Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (5)

4
Замъкът се пробужда

Смайли се заел да опипва почвата около Сам — а Сам, който си падаше по покера, заопипвал терена около Смайли. Някои агенти, особено най-досетливите, намират някаква перверзна гордост в това да не виждат цялостната картина. Тяхното умение се проявява в сръчното боравене с недоизяснените неща, но упорито отказва да отиде по-далеч. Тъкмо такава склонност личеше и у Сам. След като прочел туй-онуй от досието му, Смайли първо го изпитал върху няколко стари случая, които били напълно безобидни, но му дали представа за сегашното предразположение на Сам и потвърдили способността му да възпроизвежда с точност миналото. А се срещнал на четири очи със Сам, тъй като присъствието на други хора щяло да промени хода на играта — независимо дали щяла да стане повече или по-малко динамична, просто нямало да е същата.

Впоследствие, когато историята се изяснила почти изцяло и оставали само няколко уточняващи въпроса, Смайли в действителност привикал от подземията Кони и Док ди Салис и позволил и на Гуилъм да присъства. Но това било после, а засега Смайли съвсем сам изпитвал паметта на Сам, спестявайки му изцяло факта, че цялата документация по случая била унищожена и че след смъртта на Макълвор Сам бил останал единствен свидетел на конкретни ключови събития.

— А имаш ли спомен, Сам — подхванал Смайли, след като по някое време решил, че е настъпил подходящия момент, — да си получавал в един момент във Виентян запитване от нас в Лондон по повод определени парични потоци от Париж? Предполагам, че е било най-обикновено запитване, нещо от рода на „потвърдете или опровергайте на база оперативни сведения, без посочване на източници“. Нещо да се сещаш така?

Пред себе си държал лист с бележки, така че този му въпрос не изпъкнал с нищо сред мудния поток от останалите. Нещо повече: докато го задавал, Смайли изобщо не погледнал Сам, а дори си отбелязвал нещо с молива. Но така, както човек чува по-добре със затворени очи, Смайли усетил, че вниманието на Сам се заострило; в смисъл че Сам леко изпружил нозе, после ги кръстосал, а жестовете му почти замрели.

— Ежемесечни преводи в „Индокитайската банка“ — отвърнал Сам след подходяща пауза. — Солидни суми. Произхождащи от задгранична канадска сметка в парижкия й филиал. — И изрецитирал номера на сметката. — Плащания, извършвани през последния петък на месеца. Първото направено някъде около януари седемдесет и трета. Разбира се, че ги помня.

Смайли усетил мигновено готовността на Сам да води продължителна игра. Спомените му били ясни, но информацията оскъдна — по-скоро начален анонс, отколкото откровен отговор.

Без да вдига глава от бумагите, Смайли попитал:

— Нали няма да възразиш, ако позадълбаем малко на тази тема, Сам? Поради наличието на известни несъответствия в отчетите ми се ще да изясня докрай твоята гледна точка.

— Разбира се — повторил Сам и дръпнал спокойно от кафявата си цигара. Наблюдавал и ръцете на Смайли и периодически, със заучено безразличие, очите му, но без да се задържа дълго върху им. Докато Смайли полагал максимални усилия да не забравя всичките изкушения, пред които е изправен оперативният агент. Допускал, че Сам може да търси оправдания за нещо, нямащо никаква връзка със случая. Да е „понарисувал“ отчетите за разходите си например и сега да се бои да не го изобличат. За по-безопасно да е съчинил изпратените тогава сведения. Като стигне на годините на Сам, оперативният агент започва да мисли най-вече как да опази собствената си кожа.

Но не изключвал и противоположното: Сам да се е разпрострял в разследването си извън границите на възложената му от лондонското управление задача; да е бил принуден да се обърне към търговците на сведения, за да не му се наложи да върне безполезен отговор. Да е сключил сепаративна сделчица с местните „братовчеди“. Или да е станал жертва на шантаж от страна на местните служби за сигурност — да е бил „подпален от ангелите“, както се казваше на жаргона в Сарат, — при което е избрал да води двойна игра, че хем да оцелее щастливо, хем от Цирка да не му отнемат пенсията. Ако искал да проумее действията на Сам, Смайли трябвало да бъде нащрек спрямо всички тези и безбройните други варианти. Да наблюдаваш света от бюрото си не е никак безопасно.

Така че задълбали, следвайки направеното от Смайли предложение. Запитването на Лондон за оперативни данни, обяснил Сам, било формулирано по установения начин, горе-долу така, както го бил описал Смайли. Показал му го стария Макълвор, който до преместването му в Париж бил резидент на Цирка в посолството във Виентян. По време на вечерна среща в тайната квартира. Която преминала най-нормално, при все че руският аспект се набил на очи от самото начало, а самият Сам си спомнил как веднага бил казал на Мак: „В Лондон вероятно смятат, че става дума за змийския фонд на московския Център“, тъй като успял да мерне още в уводната част на шифрограмата кодовото название на отдела за съветски изследвания на Цирка (при което Смайли отбелязал, че изобщо не му било работа на Мак да показва грамата на Сам). А Сам се сетил и за това, какво бил отговорил Мак на забележката му: „Сгрешиха, че изхвърлиха старата Кони Сакс“. С което Сам бил напълно съгласен.

Иначе заръката, разправял Сам, се оказала съвсем лесно изпълнима; той вече имал свой човек в „Индокитайската“ — сигурен човек, да го наречем „Джони“.

— Споменат ли е в донесенията, Сам? — поинтересувал се възпитано Смайли.

Сам избегнал да даде пряк отговор на въпроса му, а Смайли решил да уважи нежеланието му. Не се е родил още такъв оперативен агент, който да регистрира всичките си контакти с централата, а още по-малко пък да иска да бъдат одобрени. Така както илюзионистът пази своята тайнственост, и оперативните агенти са по рождение склонни — по най-различни причини — да не издават източниците си.

На Джони можело да се разчита, наблегнал Сам. Изградил си бил реноме в хода на няколко случая с търговия с оръжие и наркотици, така че Сам бил готов да се закълне в него по всяко време.

— И с такива истории ти се налагаше да се занимаваш, така ли, Сам? — попитал уважително Смайли.

Явно Сам е заработвал допълнително за сметка на местното бюро за борба с наркотиците, отбелязал си наум Смайли. Не че и други оперативни агенти не го вършеха, някои дори и със съгласието на централата; в техните очи такава дейност не се различаваше особено от търговията с промишлени отпадъци. Считаха я за полагаща им се придобивка. Тоест нищо драматично, но Смайли решил да съхрани за всеки случай информацията.

— Джони беше свестен — повторил Сам с предупредителна нотка в гласа.

— Вярвам ти напълно — отговорил не по-малко любезно Смайли.

Сам подел отново разказа си. Обадил се на Джони в „Индокитайската“, пробутал му за прикритие някаква измишльотина, че да не се разприказва, и само след няколко дни Джони, който всъщност бил най-обикновен чиновник на гише, успял да провери счетоводните дневници и да изрови съответните авиза и по този начин Сам си изяснил първия етап от движението на парите.

Ето как поначало се е действало, разправяше Сам:

— Всеки последен петък от месеца по телекса от Париж пристига паричен запис на името на някой си мосю Деласю с временен адрес хотел „Кондор“ във Виентян, платим при представяне на паспорт с указания номер. — И Сам изредил съответните цифри пак без да се запъне. — Банката изпраща уведомлението, Деласю се явява рано сутринта в понеделник, изтегля сумата в брой, слага парите в куфарче и си заминава. И тук следата се прекъсва — заключил Сам.

— А сумата каква е?

— В началото скромна, но бързо нараства. После продължи да расте, а накрая порасна още малко.

— До каква стойност?

— Двайсет и пет хиляди щатски долара, в едри купюри — отвърнал Сам, без да му трепне окото.

Веждите на Смайли леко се повдигнали.

— На месец? — попитал с весело учудване.

— Играеше се на едро — съгласил се Сам, после потънал в лениво мълчание. Интелигентните хора, чиито умствени способности не се използват докрай, притежават някакво особено напрегнато излъчване, което невинаги успяват да потиснат. Затова са и изправени пред много по-голям риск в сравнение с по-глупавите им колеги, когато ги поставят срещу светлината на прожектора. — Ти какво, драги? Изпитваш ме върху документираното ли?

— Върху нищо не те изпитвам, Сам. Но много добре знаеш какво става в подобни моменти. Човек е готов да се хване за сламката и се ослушва накъде вее вятъра.

— Разбира се — съгласил се със съчувствие Сам и след известна размяна на погледи, изразяващи взаимно доверие, пак подел разказа си.

Следващата му стъпка, разправял Сам, била да се позаинтересува от хотел „Кондор“. Тамошният портиер бил редовен второстепенен източник на платена информация за всички от занаята. Нямало отседнал при тях човек с името Деласю, но администраторът с готовност си признал, че получил скромно възнаграждение срещу съгласието си да осигури на господина адресна регистрация. И още през следващия понеделник — който, за щастие, се падал точно след последния петък от месеца, пояснил Сам, — с помощта на своя човек Джони Сам се задържал в банката „да осребрява пътнически чекове и какво ли не още“, така че имал възможността да наблюдава „от първия ред“ как въпросният мосю Деласю пристигнал тържествено, представил френския си паспорт, преброил сумата, преди да я положи в куфарчето, и си заминал с изчакалото го такси.

А във Виентян, пояснил Сам, таксито било изключително рядко срещащо се животно. Всеки, който държал да изпъкне сред обществото, се обзавеждал с кола с шофьор, от което можело да се заключи, че Деласю не желаел да прави никому впечатление.

— Дотук добре — завършил Сам, наблюдавайки с интерес какво си записва Смайли.

— Дотук много добре — поправил го Смайли. По подобие на своя предшественик Контрола, и Смайли никога не ползвал бележник, а пишел на отделен лист, и то само върху стъклената повърхност на бюрото, която Фон лъскал два пъти дневно.

— Следвам ли дотук документацията, или почнах да се отклонявам? — попитал Сам.

— Засега се движиш плътно по курса, Сам — отвърнал Смайли. — А аз по-скоро се радвам на подробностите. Каквито, както знаеш, обикновено липсват в документите.

Още същата вечер, продължил Сам, пак с помощта на резидента Мак, огледал дълго и задълбочено снимките на местните руснаци в полицейския архив и успял да разпознае сред тях неприятната физиономия на втория секретар (търговски представител) към съветското посолство във Виентян — мъж на към петдесет и пет години, стойка на военен, неосъждан, с изписани, но непроизносими бащино и фамилно име, поради което бил известен на дипломатическите тържища с названието „Борис Търговския“.

Естествено, Сам и тези непроизносими имена бил запомнил и ги издиктувал буква по буква на Смайли — бавно, че да можел да си ги запише с печатни букви.

— Готов ли си? — заинтересувал се любезно.

— Да. Благодаря.

— Някой да не е забравил картотеката в автобуса, а, драги? — попитал Сам.

— Точно това стана — отвърнал Смайли през смях.

Когато подир месец отново настъпил ключовият понеделник, продължил да разправя Сам, решил този път да действа по-внимателно. Вместо да тръгне лично по петите на Борис Търговския, останал си у дома, а пуснал подире му две от местните „гончета“ — специалисти по уличното следене.

— Само от дистанция — уточнил Сам. — Никакви провокации, никакви отвличания на вниманието, абсолютно чисто. Лаоски момчета.

— От нашите ли?

— С по тригодишен стаж — потвърдил Сам. — И печени — проговорил и скрития в него оперативен агент, за когото всички негови си патета са лебеди.

Та именно тези копои проследили следващото пътешествие на дипломатическото куфарче. Този път таксито — различно от предишното — направило с Борис обиколка на града и чак след половин час го оставило в близост до главния площад, недалеч от „Индокитайската“. Борис Търговския повървял малко пеш, шмугнал се в друга, местна банка и внесъл цялата сума по друга сметка.

— Изобщо веселба — рекъл Сам и запалил нова цигара, без да си направи труда да прикрие колко му е забавно желанието на Смайли да преговаря на глас този така добре документиран случай.

— Голяма веселба — измърморил и Смайли, записвайки си усърдно нещо.

С това, пояснил Сам, цялата история приключила. Спотаил се за две-три седмици да се поуталожат нещата, след което включил помощничката си да нанесе последния удар.

— На име?

Сам му го съобщил. Работеща от дома си старша сътрудничка, обучена в Сарат и също ползваща прикритието на търговската дейност. Въпросната старша сътрудничка изчакала появата на Борис в местната банка, оставила го да си попълни вносната бележка и чак тогава вдигнала малък скандал.

— По какъв повод, Сам?

— Настояла да обслужат първо нея — нахилил се Сам. — А брат Борис, проявявайки се като шовинистична мъжка свиня, настоял на равни права с нейните и се запънал. Разменили си някоя и друга любезност.

Вносната му бележка си лежала пред гишето, обяснил Сам, и по време на изпълнението си старшата сътрудничка успяла да я разчете, независимо че била обърната на обратно. Двайсет и пет хиляди щатски долара в полза на задграничната сметка на някаква смотана авиокомпания, наричаща се „Индочартър Виентян“ АД.

— С активи няколко износени дъгласа DC-3, тенекиена барака, купчина луксозни бланки за писма, тъпа блондинка в приемната и див пилот мексиканец, известен заради внушителния си ръст с прякора Рикардо Малкия — пояснил Сам. После добавил: — И разбира се, с обичайната купчина безименни трудолюбиви китайци в задното помещение.

Смайли в този момент бил наострил уши до такава степен, че и лист от дърво да паднел, щял да се чуе; но вместо това слухът му доловил метафоричното издигане на прегради и усетил моментално по интонацията, по стягането на гърлото, по микроскопичните лицеви и физически признаци типични за преиграното поднасяне на маловажна информация, че още малко му оставало да преодолее отбраната на Сам.

Взел си наум тази бележка, но решил външно да задържи вниманието си още известно време върху смотаната авиокомпания.

— Тоест — подметнал благо — тази компания вече ти е била известна?

Сам изхвърлил ниска карта.

— Виентян, драги, трудно ще мине за гигантски метрополис.

— Но ти си я знаел. Това имам предвид.

— Че то имаше ли някой в града, дето да не познава Рикардо Малкия — нахилил се още по-широко Сам, което подсказало на Смайли, че онзи му хвърля прах в очите. Но решил да го остави да поиграе известно време.

— Опиши ми го този Рикардо — предложил.

— Простак от някогашната „Еър Америка“ на ЦРУ. Виентян беше фрашкан с такива като него. Участвал в тайната война в Лаос.

— И я загубил — отбелязал Смайли, пак записвайки си нещо.

— Без чужда помощ — съгласил се Сам, наблюдавайки как Смайли оставил настрана листа и се пресегнал да извади нов от чекмеджето. — Иначе се ползваше с легендарен статут сред местните. Летял навремето с капитан Роки и тайфата му. Правил е няколко черни курса за „братовчедите“ до провинция Юнан. След края на войната се помотал малко, после се хванал на работа при китайците. В една от фирмите в така наречения „Еър Опиум“. Бяха процъфтяваща индустрия по времето, когато Бил ме отзова в Лондон.

Смайли решил да го остави да потича още малко. Докато Сам си вярвал, че отдалечава Смайли от следата, ченето му щяло да се откачи от приказки; но усетел ли, че Смайли приближава, щял моментално да пусне кепенците.

Така че, след още старателно писане, се ограничил с това да изрече дружелюбно:

— Чудесно. Но дай да се върнем към следващите стъпки на Сам, ако може. Сумата ни е ясна, знаем на чие име е внесена, известен ни е и вносителят. И ти какво предприе оттам нататък, Сам?

Ами, доколкото си спомнял, Сам отделил още ден-два да прецени положението. Тъй като имало няколко особени аспекта, обяснявал Сам с нарастващо самочувствие — разни набиващи се на око дреболийки. На първо място, така да се каже, стоял странният въпрос що за птица ще да е този Борис Търговския? Както вече бил споменал Сам, Борис минавал за действителен съветски дипломат, ако изобщо имало такова животно: не било известно да е свързан с някоя друга фирма. Но се движел без придружител, с личния си подпис се разпореждал с огромни суми, а според скромния опит на Сам, дори само едната от тези подробности била достатъчна, за да подскаже, че си имат работа с шпионин.

— И то не какъв да е, а Шпионин с главно „Ш“. Богат ковчежник, най-малкото полковник, ако не и нещо повече, нали ме разбираш?

— Какви други аспекти, Сам? — попитал Смайли, без ни най-малко да скъсява повода на Сам; без да прави и най-малкия опит да се насочи към онова, което самият Колинс смятал за същността на случая.

— Тези пари не бяха редовни — рекъл Сам. — Имаше нещо гнило около тях. Така поне смяташе Мак. И аз бях на същото мнение. Всички бяхме съгласни по този въпрос.

А Смайли вдигнал главата си по-бавно от всеки друг път.

— Защо? — попитал и приковал Сам с поглед.

— Официалната съветска резидентура във Виентян разполагаше с три банкови сметки на различни места в града. „Братовчедите“ ги следяха и трите. И то от години. Знаеха до цент всяка изтеглена от резидентурата сума, а по номера на сметката им беше известно дори за какво са предназначени парите — за разузнавателна или за подривна дейност. Резидентурата имаше свои куриери за пренасяне на сумите, плюс изискването за три подписа за всяко теглене на сума, превишаваща хиляда долара. Но, ей богу, всичко това е най-подробно документирано, Джордж!

— Сам, дай да си представим, че документация липсва — рекъл най-сериозно Смайли, продължавайки да пише. — Всичко ще ти се изясни, когато му дойде времето. Имай търпение дотогава.

— Щом казваш — съгласил се Сам, а на Смайли му направило впечатление, че и дишането му се поуспокоило; изглежда отново се почувствал на по-твърда почва.

Тъкмо на този етап Смайли предложил да викнат и Кони да слуша, а евентуално и Док ди Салис, тъй като в края на краищата Югоизточна Азия била именно негов вилает. От тактически съображения бил готов да изчака още малко Сам да сподели своята малка тайна; а стратегически погледнато, разправяната от Сам история разпалвала силен интерес. Следователно Гуилъм получил нареждане да ги забере, а Смайли обявил почивка и двамата станали да се поразтъпчат.

— Върви ли работата? — попитал учтиво Сам.

— Малко бавничко — признал Смайли. — Липсва ли ти?

— Този нали е Карла? — загледал се в снимката Сам.

А гласът на Смайли изведнъж станал и надменен, и отнесен.

— Кой? Този ли? Да, същият. Не си прилича особено, но засега само с това разполагаме.

Със същия успех можело да обсъждат някакъв стар акварел.

— Ти лично му имаш някакъв зъб, предполагам — изрекъл замислено Сам.

В този момент пристигнали Кони и Ди Салис, предвождани от Гуилъм, а дребният Фон излишно си направил труда да им държи вратата отворена.

* * *

И след като загадката минала временно на заден план, съвещанието им се превърнало в нещо като военен съвет: ловът започвал. Първо Смайли направил рекапитулация на казаното от Сам, като не пропуснал да вметне неволно, че са се договорили да си представят, че липсва каквато и да било документация, което всъщност трябвало да бъде скрито предупреждение към новодошлите. След това Сам поел повествованието оттам, докъдето бил стигнал: от аспектите и дреболийките, които му се били набили в окото, при все че нямало всъщност какво толкова да добави. Понеже дирята прекъснала, щом стигнала до „Индочартър Виентян“ АД.

— „Индочартър“ се явяваше задгранично китайско дружество — обяснил Сам, хвърляйки поглед към Док ди Салис. — Състоящо се предимно от китайци от Шантоу.

— Ау, точно тези от Шантоу пък са най-отвратителните — възкликнал Ди Салис с нещо средно между смях и вопъл, имайки предвид, че най-трудно се поддавали на разгадаване.

— Беше задгранично китайско дружество — повторил Сам и за останалите, — а лудниците в Югоизточна Азия са претъпкани с добросъвестни агенти, които са се мъчили да разплетат съдбата на горещите пари, след като влязат в пастта на живеещите зад граница китайци. — И най-вече, добавил Сам, в устата на китайците от Шантоу и Чаочжоу, които били особен вид хора и контролирали оризовия монопол в Тайланд, Лаос и на още няколко места. А дори и в тази среда, подчертал Сам, „Индочартър Виентян“ АД минавала за класика. Прикритието му на търговец очевидно му осигурило възможност да проучи доста подробно фирмата.

— Първо, акционерното дружество беше регистрирано в Париж — казал. — Второ, според достоверна информация дружеството беше собственост на базирана в Манила благоразумно разпределяща инвестициите си шанхайска търговска компания, която от своя страна беше притежание на регистрирана в Банкок компания от Чаочжоу, а тя на свой ред се отчиташе на някаква абсолютно аморфна организация в Хонконг, наречена „Чайна Еърсий“, чиито акции се търгуваха на местната борса и която притежаваше какво ли не, от флотилии джонки и циментови заводи до състезателни коне и ресторанти. А по хонконгските стандарти „Чайна Еърсий“ минаваше за стабилна търговска къща със стари традиции и добра репутация — обяснявал Сам, — и най-вероятно единственото, което е свързвало „Индочартър“ с „Чайна Еърсий“, е това, че нечий пети по-голям брат имал леля, която била някога съученичка на един от акционерите и му била задължена за нещо.

Ди Салис изразил одобрението си с ново рязко кимване, после сключил кривите си пръсти около свитото си коляно и го придърпал към брадичката си.

Смайли бил затворил очи и като че ли дремел. А всъщност чувал тъкмо онова, което очаквал да чуе: всеки път, щом станело дума за списъчния състав на фирмата „Индочартър“, Сам Колинс заобикалял чевръсто една конкретна личност.

— Доколкото си спомням, ти, Сам, спомена, че във фирмата работели двама некитайци — напомнил му Смайли. — Тъпа блондинка, както се изрази, и пилотът Рикардо.

Сам пренебрегнал безгрижно забележката:

— Рикардо беше абсолютен ненормалник от рода на Мартенския заек. На такива като него китайците не поверяват дори купоните за храна. Истинската дейност се развиваше в задната част на бараката. Именно там внасяха парите, там ги обработваха и от там им се губеха дирите, независимо дали ги получаваха в брой от руснаците, от продажбата на опиума или от друг източник.

Подръпващият нервно ухото си Ди Салис побързал да изкаже съгласие:

— А от там са се появявали отново във Ванкувър, Амстердам, Хонконг или другаде, където са диктували чисто китайските интереси — отбелязал и се загърчи във възторг от собствената си проницателност.

„Сам пак успя да се измъкне“, минало му през ум на Смайли.

— Добре, де — казал. — И какво стана след това, Сам, според твоята авторизирана версия?

— От Лондон прекратиха разследването.

Настъпилото пълно мълчание изглежда подсетило мигновено Сам, че е засегнал силно чувствителен оголен нерв. Така поне излязло според езика на тялото му: нито огледал лицата им, нито издал каквото и да било любопитство. Но в проява на нещо като театрална скромност взел да разглежда съсредоточено лъснатите си официални обувки и елегантните си чорапи и да подръпва замислено от кафявата си цигара.

— И кога точно стана това, Сам? — поинтересувал се Смайли.

Сам упоменал датата.

— Дай да се върнем малко назад. Като все още приемаме, че документация липсва, съгласен ли си? В Лондон до каква степен бяха наясно докъде си стигнал в разследванията си? Това искам да знам. Докладвахте ли им ежедневно — ти или Мак?

„Всички погледи се бяха впили в Сам и нямаше да потрепнат дори ако «мамчетата» в съседната стая гръмнеха някоя бомба“, разправяше впоследствие Гуилъм.

— Е, не — отвърнал небрежно Сам, сякаш задоволявал някакъв каприз на Смайли. Той бил старо куче и открай време се ръководел в оперативната си работа от правилото: първо действаш, после се оправдаваш. Мак също. Ако възприемел обратния сценарий, от Лондон много скоро щели да му забранят дори улицата да пресича, без първо да си е сменил памперсите, заявил Сам.

— Тоест? — попитал търпеливо Смайли.

Ами получило се така, че първият им рапорт до Лондон във връзка със случая май се оказал и последен. Мак потвърдил, че са получили запитването, докладвал в обобщен вид констатациите на Сам и поискал по-нататъшни указания.

— И какво ви отговориха от Лондон, Сам?

— Изпратиха на Мак спешен истеричен писък да сме прекратели и двамата цялото разследване, а той да телеграфирал моментално, че заповедта им е разбрана и изпълнена. И за по-сигурно ни обявиха недвусмислено, че ни се забраняват всякакви по-нататъшни солови акции.

Гуилъм правел драскулки по листа пред себе си: цветенце, листенца, капки дъжд по цветето. Бебешко сините очи на Кони се били просълзили и гледали възторжено Сам, сякаш бил младоженец. Ди Салис, както винаги, скрибуцал и потраквал като стар двигател, но и неговият поглед, доколкото успявал да го контролира, се задържал предимно върху Сам.

— Ти, предполагам, побесня — подсказал Смайли.

— Не съвсем.

— Не изпитваше ли желанието да докараш нещата докрай? Особено като се има предвид какво си напипал до този момент.

— Е, няма да крия, че се вкиснах.

— Но въпреки всичко спази нареждането от Лондон?

— Служа под пагон, Джордж. И всички работим във фронтови условия.

— Много похвално — отчел Смайли и пак огледал преспокойно облегналия се в смокинга си чаровник Сам.

— Заповедта си е заповед — усмихнал се насреща му Сам.

— Правилно. Но се изкушавам да те попитам — продължил замислено, с въздържан тон Смайли, — когато след време се прибра в Лондон и Бил те привика да ти каже „Браво! Добре си дошъл!“, ти не му ли спомена за цялата тази история ей така, между другото?

— Направо го запитах от какви, по дяволите, съображения се е ръководил — признал със същата небрежност Сам.

— И какви аргументи ти изтъкна той, Сам?

— Прехвърли цялата вина върху „братовчедите“. Били подхванали първи случая, така че си оставал тяхна епархия.

— И кое те накара да му повярваш, че е така?

— Как кое? Рикардо.

— Понеже е човек на „братовчедите“, така ли?

— Летял е все пак за тях. Така че са го водели на някакъв отчет. Притежаваше вроден талант. Трябвало е само да го държат в играта.

— С теб не стигнахме ли до единодушното заключение, че Рикардо надали са го допускали до истинската дейност на фирмата?

— Това изобщо не би възпряло „братовчедите“. Дори и да приемем Рикардо за поначало безнадежден случай, той пак си оставаше техен човек. Взаимната ненамеса е правило, което спазваме и ние, и те.

— Добре. Да се върнем пак на заповедта от Лондон да прекратиш разследването. Наредиха ти нищо повече да не пипаш. И ти го изпълни. Но от тогава до прибирането ти в Лондон все пак измина известно време, не е ли така? Но всичко ти се размина, без никакви други последствия?

— Не те разбирам напълно, драги.

И Смайли отново си отбелязал старателно някъде дълбоко в ума си, че Сам е избегнал да отговори и на този му въпрос.

— Да вземем например твоя добър приятел в „Индокитайската банка“. Джони. Ти, естествено, не прекрати връзката си с него, нали?

— Разбира се — потвърдил Сам.

— А не ти ли спомена Джони най-случайно, ей така, заради миналото, какво се е случило със златната жила, след като ти телеграфираха повече нищо да не пипаш? Ежемесечните преводи продължили ли са да пристигат редовно, както преди?

— Моментално ги били прекратили. От Париж затворили кранчето. И за „Индочартър“, и за всички останали.

— А Борис Търговския, неосъжданият? Доживя ли щастливо до дълбоки старини?

— Отзоваха го.

— Беше ли му време?

— Изкарал беше три години.

— Обикновено ги държат по-дълго.

— Особено разведките — съгласил се с усмивка Сам.

— А какво стана с Рикардо — шантавия мексикански пилот, който според теб може да е агент на „братовчедите“?

— Загина — отвърнал Сам, без да отлепва очи от Смайли. — Разби се на тайландската граница. Разправяха, че самолетът му бил претоварен с хероин.

Когато Смайли настоял, оказало се, че Сам и тази дата помни.

— Много ли го оплакваха в бара, ако може така да се каже?

— Не особено. Общо взето, всички бяха съгласни, че Виентян ще е много по-безопасно място в отсъствието на Рикардо, който имаше навика да стреля с пистолета си в тавана на „Бялата роза“ и „Мадам Лулу“.

— И ти къде чу някой да изказва подобно мнение, Сам?

— При Морис.

— Кой Морис?

— Собственикът на хотел „Констелейшън“.

— Разбирам. Благодаря ти.

На това място се получила отчетлива пауза, но Смайли не проявил желание да я запълни. Пред очите на Сам, тримата си помощници и момчето за всичко Фон Смайли хванал с два пръста очилата си, наклонил ги, наместил ги, после пак положил длани върху стъклото на бюрото. След това пак разходил Сам през цялата история и сверил повторно всички дати, имена и места; правел го мудно, както постъпват опитните следователи по цял свят: ослушвал се по отдавна изграден навик за дребни грешчици, случайни несъответствия, пропуски и промени в ударението, но очевидно нищо не доловил. Поддал се на измамното си усещане за сигурност, Сам го оставил да преговаря казаното, наблюдавайки го със същата нищо неизразяваща усмивка, с която гледаше и как картите се плъзгат по зеленото сукно и как колелото на рулетката примамва бялото топче от едно число на друго.

— Питам се дали не би могъл да прекараш нощта тук, при нас? — казал Смайли, след като двамата отново останали сами. — Фон ще ти оправи легло и прочее. Как мислиш, ще можеш ли да уредиш този въпрос с клуба ти?

— Както кажеш, приятелю — приел великодушно Сам.

И точно тогава Смайли направил нещо, което доста го притеснило. Връчил му куп списания и поръчал по телефона да му донесат досието на Сам — всичките папки, — след което в присъствието на Сам ги изчел от кора до кора, без дума да обели.

— Виждам, че си падаш по нежния пол — отбелязал накрая, докато навън се смрачавало.

— Може да се каже — съгласил се Сам, без да спира да се усмихва. — Може да се каже. — Но гласът му го издавал, че се е изнервил.

* * *

С настъпването на вечерта Смайли изпратил всички „мамчета“ да си вървят у дома и чрез административно-стопанския отдел издал заповед копачите да са напуснали архива не по-късно от осем часа̀. Не обяснил защо. Да си мислели каквото си искат. Настанили Сам в говорилнята, че да им е под ръка, и придали към него Фон да му прави компания и да не го пуска да се запилее нанякъде. Фон пък възприел нареждането му съвсем буквално. Дори след няколкото дълго проточили се часа, през които и Сам сякаш задрямвал, Фон си останал свит като котка върху прага, но така и не мигнал.

А четиримата — Кони, Ди Салис, Смайли и Гуилъм — се затворили в деловодството и се заловили с времеемката задача да проследят пътя на документите. Първо потърсили оперативните сводки по случая, които по правило трябвало да са класирани в раздела Югоизточна Азия, по цитираните от Сам дати. Но се оказало, че в картотеката няма такова картонче, а липсват и съответните документи. Това само по себе си на този етап не означавало нищо. По времето на Хейдън от лондонското управление редовно изискваха оперативни досиета, които впоследствие прибираха в техния си архив, до който достъпът беше ограничен. Така че им се наложило да прешляпат по кафявия линолеум и да прекосят мазето, докато стигнат до приличащата на параклис и затворена с решетка ниша, където бяха положени останките от някогашния архив на лондонското управление. Но и тук не намерили нито картонче, нито документи.

— Прегледайте телеграмите — наредил Смайли и те се заровили в описите както на входящите, така и на изходящите съобщения, при което ако не друг, то поне Гуилъм бил готов да заподозре Сам в лъжа до момента, в който Кони им обърнала внимание, че интересуващите ги листове от описите на обмена били написани на различна пишеща машина, а тя впоследствие се оказа, че била закупена за нуждите на административно-стопанския отдел цели шест месеца след фигуриращите в описа дати.

— Търсете оборотни копия — наредил Смайли.

В цирка наричаха „оборотни“ дубликатите на основните номерирани материали, създавани от деловодството в случаите, когато документите по дадена преписка биваха в постоянно движение. Въпросните оборотни копия се прибираха в папки с машинки, както се подвързват стари екземпляри на някое списание, и се отразяваха в описа на всеки шест седмици. След сума ти ровене Кони Сакс успяла по някое време да изрови класьора за Югоизточна Азия, съдържащ оборотните копия от шестте седмици последвали непосредствено датата, на която Колинс получил запитването относно паричните потоци. Но там нито веднъж не се споменавало нито за евентуалното съществуване на някаква съветска златна жила, нито за „Индочартър Виентян“ АД.

— Опитайте с ЛД-та — казал Смайли, прибягвайки по изключение към съкратено название, каквито той поначало мразеше до дън душа. При което тримата се завлекли в друг ъгъл на деловодството и забили носове в други картотечни чекмеджета, търсейки в началото лично досие на името на Борис Търговския, после на Рикардо, на прякора му „Малкия“ — вероятно починал, след като Сам явно го бил споменал в първоначалния си злополучен доклад до лондонското управление. Сегиз-тогиз пращали Гуилъм горе да доуточни някоя и друга подробност и там той заварвал Сам да чете ловно-рибарското списание „Фийлд“ и да отпива от големия скоч в чашата си под зоркия поглед на Фон, който — както щял да научи впоследствие Гуилъм — нарушавал еднообразието с правене на лицеви опори: първо опрян на кокалчетата на двата си юмрука, после на върховете на пръстите си. Конкретно за Рикардо опитали и различните фонетични варианти на името му, за които могли да се сетят, и също ги потърсили в картотеката.

— Къде са картотекирани различните организации? — попитал Смайли.

Оказало се обаче, че в картотеката с организациите също няма картонче за акционерно дружество с името „Индочартър Виентян“.

— Проверете кореспонденцията със сродните ни служби.

По времето на Хейдън обменът с „братовчедите“ беше минавал изцяло през секретариата за връзки със сродните служби към лондонското управление, който по очевидни причини се ръководеше лично от него и в който се съхраняваха отделни архивни копия от цялата кореспонденция между сродните организации. Върнали се в параклиса, но за пореден път ударили на камък. На Питър Гуилъм започнало да му се струва, че нощта възприема сюрреалистични измерения. А Смайли бил почти онемял. Закръгленото му лице се вкаменило. От възбуда Кони съвсем забравила за болките от артрита и подскачала от стелаж на стелаж като абитуриентка на бал. Непритежаващият по рождение бюрократични заложби Гуилъм подтичвал подире й уж да не изостава от групата, а всъщност се радвал, че от време на време го пращат при Сам.

— Сега вече го спипахме, Джордж, дарлинг — мърморела си под носа Кони. — Този път ти гарантирам: гадният жабок е в ръцете ни.

Док ди Салис се отплеснал да издирва китайските директори на „Индочартър“ — Сам като по чудо все още помнеше имената на двама от тях — и ги търсел първо по китайските им йероглифи, после според изписването им на латиница, а накрая — и според четирицифрения китайски телеграфен код. Смайли седял на стол и четял документите на коляно като пътник във влак, който упорито отказва да обърне внимание на спътниците си. На моменти вдигал глава, но звуците, които чувал, идели отнякъде извън стаята.

По своя инициатива Кони се захванала да проверява препратките към документи, които на теория трябва да са свързани с оперативното досие. Съществували отделни тематични папки с наемници и с авиатори на свободна практика. Налице били и папки с описания на методите, по които Центърът изпирал парите, с които плащал на агентите си, че дори и написаният лично от нея преди много години трактат на тема ковчежниците на нелегалните мрежи на Карла, за чието съществувание официалните резидентури дори и не подозираха. Непроизносимите бащини и фамилни имена на Борис Търговския изобщо не били добавени към приложението. Попаднала дори на общи сведения за „Индокитайската банка“ и за връзките й с „Москоу Народни Банк“, на статистически справки за нарастващата активност на Центъра в Югоизточна Азия и проучвания върху структурата на самата му виентянска резидентура. Но отрицателните отговори се множали, а с това само доказвали единствения положителен извод: след цялото преследване на Хейдън, за пръв път установявали подобно систематично и масово заличаване на следи. Получавала се най-великата обратна засечка на всички времена.

А тя водела неумолимо на изток.

Нощта им предоставила една-единствена улика кой може да е бил виновникът. Открили я чак по някое време, между зазоряването и утрото, когато Гуилъм вече дремел прав. Надушила я Кони, Смайли я положил безмълвно на масата, след което и тримата се взрели в нея на светлината на настолната лампа така, сякаш им сочела къде е заровено съкровището: дванайсет протокола за унищожаване, защипани с кламер и с драснат по линията на прегъването им с черен флумастер — все едно с въглен с артистичен замах — криптонимът на разрешилия процедурата. Осъдените на забвение документи се отнасяли до „строго секретна кореспонденция с Р/Анекс“, сиреч с ръководителя на резидентурата на „братовчедите“, който и тогава, и сега се явявал братът во Христа на Смайли, Мартело. А указаната причина за унищожението им била същата, поради която Хейдън наредил на Сам Колинс да прекрати оперативните си разследвания във Виентян: „Риск да бъде компрометирана деликатна американска операция“. И всички тези документи заминали в пещта с подписа на работния псевдоним на Хейдън.

Щом се върнал горе, Смайли отново поканил Сам в кабинета си. Сам вече бил без папийонка, а четината по челюстта над разкопчаната бяла риза отнемала голяма част от елегантността му.

Смайли първо изпратил Фон за кафе. Изчакал го да се върне, после оставил Фон да излезе и чак тогава налял две чаши — черно и за двама им, със захар за Сам, със захарин за Смайли, който се бореше с излишните килограми. Накрая, за да установи по-голямо сближение със Сам, се настанил на фотьойла до него, че да не ги дели бюрото.

— Май се налага да чуя повечко за момичето, Сам — произнесъл съвсем тихо, сякаш съобщавал скръбна вест. — От кавалерство ли пропусна да я споменеш?

Сам намерил изказването му за доста забавно.

— Нали беше изгубил документацията, приятелю? — попитал с онзи интимен тон, с който мъжете разговарят в обществена тоалетна.

Понякога, за да предизвикаш доверие, трябва първо да окажеш такова.

— Бил Хейдън я изгуби — отвърнал кротко Смайли.

Сам изпаднал демонстративно в дълбок размисъл. Сгънал едната си картоиграческа длан, огледал ноктите й и му домъчняло, че били станали толкова мръсни.

— Моят клуб на практика работи на самотек — промълвил. — Честно казано, взе да ми писва. Все пари, пари. Време ми е за промяна, да си потърся ново поприще.

Смайли разбрал подтекста, но му се налагало да прояви твърдост.

— Нямам средства, Сам. Едва изхранвам дори онези, които вече съм назначил.

Сам отпил замислено от кафето и се усмихнал през парата.

— Коя е всъщност тя, Сам? Какво стана помежду ви? Никой няма чак сега да седне да ти търси кусури. Всичко е останало в миналото, повярвай ми.

Сам се изправил, напъхал ръце в джобовете, завъртял глава и в стила на Джери Уестърби закрачил напосоки из стаята и се заел да оглежда разните странни и мрачни вещи по стените й: групови военновременни фотографии на униформени университетски преподаватели; поставено в рамка писмо, написано собственоръчно от вече покоен министър-председател; пак портретът на Карла, който този път изучил максимално отблизо, и така нататък.

— „Никога не залагай всичките си чипове“, — произнесъл в такава близост до Карла, че чак стъклото се замъглило от дъха му. — Все това ми повтаряше старата ми майка. „Не раздавай безплатно активите си. И без това получаваме малко от живота. Изразходвай ги пестеливо.“ Не че всичко не е само една игра, нали така? — попитал. А с ръкава си избърсал стъклото. — Тук в този ваш дом цари голям глад. Още с влизането си го усетих. А си виках: „На голямата маса ме канят. Няма да си легна гладен довечера“.

Стигнал до бюрото на Смайли и се настанил на стола му, сякаш да провери дали е удобен. Столът беше и въртящ се, и люлеещ се. Сам изпробвал и двете му възможности.

— Дай ми бланка за издирване — казал.

— Горе вдясно — отвърна Смайли и останал да наблюдава как Сам издърпал чекмеджето, извадил лист жълт пелюр и го положил върху стъклото.

Писал, без дума да каже, в продължение на две-три минути; отдавал се периодически на кратък творчески размисъл, после пак почвал да пише.

— Обади ми се, ако я откриете — рекъл, махнал шеговито на Карла и излязъл.

След като си заминал, Смайли взел формуляра от бюрото, пратил да повикат Гуилъм и му го подал безмълвно.

А Гуилъм се спрял на стълбището и прочел: „Уърдингтън Елизабет, известна също като Лизи и Рикардо Лизи“. Това пишело на най-горния ред. А надолу следвали подробностите: „Приблизителна възраст двайсет и седем. Националност британска. Семейно положение: омъжена, няма данни за съпруга й, моминско име също неизвестно. Живяла на семейни начала 1972/3 г. с Рикардо Малкия, сега покойник. Последно известно местоживеене: Виентян, Лаос. Последна известна месторабота: машинописка рецепционистка в «Индочартър Виентян» АД. Предишни местоработи: хостеса в нощен клуб, продавачка на уиски, скъпоплатена проститутка“.

С типичната му напоследък некадърност деловодството изчакало три минути, преди да отговори, че, за съжаление, „обектът е неоткриваем, повтаряме неоткриваем“. На всичко отгоре, главното „мамче“ — „пчелата майка“ — отказвало да приеме определението „скъпоплатена“ и твърдяло, че към подобен вид проститутки бил приложим терминът „висококласна“.

Интересното е, че несловоохотливостта на Сам изобщо не възпря Смайли, който по-скоро я възприе като нещо присъщо на занаята им. И затова поиска да му се предоставят всички оцелели след организираната от Хейдън интелигентна сеч сведения, изпращани от Сам от Виентян и другаде през предходните десетина години. Прегледа ги през малкото свободни часове, с които разполагаше, и остави неспокойното си въображение да оформи свои си впечатления от обитавания от Сам сумрачен свят.

* * *

Впоследствие всички бяха единодушни, че в този ключов момент от цялата история Смайли проявил възхитителна тактичност. Някоя по-дребна душа със сигурност щяла да нахлуе с трясък при „братовчедите“ и да настои Мартело да му предостави на мига всички архивирани при американците копия от унищожената документация, но Смайли предпочете да остави нещата в покой и да не оповестява намеренията си. И избра да действа чрез възможно най-скромния пратеник, с когото разполагаше.

Моли Мийкин беше благовъзпитана, симпатична, завършила сравнително скоро университета и леко педантична мома, доста затворена по характер, но бързо завоювала си скромната репутация на кадърен служител, причислявана към старата школа в Цирка най-вече благодарение на това, че преди нея там бяха работили и брат й, и баща й. По време на грехопадението все още беше на изпитателен срок и трупаше първоначален опит в деловодството. После я преназначиха към основния персонал и я повишиха, така да се каже, в отдела за вътрешна сигурност, откъдето, според служебния фолклор, никой — било то мъж, а пък още по-малко жена — не се беше завръщал жив. Моли обаче прояви — вероятно по наследственост — онова, което в занаята наричат „вроден усет“. Докато съслужителите й не преставаха да си споделят кой къде е бил и в какво е бил облечен, когато научил за арестуването на Хейдън, Моли се захвана да създаде така и останалия невъзпят канал за връзка с колегата й от Анекса, благодарение на който заобикаляше успешно свръхсложните процедури, въведени от „братовчедите“ след грехопадението.

Най-силният коз на Моли бяха твърдо установените й навици. Денят й за посещения беше петък. Всеки петък пиеше кафе с оператора на компютъра Ед; или разговаряше за класическа музика с Мардж — заместничката на Ед; понякога оставаше за вечеринките със салонни танци или да поиграе на шафълборд и боулинг в клуба „По здрач“ в приземния етаж на Анекса. По някаква случайност петъците бяха и дните, в които случайно носеше със себе си и списъчето с молба да й помогнат с някое и друго издирване. А дори да нямаше нищо в тази насока, Моли обезателно си измисляше по някой обект, за да не закърнява каналът. В конкретния петък Моли Мийкин включила по молба на Смайли в списъка на интересуващите я лица и Рикардо Малкия.

— Но гледай в никакъв случай да не бие на очи, Моли — помолил я угриженият Смайли.

— Само това оставаше — отвърнала Моли.

С цел да създаде димна завеса, както се изрази самата тя, Моли изредила и още десетина имена започващи с „Р“, а като стигнала до Рикардо, написала: „Ричардс, евентуално Рикард, евентуално Рикардо — по професия преподавател, евентуално авиоинструктор“, така че, ако изобщо се появял, истинският Рикардо щял да е просто един от няколко възможни варианта. „Националност мексиканец, евентуално арабин“, добавила Моли и за всеки случай подхвърлила и куп други подробности, които надали щели да са от полза при издирването му.

И Моли пак се върнала в Цирка по късна доба. Гуилъм бил вече каталясал. „На четирийсет години човек трудно се бори със съня — разсъждавал. — Когато е на двайсет или на шейсет, тялото му знае какво се иска от него, но четирийсетака е един вид пубертет, когато спиш или за да порастеш, или за да не излезеш от младостта.“ Моли обаче беше само на двайсет и три. Запътила се право към кабинета на Смайли, седнала благоприлично с прибрани колене и започнала да изпразва дамската си чанта под зоркото око на Кони Сакс и още по-зоркия — макар и по съвсем други причини — поглед на Питър Гуилъм.

Извинила се с половин уста, че толкова закъсняла, но Ед настоявал да изгледат за пореден път „Истинска издръжливост“ — един от любимите филми в клуба „По здрач“ — след което трябвало да отблъсва авансите му, но така че да не го засегнела, най-малко пък точно тази вечер. Подала на Смайли плик, той го отворил и извадил оттам дълга бледожълта компютърна карта. А на Гуилъм все му било на езика да я попита: „Добре де, успя ли в крайна сметка да го отблъснеш, или не?“.

— Е, как мина? — гласял първият зададен от Смайли въпрос.

— Съвсем нормално — отговорила му тя.

— Изключително интересен сценарий — възкликнал след това Смайли. Но докато четял по-нататък текста, изражението му преминало постепенно в рядка хищна усмивка.

Реакцията на Кони не била толкова въздържана. Докато дойде време да подаде картата на Гуилъм, вече се смеела с глас:

— Ама и ти беше един образ, Бил! Гаден, подъл симпатяга! Как само си ни насочвал всичките в погрешна посока! Жив дявол!

Хейдън затворил устата на „братовчедите“, като обърнал първоначалната измама на сто и осемдесет градуса. Дешифровката на компютърната карта съдържала следното обаятелно повествование:

За да не допусне „братовчедите“ да повторят извършваното от Цирка разследване на „Индочартър Виентян“ АД, в качеството си на шеф на лондонското управление Бил Хейдън пратил до Анекса формално искане за ненамеса, като се позовал на съществуващото двустранно споразумение между двете служби. В искането уведомявал американците, че Лондон понастоящем провежда разследване на „Индочартър Виентян“ АД чрез свой агент на място. Вследствие на това американците се съгласили да прекратят всякакви свои действия спрямо въпросния обект, в замяна на което разчитали да получат дял в придобитата информация. Но с цел да подпомогнат операцията на Цирка, „братовчедите“ все пак си позволили да отбележат, че връзката им с летеца Рикардо Малкия била преустановена.

Накратко казано: класически случай на манипулиране и на двете страни с цел извличане на собствена изгода.

— Много съм благодарен, Моли — произнесъл учтиво Смайли, след като всички се възползвали от възможността да се насладят на полученото. — Изключително съм ти благодарен, ако трябва да съм точен.

— Моля, моля — изрекла с най-възпитания си тон Моли. — А Рикардо твърдо не е сред живите, мистър Смайли — добавила, цитирайки същата дата на смъртта му, която им дал и Сам Колинс. След което щракнала закопчалката на чантата си, опънала пола върху възхитителните си колене и излязла изтънчено от стаята, все още под внимателния оглед от страна на Питър Гуилъм.

* * *

Сега вече в Цирка се възцари ново темпо и съвсем различна атмосфера. Край на трескавото търсене на следа, на каквато и да било следа. Вместо да се щурат напосоки, тръгваха в целенасочен боен марш. Добродушните задявки между двете фамилии почти престанаха: и „болшевиките“, и „жълтата опасност“ се сляха в едно под общото ръководство на Кони и Док, независимо че продължаваха да се разграничават по конкретните си умения. Оттам насетне щастието чакаше копачите на много редки интервали, като кладенчета по дълъг, прашен маршрут, та имаше опасност едва ли не да измрат попътно.

На Кони й отне не повече от седмица да разконспирира Борис Търговския — съветския ковчежник във Виентян, който имал грижата да прехвърля средствата на името на „Индочартър Виентян“ АД. Зад този прякор стоял бившият военен Зимин — отдавнашен випускник на частната школа за обучение, която Карла поддържаше близо до Москва. Под предишното си фалшиво име — Смирнов — Зимин им беше известен в качеството му на ковчежник до преди шест години на източногерманска структура в Швейцария. Преди това се беше появявал във Виена под името Курски. Втората му специалност беше подслушване и изнудване и според мнозина именно в ролята си на Зимин успял да заложи в Западен Берлин примамката пред определен френски сенатор, който впоследствие му беше продал половината тайни на родината си. И беше напуснал Виентян точно месец след получаването на доклада на Сам в Лондон.

След този свой малък триумф Кони се нагърби с очевидно непосилната задача да установи какви мерки може да е взел Карла, съответно ковчежникът му Зимин, за да намерят заместител на прекъснатата златна жила. Определила си беше няколко пробни камъка, с които да се съобразява в търсенето си. Първо, всеизвестната закостенялост на огромните разузнавателни институции и привързаността им към проверените търговски пътища. Второ, поради размера на изплащаните суми се предполагаше, че Центърът ще е бързал да замени старата система с нова. Трето, самодоволството на Карла — както преди грехопадението, когато е държал Цирка в букаите, така и след грехопадението, когато Циркът се е гърчел немощен и беззъб в нозете му. И в крайна сметка щеше просто да разчита на енциклопедичните си познания по темата. След като събра на едно място купищата сурови, необработени материали, пренебрегвани умишлено по време на отшелничеството й, екипът на Кони се зае с невероятен замах да изчита досиетата, да ги проучва повторно, да се съвещава, да чертае схеми и диаграми, да проучва индивидуалните почерци на известни му оператори, да страда от мигрени, да води спорове, да играе на пинг-понг и — от време на време, след мъчителни предупреждения и с изричното съгласие на Смайли — да провежда плахи проучвания на терен. Успяха да склонят дружелюбно настроен контакт от лондонското Сити да се отбие при стар свой познат, специалист по хонконгските офшорки. А в офиса си на „Чийпсайд“ валутен брокер беше предоставил достъп до книжата си на Тоби Естерхази — зоркият унгарец, оцелял единствен от някогашната славна подвижна армия на Цирка от куриери и специалисти по улично следене.

Ето как вървяха нещата — със скоростта на охлюв; но хубавото е, че охлювът знаеше накъде се е запътил. Док ди Салис тръгна по своя си заобиколен начин по пътеката със задграничните китайски търговски дружества, просичайки си път през мъглявите връзки между „Индочартър Виентян“ АД и неуловимите ешелони от неговите компании майки. А и помощниците му бяха не по-малко колоритни от самия него — или езиковеди, или възрастни върнати от пенсия китаисти. С течение на времето лицата им колективно побледняха, все едно служеха в една и съща пропита от влага семинария.

Смайли, от своя страна, напредваше не по-малко предпазливо по още по-тайнствени улички с още по-голям брой входове.

И пак успя да се скрие от погледите им. Възползва се от настъпилия период на изчакване да се захване със стотиците други неща, които се нуждаеха от вниманието му. Приключил набързо с работата в екип, той се оттегли в скритите кътчета на самотния си свят. Мяркаше се в Уайтхол, че дори и в Блумсбъри и при „братовчедите“. Но в други случаи дверите на тронната зала оставаха затворени по цели дни и единствено на момчето за всичко — черноокия Фон — беше позволено да влиза и излиза безшумно с гуменките си и да внася и отнася от господаря си димящи чаши кафе и чинии с бисквити и по някоя и друга паметна записка.

Смайли открай време ненавиждаше телефоните и сега отказвал изобщо да вдига слушалката, освен когато според Гуилъм го търсели за нещо изключително спешно, а такива случаи не се явявали. Само свързания с пряката линия през бюрото на Гуилъм апарат не успял да изключи, но хванели ли го мътните, дори и него покривал с плетения калъф на чайника, само и само да му звъни по-тихо. Според възприетата неизменна процедура, Гуилъм съобщаваше, че Смайли го няма или провежда съвещание и ще позвъни обратно след час. След което записваше предаденото му съобщение, връчваше го на Фон и при добро стечение на обстоятелствата и след проявата на известна инициативност от негова страна, Смайли наистина се обаждал на търсилия го.

Съвещавал се с Кони, понякога с Ди Салис, понякога и с двамата, но присъствието на Гуилъм не било необходимо. Досието на Карла — всичките седем папки се преместиха за постоянно от изследователския отдел на Кони в личния сейф на Смайли. Гуилъм се подписал за получаването им и му ги внесъл, а когато Смайли вдигнал поглед от бюрото си и ги видял, по очите му проличало, че ги е разпознал, понеже се пресегнал към тях така, както човек се здрависва със стар приятел. После вратата пак се затвори и минаха още дни.

— Нещо ново? — задавал Смайли периодически въпрос на Гуилъм, който означавал: „Кони не ме ли е търсила?“.

По същото това време евакуираха и резидентурата от Хонконг, а Смайли научи — с голямо закъснение — за непохватните опити на административно-стопанския отдел да потули хайхейвънската история. Моментално изиска досието на Кро и пак привика Кони да се консултира с нея. Само след няколко дни и самият Кро се появи на четирийсет и осем часово посещение в Лондон. Гуилъм беше слушал навремето лекциите му в Сарат и го ненавиждаше.

Прословутата статия на стареца най-сетне видя бял ден две-три седмици след това. Смайли я прочел най-внимателно, после я предал на Гуилъм, при това — с необичайното за него обяснение защо е постъпил по този начин:

„Карла така и така е наясно какво точно става в Цирка — казал. Обратните засечки са отколешна част от играта. Но Карла няма да е човек, ако не легне да поспи след такъв голям улов.“

— Искам той да чува от всички страни колко наистина сме умрели — пояснил Смайли.

Така нареченият „номер на прекършеното крило“ намери след време приложение и в други сфери, при което една от по-забавните задачи, възложени на Гуилъм, беше да подхранва на всяка цена Роди Мартиндейл с трагични истории за царящата в Цирка бъркотия.

* * *

А копачите не преставаха да се трудят. Впоследствие нарекоха този интервал „странния мир“. Както разправяше след време Кони, имали пътна карта, зададена им била и посоката, но се озовали изправени пред цели планини, а разполагали само със супени лъжици. Докато чакаха, Гуилъм канеше Моли Мийкин на продължителни и скъпоструващи вечери, но нито една от тях не беше резултатна. Играеше с нея скуош и се възхищаваше от окото й, плуваше с нея и се възхищаваше от тялото й, но тя парираше всякакви негови опити за физическа близост със загадъчна, нищо не му говореща усмивка и извръщаше главата си настрана и надолу, без да го изпуска из обятията си.

Стресиран от продължителното бездействие, и момчето за всичко Фон почна да се държи особено. Случеше ли се Смайли да изчезне, без да го вземе със себе си, буквално линееше до завръщането на господаря му. Гуилъм го посетил една вечер без предупреждение в тясното му убежище и се ужасил, като го заварил да клечи в почти ембрионална поза и да стяга с увита на масур носна кърпа палеца си, явно с намерението да се самонарани.

— Престани да възприемаш всичко толкова лично бе, човек! — скастрил го Гуилъм. — Няма ли Джордж правото да реши, че може да мине няколко дни и без теб. Нищо страшно не е станало. Може в отпуск да е излязъл за малко. Отпусни се.

Фон обаче държеше да нарича Смайли „Шефа“ и гледаше с недоверие всички, които му викаха „Джордж“.

Към края на тази ялова фаза обаче на петия етаж се появи ново, удивително устройство. Внесоха го двама подстригани на „канадска ливада“ техници и го монтираха в продължение на цели три дни: зелен телефон, предназначен — пряко всичките му предубеждения — за бюрото на самия Смайли и осигуряващ директна връзка с Анекса. Кабелът минаваше през стаята на Гуилъм и завършваше в куп анонимни сиви кутии, които избръмчаваха периодически без никакво предупреждение. Присъствието на новата техника само засили всеобщата атмосфера на изнервеност. „За какво ни е такава машина — питаха се, — като няма какво да пуснеш по нея?“

Оказа се обаче, че имат.

Новината се разпространи внезапно. Кони не щеше да каже какво точно е намерила, но вестта за откритието мина като горски пожар по цялата сграда: „Кони успя! Копачите успяха! Открили са новата златна жила! И са я проследили от край до край!“.

От кой край? До кой? Къде свършва този край? Кони и Ди Салис държаха устите си заключени. Цял ден и цяла нощ правиха тегели до тронната зала с отрупани с преписки ръце — несъмнено, за да покажат и този път на Смайли какви са ги свършили.

След което Смайли изчезна за три дни и Гуилъм едва много по-късно научил, че бил пътувал както до Хамбург, така и до Амстердам, за да „притегне докрай болтовете“, както сам се бил изразил, в разговори с определени видни банкери, с които се познавал. Въпросните господа отделили куп време да му обясняват, че войната била приключила и че било изключено да нарушат своите етични норми; но накрая му дали информацията, от която той толкова се нуждаел, при все че тя просто послужила за окончателно потвърждение на заключенията, до които копачите били вече стигнали. Смайли се завърна, но продължил да държи Питър Гуилъм настрана и тази негова изолация сигурно щяла да трае безкрайно, ако не била вечерята, на която Лейкон ги поканил у дома си.

Включването на Гуилъм в поканата било всъщност плод на чиста случайност. Както и самата вечеря. Смайли се бил записал при Лейкон в секретариата на Министерския съвет и провел няколкочасова усилена подготовка за срещата в компанията на Кони и Ди Салис. В последния момент обаче Лейкон бил привикан от своите парламентарни господари и за компенсация предложил вечеря с каквото имало налично в грозната му резиденция в Аскот. Смайли мразеше да шофира, а дежурна служебна кола нямаше. В крайна сметка Гуилъм предложил да го закара в проветривото си старо порше, където първо го увил в одеялото, което държал под ръка, в случай че Моли Мийкин се съгласяла да я изведе на пикник.

По пътя Смайли се опитал да завърже неангажиращ разговор и почти успял, но бил притеснен. Пристигнали под дъжда, а на прага се получило неудобно положение как да постъпят по отношение на неканения подчинен. Смайли настоявал Гуилъм да се прибере у дома и да се върне да го вземе в десет и трийсет; семейство Лейкон обаче настояли да останел на всяка цена, понеже така и така разполагали с купища храна.

— Както ти решиш — казал Гуилъм на Смайли.

— Ама, разбира се. Всъщност идеята е чудесна, стига Лейконови да не възразяват — изрекъл намусено Смайли, след което влезли и двамата.

Наложило се да сложат прибори и за четвъртия човек, да нарежат пресъхналите при печенето пържоли на толкова дребни парченца, че заприличали на останала без сос яхния, и изпратили едната от дъщерите с колелото и с една лира за втора бутилка вино от близкия пъб. Мисис Лейкон имала вакли очи, руси коси и лесно изчервяващи се бузи — оженила се съвсем млада и съвсем млада се сдобила с рожби. Масата се оказала прекалено дълга само за четирима. Тя настанила Смайли и съпруга си на единия край, а до себе си сложила Гуилъм. И след като се поинтересувала какво му е мнението за мадригалите, се впуснала в безкрайно описание на концерта в частното училище на дъщеря й. А концертът, подчерта тя, бил абсолютно съсипан от децата на богатите чужденци, които приемали, за да си покриват разходите. Та те половината и понятие си нямали как се вокализира на Запад.

— А и що за възпитание ще получи детето ми сред всички тези персийци с по шест жени? — попитала.

Гуилъм й отговарял неангажиращо, колкото тя да не млъква, а всъщност се напъвал да слуша разговора на другия край на масата. А там Лейкон хем биел дузпите, хем ги спасявал на голлинията.

— Първо подаваш молба чрез мен — гърмял гласът му. — Което ти всъщност правиш в момента, както се следва. А на този етап от теб се иска само най-обща предварителна схема. По принцип министрите предпочитат всичко да им е сбито до размерите на пощенска картичка. И то илюстрована — казал и отпил с превзета изисканост от възкиселото червено вино.

Мисис Лейкон, чиято нетърпимост била подплатена с нещо като ангелска невинност, се заоплаквала и от евреите:

— Ами че те дори не ядат онова, което ние ядем. Пени разправя, че за обяд си носели някакви специални херинги.

Гуилъм пак изтървал нишката и добре че Лейкон повишил предупредително глас:

— И се постарай поне този път да не споменаваш Карла, Джордж. И друг път съм ти го казвал. Толкова ли е трудно да говориш за Москва, а? Те не обичат нещата да са поставени на лична основа независимо от силата на омразата ти към него. Аз също.

— Добре, Москва да бъде — съгласил се Смайли.

— Не че трябва чак да ги мразим — разправяла мисис Лейкон. — Но те просто са друг вид хора.

Междувременно Лейкон се бил върнал на някаква предишна тема:

— И под голяма сума каква точно сума ще трябва да разбирам?

— Засега не сме в състояние да назовем точната цифра — отвърнал Смайли.

— Добре. Още по-съблазнително. А какъв „градус на паниката“ предвиждате?

Смайли се затруднил не по-малко от Гуилъм от този въпрос.

— Кое от разкритията ви ви плаши най-много, Джордж? В качеството ти на държавен страж, кое най-много те стряска в случая?

— Че на карта е заложена сигурността на една колония, която принадлежи на кралската корона — подсказал Смайли след известен размисъл.

— Говорят си за Хонконг — обяснила мисис Лейкон на Гуилъм. — Чичо ми беше политически секретар на министър-председателя. За разлика от вуйчовците ми, които никога не са се отличавали с умствените си способности.

И добавила, че Хонконг бил хубаво място, но миришело лошо.

Лейкон бил леко поруменял и приказките му станали по-разхвърляни.

— „Колония“! За бога, Вал, чуваш ли какво си говорим ние тук? — провикнал се през цялата маса и се отплеснал да просвещава съпругата си. — Не стига че са значително по-богати от нас, ако ме питаш, а и — от моя гледна точка поне — се радват и на по-голяма сигурност. И така ще е поне още двайсет години, докато изтече договорът им, понеже китайците надали ще пожелаят да го продължат. Тоест нямаме повод да се притесняваме поне до нашето пенсиониране.

— Оливър смята, че сме обречени — обяснила развълнувалата се мисис Лейкон на Гуилъм с такъв тон, сякаш го посвещавала в семейна тайна, и пуснала ангелска усмивка на съпруга си.

Лейкон си възвърнал предишния поверителен тон, но не спрял да дрънка. „Вероятно се перчи пред госпожата“, помислил си Гуилъм.

— При това ще трябва първо мен да ме убедиш — като прелюдия към пощенската картичка, така да се каже, — че едно масирано присъствие на съветското разузнаване в Хонконг би поставило колониалното правителство в изключително неловко положение в отношенията му с Пекин?

— Но преди да стигна дотам…

— На чието великодушие колонията разчита ежечасно за своето съществувание, не съм ли прав?

— Именно от тези съображения… — понечил да каже Смайли.

— Ама, Пени, как може така гола да се появяваш! — възкликнала не особено изненадано мисис Лейкон.

И осигурила блажен отдих на Гуилъм с това, че се впуснала подир появилата се в рамката на вратата непослушна дъщеричка. В същото време Лейкон поел дълбоко въздух като за ария:

— В този смисъл ние отбраняваме Хонконг не само от руснаците — което, ако трябва да съм откровен, в очите на някои от по-праведните ни министри не било актуално, макар и не съвсем, — но и от прословутия в цял свят гняв на Пекин. Така ли е, Гуилъм? Обаче — подчертал Лейкон и за да наблегне на салтото, така сграбчил с дългата си ръка тази на Смайли, че го принудил да остави чашата си. — Обаче — предупредил Лейкон с подскачащ нагоре-надолу глас — никой не е в състояние да предскаже дали тези наши доводи ще прозвучат убедително за господарите ни.

— Не бих си и помислил да ги моля, преди да съм намерил потвърждение на наличните засега данни — отвърнал рязко Смайли.

— А и не виждам как ще го направиш — предупредил го, влизайки в нова роля, Лейкон. — Нямаш правото да разпростираш разследванията си извън държавните ни граници. Служебните ти права се простират само до там.

— Но не проучим ли сведенията по разузнавателен път…

— Чакай! Какво всъщност означава този израз, Джордж?

— Да изпратим агент.

Лейкон извил вежди и извърнал глава, с което напомнил болезнено на Гуилъм за Моли Мийкин.

— Мен не ме вълнува нито методиката, нито подробностите. А поради липсата на пари и средства, очевидно и ти не си в състояние да сториш каквото и да било, което да ни постави в неудобно положение. — Тръгнал да налива още вино и разлял малко. — Вал! — провикнал се. — Дай кърпа!

— Е, все с някакви пари разполагам.

— Но не и за тази цел. — Виното успяло да лекяса покривката. Гуилъм поръсил петното със сол, а Лейкон вдигнал плата и подложил отдолу му пръстена си за салфетката, за да опази дървесния лак.

Настъпило продължително мълчание, нарушавано от бавно падащите по паркета капки.

По някое време Лейкон казал:

— Единствено от теб зависи да определиш кое в рамките на мандата ти ще е оправдано като служебен разход.

— Би ли ми го разрешил в писмена форма?

— Не, сър.

— Ще ми позволиш ли да предприема всички необходими мерки, за да потвърдя информацията?

— Не, сър.

— Но няма и да ми пречиш?

— След като нито разбирам, нито ми се налага да разбирам от методология, не виждам с какво право ще ти диктувам как да постъпваш.

— Но предвид на това, че внасям официално искане… — подхванал Смайли.

— Вал, донеси най-после някаква кърпа! В момента, в който внесеш официалното си искане, аз окончателно ще си измия ръцете от теб. Обхватът на действията ти ще зависи не от мен, а от комисията за надзор на разузнаването. Ще изложиш намеренията си. Те ще те изслушат. Оттам насетне всичко ще става помежду ви. Аз само ще акуширам. Донеси кърпа, Вал! Всичко оляхме!

— Да де, моята глава ще е на пъна, а не твоята — отбелязал Смайли, най-вече на себе си. — Ти, както винаги, ще пазиш неутралитет. Не ми е за пръв път.

— Е, как ще е неутрален Оливър! — възкликнала весело мисис Лейкон, завръщайки се, преметнала през рамото вече сресаната и облякла нощница дъщеричка. — Той е изцяло на твоя страна, нали, Оли? — Подала кърпа на Лейкон и той се захванал да попива. — Той напоследък се е превърнал в истински ястреб. По-голям и от американците. Хайде пожелай лека нощ на всички, Пени, не се срамувай. — И поднесла детето на всеки от тях поотделно. — Първо на мистър Смайли… мистър Гуилъм… сега на тати… Какво прави Ан, Джордж? Надявам се, че не е хукнала пак по провинцията?

— А, много е добре, благодаря.

— А ти натискай Оливър да ти даде всичко, което искаш. Станал е отвратително важен и надут, нали, Оли?

Отдалечила се с танцова стъпка, рецитирайки на детето любимото му стихче за преди лягане:

— Жули, па̀ри и отвън… Жули, па̀ри и отвътре… И детенцето изгаря.

Лейкон наблюдавал с гордост оттеглянето и.

— Мен, Джордж, ме интересува най-вече следното: смяташ ли да привлечеш и американците? — попитал развеселено Лейкон. — Това ще е великата примамка. Вкарваш ли „братовчедите“ — спечелваш от раз цялата комисия. А Форин Офис само ще те гледа в очите и ще изпълнява.

— Предпочитам да отложа временно решението си по въпроса, ако не възразяваш.

„Той все едно никога не е и чувал за зеления телефон“, минало му през ум на Гуилъм.

Лейкон се замислил, въртейки чашката между пръстите си.

— Жалко — произнесъл се по някое време. — Жалко. Никакви „братовчеди“, никакъв градус на паниката… — Вперил очи в закръглената, невпечатляваща фигура пред себе си. Смайли седял със сплетени пръсти и със затворени очи, в нещо като полудрямка. — И никаква убедителност — добавил Лейкон, явно коментирайки директно върху външния вид на Смайли. — Още отсега ти гарантирам, че от Министерството на отбраната и пръста си няма да вдигнат в твоя защита. Също и от Министерството на вътрешните работи. Министерството на финансите е на кантар, а реакцията на Форин Офис ще зависи от това кого са изпратили на заседанието и какво са яли на закуска. — Отново се замислил. — Джордж.

— Слушам те.

— Разреши ми да ти изпратя застъпник. Човек, който да води стадото, да съчини на чернова искането ти, да го пренесе до барикадата.

— Благодаря, смятам, че и сам ще се справя!

— Карай го да си почива повече — препоръчал Лейкон с оглушителен шепот на Гуилъм, докато ги изпращал до колата. — И ако можеш — да престане да носи тия черни сака и прочее. Те излязоха от мода заедно с турнюрите на женските рокли. Лека нощ, Джордж! Звънни ми утре, ако премислиш и си промениш решението. А ти, Гуилъм, карай внимателно. Пил си, все пак.

На излизане през портала Гуилъм изрекъл някаква ужасно солена ругатня, но Смайли вече се бил наврял дълбоко под одеялото и нищо не чул.

— Хонконг, значи? — попитал пътьом Гуилъм.

Не получил отговор; но и отрицателен такъв нямало.

— И на кой оперативник ще му се усмихне щастието? — попитал малко по-късно Гуилъм, без изобщо да се надява да му отговорят. — Или и това е част от надлъгването с „братовчедите“?

— За надлъгване изобщо не може да става дума — срязал го Смайли, засегнат, за разлика от всеки друг път. — Включим ли ги, ще ни удавят. Не ги ли включим, няма да ни стигнат средствата. Въпросът е да намерим златната среда.

И Смайли пак се гмурнал под одеялото.

Но — о, чудо на чудесата! — оказали се готови още на следващия ден. В десет Смайли свикал оперативен директорски съвет. Изказал се той, изказала се Кони, а Ди Салис се въртял и почесвал като въшлясал придворен частен учител в комедия от седемнайсети век, дочаквайки реда си да се изкаже със своя дрезгав, изразителен език.

И още същата вечер Смайли изпратил своята телеграма до Италия: истинска телеграма, многословна, а не само с кодовата дума „настойник“, с копие към бързо нарастващото досие. Съставил я Смайли, връчил я на Фон, а той се отправил със забързана победоносна стъпка към денонощния пощенски клон на Черинг Крос. По тържествената атмосфера, с която заминал, човек можеше да заключи, че покрай жълтеникавата бланка е достигнал зенита в досегашния си закътан живот. Но не беше така. Преди грехопадението Фон беше работил в Брикстън като диверсант под ръководството на Смайли. А в действителност, по професия, беше безшумен убиец.