Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (22)

21
Нелсън

Часът бил един след полунощ. Тя се била изкъпала. Излязла от банята увита в бяла хавлия, на бос крак и с кърпа около косите си, и пропорциите на тялото й му се сторили коренно различни от дотогавашните.

— Сложили са дори от онези ленти върху тоалетната седалка — рекла. — И целофанени пликове върху чашите за миене на зъбите.

Задрямала на леглото, а той на дивана. По някое време само казала: „Много искам, но не се получава“, а той й отговорил, че либидото поначало притихвало, след като било изритано там, където го бил изритал Фон. Разправила му за нейния училищен директор — „мистър Гаден Уърдингтън“ го наричала — и за „единствения й опит да влезе в правия път“, както и за детето, с което го дарила от учтивост. Разказала му и за ужасните й родители, и за онова мръсно копеле Рикардо, и за това колко го обичала, и как някакво момиче в бар „Констелейшън“ й дало акъл да го отрови с цвят от лабурнум, така че, след като веднъж я пребил почти до смърт, тя му сипала „адски голяма доза в кафето“. Обаче отровата сигурно била некачествена, защото той просто се чувствал ужасно зле в продължение на няколко дни, а „единственото по-лошо от здравия Рикардо е намиращият се на прага на смъртта Рикардо“. И как при друг случай дори успяла да го наръга с нож, докато бил във ваната, а той само покрил раната с лейкопласт и пак я набил.

И как, след като Рикардо изчезнал, тя и Чарли Маршал отказали да повярват, че е загинал, и подели така наречената от тях „кампания «Рикардо е жив!»“. И как Чарли отишъл да врънка баща си — точно както Чарли го бил разправил преди време на Джери. И как Лизи си грабнала раницата и забила право в Банкок, където нахлула в апартамента на „Чайна Еърсий“ в хотел „Ирауан“ с намерението да спипа Тиу натясно, но налетяла на Ко, когото дотогава била виждала само веднъж, и то за кратко — на джамборе в Хонконг, организирано от оная синьокоса лесбийка Сали Кейл, която се занимавала с антики, а покрай тях търгувала и с хероин. И как изиграла щура сцена, която започнала с това, че Ко й заповядал моментално да се махне, а завършила „по най-естествения начин“, както весело го описала тя: „Изобщо — поредната крачка на Лизи Уърдингтън по неотклонния й път към преизподнята“. И как, с търпение и коварство, докато бащата на Чарли Маршал дърпал, „а Лизи бутала, така да се каже“, успели да сключат един типичен китайски договор, страни по който били Ко и бащата на Чарли, а обектите на сделката били: едно — Рикардо, и две — доскорошната му спътница в живота Лизи.

Който договор, научил Джери без особена изненада, и тя, и Рикардо приели с благодарност.

— Трябвало е да го оставиш да пукне — рекъл Джери, имайки предвид двата пръстена на дясната му ръка и взривения форд.

Лизи обаче и тогава, и сега гледала другояче на нещата.

— Той беше един от нас — рекла. — Независимо че беше мръсник.

Но пък, след като му откупила живота, се почувствала напълно освободена от него.

— Те, китайците, уреждат ежедневно бракове. Нищо не пречеше и Дрейк и Лизе да сключат брак.

— Щях да те питам — рекъл Джери. — Защо изведнъж „Лизе“ вместо „Лизи“?

Нямала представа. Дрейк не говорел на тази тема. Обяснил й само, че някога в миналото в живота му съществувала някаква Лизе, после астрологът му предрекъл, че някой ден пак щели да са заедно и сега бил стигнал до извода, че „Лизи“ можела да мине за олицетворение на пророчеството, та я склонил да опитат и префасонирали името й на „Лизе“, а покрай това тя решила да съкрати и фамилното си име на „Уърд“.

— Изобщо — тъпа блондинка — обобщила замислено накрая.

Промяната на фамилното име имала и практическа насоченост, добавила. След като я обзавел с ново име, Ко се заел и да прочисти от полицейските архиви досието й със старото й име.

— И точно тогава цъфна оня мръсник Мелън и заплаши, че ще ги принуди не само да го възстановят, но и да отчетат на най-първо място как съм пренасяла проклетия му хероин — казала.

По този начин стигнали пак дотам, където се намирали в момента. И до въпроса „защо“.

Сънливият им диалог на моменти доставял на Джери същото спокойствие, което друг път изпитвал след правенето на любов. Той лежал на дивана в напълно будно състояние, а Лизи проговаряла между дремките, подновявайки повествованието от там, до където го била докарала, преди да се унесе. Почти бил убеден, че му казва самата истина, понеже думите й нито му разкривали нещо ново за нея, нито я правели по-разбираема. Но си дал и сметка, че с течение на времето Ко станал нейна опора. И че и той, като училищния директор й давал сигурността, която й позволявала да се обърне назад и да огледа изминатия свой път.

— Дрейк никога през живота си не се е отмятал от обещанията си — казала тя в един момент, преди да се обърне по корем и да изпадне пак в неравен сън. А Джери се сетил за сиротата: „Не си и помисляй да ме лъжеш“.

Няколко часа — няколко живота — по-късно я събудил врясък на екстаз от съседната стая.

— Божичко — отбелязала с разбиране, — тази наистина стигна до седмото небе. — После врясъкът се повторил. — Ъъ. Театро. — Тишина. — Спиш ли? — попитала го.

— Не.

— Какво смяташ да правиш?

— Утре ли?

— Да.

— Не знам — казал.

— Не си само ти — прошепнала му и като че ли пак заспала.

„Пак имам нужда от инструктаж от Сарат — мислел си. — И то спешно. Дали да не се обадя на Кро да отиде до някой телефонен автомат. Или да помоля Джордж за още малко от философския акъл, дето го раздава напоследък? Той със сигурност е някъде тук. Наблизо.“

* * *

Смайли в действителност бил наблизо, но в този миг нямало изобщо да успее да помогне на Джери. Макар че бил готов да размени всичките си знания срещу мъничко яснота поне. В изолатора нямало ден и нощ и всички се били проснали или облегнали под имитиращите слънчева светлина лампи по тавана — тримата „братовчеди“ и Сам в едната част на помещението, Смайли и Гуилъм — в другата, и само Фон крачел бясно като животно в клетка напред-назад пред редицата киностолове, стиснал във всяка от мъничките си длани нещо като топка за скуош. Устните му били почернели и подути, а едното му око било затворено. Съсирекът под едната му ноздра отказвал да се махне. Дясната ръка на Гуилъм била пристегната към рамото му, а очите му не се откъсвали от Смайли. Това всъщност важало и за очите на всички останали — или, по-точно казано — на всички, с изключение на Фон. Иззвънял телефон, но се оказало, че ги търсели от стаята за радиовръзка на горния етаж, да им предадат постъпилото от Банкок сведение: Джери бил проследен твърдо до Виентян.

— Мърфи, кажи им да отговорят, че тази следа е вече изстинала — наредил Мартело, приковал с поглед Смайли. — Изобщо им кажи, каквото ти дойде наум, само да ни се махнат от главите. Прав ли съм, Джордж?

Смайли кимнал.

— Точно така — заявил твърдо Гуилъм, говорейки от името на шефа си.

— Следата е изстинала, мила — повторил в слушалката Мърфи. Това „мила“ ги изненадало поголовно. За пръв път им се случвало да видят проява на човешка нежност от страна на Мърфи. — Ти ли ще съставиш грамата, или ще трябва аз да ти я пиша? Темата не ни вълнува. Към кошче.

И затворил телефона.

— Рокхърст е намерил колата й — повторил Гуилъм, но Смайли не преставал да гледа в една точка пред себе си. — В подземен паркинг в „Сентрал“. Там имало и фирма за наемане на коли. Уестърби е наел такава. Днес. На работното си име. Джордж?

Смайли кимнал, но толкова незабележимо, че човек можел да го приеме като прогонване на обземащата го дремливост.

— Донякъде, Джордж, намирам за положително това, че не е престанал да действа — обадил се натъртено Мартело изсред групичката, състояща се от Колинс и мълчаливците. — Има една приказка, че когато слонът насреща ти е див самец, нямаш друг избор, освен да излезеш и да го застреляш.

— Стига първо да го намериш — срязал го Гуилъм, чиито нерви били опънати докрай.

— Но лично аз, Питър, не съм убеден, че Джордж възнамерява точно така да постъпи — отвърнал Мартело, връщайки се към предишния си благ тон. — Имам усещането, че Джордж на моменти престава да следи топката и по този начин поставя в опасност цялото ни съвместно предприятие.

— Ти лично какво очакваш да предприеме Джордж? — попитал язвително Гуилъм. — Да тръгне да го търси по улиците ли? Или да поиска от Рокхърст да разлепи навсякъде името и описанието му, та всеки журналист в града да разбере, че е обявен за издирване?

Смайли седял до него прегърбен и бездеен като някакъв старец.

— Уестърби е професионален разузнавач — не отстъпвал Гуилъм. — Не е такъв по душа, но това не означава, че не е добър. В град като тукашния може да се укрива месеци наред, без Рокхърст изобщо да го подуши.

— Дори когато се движи заедно с мацката ли? — попитал Мърфи.

Пренебрегвайки пристегната си ръка, Гуилъм се привел над Смайли.

— Ти си ръководителят на операцията — зашепнал тревожно. — Ако наредиш да чакаме, ще чакаме. Само ни издай заповед. Онези там само си търсят повод да ти я отнемат. В никакъв случай не бива да допускаме вакуум. Всичко друго, но не и вакуум.

Пристъпвайки нервно пред киностоловете, Фон си мърморел саркастично под носа:

— Стига с тия приказки. Вземете да направите нещо.

Мартело опитал друг подход.

— Джордж, този остров британски ли е в края на краищата, или не? Какво ви пречи да го преровите от край до край, щом трябва. — И посочил към една от стените без прозорци: — Тук става дума за човек — за ваш човек, който е изпаднал някъде там в амок. Нито ти, нито аз надали ще имаме шанс в живота си да хванем по-голяма плячка от Нелсън Ко. Най-голямата в моята кариера, а — готов съм да заложа жена си, баба си и нотариалните актове за плантацията ми — най-голямата дори и в твоята.

— Отсега е ясно кой ще спечели баса — ухилил се вечният комарджия Сам Колинс.

Мартело обаче не отстъпвал.

— Нима ще му позволим да ни отнеме трофея, Джордж, като седим пасивно тук и се питаме един друг как така е успял Исус Христос да улучи да се родил точно на Коледа, а не на двайсе и шести или двайсе и седми декември?

Смайли вдигнал най-сетне късогледите си очи към Мартело, после и към Гуилъм, който стоял вдървено до него, отметнал назад рамене, за да не му се изхлузва прашката, и чак тогава свел погледа си надолу, към собствените си сплетени, борещи се една с друга ръце и посветил един доста безсмислен период от време на себе си и на дългогодишното си преследване на Карла — когото Ан нарекла навремето неговия „черен Граал“. Замислил се и за самата Ан и за многобройните й изневери в името на търсенето на нейния си Граал, който тя наричала „любовта“. Спомнил си и как, въпреки че бил убеден в неуспеха си, се опитал да сподели вярата й и като истински вярващ да я преутвърждава ежедневно въпреки анархистичните тълкувания, които тя й приписвала. Сетил се и за Хейдън, насочван към Ан от Карла. Замислил се и за Джери и младата жена, и за съпруга й Питър Уърдингтън и за кучешкия поглед, с който го възнаградил Уърдингтън, когато го посетил в еднотипното му прилепено жилище в Излингтън, сякаш искал да му каже: „И двамата сме от онези, които вечно биват изоставяни“.

Спомнил си и за останалите временни любови на Джери по блуждаещия му жизнен път, за сметките му, които Циркът бил принуден да доизплати, и колко лесно щяло да е да включи в този списък и Лизи, но не можел да го допусне. Смайли не бил Сам Колинс и затова не се и съмнявал, че чувствата, които изпитвал в момента Джери към младата жена, са щели да бъдат обект на адмирации от страна на Ан. Но Смайли не бил и Ан. И точно затова, докато седял парализиран от нерешителност, си позволил поне за един жесток миг да се запита най-честно дали пък Ан наистина не е имала право и дали личните му стремежи не са се превърнали в най-обикновена лична авантюра сред зверовете и злодеите на собствената му недостатъчност — авантюра, в която най-безмилостно бил замесвал по-елементарни умове от рода на Джери.

Ти, друже, много грешиш. Не мога да си обясня как и защо, но бъркаш.

Това, че аз греша — бил казал Смайли на Ан преди време, посред предния им безкраен спор, — не означава, че ти си права.

И пак чул Мартело, който говорел в сегашно време:

— От наша страна, Джордж, има хора, които чакат с отворени обятия за онова, което можем да им дадем. Което Нелсън може да им даде.

Иззвънял телефон. Мърфи вдигнал и препредал съобщението на смълчаната стая:

— По сухоземната линия от самолетоносача, сър. Разузнавателните служби на ВМС съобщават, че джонките се движат точно по график, сър. При благоприятен попътен южен вятър и с добър попътен улов. Но според мен, сър, Нелсън изобщо не се придвижва с тях. Не виждам за какво му е.

И всеобщото внимание моментално се прехвърлило към Мърфи, който до този момент никой не бил чувал да изказва свое мнение.

— Това пък откъде ти хрумна, Мърфи? — не можел да повярва на ушите си Мартело. — Да не си ходил и ти на астролог бе, синко?

— Не, сър, но тази сутрин бях на самолетоносача и видях с какъв масив от информация разполагат тези хора. Но и те не могат да проумеят защо някой, който живее в Шанхай, ще тръгне да бяга през Шантоу. Самите те биха избрали съвсем друг маршрут, сър: със самолет или влак до Гуанджоу, а от там евентуално с автобус до Вайчоу. Бил много по-сигурен според тях, сър.

— Става дума за хората на Нелсън — рекъл Смайли и всички глави се извърнали пак рязко към него. — За неговите съплеменници, така да се каже. Той на тях им има пълно доверие. И би предпочел да е с тях в открито море, независимо че може да е по-рисковано. После се обърнал към Гуилъм: — Ето какво ще предприемем. Обади се на Рокхърст да разпространи описанието на Уестърби заедно с онова на младата жена. Казваш, че колата я наел, използвайки криптонима си? Тоест че е прибягнал до фалшивите си документи за бягство?

— Да.

— Уоръл?

— Да.

— В такъв случай полицията да издирва мистър и мисис Уоръл, британски граждани. Без снимки и с достатъчно мъгляви описания, че да не възбуждат подозрение. Марти.

Мартело наострил уши.

— Ко все още ли е на яхтата си? — попитал Смайли.

— Сдушили са се там двамката с Тиу, Джордж.

— Макар и нищожна, съществува вероятността Уестърби да се опита да се свърже именно там с него. Твоите хора вече имат статичен наблюдател на пристанището. Прати му подкрепления.

— Със задачата да търсят какво?

— Да си отварят очите на четири. И да докладват за всяко необичайно събитие. Същото се отнася и за наблюденията върху дома му. Я ми кажи… — И потънал пак в мислите си, но Гуилъм нямало за кога да се притесни. — Кажи ми, в състояние ли сте да изимитирате повреда на телефонната линия до дома на Ко?

Мартело погледнал Мърфи.

— Сър, не разполагаме тук с необходимата апаратура — рекъл Мърфи, — но ако се налага…

— Прекъснете я тогава — прекъснал го кротко Смайли. — Срежете целия квартален кабел, ако трябва. Вижте какви пътно-ремонтни дейности се извършват в района и се постарайте да е в близост с тях.

Мартело издал съответните разпореждания, после прекосил плавно стаята и седнал до Смайли.

— Ъъ… по повод утрешния ден, Джордж. Как мислиш, дали да не поставим в готовност и някое и друго… ъъ… техническо обезпечаване? — Гуилъм следял най-внимателно диалога им от бюрото, откъдето звънял на Рокхърст. Същото правел и Сам Колинс от противоположната страна на стаята. — Понеже никой не може да предугади как точно може да постъпи този ваш Уестърби, Джордж. И сме длъжни да сме готови да посрещнем всякакви евентуалности, нали?

— Разбира се. Поставете в готовност всичко, което намерите за добре. Но ако не възразяваш, сега-засега плановете ни за прехващане си остават в първоначалния им вид. И единоначалието остава у мен.

— Ама, разбира се, Джордж, безспорно — заявил натъртено Мартело и със същата плаха стъпка, все едно се намирал в църква, се върнал в своя си лагер.

— Какво искаше тоя? — попитал тихо Гуилъм, прикляквайки до Смайли. — За какво толкова те увещава?

— Престани да ми досаждаш, Питър — предупредил го Смайли, също под сурдинка. Но изведнъж здраво се ядосал: — Не желая повече да те слушам. Омръзнаха ми византийските ти идеи за дворцови заговори. Тези хора там са нашите домакини и съюзници. Съществува и писмено споразумение с тях. Достатъчно ядове си имаме и така, без твоите гротескни и — най-откровено ти го казвам — параноични фантасмагории. Така че, ако обичаш…

— Чуй ме аз какво ще ти кажа! — подхванал Гуилъм, но Джордж го отрязал:

— Влез във връзка с Кро. Отиди до дома му, ако се налага. Пътуването дотам може да ти поизбистри мисълта. Предай му, че Уестърби е станал свободен радикал и че е длъжен да ни уведоми незабавно, ако установи връзка с него. Той знае как да процедира.

Непреставащ да се разхожда пред редицата седалки, Фон проследил излизащия Гуилъм, а пестниците му не спирали да месят неуморно онова, което се намирало в тях.

* * *

В света на Джери също станало три след полунощ и съдържателката успяла да му намери самобръсначка, но не и чиста риза. Обръснал се и се поспретнал, доколкото могъл, но тялото продължавало да го боли от глава до пети. Надвесил се над спящата Лизи и й обещал да не се бави повече от два ча̀са, но се усъмнил дали изобщо го е чула. Все още помнел казаното от Ко: Колкото повече вестници публикуват в наше време снимки на красавици вместо политически статии, толкова по-големи са шансовете да изградим един дяволски по-свестен свят.

Прекачил се на няколко „пак-пай“, понеже знаел, че полицията не ги закача особено. През останалото време вървял пеш, тъй като ходенето помагало не само на тялото му, но и на мистичния процес, по който вземал решения и който най-неочаквано отказал да действа, докато лежал на дивана. Изпитвал необходимостта да се движи, за да намери нужната му посока. Посоката му била към залива Дийп Уотър и си давал прекрасно сметка, че навлиза в опасна територия. Разбрали веднъж, че се е откъснал от повода, щели да се струпат като пиявици около яхтата. Не можел да предположи нито с какви хора разполагат, нито с какви средства. Ако приемел, че са „братовчеди“, щял да си отваря очите за излишъци от техника и персонал.

Притеснявал го и приближаващият се дъжд, тъй като най-вероятно щял да разкара мъглата. Над главата му луната отсега била частично видима, та при безшумното му слизане по хълма му осветявала, макар и слабо, най-близките джонки на борсовите агенти, които стенели и опъвали швартовачните въжета. Забелязал, че вятърът идел от югоизток и се усилвал. „Ако са поставили статичен наблюдател, ще се стремят да е на максимално високо място“, минало му през ум и почти веднага забелязал на носа вдясно паркирания сред дърветата очукан камион мерцедес и антената му с китайските лентички.

Изчакал, загледан в оттеглящата се мъгла, от хълма да слезе кола с пуснати дълги светлини и в мига, в който го задминала, прибягал през пътя, давайки си сметка, че никаква техника на този свят нямало да им позволи да го видят през наближаващите към тях мощни фарове. На самия бряг видимостта била нулева и се наложило да намери опипом паянтовия дървен пристан, който помнел от предишния си разузнавателен дозор. Накрая попаднал точно на онова, което търсел. През мъглата му се хилела същата онази беззъба старица в сайпана.

— Ко — прошепнал й. — „Адмирал Нелсън“. Ко?

Кикотът й се разнесъл над водата.

— По Той! — провикнала се. — Тин Хау! По Той!

— Днес?

— Днес!

— Утре?

— И утре!

Хвърлил й няколко долара и смехът й го следвал, докато се прокрадвал назад.

„Прав съм и Лизи е права, и двамата сме прави — мислел си. — Тръгнал е за празненствата.“ И се молел на Бога да завари Лизи там, където я бил оставил. Нямало да се учуди, ако тръгнела да блуждае нанякъде, след като усетела, че е сама.

Тръгнал пеша, мъчейки се да прогони болката от слабините и гърба си. „Ще трябва да действам поетапно — зарекъл се. — Без крути постъпки. И да се адаптирам към условията.“ Мъглата му приличала на коридор към различни стаи. По някое време се разминал с пъплеща покрай бордюра инвалидна моторикша, чийто собственик разхождал германската си овчарка. После видял двама старци по потници да си правят сутрешната гимнастика. Изпод рододендрона в обществена градина го зяпнали дечица, които, изглежда, живеели под храста — дрехите им били прострени върху клоните, а те били съвсем голи, като децата на бежанците в Пном Пен.

Заварил я да го чака будна, седнала на леглото с ужа̀сен вид.

— Друг път не прави така — предупредила го, хванала го под ръка и тръгнали заедно да търсят закуска и лодка. — Да не си посмял да ми изчезнеш, без да си ме предупредил.

* * *

В началото му се сторило, че точно през този ден Хонконг бил останал без лодки. И дума не можело да става да се качат с тълпите излетници на някой от големите фериботи до външните острови. Изключено било Рокър да не ги държи под наблюдение. Нито смятал за благоразумно да слезе до заливите и да се навира на очи, разпитвайки насам-натам. Звънял по включените в указателя фирми за водни таксита, но се оказало, че всичките им налични съдове или вече били наети, или били прекалено малки за пътуването, което смятал да предприеме. Докато в един момент не се сетил за Луиджи Тан, за чиито способности да урежда на мига какво ли не — от корейска танцова трупа до евтин самолетен билет — се носели митове сред членовете на клуба на чуждестранните кореспонденти. И за когото разправяли, че бил най-бързия посредник в града. Взели такси, след това повървели малко пеша до бърлогата на Луиджи в другия край на района Ванчай. Наближавало осем, но горещата утринна мъгла отказвала да се вдигне. Над тесните улички висели като изтощени любовници угаснали неонови надписи: „Хепи Бой“, „Лъки Плейс“, „Американа“. Обсадените от клиенти сергии с храна добавяли топлите си ухания към вонята на изгорели автомобилни газове и сажди. През цепките в стената от време на време им се мяркал някакъв канал. „Всички знаят къде живея — вечно разправял Луиджи. — Достатъчно е да попитате за големия еднокрак мъж.“

Открили го. Бил точно толкова висок, колкото да може да гледа над тезгяха на магазинчето си — дребен, чевръст полупортугалец, който в миналото си изкарвал прехраната с китайски бокс из задимените панаирджийски бараки в Макао. Фасадата на магазина му била широка цели два метра. Стоката му се състояла от нови мотоциклети и реликви от старото китайско общество, които според него били антики: дагеротипни фотографии на дами с капели в шарени рамки с десѐн „костенурка“, очукан куфар, бордови дневник на клипер от времената на опиумната търговия.

Луиджи се познавал с Джери отпреди, но много повече си харесал Лизи и настоял тя първа да мине, че да я огледа отзад, докато ги превеждал под въже за простор към барака в двора, на която пишело „ВХОД ЗАБРАНЕН“, а вътре имало три стола и оставен на пода телефон. Свит така, че заприличал на гладка топка, Луиджи говорел на китайски по телефона и на английски на Лизи. Вече бил станал дядо, разправял, но все още бил вирилен, а освен това имал четирима синове — всичките до един качествени. Вече и най-малкият — Четвърти номер — му се бил махнал от главата. И четиримата били добри шофьори, добри работници и добри съпрузи. А освен всичко друго, уведомил Лизи, самият той притежавал и мерцедес със стереоуредба.

— Някой ден може да те поразходя с него — рекъл.

„Тя усеща ли изобщо, че той й предлага брак или нещо почти в този смисъл?“, запитал се Джери.

А, и с лодка май разполагал, добавил Луиджи.

Само след два телефонни разговора могъл да каже със сигурност, че да, наистина разполага с лодка, която давал на заем само на свои приятели, срещу символична такса. Дал на Лизи да преброи картичките в кутията му за визитки, след това й връчил портфейла си да разгледа снимките на домочадието му, включително и една с омара, който синът Четвърти номер уловил в деня на наскорошната си сватба, макар самият син да липсваше от кадъра.

— По Той кофти място — рекъл Луиджи Тан на Лизи още докато бил на телефона. — Много мръсно. Бурно море, смотан фестивал, гадна храна. За какво ти е чак там да ходиш?

Заради Тин Хау, естествено, пояснил търпеливо Джери от нейно име. За прочутия храм и празника на морската богиня.

Луиджи Тан предпочитал да разговаря с Лизи.

— Върви на Лантау — посъветвал я. — Лантау хубав остров. Добра храна, хубава риба, добри хора. На всички разправям: „Ако отидеш на Лантау, на всяка цена да ядеш при Чарли“. Чарли мой приятел.

— По Той — запънал се Джери.

— До По Той адски скъпо.

— Имаме адски много пари — казала Лизи с мила усмивка, при което Луиджи отново я огледал — замислено, с онзи продължителен поглед от глава до пети.

— Може и аз дойде с вас — казал й.

— Не — намесил се Джери.

Луиджи ги откарал до залива Козуей и се качил с тях на сампана — четириметрова моторница, проста и непретенциозна, но на Джери му се видяла стабилна, а Луиджи добавил, че била с дълбок кил. На кърмата седяло момче, пуснало крак във водата.

— Мой племенник — разрошил с гордост перчема му Луиджи. — Негова майка в Лантау. Закарва ви в Лантау, наяждате се при Чарли, изкарвате хубаво. После ми плащате.

— Старче — рекъл дружелюбно Джери. — Друже. Не щем Лантау. Искаме По Той. И само По Той. Или По Той, или никъде. Остави ни там и се прибирай.

— По Той лошо време, лош празник. Лошо място. Много близо до китайски води. Много комунисти.

— Или По Той, или никъде.

— Лодка много малка — казал Луиджи, плюейки на цялата си гордост, та на Лизи й се наложило да упражни целия си чар, за да му възстанови самочувствието.

На момчетата им потрябвал още цял час да подготвят лодката, през което време Джери и Лизи нямали друг избор, освен да седят скрити в полукаютата и да отпиват на дребни глътки от реми мартена. Редували се от време на време да се отдават всеки на своите си мисли. При Лизи състоянието се изразявало външно с това, че се обгръщала с двете ръце и почвала да се люлее на хълбоците си с отпусната глава. А Джери дърпал кичура на челото си — веднъж толкова силно, че се наложило тя да го докосне за ръката да го възпре, при което той се разсмял.

Отдалечили се от пристана почти неусетно.

— Не се подавай навън — наредил й Джери и за по-сигурно я прегърнал през рамото в тясната полукаюта.

Американският самолетоносач бил снел от себе си всички украшения и сега се издигал над водата сив и заплашителен, като извадена от канията кама. В началото не усещали нищо, освен еднообразното лепкаво тихо море. На сушата пластовете мъгла затискали сивите многоетажни сгради и колони кафяв дим се забивали мазно в бялото безизразно небе. Дори тяхната лодка сякаш се носела високо като балон над гладките води. Но щом подминали вълнолома и поели курс на изток, вълните почнали да бият бордовете с достатъчна сила, че да забавят скоростта й, носът почнал да се вдигна над вълните и да се залива с вода и се наложило да се държат здраво, за да не паднат. Така, както малкият нос се вдигал и опъвал като непослушен жребец, отминали и кранове, и складове, и фабрики, и сипеите на разяждащи хълмовете каменни кариери.

Вече се движели право срещу вятъра и отвсякъде покрай тях летели пръски. Кормчията се смеел и занасял със своя помощник; Джери подозирал, че се присмиват на двамата кръглооки, които си избрали да се ухажват точно в тяхното корито. Разминали се с гигантски танкер, който сякаш изобщо не се движел, а в килватера му го преследвали кафяви джонки. Откъм доковете, където ремонтирали товарен параход, им присвятквали белите електрожени на заварчиците.

И тъй като вече били в открито море, и момчетата престанали да се смеят и започнали да разговарят като разумни хора. Поглеждайки между полюляващите се транспортни кораби, Джери забелязал как остров Хонконг остава все по-назад, заприличал на плоска планина заради надвесилия се отгоре му облак. И как за пореден път Хонконг преставал да съществува.

Подминали още един нос. Морето станало още по-бурно, но люлеенето на лодката станало по-равномерно, а облакът над тях паднал толкова ниско, че долният му край почти докосвал мачтата им. Задържали се известно време в този по-долен, нереален свят, придвижвайки се под прикритието на защитното му одеяло. Но в един момент изскочили най-изненадващо от мъглата и ги огрели танцуващите лъчи на слънцето. От буйно обраслите хълмове на юг през чистия въздух им намигала оранжева навигационна светлина.

— И какво правим оттук нататък? — попитала тя тихо, загледана през илюминатора.

— Усмихваме се и се молим на Бога — отвърнал Джери.

— Хубаво. Усмивките — от мен, а молитвите — от теб — рекла тя.

Към борда им се доближил лоцмански катер и той за миг решил, че ей сега от там ще му се облещи отвратителната физиономия на Рокър, но екипажът не им обърнал никакво внимание.

— Тези пък какво искат? — прошепнала тя. — За какви ни смятат?

— Рутинна проверка — успокоил я Джери. — Нищо страшно.

Катерът извил рязко и се отдалечил. „Край — рекъл си Джери, без да изпита никакво особено чувство. — Вече ни откриха.“

— Откъде си сигурен, че е рутинна?

— За този празник пристигат стотици лодки.

Лодката се мятала буйно във всички посоки. „Страхотни мореходни качества — помислил си Джери, както се бил вкопчил в Лизи. — И страхотен кил. Ако така се развиват нещата, няма да ни се наложи изобщо да вземаме решение. Морето ще го вземе от наше име. При такива пътувания, ако стигнеш, никой не ти обръща внимание, а не стигнеш ли — решават, че сам си си затрил живота. А пък източният вятър може всеки момент да се обърне на сто и осемдесет градуса против себе си. В такива мусонни периоди всичко може да се очаква. — Вслушал се тревожно в неравномерното прескачане на двигателя. — Сега ако откаже, направо ще се разбием върху скалите.“

Изведнъж, без капка логика, тревогите му се мултиплицирали неимоверно. „Битовата газ! — щукнало му. — Боже мили, ами газта!“ Забелязал бил още при подготовката на лодката как момчетата сложили в предния трюм до водните резервоари и две бутилки газ пропан, явно за да сготвят омарите на Луиджи. И с цялото си слабоумие чак сега се сетил за тях. Заел се да изчислява вероятностите. Пропанът е по-тежък от въздуха. Всички газови бутилки изпускат малко или повече — при това повдигане на носа нямало начин да не е повече — и изпуснатият газ сигурно вече се бил насъбрал в най-ниската част на дъното на лодката, на някакъв си половин метър от искрите на бензиновия двигател, в прекрасна комбинация с кислорода във въздуха, за да се възпламени.

Лизи се била измъкнала от обятието му и стояла на кърмата. А морето около тях изведнъж станало пренаселено. Изневиделица се появила флотилия от джонки и тя най-внимателно ги оглеждала. Грабнал я за китката и я вмъкнал под навеса на полукаютата.

— Ти къде мислиш, че се намираш? На проклетата регата в Кауз ли? — креснал й.

Тя го изгледала за миг, нежно го целунала, после повторила целувката.

— По-спокойно — предупредила го. И го целунала трети път, след което измърморила „Да“, сякаш очакванията й се били потвърдили напълно. Накрая приседнала смълчана, загледана в дъното на лодката, но без да пуска ръката му.

Според Джери скоростта им срещу вятъра била не повече от пет възела. Над главите им прелетяло самолетче. Натиснал я да не се показва, но така и не успял да вдигне навреме глава, че да разгледа надписите му.

„И на теб добро утро“, рекъл му наум.

Заобикаляли последния нос, а лодката се мятала и стенела срещу вълните. В един миг дори пропелерите се озовали с рев във въздуха. При падането им с удар обратно във водата моторът заорал, задавил се, но накрая решил да не угасва. Джери докоснал рамото на Лизи и й посочил голия стръмен остров По Той, който стърчал като изрязан силует на фона на накъсваното от облаци небе: щръкнали право от водата и свързани със седловина два върха, по-големият на юг.

Морската вода вече била станала стоманеносива на цвят и се бърчела от вятъра, избивала дъха от устата им и ги замеряла с пръски като топчета градушка. Откъм левия борд се виждал остров Бофор — фар, пристан, нито един жител. Вятърът престанал, все едно изобщо не бил духал. Дори бриз не ги посрещнал на влизане в гладките води откъм подветрената страна на острова. Слънцето напичало право отгоре и безмилостно. Отпреде им, на около километър и половина, ги очаквал входът на главния залив на По Той, а по-нататък — ниските кафяви призраци на принадлежащите на Китай острови.

Скоро съзрели и безредното струпване на джонки и яхти, които задръствали залива. Над водите до слуха им долетели и първите трели на барабани, цимбали и нестройно скандирани молитви. На хълма над залива се виждали колибите на селото, чиито поцинковани покриви лъщели на слънцето, а на принадлежащия към селото единствен нос се издигала една солидна сграда — храмът на Тин Хау, опасан с грубо сглобено бамбуково скеле, изпълняващо ролята на официална трибуна, и наобиколен от голяма тълпа, над която се стелел дим, накъсван тук-там от златисти проблясъци.

— От коя страна беше? — попитал Джери.

— Не мога да определя. Тогава се качихме до някаква къща, а оттам продължихме пеша.

Всеки път, когато й проговорел, той я и гледал, но в случая тя отказала да срещне погледа му. Джери докоснал кормчията по рамото и му посочил откъде искал да минат. Но момчето категорично отказало. Джери обаче се изтъпанил отпреде му и му показал цяла шепа пари — почти всички, които му били останали. Момчето с подчертана неохота свърнало към входа на пристанището и се запровирало между останалите съдове към малко гранитно полуостровче с полуразпаднал се мостик, където можело да се пристане, макар и с голям риск. Тук шумът от празненството се чувал много по-силно. До ноздрите им стигали и миризми на дървени въглища и печени прасенца, чували се и изблици на смях, но все още нито те виждали тълпата, нито тя — тях.

— Тука! — изкрещял Джери. — Тук спри. Сега! Сега!

Мостикът се залюлял като пиян, щом стъпили отгоре му. И преди да успеят да се доберат до твърда земя, моторницата им вече отбръмчавала по обратния си път. Никой с никого не се сбогувал. Изкатерили се хванати за ръка по скалата и попаднали посред игра с пари, наблюдавана от многобройна веселяща се публика. По средата й стоял старец с клоунска физиономия, вадел от торбата си монети и ги търкулвал една по една по скалата, а босоноги момчета се хвърляли да ги стигнат, избутвайки се взаимно почти до самия й ръб.

* * *

— Наели са лодка — съобщил Гуилъм. — Рокхърст вече е разпитал собственика й. Оказал се приятел на Уестърби и потвърдил, че точно въпросният Уестърби му се явил с млада красавица и настояли да отидат в По Той за празника на Тин Хау.

— И какво му е казал Рокхърст? — поинтересувал се Смайли.

— Рекъл му, че явно не била двойката, която издирвал. Тръгнал си с поклон. И с вид на разочарован. И пристанищната полиция докладва с доста голямо закъснение, че са ги забелязали да се движат по посока на празненствата.

— Дали да не изпратим самолет търсач, Джордж? — попитал разтревоженият Мартело. — ВМС държат в готовност каква ли не техника за тази цел.

Мърфи предложил друга гениална идея:

— Що не вземем да ги нападнем направо с хеликоптерите и да отмъкнем Нелсън от последната им джонка?

— Млъкни, Мърфи! — прекъснал го Мартело.

— Отправили са се към острова — заявил категорично Смайли. — По този въпрос поне няма две мнения. Не ни трябва допълнително потвърждение от въздуха.

Това обаче не задоволявало Мартело.

— Да изпратим тогава двама-трима души на тоя остров, Джордж. Да се намесим малко и ние в края на краищата.

Фон бил замръзнал на мястото си. Дори бил престанал да мачка с юмруци.

— Не — отказал Смайли.

А застаналият до Мартело Сам Колинс пуснал леко кисела усмивка.

— И защо, ако смея да попитам?

— Ко ще разполага до последната минута с правото на окончателно решение — казал Смайли. — При най-малкия признак, че на острова става нещо нередно, ще може да даде на брат си сигнал да не дебаркира.

Мартело въздъхнал нервно и ядно. Отдавна бил положил настрана лулата, която понякога пушел, и прибягвал редовно до явно неизчерпаемите запаси от кафяви цигари на Сам.

— Ще ми обясниш ли, Джордж, какво всъщност иска този човек? — попитал отчаяно. — За изнудване ли става дума в случая? Или за диверсия някаква? Не мога да разбера в коя категория да го поставя. — И изведнъж го обзело ужасно подозрение. Гласът му спаднал, а ръката му се протегнала право към противоположната страна на стаята: — Не ми казвай само, за бога, че си имаме работа с един от новия вид! Остава само и той да е от новопокръстените рожби на Студената война, решил, достигайки до средна възраст, че е въпрос на чест да изкупи греховете си пред цялото общество. Защото, ако и той е от тая черга и другата седмица ще му четем покаянията във „Вашингтон Поуст“, лично аз ще заповядам на целия ни Пети флот да извърши десант на острова, ако само по този начин ще можем да го възпрем. — И се извърнал към Мърфи: — Извънредните обстоятелства нали са все още по моята част?

— Тъй вярно.

— Джордж, настоявам да бъде поставен в бойна готовност отряд десантници. Ти и хората ти можете да присъствате на борда, ако желаете, в противен случай сте свободни да си вървите у дома. Както желаете.

Смайли изгледал втренчено Мартело, после погледнал и към Гуилъм с превързаната му безполезна ръка, и към Фон, който бил застинал с полузатворени очи и прибрани пети като скачач на ръба на трамплин и само бавно се повдигал и отпускал на пръсти.

— Фон и Колинс — казал по някое време Смайли.

— Добре. Вие двамата ги отведете на самолетоносача и ги предайте на тамошното командване. После Мърфи да се върне.

Около стола на Колинс останал да витае само облак от цигарен дим. А там, където допреди малко се намирал Фон, само две топки за тенис се потъркаляли известно време, преди да спрат.

— Господ да ни е на помощ — чуло се нечие пламенно мърморене. Бил гласът на Гуилъм, но Смайли не му обърнал внимание.

* * *

Лъвът бил всъщност трима мъже и тълпата се смеела, когато понечвал да заръфа някого и когато самозваните пикадори го ръчкали с прътове, докато слизал с танцови стъпки по тясната пътека под съпровода на барабаните и цимбалите. Щом стигнала носа, процесията бавно се извъртяла и тръгнала обратно натам, откъдето била дошла, а Джери избрал точно този момент да придърпа Лизи рязко посред тълпата, а самият той се бил привел ниско, че да не привлича внимание с ръста си. В началото пътеката, по която вървели, била кална и с много локви, но скоро танцът ги отвел покрай храма, а оттам, по бетонени стъпала, надолу до пясъчния плаж, на който се печели прасенцата.

— Сега накъде? — попитал Джери.

Тя бързо го издърпала наляво, да напусне танца, след което го извела иззад някакви селски колиби и по дървения мост, който минавал над малко заливче. Изкатерили се с Лизи начело покрай редица кипариси и в един момент се озовали пак съвсем сами над идеално оформен подковообразен залив, в чийто идеален център се полюлявала яхтата на Ко, наобиколена като някоя гранд дама от стотици яхти и джонки. На палубата на „Адмирал Нелсън“ не се виждала жива душа, дори членове на екипажа. По-навътре в морето били закотвени пет-шест сиви полицейски катера.

„И защо не? — рекъл си Джери. — За фестивала са дошли.“

Тя била пуснала ръката му, а когато се извърнал, видял, че не откъсва очи от яхтата на Ко, а по лицето й пропълзяла сянка на объркване.

— Той наистина ли оттук те преведе? — попитал Джери.

Оттук, рекла тя и се обърнала — да го огледа или може би да потвърди или прецени наум някои неща. После прокарала бавно и замислено показалец по устните му, сякаш изследвала мястото, по което ги била целунала.

— Исусе! — промълвила и не по-малко замислено завъртяла глава.

И пак тръгнали нагоре. Джери вдигнал очи и забелязал колко измамно наблизо изглеждал кафявият островен връх и колко отдавна занемарени били групираните на тераси оризища по склона му. Навлезли в малко село, обитавано единствено от зли кучета, и заливът се изгубил от погледите им. Школото зеело отворено и безлюдно. През вратата му се виждали скици на бойни самолети. По стъпалата имало делви с вода. Лизи си наплискала лицето. През покривите на колибите били преметнати жици с навързани по тях тухли, да не ги отнесат тайфуните. Пътеката станала песъчлива и вървенето им се затруднило.

— Още надясно ли? — попитал я.

— Право нагоре, нали ти казах? — отвърнала му, сякаш й било писнало да му обяснява. — Катериш се, катериш се и изведнъж — хоп! — и се озоваваш пред къщата. За бога, ти за някаква тъпа идиотка ли ме мислиш?

— Тактично ще си замълча — отбелязал Джери. Обгърнал я с двете си ръце и тя се притиснала в него, отдавайки му се по същия онзи начин, както когато били на дансинга.

Откъм храма прогърмяла за секунда музика, докато някой настройвал високоговорителите, а след това се разнесла протяжна мелодия. Отново се видял заливът. На брега се била събрала тълпа. Джери забелязал нови облачета дим и сред безветрената жега от тази страна на острова дори успял да подуши тамяна. Водата била синя, бистра и тиха. Около нея горели бели светлини върху прътове. Нито яхтата на Ко била помръднала, нито полицейските катери.

— Видя ли го? — попитал я.

Тя се била отделила на няколко крачки и изучавала тълпата. Накрая завъртяла глава.

— Може да е легнал да си подремне след обеда — казала спокойно.

Слънцето прежуряло жестоко. При навлизането им в сянката на хълма им се било сторило, че изведнъж паднал полумрак, а сега, като излезли отново на слънце, то опърлило лицата им като пламък от близък огън. Из въздуха се носели водни кончета, склонът бил осеян с огромни канари, а храсталаците се усуквали и преплитали един в друг, създавайки симфонии от червени, бели и жълти грамофончета. И навсякъде били разхвърляни консервени кутии от някогашни излети.

— Това ли всъщност е къщата?

— Нали ти казах одеве.

Онова пред очите им било по-скоро руина: разнебитена, измазана в кафяво вила със зеещи стени и хубав изглед. Била построена с определена грандомания над пресъхнал поток и до нея се стигало по бетонен пешеходен мост. Калта воняла и бъкала от насекоми. Обраслите с палми и папрат останки от верандата предлагали просторен изглед към морето и залива. Хванал я за ръка, докато минавали по моста.

— Добре. Да чуем какво си спомняш оттук нататък. Няма да ти задавам въпроси. Просто говори.

— Изкачихме се дотук. Както ти казах вече. Аз, Дрейк и оня гад Тиу. Момчетата носеха кошница и пиенето. „Къде отиваме?“, попитах го, а той вика: „На пикник“. Тиу не беше съгласен да вървя с тях, но Дрейк реши, че може. „Ама ти нали мразиш да ходиш пеша? — викам му. — Аз досега и улица не съм те виждала да пресичаш.“ „Днес ще ходим“, вика с оня негов тон на промишлен магнат. При което аз млъквам и тръгвам подире му.

Плътен облак бил обгърнал извисяващия се отгоре им връх и сега бавно се търкалял надолу по склона. Слънцето се било скрило. След секунди облакът стигнал и до тях; не виждали дори собствените си ходила и имали чувството, че са останали съвсем сами на края на света. Успели да налучкат пътя до къщата и да влязат. Тя седнала настрани от него върху полулегнала покривна греда. По вертикалните рамки на вратите били изписани с червена боя лозунги на китайски. По пода се въргаляли зарязани от излетници боклуци и дълги масури опаковъчна хартия.

— Заповядва на момчетата да се изпарят и те се изпаряват — продължавала да разправя тя. — Те двамата с Тиу се впускат в сериозна размяна на приказки по темата им за седмицата, но по средата на разговора той минава на английски, за да ми каже, че По Той бил неговият си остров. Понеже тук стъпил за пръв път на твърда земя, след като напуснал Китай. Тук го оставили хората от лодките. „Моите хора“, както ги нарича той. И точно по тази причина идвал всяка година за тукашния празник, давал пари за храма и затова днес сме се били потили и пъшкали до тоя проклет хълм, за да си направим пикник. След това минават пак на китайски, а у мен се създава усещането, че Тиу му чете конско, задето много се бил разприказвал, но Дрейк се вълнува като момченце и отказва да го слуша. После пак тръгват нагоре.

— Къде нагоре?

— Към върха. „Старите методи са най-сигурните — обяснява ми. — И ще се придържаме към изпитаното. — Оттам се позовава на баптисткото си възпитание: — Придържай се твърдо към доброто, Лизе. Точно то се нрави Господу.“

Джери погледнал струпалия се над главата му облак и бил готов да се закълне, че чул и бръмченето на малък самолет, само че точно в този момент му било почти все едно дали в действителност го чувал, или не, понеже вече разполагал с двете най-важни неща, от които се нуждаел: и младата жена, която го придружавала, и сведенията, които му дала. И най-сетне му станало ясно и за какво точно са я ценели и Смайли, и Сам Колинс, и как тя несъзнателно ги насочила по най-важната следа относно намеренията на Ко.

— Те, значи, се изкатериха до върха. И ти ли тръгна с тях?

— Не.

— А видя ли ги точно къде отидоха?

— Нали ти казах: на върха.

— И след това?

— След това заоглеждаха оттатъшната страна. Обсъждаха нещо. И сочеха. После пак приказваха. И пак сочиха. Накрая се върнаха, а Дрейк беше изпаднал в онова още по-развълнувано състояние, което го обзема при сключването на изключително печеливша сделка зад гърба на Номер Едно и тя не може да му мърмори. А Тиу е сериозен до смърт, както става винаги, когато Дрейк се разнежи в мое присъствие. Дрейк решава да поостане и да изпие някой и друг коняк, при което Тиу се напушва и си тръгва за Хонконг. После Дрейк се разнежва и решава, че ще прекараме нощта на яхтата и ще си заминем на сутринта, и точно това правим.

— Той къде закотвя яхтата? Тук ли? Или в залива?

— Нито тук, нито там.

— Къде тогава?

— Близо до Лантау.

— И вие право за там ли поехте?

— Не — завъртяла глава тя. — Първо обиколихме острова.

— Кой остров? Тукашния ли?

— Искал да види и на тъмно как изглеждало едно друго място. Откъм другата му страна. Накара момчетата да го осветят с прожекторите. „Тук стъпих на твърда земя през петдесет и първа — вика. — Хората от лодките се бояха да акостират в главното пристанище. Страх ги било от полицаи, от призраци, от пирати и митничари. А островитяните щели да им отрежат главите.“

— А през нощта? Докато бяхте на котва до Лантау?

— Разправи ми, че имал брат, когото много обичал.

— За пръв път ли ти спомена за него?

Тя кимнала.

— А каза ли ти къде е тоя негов брат?

— Не.

— Но на теб ти беше ясно?

Тя дори не си направила труда да кимне.

Отдолу през облака долитала на пресекулки врявата от празненствата. Той внимателно й помогнал да се изправи.

— Проклети въпроси — измърморила.

— Почти сме в края — обещал й. Позволила му да я целуне, но общо взето, останала безучастна.

— Дай да се качим и ние до горе и да погледаме — рекъл й.

Десет минути по-късно слънцето се завърнало, а над главите им се разпростряло синьото небе. Водела Лизи, та успели за кратко време да превалят няколко фалшиви върха и да стигнат до седловината. Шумът от залива се изгубил, а по-студеният въздух се изпълвал от крясъците на кръжащите чайки. Добрали се до хребета, където пътеката станала по-широка и вече можели да крачат един до друг. Но само след няколко метра вятърът ги посрещнал с такава сила, че се задавили и отстъпили назад. Озовали се били на отрязана сякаш с нож скала, отвъд която ги чакала истинска бездна, завършваща с бушуващо море, чиято пяна заливала скалистия бряг. Откъм изток се задавали кълбести облаци, а зад гърба им небето вече чернеело. Но двеста метра по-надолу се виждало заливче, до което вълните не стигали. На някакви си петдесетина метра отпреде му подаващи се над плитчината кафяви скали възпирали морската мощ и създавали пенест водовъртеж около себе си.

— Това ли е мястото? — провикнал се той над вятъра. — Тук ли е акостирал? На тази част от крайбрежието?

— Да.

— И точно него ли му осветиха?

— Да.

Оставил я там, доближил се бавно до ръба, превит почти одве срещу вятъра, който брулел ушите му и къпел лицето му в лепкава солена пот, а стомахът му виел от болката, която изпитвал — сигурно от спукано черво или вътрешен кръвоизлив, или и от двете. На най-издадената точка, от която скалата се спускала към морето, погледнал отново надолу и му се сторило, че вижда, макар и само едва-едва, тясната пътечка — понякога просто ръба на скала или обрасло с гъста трева тясно било, — която се промъквала към заливчето. Вятърът намалял и пак можели да чуят веселието, при това много по-силно, отколкото преди. Пукотът на фойерверките създавал атмосферата на ужкимска война.

— В случай че не си схванала досега — рекъл й. — Ко прави в момента опит да измъкне брат си от Китай. Срещата им е определена за нощес. Но лошото е, че сума ти народ копнее да се добере до брат му и да си поприказва хубаво с него. Точно в това се състои и ролята на Мелън. — Поел въздух. — Мен ако ме питаш, ти трябва моментално да се омъглиш от тук. Ти как мислиш? Едно поне е сигурно: на Дрейк най-малко ще му е до теб точно сега.

— А до теб ли ще му е? — попитала.

— Според мен ти трябва незабавно да се върнеш на пристанището. Слушаш ли ме?

— Разбира се — успяла да промълви тя.

— И да се лепнеш за някое дружелюбно на вид семейство кръглооки. Само че, за разлика от всеки друг път, този път се ориентирай към жената, а не към мъжа. Кажи й, че си се скарала с гаджето си и че ще си им много благодарна, ако те вземат със себе си в тяхната лодка на връщане. Ако се съгласят, преспи при тях; в противен случай си намери хотел. Пробутай им някоя измислена история от твоите. Ей богу, нали това поне няма да те затрудни?

Над тях полицейски хеликоптер описал с тракане широка крива, стремейки се, изглежда, да държи под око празнуващите. Но той я сграбчил инстинктивно за раменете и я придърпал до скалата.

— Помниш ли второто заведение, в което ходихме — онзи бар с бигбенд саунда?

Тя все още била в обятията му.

— Да — рекла.

— Ще те взема оттам утре вечер.

— Не съм сигурна.

— Чакай ме там в седем. В седем, разбра ли?

Тя леко го отстранила от себе си, сякаш настоявала да стои на собствените си крака.

— А ти му предай, че оправдах доверието му — рекла. — За него това е най-важното. Че съм спазила уговорката ни. Ако успееш да го видиш, кажи му: „Лизи спази уговорката ви“.

— Колко му е.

— Никакво „колко му е“. А обезателно. Кажи му го. Той изпълни всичко, което ми беше обещал. Беше се зарекъл да се грижи добре за мен. И го правеше. Каза, че ще остави Рик на мира. И това изпълни. Винаги е изпълнявал обещанията си.

Гледала право надолу. Той вдигнал с двете си длани главата й, но тя отказала да млъкне:

— И му предай… предай му… предай му, че са ме поставили в невъзможно положение. Че е нямало накъде да мърдам.

— Чакай ме там след седем — повторил й. — Дори ако позакъснея. Моля ти се. Не искам кой знае какво от теб, нали? Не ти трябва висше образование, че да схванеш молбата ми. — Той я занасял, мъчел се да изстиска от нея усмивка, да си възвърнат поне за миг онова съзаклятническо чувство, преди да се разделят.

Кимнала му. И тя искала да му каже още нещо, но не се получило. Направила няколко крачки, извърнала се да го погледне, а той й махнал — неловко, неовладяно размахване на ръката. Направила още няколко крачки и се отдалечила, докато накрая се скрила под линията на хребета, но на него му се счуло, че извикала „В седем, значи“, или поне така си внушил. А след като се убедил, че си е заминала, Джери се върнал до самия ръб на скалата, където седнал, за да си поеме дъх, преди да почнел да се прави на Тарзан. В съзнанието му изникнало стихче от Джон Дън — едно от малкото неща, които бил запомнил от ученическите си години, при все че поначало винаги помнел цитатите погрешно, или поне така си мислел:

На връх огромен, каменист и стръмен

Истината чака.

И който иска да я стигне ще обикаля и обикаля

и така нататък. Прекарал час-два, легнал и потънал в размисъл там, на завет под скалата, наблюдавайки как денят преминал в мрак над китайските острови на няколко километра по-нататък през морските води. После си събул високите обувки от еленова кожа и им пренанизал връзките кръстосано, както навремето си връзвал ботите за крикет. И пак ги обул и ги пристегнал докрай. „Все едно съм се върнал в Тоскана“, рекъл си, при петте хълма, които гледал от полето със стършелите. С тази разлика, че този път не се канел да напуска когото и да било. Нито момичето. Нито Люк. Нито себе си. Колкото и усилия щяло да му струва това.

* * *

— От разузнаването на ВМС долагат, че флотилията от джонки се придвижва с около шест възела в час и се придържа плътно към очаквания курс — обявил Мърфи. — Напуснала риболовните райони точно в единайсет нула нула, все едно спазвала предсказания от нас график.

Изровил бил отнякъде комплект бакелитени лодчици, които можели да се закрепят върху картата, и гордо ги подредил в колона, насочена към остров По Той.

Мърфи се бил върнал, обаче колегите му били останали при Сам Колинс и Фон, така че в момента били само четирима.

— Рокхърст е намерил момичето — добавил тихо Гуилъм, оставяйки слушалката на другия телефон. Рамото почвало да го боли сериозно, та бил съвсем пребледнял.

— Къде? — попитал Смайли.

Мърфи се извърнал рязко от вратата.

А Мартело положил писалката върху бюрото, където водел протокол на събитията.

— Спипал я още с пристигането й на пристанище Абърдийн — разправял Гуилъм. — Върнала се била с някакъв чиновник от „Хонконгската и шанхайска банка“ и жена му.

— Признала ли е нещо? — попитал Мартело, преди Смайли да успее да отвори уста. — Къде е Уестърби?

— Не знаела — казал Гуилъм.

— Е, как така пък да не знае! — не искал да повярва Мартело.

— Скарали се били и си тръгнали с различни лодки. Рокхърст поиска да му дадем още един час да я обработи.

— А Ко? — намесил се Смайли. — Той къде е?

— Яхтата му е все още в пристанището на По Той — отвърнал Гуилъм. — Повечето други лодки си били заминали. Но яхтата на Ко е все още там, където е била и сутринта. Дремела си най-кротко и никой не се вясвал на палубата й, разправя Рокхърст.

Смайли забил поглед в морската карта, после изгледал Гуилъм, а накрая — картата на По Той.

— Ако приемем, че е съобщила и на Уестърби същото, което вече каза на Колинс — рекъл, — той няма начин да не е останал на острова.

— От какъв зор? — озадачил се на висок глас Мартело. — Какви има да ги дири точно пък той на точно този остров?

В съзнанието и на четиримата преминала цяла вечност.

— Да чака — казал Смайли.

— Какво да чака, ако смея да запитам? — не преставал да упорства Мартело.

Нито един от останалите не можел да види лицето на Смайли. То сякаш само си било създало сянката, в която да се скрие. Забелязали единствено, че раменете му се прегърбили, ръката му като че посегнала да свали очилата, но после се стоварила отчаяна, празна и победена върху масата от палисандрово дърво.

— Независимо какво решим да правим, на всяка цена трябва да оставим Нелсън да слезе на твърда земя — рекъл непоколебимо.

— И какво по-точно възнамеряваме да правим? — попитал настоятелно Мартело, след което станал и изобиколил масата. — Уестърби официално не е тук, Джордж. Той изобщо не се води за влязъл в колонията. И винаги може да се оттегли по същия проклет път!

— Не ми викай, ако обичаш — рекъл Смайли.

Но Мартело се направил, че не го чува.

— Въпросът е кое ще позволим да се случи — конспирацията или преебаването?

Гуилъм се бил извисил вече в целия си ръст и в продължение на бавно протичащия изключителен миг човек можел спокойно да допусне, че въпреки счупеното му рамо, бил готов да се опълчи физически на Мартело, за да не го допусне и крачка по-близо до седналия Смайли.

А Смайли само казал тихичко:

— Виждам, че зад теб има телефон, Питър. Ще бъдеш ли така добър да ми го подадеш?

* * *

С появата на пълната луна вятърът съвсем утихнал и морето се успокоило. Джери обаче не слязъл до самото заливче, а останал да бивакува на десетина метра над него, където имало удобен храст, зад който да се скрие. Дланите и коленете му били изпонаранени, някакъв клон успял да одере бузата му, но иначе бил в прекрасно настроение — гладен и нащрек. Покрай потта и опасното спускане, което осъществил, съвсем бил забравил за болката. Заливчето било по-голямо, отколкото преценил от върха, а вертикалните гранитни скали били надупчени от многобройни пещери. Напъвал се да предугади намеренията на Дрейк — така бил почнал да го нарича след откровенията на Лизи. Цял ден точно това го било занимавало. И бил стигнал до извода, че каквото и да възнамерявал да извърши Дрейк, щял да го извърши откъм морето, понеже било изключено да посмее да се спусне по тази кошмарна скала. Първоначално му минала идеята, че Дрейк може да направи опит да стигне до Нелсън преди дебаркирането на същия, но не виждал по какъв безопасен начин ще може Нелсън да се измъкне от флотилията за среща с брат си в открито море.

Небосводът станал съвсем черен, звездите изгрели и лунната пътека изсветляла. „А самият Уестърби? — запитал се. — Как би трябвало да постъпи сега агентът «А»? Понеже, ако не друго, в момента агентът «А» се намира на майната си от стандартните решения, на които са го обучавали в Сарат.“

„Дрейк обаче не би бил толкова глупав, че да се опита да докара яхтата си откъм тази страна на острова — решил Уестърби. — Прекалено тромава и дълбоко газеща била, че да рискува влизането в залив откъм наветрената страна на острова. Много по-лесно ще е с малка лодка или сампан, а най-добре — с гумена лодка.“ Заспускал се по отвесната скала дотогава, докато подметките му не опрели в камъчета, после се сгушил в скалата и загледал как вълните се блъскали в естествения вълнолом и фосфоресциращи искри се разлитали заедно с пяната.

„Тя трябва да се е прибрала вече — мислел си. — Ако е имала късмет, вече е успяла да се самопокани на гости в нечий дом и в момента омайва дечицата и топли дланите си около чаша горещ бульон.“ „Предай му, че оправдах доверието му“, казала му била, преди да се разделят.

Луната се изкачила на по-високо, но Джери продължавал да чака, фиксирайки очи върху най-тъмните места, за да изостри зрението си. После бил готов да се закълне, че над рева на морето чул особеното шляпане на вода по дървен борд и кратките изръмжавания на често включван и изключван извънбордов двигател. Но не видял никаква светлинка. Промъкнал се бавно покрай попадналата в сянка скала и се приближил, доколкото смеел, до ръба на водата, където пак се сгушил и задебнал. Някаква вълна успяла да го накваси до хълбоците, но в същия миг зърнал и онова, което очаквал — дъговидната каюта и извития нос на полюляващ се единствен закотвен сампан на не повече от двайсетина метра от него, на фона на лунната пътека. Чул шляпане, нечия тиха заповед, свил се, колкото му позволявал склонът, и забелязал как към брега гази предпазливо непогрешимият силует на Дрейк Ко с англо-френската му барета, следван от Тиу, който носел гушната като бебе щурмова пушка M-16. „Аха, ето те и теб най-после — рекъл Джери по-скоро на себе си, отколкото на Дрейк Ко. — В края на дългия път. Екзекуторът на Люк, убиецът на Фрости — няма значение дали си го извършил лично, или чрез други — любовникът на Лизи, бащата на Нелсън, братът на Нелсън. «Добре дошъл» казвам на човека, който цял живот винаги е изпълнявал обещанията си.“

И Дрейк мъкнел товар, но неговият не бил толкова жесток, още повече че Джери успял да изчисли дълго преди да потвърди зрително, че онова, което носел, било прожектор и акумулаторна батерия, сходни с оборудването, което самият той бил ползвал по време на ученията, провеждани от Цирка в устието на Хелфорд, с изключение на това, че в Цирка предпочитали ултравиолетовата светлина и калпавите специални очила за нощно виждане с телени рамки, през които нищо не се виждало при дъжд или пръски.

Двамата излезли с пъшкане на брега и по камъчетата се отправили към най-високата му точка, където, както вече бил постъпил и Джери, се слели с фона на черната скала. Разстоянието помежду им било, по негова преценка, около двайсетина метра. Някой изпъшкал, щракнала запалка, видели се огънчетата на две цигари и се чул тих говор на китайски. „Ох, защо и аз си нямах цигара“, рекъл си наум, после се навел, разтворил една от едрите си шепи и я напълнил с камъчета, след което се прокраднал възможно най-безшумно покрай основата на скалата по посока на двете огънчета. По негова преценка, стигнал на по-малко от три метра от тях. В лявата си ръка държал пистолета, а в дясната — камъчетата. Заслушал се в ритъма на вълните — как се засилвали, залитали и рухвали — и си дал сметка колко по-лесно щяло да му е да разговаря с Дрейк, след като успеел да отстрани Тиу.

Заел много бавно класическата поза на полеви играч по крикет: наклонил назад тяло, вдигнал левия лакът пред гърдите и изнесъл дясната ръка назад, за да хвърли с максимална сила. Поредната вълна бухнала, чул я как влачи към морето камъчета и как се засилил ревът от следващата прииждаща вълна. Не бързал. Дясната му ръка стояла отметната назад, а дланта му се потяла от стискане на камъчетата. И в мига, в който вълната се извисила до най-горната си точка, метнал с всички сили камъчетата срещу скалата над себе си, снишил се плътно до земята и впил поглед в двете цигарени огънчета. Изчакал да чуе как камъчетата изчукали по скалата над главата му и как шумно като градушка се затъркаляли надолу. В следващия миг чул и как Тиу тихичко изпсувал и видял как едното огънче излетяло нагоре, когато скочил на нозе със стиснатата в ръката му M-16, с насочено към върха на скалата дуло и с обърнат към Джери гръб. През това време Дрейк се скрил някъде встрани.

Джери първо изтресъл Тиу с всичка сила с пистолета си, като гледал пръстите му да са скрити зад халката на спусъка. Втори удар му нанесъл със затворената си дясна ръка — удар с всичка сила с две кокалчета, при който „китката е извъртяна надолу и продължава да се извърта“, както ги били учили в Сарат, и с мощно завършващо движение. Накрая посрещнал скулата на падащия Тиу с цялата тежест на засилената дясна обувка и чул силното изпукване на затварящата се челюст. Навел се, взел карабината и стоварил приклада й в бъбреците на Тиу, мислейки си гневно както за Люк и Фрост, така и за просташката шега на Тиу, че заради Лизи можел да си направи труда да отиде от Коулун до Хонконг, но не и по-далеч. „Имаш много здраве от конския репортер“, рекъл му на ума си. И чак тогава погледнал към Дрейк, който бил излязъл напред, но все още представлявал само черно петно на фона на морето — разкривен силует с уши като от маслено тесто, щръкнали изпод странната му барета. Вятърът, който пак се бил усилил — или може би Джери едва сега му бил обърнал внимание, — виел сред скалите зад тях и издувал торбестия панталон на Дрейк.

— Мистър Уестърби английския журналист ли виждам? — попитал със същия онзи дълбок и рязък глас, който Джери помнел от хиподрума „Хепи Вали“.

— Същият — рекъл Джери.

— Вие сте силно ангажиран политически, мистър Уестърби. Какво, по дяволите, търсите тук?

Джери се мъчел да успокои дишането си, а и в момента не бил съвсем готов да отговори на въпроса му.

— Мистър Рикардо е споделил с хората ми, че целта ви е да ме изнудвате. Парите ли са крайната ви цел, мистър Уестърби?

— Нося ви съобщение от приятелката ви — казал Джери, понеже сметнал, че е редно първо да изпълни това свое обещание. — Помоли ме да ви предам, че е оправдала доверието ви. Тя е на ваша страна.

— Аз нямам страна, мистър Уестърби. Аз съм еднолична армия. Какво искате всъщност? Мистър Маршал е споделил с хората ми, че сте някакъв герой. Но героите са изключително силно ангажирани в политическо отношение, мистър Уестърби. И ни най-малко не ме привличат.

— Дойдох да ви предупредя. На тях им е нужен Нелсън. В никакъв случай не го водете в Хонконг. Пипнат ли го — край с него. Такива неща са му замислили, че ще му стигнат за цял живот. И на вас са хвърлили око. И чакат на опашка и за двама ви.

— Какво всъщност искате, мистър Уестърби?

— Сделка.

— На никому целта не е сделка. Всеки преследва някаква стока. А сделката е само средство за придобиване на стоката. Вие какво искате? — повторил Дрейк с вече заповеднически тон. — Кажете ми, моля ви.

— Купили сте си момичето с живота на Рикардо — казал Джери. Та си мислех дали пък аз не мога да я откупя с живота на Нелсън. Ще преговарям с тях от ваше име. Знам те какво искат. И ще се съгласят.

„Пъхам за последен път крак в последната ми врата“, помислил си.

— Политическо споразумение ли ми предлагате, мистър Уестърби? С вашите хора ли? Цял куп политически споразумения съм сключвал досега с тях. Убеждаваха ме, че Бог обичал децата. Да сте виждали някога Бог да обича азиатско дете, мистър Уестърби? Разправяха ми, че Бог бил гвайло, а майка му била жълтокоса. Внушаваха ми, че Бог бил миролюбив, а пък аз четох някъде, че в Христовото царство е имало най-много граждански войни. Казваха ми, че…

— Брат ви се намира точно зад гърба ви, мистър Ко.

Дрейк се извърнал. Отляво, откъм изток, над дузина джонки се носели на юг, потръпвайки с издутите си платна в килватерна колона; пресичали лунната пътека с едва присвяткващи светлини. Дрейк се свлякъл на колене и почнал трескаво да опипва къде е оставил прожектора. Джери намерил триногата и рязко я разтворил; Дрейк тръгнал да поставя отгоре й прожектора, но тъй като ръцете му треперели необуздано, се наложило да се възползва от помощта на Джери. После Джери грабнал кабелите, светнал си с клечка кибрит и ги защипал към клемите. Застанали един до друг с вперени в морето погледи. Дрейк присветнал с прожектора веднъж — червено, и втори път — зелено.

— Избързвате — подсказал му тихо Джери. — По-спокойно, за да не объркате всичко.

Отместил го леко настрани, привел се над окуляра и огледал колоната от движещи се лодки.

— Коя ми трябва? — попитал.

— Последната — отвърнал Дрейк.

Тя все още се привиждала на Джери като бегла сянка, но той успял да я задържи в окуляра и пак подал сигнала — червено, после зелено — и само след миг чул щастливия вик на Дрейк, който съзрял идващия от отвъд водата отговор.

— Това достатъчно ли ще му е, за да определи курса си? — попитал Джери.

— Разбира се — отвърнал Дрейк, без да отлепва очи от морето. — Абсолютно достатъчно ще му е.

— Тогава стойте мирно и не предприемайте нищо повече.

Дрейк се извърнал; личало му силно колко е развълнуван и какви надежди възлага на предстоящата среща.

— Държа обаче да ви уведомя най-недвусмислено, мистър Уестърби: само ако ми играете някакъв номер във връзка с брат ми Нелсън, вашият християнски баптистки рай ще ви се стори песен в сравнение с онова, което моите хора ще ви причинят. Но помогнете ли ми — всичко ще ви дам. Това е моят договор, а аз през живота си съм изпълнил всичките си договори. И брат ми е сключвал определени договори. — И пак се загледал в морето.

Челните джонки вече се били изгубили от поглед. Виждали се само последните. На Джери му се сторило, че дочува от много далеч неравномерното боботене на двигател, но в същото време осъзнал до каква степен блуждаят мислите му в момента и че като нищо може да се е заблудил от разбиването на вълните. Луната се скрила зад върха и сянката му паднала като черно острие на кама върху морето, та сребристите участъци останали само в далечината. А превилият се над прожектора Дрейк пак възкликнал радостно:

— Вижте! Вижте какво става, мистър Уестърби!

Джери успял да различи в окуляра единствена призрачна джонка, обозначила се само с три бледи светлини — две зелени на мачтата и една червена на десния борд, — която се приближавала насреща им. Но щом джонката преминала от сребристото море в черното, я изгубил от поглед. Зад гърба си чул как Тиу изстенал. Дрейк обаче не му обърнал внимание, ами продължил да стои приведен с прилепено към окуляра око; едната му ръка била разперена настрани като на викториански фотограф, а от устата му се заотронвали призиви на китайски. Джери изтичал по камъчетата, измъкнал пистолета изпод колана на Тиу, взел отново карабината M-16, отнесъл и двете оръжия до брега и ги метнал в морето. Дрейк тъкмо се канел да повтори сигнала, но за щастие, не могъл да напипа копчето и Джери успял да го възпре.

На Джери пак му се сторило, че чува боботене, но този път на два двигателя, не само на един. Изтичал до носа, огледал се тревожно и на север, и на юг, търсейки да забележи приближаващ се патрулен катер, но пак нищо не видял и стоварил вината върху прибоя и пренапрегнатото си въображение. Само джонката успяла да се приближи още по-наблизо до острова и високото й, приличащо на прилепово крило кафяво платно изведнъж му се сторило огромно и ужасно видимо на фона на небето. Дрейк се бил втурнал до ръба на водата и крещял и ръкомахал по посока на морето.

— И говорете по-тихо! — изсъскал Джери иззад гърба му.

Но Дрейк не обръщал вече и капка внимание на Джери: целият живот на Дрейк Ко вече бил устремен към Нелсън. Използвайки за̀вета от близкия нос, до люлеещата се джонка чакал прилепен сампан. Луната излязла от укритието си и Джери забравил за миг всичките си тревоги, докато гледал как дребничката, но и яка фигурка — пълна физическа антитеза на Дрейк — се прехвърлила през борда със сивата си ватенка и голям пролетарски каскет и скочила в очакващите го обятия на екипажа на сампана. Дрейк Ко пак се провикнал от възторг; джонката изпънала платната си и свърнала покрай носа; над скалите останали да се виждат само зелените светлини на мачтата й, а скоро и те изчезнали. Сампанът се отправил към брега и Джери разпознал застаналата на носа набита фигура на Нелсън, който махал с две ръце, а на брега с барета в ръка танцувал като луд Дрейк Ко и отвръщал на маханията му.

Боботенето на двигателите ставало все по-силно, но Джери така и не успявал да определи местонахождението им. Морето било празно, а над главата си виждал единствено оформения като чук сипей и върха му, който чернеел на фона на звездите. Двамата братя се хвърлили в обятията си и останали така за дълго, без да помръдват.

А Джери ги сграбчил, почнал да ги блъска по гърбовете с юмруци и да им крещи с всичка сила:

— Връщайте се в лодката! Бързо!

Те не виждали никого, освен себе си. Джери хукнал към водата, вкопчил се в носа на сампана, не го пускал да си върви и продължавал да им крещи, а в това време видял как небето зад върха пожълтяло, после бързо изсветляло, боботенето на двигателите преминало в рев и боядисаните в черно хеликоптери ги осветили с три ослепителни прожектора. Скалите затанцували под отблясъците на навигационните светлини, морето се набръчкало под струите на снишаващите се перки, камъчета почнали да подскачат и да летят като при буря. Джери мярнал за част от секундата как Дрейк Ко го изгледал с умоляващ поглед, сякаш осъзнал със закъснение откъде може да разчита на помощ. Устата му се размърдала, но заради адския шум нищо не се чуло.

Джери се хвърлил напред, но не заради Нелсън и още по-малко пък заради Дрейк, а по-скоро заради онова, което ги свързвало, но го свързвало и с Лизи. Дълго преди да успее да стигне до тях обаче, над двамата братя се стекло черно ято, разделило ги и набутало тумбестото тяло на Нелсън в трюма на единия хеликоптер. В лудницата Джери бил извадил пистолета си и го държал в ръка. И крещял, макар да не чувал себе си сред ураганите на войната. Хеликоптерът се заиздигал. На отворената му врата стояла и гледала надолу самотна фигура, вероятно на Фон, понеже имала мрачен и бесен вид. После отпреде му блеснала оранжева светкавица, последвана от втора, от трета, след което Джери нищо повече не помнел. Само вдигнал гневно ръце с все още отворена уста и с безмълвно умоляващо лице. Накрая паднал и повече не станал. Скоро пак се възцарила тишина, нарушавана единствено от плясъка на вълните по брега и безнадеждните задавени хлипове на Дрейк Ко по адрес на победоносните армади на Западния свят, които му отнели братчето, а оставили в нозете му трупа на своя изтерзан воин.