Ко. Управител, старши носач на куфари, мияч на бутилки, монтьор по поддръжката. С него е от самото начало. През войната заедно избягали от японците.

„А и главен бияч“ — добавил наум Джери, като гледал как Тиу се поклаща, връщайки се с господаря си.

Грант пак подхванал интродукциите:

— Сър, представям ви Уестърби, чийто прочут баща, лордът, притежаваше голям брой изключително бавни коне. С неговите пари букмейкърите успяха да си купят няколко хиподрума.

— Кой вестник? — запитал Ко. Гласът му бил дрезгав, мощен и басов, но за своя най-голяма изненада Джери установил и някаква смътна следа от акцент на северняк англичанин, което му напомнило за старата Пет.

Джери споменал името на изданието.

— А, вестникът с мацките! — констатирал весело Ко. — Най-редовно го четях по време на местопребиваването ми в Лондон с цел изучаването на юриспруденцията в прочутата правна корпорация „Грейс Ин“. И знаете ли по каква причина следя вашия вестник, мистър Уестърби? В мен се е затвърдило мнението, че колкото повече вестници публикуват в наше време снимки на красавици вместо политически статии, толкова по-големи са шансовете да изградим един дяволски по-свестен свят, мистър Уестърби — обявил Ко със странна енергична смесица от неуместни идиоми и делови английски стил. — Бъдете така добър да предадете думите ми на вашия вестник, мистър Уестърби. Считайте ги като даден ви безплатно съвет.

Джери се разсмял и отворил бележника си.

— Аз заложих на вашия кон, мистър Ко. Опишете ми какви чувства ви вълнуват след победата му?

— По-хубави, отколкото ако беше загубил, според мен.

— И ги изпитвате при всяка негова победа ли?

— Все по-силно и по-силно.

— И в бизнеса ли е така?

— Естествено.

— Ще мога ли да разговарям и с мисис Ко?

— В момента е заета.

Както пишел, Джери изведнъж се разсеял от доловеното познато му ухание на мускусен, доста остър на мирис френски сапун — смес от бадеми и розова вода, — какъвто обичала да ползва една от първите му съпруги; очевидно и бляскавият мистър Тиу разчитал на него да подсили привлекателността си.

— Коя е победната ви формула, мистър Ко?

— Яка работа. Никаква политика. Здрав сън.

— Много по-богат ли станахте, отколкото бяхте преди десет минути?

— И преди десет минути бях доста богат. Можете да предадете на вестника ви и че съм страхотен почитател на английския начин на живот.

— Въпреки че ние не работим яко? И все се занимаваме с политика?

— Казах да им го предадете — изгледал го право в очите Ко, за да му внуши, че му заповядва.

— Конят ви се казва Лъки — Късметлията. На какво се дължи неговият и вашият късмет, мистър Ко?

Ко се направил, че не е чул въпроса му, но усмивката му бавно се стопила. Не отлепил погледа си от Джери, ами взел да го изучава през силно присвити очи, а през това време и лицето му очебийно се смразило.

— На какво се дължи късметът ви, сър? — повторил Джери.

Настъпило дълго мълчание.

— Ноу комент — казал Ко, право в очите на Джери.

Обаче изкушението да упорства с въпроса си било станало неудържимо.

— Дайте да играем честно, мистър Ко — призовал го Джери с широка усмивка. — По света е пълно с хора, които мечтаят да са богати като вас. Подскажете им как става това, моля ви се. На какво се дължи късметът ви?

— Гледай си проклетата работа — казал Ко, врътнал се най-безцеремонно и се отдалечил. В същия миг Тиу пристъпил бавно само с половин крачка и възпрял възнамеряващия да го последва Джери само като положил пухкава длан върху бицепса му.

— И следващия път ли ще спечелите, мистър Ко? — провикнал се Джери над рамото на Тиу към отдалечаващия се гръб.

— По-добре попитайте коня, мистър Уесби — подсказал му с кръглолика усмивка Тиу, но без да отмества дланта си от ръката му.

То май натам вървели нещата, тъй като Ко вече бил подновил веселия си диалог с приятеля си мистър Арпего от Филипините. А Джери си спомнил какво бил казал онзи свидетел: Дрейк Ко бил суров младеж. Пред него измислици не минавали. „Е, и Тиу добре се оправя“, рекъл си наум.

На връщане към главната трибуна Грант се сетил за нещо и започнал тихичко да си се смее.

— След предишната му победа Ко отказа дори да отведе коня си до манежа след надбягването — заразправял. — Махна му с ръка да се махал. Не го щял.

— Това пък защо?

— Защото не очаквал, че ще победи, затова. И не подсказал тази вероятност на приятелите си от Чаочжоу. С което се посрамил. Сигурно затова се и ядоса, като го попитахте за късмета му.

— А как е успял да стане член на управителния съвет?

— А, най-вероятно Тиу му е купил необходимите гласове. Както винаги. Довиждане. Не забравяйте да си приберете печалбата.

И точно тогава се случило събитието — непредвидената сензация, разкрита от аса на журналистиката Уестърби.

Завършила била и последната гонка, Джери бил забогатял с четири хиляди долара, а Люк никакъв го нямало. Надникнал в Американския клуб, в клуб „Лузитано“ и на още две-три места, но или не се бил мяркал, или вече го били изхвърлили. От трибуната се излизало само през една порта, така че Джери се присъединил към хорския поток. Уличното движение било хаотично. Покрай бордюра ролс-ройси и мерцедеси се съревновавали кой да спре най-близо, за да поеме пасажерите си, а отзад го притискала прииждащата тълпа.

Решил, че не му се блъска на опашката за таксита, тръгнал по тесния тротоар и за най-голяма своя изненада съзрял Дрейк Ко да излиза съвсем сам през портал на отсрещната страна на пътя и за пръв път, откакто го знаел, на лицето му нямало усмивка. Стигнал до уличното платно с вид на човек, който не е сигурен, че иска да пресече, после решил да остане там, където е, и вперил поглед в прииждащите автомобили. „Чака си ролс-ройс фантома — помислил си Джери при спомена за флотилията, паркирана в гаража на Хедлънд Роуд. — Ако не него, то мерцедеса или крайслера.“

После Дрейк изведнъж снел със замах баретата си и правейки се на палячо, застанал насред улицата, хванал баретата с две ръце встрани от себе си, все едно предлагал мишена за нечие оръжие. Около очите и челюстта му разцъфнали бръчици и златните му зъби заблестели приветствено; но колата, която набила с вой на спирачки до него, без да се притеснява за другите участници в движението, не била нито ролс-ройс, нито мерцедес или крайслер, а дълъг червен спортен ягуар-Е със свален гюрук. Дори да се бил зарекъл да не го търси с очи, пак нямало как да не го забележи Джери, след като воят на гумите накарал всички по тротоара да зяпнат нататък. Окото му прочело цифрите на контролния номер, а мозъкът му ги запаметил. Ко се метнал с такъв щастлив скок, сякаш никога друг път не се бил возил в открита кола, а приказките и смехът му рукнали още преди ягуарът да се бил отделил от мястото си.

И това кратко време обаче било достатъчно за Джери да огледа жената зад волана: вееща се на вятъра синя забрадка, чифт тъмни очила, дълги руси коси; а като се пресегнала през Дрейк да заключи вратата му, да види и точно толкова от тялото й, колкото му било нужно, за да се убеди, че има пред очите си истинска расова жена. Дланта на Дрейк се лепнала с разперени пръсти върху голия й гръб; със свободната си ръка заръкомахал и несъмнено й заописвал всяка стъпка от победата си, а докато се отдалечавали, й лепнал съвсем некитайска целувка по бузата, последвана за всеки случай от още две — и то с далеч по-голяма искреност, отколкото бил вложил в целуването на жената, придружавала мистър Арпего.

Джери все още се намирал срещу портала, от който преди малко се бил появил Ко и който така си и останал отворен. Замаян в мислите си, успял да прекоси улицата, без никой да го сгази, и влязъл. Озовал се сред пищната зеленина на старото колониално гробище, ухаещо на цветя и засенчено от огромни дървета с преплитащи се клони. За пръв път в живота си влизал на това място и направо се шокирал от усещането за усамотяване. В средата на гробището, на насрещния склон, се намирал стар параклис, който постепенно се рушал. Напуканите му стени блещукали на пъстрата привечерна светлина. В направената от оградна мрежа клетка до параклиса започнала да вие бясно измършавяла германска овчарка.

Джери се заоглеждал, чудейки се защо е там и какво всъщност търси. Гробовете били на хора на всякаква възраст, от всички раси и вероизповедания. Имало гробове на белогвардейци с православни надгробни камъни с царствено величествени надписи. Джери си представил как очертанията им биха личали дори ако са затрупани от дебел сняг. Друг камък описвал неспокойните преселвания на руска принцеса; Джери се спрял пред надписа: от Талин в Пекин, със съответните дати; от Пекин в Шанхай, пак с дати; и през 1949 г. в Хонконг, където скоро след това починала. „Оставила имоти в Свердловск“, завършваше предизвикателно надписът. Дали пък точно заради Шанхай не е бил тук Дрейк?

Завърнал се в света на живите: трима старци в сини, приличащи на пижами костюми, седнали мълчаливо на сенчеста пейка. На клоните току над главите си били закачили клетките си с птичета, за да се чуват взаимно как пеят над шума от колите и цикадите. Двама гробари със стоманени каски запълвали пресен гроб. Нямало нито един опечален да ги гледа. Все още не наясно със себе си какво точно търсел там, Джери се изкачил по стъпалата до параклиса. Надникнал през вратата. След яркото слънце нищо не можел да види. Някаква старица го изгледала гневно и той се отдръпнал. Немската овчарка взела да вие още по-силно насреща му. Била съвсем млада. Ароматът на цветята бил спарен или леко гнил. Хрумнала му идея, едва ли не провидение. И той решил да го преследва докрай.

Клисарят се оказал добродушен, замислен човек, без капка понятие от английски. Регистрите били много стари, а вписванията приличали на старовремски банкови отчети. Джери се настанил на бюрото и запрелиствал тежките страници с име, дата на раждане, дата на смъртта и на погребението, а най-накрая — и местонахождението на гроба: участък и номер. Открил онова, което го интересувало, излязъл пак на чист въздух и през облак от пеперуди поел нагоре по хълма по друга пътека, по посока на сипея. От пешеходното мостче го наблюдавала група кикотещи се ученички. Свалил сакото си и го преметнал през рамо.

Промушил се между високи храсти, след което навлязъл в наклонен гъсталак от пожълтели треви, където надгробните камъни били съвсем малки, а гробчетата не по-дълги от половин метър. Тръгнал ребром покрай тях, следейки номерацията им, докато стигнал до ниска желязна портичка с номер 728. Портичката била част от правоъгълна оградка и щом вдигнал очи, Джери се озовал пред статуя в естествена големина на момченце по къси панталонки във викториански стил и ученически блейзър, с напъпили като розичка каменни устни, четящо или пеещо от отворена каменна книга, докато истински живи пеперуди кръжали главозамайващо около буйните му каменни къдрици. Имало съвсем английски вид, а надписът гласял: „Нелсън Ко. Помним те и те обичаме“. Под името следвали и куп дати: десет последователни години, без да е пропусната нито една, свършващи с 1968-а. На Джери му потрябвало по-малко от секунда да проумее смисъла им: десетте години, които момченцето прекарало на този свят — благодарност към съдбата за всеки изживян ден. На най-ниското стъпало на постамента лежал голям букет орхидеи в хартията, с която го били донесли.

Ко дошъл да благодари на Нелсън за победата. Сега вече на Джери му станало ясно защо Ко отказал да го допусне до своя вътрешен мир с въпросите му за късмета.

Понякога настъпва преумора, която е позната единствено на оперативните агенти — едно изкушение да проявят благородство и великодушие, което би било равносилно на целувката на смъртта. Джери постоял още миг, загледан в орхидеите и каменното момче, подреждайки ги в паметта си до всичко останало, което бил видял или чул дотук за Ко. И изпитал мимолетното, но опасно по всяко време всеобхватно усещане за завършеност, сякаш се бил запознал с някакви хора, които всъщност се оказали собственото му семейство. Сторило му се, че е открил онова, което търси: човека, който живее еди-как си, женен е еди-как си, който се бори с живота и се весели по начини, които Джери разбирал от раз, без затруднение. Човек без някакъв конкретен мироглед, но по-ясен на Джери, отколкото самият той разбирал себе си. Просто момче от Чаочжоу, издигнало се до член на управителния съвет на Жокей клуба, кавалер на ордена на Британската империя и научило се да облива с маркуч коня си преди състезание. Момче от народа хака, израсло в циганска беднота на лодка, погребало детето си по баптисткия ритуал под английски паметник. Капиталист, изпитващ ненавист към политиката. Недоизучил се юрист, шеф на банда и строител на болници, но същевременно и собственик на авиолиния, занимаваща се с контрабанда на опиум. Поддръжник на духовни храмове, който играе крокет и се вози в ролс-ройс. С американски бар в китайската си градина и руско злато в доверителната си сметка.

За момента всички тези сложни и противоречиви прозрения ни най-малко не смутили Джери, не пробудили у него нито лошо предчувствие, нито усещане за парадоксалност. Напротив, сторило му се, че благодарение на безмилостните усилия на самия Ко, те са се слели в един цялостен, но и многостранен човек, неразличаващ се особено от стария Самбо. А в продължение на няколко секунди изживял дори и още по-отчетливото усещане, че се е озовал всред свястно общество, към каквото винаги му се искало да принадлежи. Затова излязъл през портата, изпитвайки някаква спокойна щедрост, сякаш не Ко, ами самият той бил спечелил надбягването. И чак като се върнал на пътя, се озовал пак сред действителността.

Движението се било поразредило, така че веднага хванал такси. И още преди да изминат първите сто метра видял как Люк изпълнява самотни пируети покрай бордюра. Успял да го примами да се качи в таксито и го стоварил пред клуба на чуждестранните кореспонденти. Позвънил от хотел „Фурама“ на домашния номер на Кро, изчакал телефонът да иззвъни два пъти, затворил, набрал го отново и чул ядния глас на Кро:

— Кой, по дяволите, се е раззвънял?

Поискал да говори с мистър Савидж, бил възнаграден с ругатня и с информацията, че е сбъркал номера, дал половин час на Кро да стигне до друг телефонен автомат, след което отишъл в „Хилтън“ да изчака австралиецът да го потърси.

— Нашият приятел се появи лично — уведомил го Джери. — Изложи се на показ по случай голяма своя победа. Накрая много красива руса персона го качи в спортната си кола. — На това място Джери издиктувал номера на возилото. — Несъмнено са гъсти — допълнил. — И го демонстрират по съвсем некитайски начин. Най-малкото са приятели — заключил.

— Кръглоока?

— Че каква друга да е, дявол да я вземе! Кога си чувал за…

— Исусе! — възкликнал тихо Кро и прекъснал връзката, без да изчака Джери да му каже поне с две думи за храма в памет на малкия Нелсън.