Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (19)

18
Завоят на реката

Видът на военновъздушната база не бил нито красив, нито победоносен. По закон, тъй като се намирала в Североизточен Тайланд, била под тайландско командване, но на практика на тайландците им било разрешено единствено да събират боклука и да обитават съседния лагер. Самият контролно-пропускателен пункт си бил цяло самостоятелно градче. Историческите занаяти в условията на военна окупация се упражнявали във вериги от паянтови ламаринени коптори сред вонята на дървени въглища, урина, маринована риба и домакинска газ. Бардаците се ръководели от сакати сводници, шивашките „ателиета“ предлагали сватбени фракове, от книжарниците можело да се закупят всякакви порнографски издания и туристически пътеводители, а баровете носели американски имена от рода на „Сънсет Стрип“, „Хаваи“ и „Лъки Тайм“. В бараката на военната полиция Джери поискал да се срещне с капитан Ъркарт от отдел „Връзки с обществеността“ и чернокожият сержант стегнал мишци да го изхвърли в мига, в който уточнил, че бил журналист. По линията, свързваща поста с базата, долетели куп пращения и пукания, преди провлачен южняшки глас да обяви:

— Ъркарт го няма в момента. На телефона е Мастърс. Кой, казахте, че се обажда?

— Запознахме се миналото лято на инструктажа при генерал Крос — отговорил Джери.

Последвало продължително мълчание, вероятно необходимо за издирване смисъла на паролите „Ъркарт“ и „Крос“ в дневника на дежурния.

— Мда, вярно е, че се запознахме тогава, приятелю — изрекъл след малко невероятно бавния глас, наподобяващ говора на Копнеещия. — Разплати се с таксито, което те е докарало. Аз ей сега слизам. Карам син джип. Не предприемай нищо, докато не видиш бялото на очите му.

От лагера непрекъснато излизали или влизали намръщени групи от бели и черни служещи във военновъздушните сили, разделени по расов принцип. Минал бял офицер. Черните му „изкозирували“ с вдигнати над главите юмруци — поздрава на борците за равни права на чернокожите, — а той с досада им отвърнал. Редовият състав носели по униформите си нашивки като на Чарли Маршал, но най-вече в прослава на различни видове дрога. Като цяло царяло настроение на униние, поражение и изначално насилие. Тайландските войници пък никому не козирували. Но и на тях никой не им козирувал.

Син джип с пусната с пълна сила сирена и святкащи светлини спрял с жестоко поднасяне откъм другата страна на бариерата. Сержантът махнал с ръка на Джери да влиза. Само секунда по-късно Джери се носел с шеметна скорост по самолетната писта към дълъг ред ниски бели помещения в средата на летището. Зад волана седял върлинест младеж, притежаващ целия набор от признаци, че е стажант.

— Вие ли сте Мастърс? — попитал Джери.

— Не, сър. Аз само пренасям багажа на майора, сър.

Подминали вял бейзболен мач, без шофьорът да изключи светлините или да спре сирената.

— Чудесно прикритие — отбелязал Джери.

— Не ви разбрах, сър — опитал се да надвика сирената младежът.

— Няма значение.

Не била от най-големите бази. Джери бил виждал и по-големи. Минали покрай строени фантоми и хеликоптери, а още с приближаването на белите сгради Джери си дал сметка, че те са всъщност обособен военноразузнавателен център, със собствени радиомачти и самостоятелна флотилия от боядисани в черно самолетчета — „мушмороците“ им бяха викали навремето, — използвани преди отстъплението да пускат и извеждат един господ знае какви хора по един господ знае какви места.

Влезли през странична врата, която младежът отключил. Късият коридор бил празен и абсолютно тих. Само в дъното една от вратите, произведена по традиция от имитация на палисандрово дърво, била открехната. Мастърс носел униформа на ВВС с къс ръкав и много малко обозначения. Но по наличието на медали и майорското звание Джери заключил, че вероятно е към военното подразделение на „братовчедите“, евентуално нещатен. Бил блед и жилест човек с презрително стиснати устни и хлътнали бузи. Стоял пред имитация на камина, под репродукция от картина на Андрю Уайът и като цяло излъчвал някаква особена неподвижност и откъснатост от действителността. Общо взето, поведението му било на човек, който умишлено се бавел, докато всички останали бързат. Младежът ги представил един на друг и останал да чака следващото нареждане. Мастърс не отместил погледа си от него, докато младежът не се сетил да напусне, после преместил безцветните си очи към кафето на масата.

— Като ви гледам, май имате нужда от закуска — отбелязал Мастърс. Налял кафе и подбутнал към Джери чинията с донътите, всичко това — в забавен каданс.

— И от необходимото оборудване — добавил Мастърс.

— И от него — съгласил се Джери.

На бюрото го чакала електрическа пишеща машина с няколко празни листа отстрани. Мастърс се придвижил със схваната походка до някакъв стол и седнал на страничната му облегалка. Взел броя на „Старс енд Страйпс“ и го вдигнал пред очите си. През това време Джери се настанил пред бюрото.

— Чух, че се каните саморъчно да ни отвоювате всичко изгубено — казал Мастърс на броя на „Старс енд Страйпс“. — Ще видим.

Джери извадил собствената си портативка, понеже я предпочитал пред електрическата, и изчукал рапорта си с поредица картечни тракания по клавиатурата, които в хода на работата почнали да му се струват все по-шумни. Същото усещане, изглежда, имал и Мастърс, който често надничал иззад вестника, при все че се въздържал погледът му да не стига отвъд дланите на Джери и механичната му играчка.

Накрая Джери му връчил полагащия му се екземпляр.

— Заповедта изисква от вас да изчакате тук — казал Мастърс, произнасяйки най-натъртено всяка отделна дума. — Заповядано е да останете тук, докато не изпратим грамата ви. А че ние ще я изпратим, две мнения няма. Наредено е също да изчакате потвърждението, че е получена, а така също и по-нататъшните разпореждания. Това устройва ли ви? Устройва ли ви, сър?

— Няма проблем — казал Джери.

— Случайно да е стигнала до вас добрата вест? — поинтересувал се Мастърс. Гледали се очи в очи. Разстоянието помежду им било по-малко от метър. Мастърс бил забол поглед в грамата на Джери, но очите му като че ли не четели написаното.

— За коя вест става дума, друже?

— Че току-що изгубихме войната, мистър Уестърби. Точно така, сър. Последните храбреци са били остъргани само преди минути с хеликоптер от покрива на посолството ни в Сайгон като новобранци спипани по без гащи в бардак. Предполагам, че това за вас е без значение. И съм сигурен, че ще намерите утеха в новината, че кучето на посланика е оцеляло. Някакъв репортер го измъкнал върху проклетия си скут. Предполагам, че за вас и това е без значение. Допускам, че може и да не обичате кучетата. Възможно е отношението ви към кучетата да съвпада с моето лично отношение към журналистите, мистър Уестърби, сър.

Джери бил успял вече да долови в дъха на Мастърс миризмата на уиски, която никакви количества кафе не били в състояние да замаскират, и предполагал, че американецът е започнал доста отдавна да се налива, без да успее да се напие.

— Мистър Уестърби, сър?

— Слушам, приятелю.

Мастърс протегнал десница.

— Приятелю, искам да стиснете ръката ми.

Дланта му застанала помежду им с щръкнал нагоре палец.

— По какъв случай? — попитал Джери.

— Искам да чуя от вас едно „добре дошли“, сър. Понеже Съединените американски щати току-що подадоха молба за членство в клуба на второстепенните сили, в който, доколкото разбирам, вашата прекрасна родина изпълнява ролята на председател, президент и родоначалник. Стиснете я!

— С гордост обявявам, че сте приети — рекъл Джери и услужливо раздрусал дланта на майора.

И бил мигновено възнаграден с блестяща усмивка на фалшива благодарност.

— Адски гостоприемно от ваша страна, мистър Уестърби. И ако и аз мога да направя нещо, с което престоят ви при нас да е по-приятен, умолявам ви да ми го съобщите. Ако щете цялата ни база да вземете под наем, ще се отзовем на всяка разумна оферта, мен ако ме питате.

— На ваше място щях да напъхам малко уиски през решетките — отвърнал Джери с назорена усмивка.

— С нааай-дебело удоволствие — рекъл Мастърс с толкова удължено провлачване, че заприличало на забавен юмручен удар. — Вие сте човек душа. Йес, сър.

Мастърс му извадил от барчето 375-милилитрова бутилка „Джей енд Би“ и няколко стари броя на „Плейбой“.

— Тези ги държим в готовност за посещаващите ни английски джентълмени, които не си направиха труда поне един проклет пръст да помръднат, за да ни помогнат — казал поверително.

— Много мило от ваша страна — отговорил Джери.

— Ей сега отивам да изпратя милото ви писъмце до мама у дома. Та като стана дума, тя, кралицата ви, как е напоследък?

Мастърс не завъртял ключ в бравата, но когато Джери се опитал да я отвори, вратата се оказала заключена. Гледащите към базата прозорци били с двойно матово остъкляване. Шум от пистата не се чувал нито от кацащите, нито от излитащите самолети. „Ето как са се мъчели да спечелят войната — помислил си Джери. — Скрити в звукоизолирани помещения, гледащи през матови стъкла, използващи машини от дистанция. И затова са я изгубили.“ Пил, но нищо не усетил… „И ето че всичко е свършило. Край на данданията.“ А него накъде ли щял да го отвее вятърът сега? При стареца на Чарли Маршал? На кратко пътешествие през планините Шан, да си побъбри сърдечно с генералските бодигардове? Продължил да чака, а обърканите му мисли се трупали в съзнанието му. Седнал, после се излегнал на дивана и малко поспал. От сън го стреснала някаква музика, служеща за фон на накъсващите я периодически приветливо успокояващи съобщения. „Капитан Еди-кой си, моля да… еди-какво си.“ По някое време гласът предложил висше образование. Друг път — перални машини на промоция. Трети път — молитва. Джери започнал да кръстосва стаята, изнервен от достойната за крематориум тишина в съчетание с музиката.

Застанал пред отсрещния прозорец и в съзнанието му образът на Лизи се появил до рамото му, по същия начин, по който навремето, но вече не му се било явявало лицето на сиротата. Пил още от уискито. „Трябваше да поспя в камиона — минало му през ум. — Изобщо трябваше да обърна повече внимание на съня. Изгубиха войната, значи.“ Май много отдавна не му се било случвало да се наспи така, както би искал. Поне откакто била станала оная история с Фрости. Ръката му треперела. „Господи, гледай какво става.“ Сетил се и за Люк. Май му било дошло времето да се налюскат някъде заедно. „Сигурно вече се е прибрал, ако не са му отвели задника в някоя престрелка. Трябва да сложа спирачките на тоя мой стар мозък — рекъл си. — Лошото е, че старият мозък напоследък все по-често тръгва на лов. Прекалено често, ако трябва да съм точен. Няма да е зле да го вържа по-здраво“ — казал си. — „Хайде бе, приятелю.“

Сетил се и за Рикардовите гранати. „Побързайте — молел ги наум. — Хайде, казвайте какво решавате. Къде да вървя оттук нататък? При кого! Но без да питам «защо»“. Усещал лицето си сухо и горещо, а ръцете си влажни. И изпитвал главоболие току над очите. „Проклета музика — мислел си. — Проклета, проклета обявяваща края на света музика.“ Заоглеждал се трескаво откъде може да я изключи и в този момент забелязал, че на вратата е застанал Мастърс с плик в ръка и нищо в погледа. Джери прочел грамата. Мастърс пак се настанил на облегалката на стола.

— „Връщай се у дома, синко — проплакал Мастърс, пародирайки собствения си провлачен южняшки говор. — Ела си право у дома. Не минавай през GO. И не вземай двестате долара заплата. «Братовчедите» ще те закарат със самолет до Банкок. От Банкок заминаваш незабавно за Лондон в Англия, а не — повтарям, не — за Лондон в щата Онтарио, с избран от теб полет. В никакъв случай не бива да се завръщаш в Хонконг. Забранено! Не, сър! Мисията ти е приключена, синко. Благодаря ти и браво на теб. Нейно Величество е най-искрено развълнувана. Така че бързай да се прибереш за вечеря, чака те качамак с пуешко и боровинков пай.“ Абе, приятелю, що за педерасти са тия ваши работодатели!

Джери прочел повторно грамата.

— Самолетът за Банкок излита в единайсет нула нула — казал Мастърс. Циферблатът на часовника му бил извъртян накъм вътрешната страна на китката, за да може той да е единственият ползвател на показваната от него информация. — Чухте ли ме?

— Извинявайте, друже, ама бавно чета — нахилил се насреща му Джери. — Благодаря. Прекалено изобилие от сложни думи. Мозъкът ми едвам ги храносмила. Нещата ми обаче останаха в хотела.

— Домашните ми прислужници са на разположение на ваше височество.

— Благодаря, но ако не възразявате, ще ми се да не провъзгласявам официално връзката помежду ни.

— Както желаете, господине, както желаете.

— Ще хвана някое такси от портала. Един час ще ми стигне да отида и да се върна. Благодаря — повторил.

— Напротив, аз следва на вас да благодаря.

На сбогуване саратският възпитаник предложил хитра сделка.

— Нали не възразявате да оставя тук това нещо? — попитал и посочил с глава охлузената портативна до IBM-а с топчеста глава на Мастърс.

— Сър, ще бъде най-ценната вещ сред всичките ни притежания.

Ако Мастърс си бил направил труда да го погледне в този миг, може би щял да се разколебае при вида на целенасочената бистрота в очите на Джери. Колебание може би щял да изпита и ако познавал по-добре гласа на Джери, или бил забелязал появилата се внезапно в него особена задушевна дрезгавост. Или ако му бил направил впечатление начинът, по който Джери опъвал кичура над челото си със сгъната пред гърдите ръка в поза на инстинктивна скришност, или ако бил отговорил на смутената благодарствена усмивка на Джери при появата на стажанта, който трябвало да го закара със синия джип до портала, нищо чудно да почнели да го глождят някакви съмнения. Майор Мастърс обаче бил не само дълбоко озлобен професионалист, успял да натрупа в себе си какви ли не разочарования. Той бил, освен всичко друго, джентълмен от американския Юг, понесъл току-що поражение от ръцете на неразбираеми диваци; така че в момента най-малко му било до кълчотенията на този каталясал до смърт и закъснял с появата си англичанин, който използвал издъхващата му шпионска кантора за пощенски клон.

* * *

Заминаването на оперативната хонконгска група на Цирка стана в празнична атмосфера, обогатена още повече от тайнствеността, с която беше забулено. Отприщи я вестта за повторната поява на Джери. Подсили я съдържанието на грамата му, която съвпадна със съобщението от „братовчедите“, че Дрейк Ко е отменил всички свои светски и делови ангажименти и се е усамотил в дома си „Седемте порти“ на Хедлънд Роуд. От вана им за следене „братовчедите“ били успели да заснемат от много далечно разстояние в четвърт профил Ко, зареял поглед в морето изпод сплелите се клони на рододендроните в дъното на просторната му градина. Бетонната джонка не се виждала на снимката, но пък Ко си бил сложил килнатата барета.

— Не ти ли прилича на някой съвременен Гетсби, скъпи! — възкликнала въодушевено Кони Сакс, докато разглеждали снимката. — Застанал, мрачно загледан в проклетата светлина на края на дока или каквото там обичал да прави оня мухльо!

Когато два ча̀са по-късно ванът минал повторно оттам, заварили Ко в същата поза и не си направили труда да го снимат отново. Много по-значим обаче бил фактът, че Ко бил престанал тотално да ползва телефона — или поне онези линии, които „братовчедите“ подслушвали.

И Сам Колинс беше пратил рапорт — трети подред, но най-дългия от трите. Както винаги, в Цирка го получиха в специален плик, адресиран лично до Смайли; и както винаги, Смайли сподели съдържанието му единствено с Кони Сакс. А в мига, в който групата се канеше да поеме към лондонската аерогара, пристигна спешна депеша от Мартело в смисъл, че Тиу се бил върнал от Китай и понастоящем се съвещавал на четири очи с Ко на Хедлънд Роуд.

Но и тогава, а и след това — в спомените на Гуилъм — най-важната, но и най-притеснителна церемония бил проведения в ограничен състав в кабинета на Мартело в Анекса военен съвет, на който, по изключение, присъствал не само обичайният квинтет, тоест Мартело, двамата му мълчаливи помощници, Смайли и Гуилъм, но и Лейкон и Сол Ендърби, които, за отбелязване, пристигнали с един и същ служебен автомобил. Целта на церемонията, осъществена по инициатива на Смайли, била формалното предаване на ключовете: Мартело щял да бъде поставен изцяло в течение по случая „Делфин“, включително и за онази най-съществена подробност — съществуването на Нелсън. Изобщо предстояло Мартело да бъде издигнат до ранга на пълноценен съдружник в предприятието — с няколко дребни премълчавания, които щяха да станат ясни едва впоследствие.

Гуилъм така и не разбрал как точно успели тогава Лейкон и Ендърби да се намърдат на събитието, а пък и Смайли се оказал, по разбираеми причини, не особено словоохотлив по въпроса. Но Ендърби обявил самодоволно, че се явил „в името на добрия ред и военната дисциплина“. Лейкон изглеждал по-блед и надменен от всякога. На Гуилъм определено му се сторило, че двамата са замислили нещо; а впечатлението му съвсем се засилило, като забелязал, че Ендърби и Мартело водят помежду си някаква своя игра. Изобщо тия двамата така се правели, че не се познават, че напомняли на Гуилъм среща между двама тайно влюбени, засекли се случайно на закуска в нечий селски дом — ситуация, в каквато самият Гуилъм нерядко се бил озовавал.

Нещата били форсирани от мащаба на случая, пояснил по някое време Ендърби. Случаят дотолкова се бил разраснал, че според него дошло време да бъдат посветени в него и няколко души от правителството. После, по друго време, се беше оправдал и с нарастващото влияние на лобистите от Колониал Офис. Уилбрахъм се бил разсмърдял с всичка сила пред Министерството на финансите.

— Добре, запознахме се с подробностите — рекъл Ендърби, след като Смайли приключил пространното си резюме, а похвалите от Мартело били посрещнати едва ли не с бурни овации. — Оттук произтича и първият въпрос, Джордж: чий пръст е на спусъка? — С този си въпрос Ендърби на практика завзел центъра на вниманието, както поначало ставало на всички посещавани от него съвещания. — Кой ще командва, кой и кога да действа? Ти ли, Джордж? И оттук насетне ли? Да, признавам, че ти се справи идеално с планирането, но да не забравяме, че тежката артилерия си остава в ръцете на добрия стар Марти, не е ли така?

В този момент Мартело бил сполетян от нов пристъп на глухота, така че само сияел над всички тези великолепни и прекрасни британци, с които имал удоволствието да си сътрудничи, оставяйки Ендърби да върти в негова полза томахавката.

— Интересува ме ти, Марти, как гледаш на въпроса? — упорствал Ендърби, все едно си нямал понятие; сякаш никога не бил ходил на риба с Мартело, нито го бил канил на разточителни вечери, за да обсъждат изключително тайни теми след часовете.

И Гуилъм изпитал в същия миг някакво особено просветление, макар впоследствие да се риташе по задника затова, че не му отдал полагащото му се значение. Мартело вече знаел. Правел се на смаян от откровенията за Нелсън, но те всъщност изобщо не били откровения, ами чисто и просто повторение на информация, която той и мълчаливите му служители предварително притежавали. Точно това прочел Гуилъм по бледите им вдървени физиономии и нищо непропускащи очи. Прочел го и в неискреността на Мартело. Мартело вече знаел.

— Ммм, технически погледнато, Сол, операцията продължава да се ръководи от Джордж — предано напомнил Мартело на Ендърби в отговор на зададения му въпрос, но успял все пак да придаде необходимия фалц с „технически“, че да хвърли сянката на съмнение върху останалата му част. — Джордж остава на капитанския мостик, Сол. От нас се иска единствено да вършим огнярската работа.

Ендърби предложил на зрителите нещастна физиономия и пъхнал кибритена клечка между зъбите си.

— А на теб как ти пасва всичко това, Джордж? Ти доволен ли си от ставащото? Да оставиш Марти да осигурява там прикритието, квартирите, съобщенията, целия реквизит с плащовете и кинжалите, наблюденията, преследванията из цял Хонконг и прочее, а ти само да нареждаш какво да правят? Мен ако ме питаш, то е все едно да се издокараш в нечий чужд фрак.

Според Гуилъм, Смайли проявил достатъчна твърдост в защита на своята позиция, но се ангажирал в излишна степен със самия въпрос, без да отдаде достатъчно значимост на признаците на тънко завоалиран сговор.

— Ни най-малко — отвърнал Смайли. — Между нас двамата с Мартело съществува ясно споразумение. На върха на атаката ще сме ние. А каквато подкрепа ни е необходима, ще я предоставя Мартело. Накрая делим по равно резултата. Тоест американците ще получат дивидентите от своята инвестиция при самото споделяне на постигнатото. Но отговорността да се сдобием с търсения резултат си остава у нас. — И за завършек изложил следния мощен аргумент: — Както, разбира се, е уточнено отдавна в разменената помежду ни официална кореспонденция.

Ендърби изгледал остро Лейкон.

— Оливър, ти беше обещал да ми пратиш тази преписка. Какво стана с нея?

Лейкон килнал пипонестата си глава и пуснал неадресирана печална усмивка.

— Сигурно е някъде из дебрите на твоята служба, Сол.

При което Ендърби изпробвал нов подход.

— Да разбирам ли, че вие двамата разчитате споразумението ви да е приложимо спрямо всякакви евентуалности? Като например при осигуряването на явочните квартири и прочее? Или при „заравянето на трупа“, така да се каже?

Смайли пак имал готов отговор:

— От административно-стопанския ни отдел вече са наели селска къща и в момента я оборудват за бъдещите й обитатели — заявил, без да му мигне окото.

Ендърби извадил мократа кибритена клечка от устата си, счупил я и я пуснал в пепелника.

— Можех да ви преотстъпя моята вила, ако ми бяхте казали — измърморил разсеяно. — Куп стаи. Никакви посетители. Обслужващ персонал. Всичко, което може да ви потрябва. — Но оттам се върнал към въпроса, който силно го тревожел: — Добре. Отговорете ми тогава на следния казус. Вашият човек се панира и хуква да се крие из уличките на Хонконг. Кой от двама ви ще предостави хората си за играта на стражари и апаши, за да го хванете, питам?

„Не му отговаряй! — замолил се наум Гуилъм. — Изобщо не е негова работа да рови из тези неща! Кажи му да върви на майната си!“

Макар и сполучлив, отговорът на Смайли не съдържал онзи плам, на който Гуилъм се надявал.

— Е, хипотези на този свят колкото щеш — подхвърлил благо. — Предполагам, че във всякакви такива обстоятелства се допуска двамата с Мартело да се допитаме един до друг и да предприемем най-удачното и за двете страни действие.

— Ние с Джордж сме се сработили прекрасно, Сол — обявил щедро Мартело. — Можеш да разчиташ на нас.

— Имам предвид, Джордж — подновил акцията си през нова кибритена клечка Ендърби, — че ще е много по-фино и далеч по-безопасно, ако поверим всичко в ръцете на янките. И ако случайно хората на Марти се провалят, ще е достатъчно да поднесат извиненията си на губернатора, да изпратят двама-трима души в заслужен отдих и да обещаят повече да не правят така. Поначало от тях хората и не очакват друго. Едно от предимствата на това да се ползваш със срамна репутация, нали, Марти? Никой не би се изненадал от това, че си опънал прислужницата.

— Ама и ти ги ръсиш едни, Сол — разсмял се буйно Мартело, оценявайки прославеното английско чувство за хумор.

— Много по-сложно ще е, ако ние сме в ролята на провинилите се момчета — продължил Ендърби. — И по-конкретно — ти, Джордж. При сегашната постановка на нещата губернаторът направо ще те отвее от поста ти. Уилбрахъм отсега рони сълзи по бюрото му.

При проявяваната от Смайли завеяна неотстъпчивост било изключено да постигнат какъвто и да било напредък, при което Ендърби се оттеглил временно и оставил другите да обсъждат „мръвката и картофите“, както Мартело обичал да нарича способите за действие. Но преди да приключат, Ендърби опитал за последно да отнеме на Смайли първенствуващата му роля, връщайки се повторно на въпроса за ефикасната обработка и последваща грижа за улова.

— Кой ще ръководи разпитите му и прочее, Джордж? Нима продължаваш да разчиташ на онова смешно йезуитче с префърцуненото име?

— Ди Салис ще отговаря за китайските аспекти на разпита, а съветската ни секция — за руските.

— Сакатата университетска преподавателка ли имаш предвид, Джордж? Онази, дето Бил уволни заради пиенето ли?

— Тъкмо те двамата докараха разработката до сегашното й положение — отбелязал Смайли.

Мартело моментално се възползвал от така създалия се пробив.

— Е, стига вече, Джордж! Абсолютно не съм съгласен! Не, сър, в никакъв случай! Сол, Оливър, държа да отбележа пред вас, че смятам операция „Делфин“ във всичките й аспекти, Сол, за лична заслуга на Джордж и на никой друг!

И след бурни всеобщи аплодисменти за милия им приятел Джордж британската група се отправила към Кеймбридж Съркъс.

— „Барут, държавна измяна и заговор!“ — възмущавал се Гуилъм, цитирайки старото детско стихче за Гай Фокс. — Кое кара Ендърби да те предаде така долно? И какви бяха тия глупави оправдания с изгубилото се писмо?

— Да — промълвил след дълга пауза Смайли, но много дистанцирано. — Наистина са се отнесли безотговорно. Аз, доколкото си спомням, бях наредил да им се изпрати един екземпляр. Без подписи, на ръка, само за сведение. А Ендърби направо беше като в небрано лозе. Питър, ще бъдеш ли така добър да провериш при „мамчетата“ какво е станало?

Споменаването на писмото по повод сключеното споразумение — „меморандума за постигнатата договореност“, както го наричал Лейкон — пробудило наново най-кошмарните опасения на Гуилъм. Сетил се колко глупаво постъпил, като помолил Сам Колинс да им предаде писмото, а той, според Фон, се възползвал от повода, за да прекара повече от час на четири очи с Мартело. Спомнил си и как мярнал Сам Колинс в преддверието на Лейконовия кабинет, изпълняващ ролята на загадъчен изповедник както на Лейкон, така и на Ендърби, и как се умилквал по коридорите на властта като проклет чеширски котарак. Сетил се и за навика на Ендърби да играе табла „на вързано“ за много големи залози и докато се мъчел да разкрие конспирацията дори допуснал възможността Ендърби да е клиент на клуба на Сам Колинс. Но много бързо се отрекъл от това свое подозрение, тъй като му се сторило абсурдно. По някаква ирония на съдбата обаче то впоследствие се оказало съвсем вярно. А на всичко отгоре си спомнил и за мимолетното си чувство — породено единствено от физиономиите на тримата американци, поради което също толкова бързо отхвърлено, — че са знаели предварително онова, което Смайли бил дошъл да им съобщи.

Гуилъм така и не могъл да се отърси от мисълта, че Сам Колинс е призракът, появил се на пира през въпросната сутрин, и докато се качвал на самолета от лондонската аерогара, изтощен от дълготрайното и енергично сбогуване с Моли, видял същия този призрак да му се хили през дима на сатанинската си кафява цигара.

Полетът минал спокойно, с едно изключение. Пътували тримата и Гуилъм бил успял да спечели малка битка в непрекъснатата си война с Фон. През трупа на административно-стопанския отдел уредил той и Смайли да летят в първа класа, а „бавачката“ Фон настанили на първия ред до пътеката в икономичната класа, буза до буза с охранителите на авиолинията, които проспали почти целия полет, докато Фон се цупел. За щастие, въобще не станало дума с тях да лети и Мартело с мълчаливите му сътрудници, тъй като Смайли поначало бил категорично против подобен вариант. Така или иначе, Мартело предприел пътуването в западна посока, спирайки се за инструктаж в Лангли и продължавайки оттам през Хонолулу и Токио, за да смогне да ги посрещне при пристигането им в Хонконг.

По ирония на съдбата, заминаването им било ознаменувано и с неволна забележка под линия: в оставено специално за Джери дълго писмо, което трябвало да му бъде връчено при завръщането му в Цирка, Смайли го поздравявал саморъчно за първокласното му изпълнение на задачата. Вторият екземпляр, под индиго, и досега фигурира в досието на Джери, тъй като никому не е дошло наум да го махне оттам. Смайли изрично споменава „непоколебимата преданост“ на Джери, с която бил „увековечил двайсет и повече годишната си служба“. И включва по-нататък и апокрифно послание от Ан, „която заедно с мен ти пожелава не по-малко успешна кариера и в областта на литературата“. Финалът представлява доста неумел реверанс, в който Смайли подчертава, че „една от привилегиите в нашата работа е възможността да работим с такива прекрасни колеги. Уверявам те, че ти си точно такъв в очите на всеки един от нас“.

* * *

Определени хора и до ден-днешен настояват да знаят как така още преди заминаването им до Цирка не е стигнало тревожно запитване по повод местонахождението на Джери. Както и да го гледа човек, той вече бил закъснял с няколко дни. И както винаги, се стремят да олепят Смайли, въпреки пълната липса на улики Циркът да е проявил недоглеждане. За предаването на последния рапорт на Джери от военновъздушната база в Североизточен Тайланд „братовчедите“ осигурили чисто трасе чрез Банкок пряко до лондонския Анекс. Но това се отнасяло само за една грама от и един отговор до Джери, без възможност за последваща грама.

Съответно оплакването на американците, че Джери бил изчезнал, било насочено първо по мрежата на военните към Банкок, оттам — до „братовчедите“ в Хонконг по тяхната мрежа (тъй като Хонконг бил отбелязан като единствения възможен получател на всички материали, обозначени като свързани с операцията „Делфин“), и едва тогава, с отметката „Текущи сведения“, било препратено от Хонконг до Лондон, където се помотало в някоя и друга кутия за входяща поща от имитация на палисандрово дърво, докато по някое време някой не осъзнал значимостта му. Освен всичко друго, следва да се отбележи, че апатичният майор Мастърс поначало почти не бил обърнал внимание на „неявяването“, както сам се изразил впоследствие, „на някакъв си пътуващ английски педераст“. Грамата му завършвала с израза „ПРЕДПОЛАГАМ ПО ИЗВЕСТНИ ЗА ВАС ПРИЧИНИ“. Майор Мастърс живее понастоящем в град Норман, в щата Оклахома, където притежава малък автосервиз.

В административно-стопанския отдел също не видели повод за паника — или поне така твърдят и до ден-днешен. Изпратената до Джери заповед гласяла, че с пристигането му в Банкок следвало да излети за Лондон с която и да било авиокомпания, която приемела кредитната му карта. Не се упоменавала нито конкретна дата, нито конкретна авиолиния. Напротив, идеята била да го оставели с развързани ръце. Затова и решили, че вероятно е спрял някъде попътно да се поразтовари. Много прибиращи се оперативни агенти постъпвали по този начин, а досието на Джери изрично упоменавало, че бил ненаситен в сексуално отношение. Продължили да държат под око пътническите манифести на авиолиниите и запазили за всеки случай на негово име две седмици в Сарат за церемонията по свестяване и рециклиране, но постепенно вниманието им се пренесло към далеч по-спешната задача по обзавеждането на явочната квартира по операция „Делфин“.

Изборът им паднал върху кокетна, доста усамотена бивша мелница, независимо че се намирала в Меърсфийлд — оживено градче в графство Съсекс, обитавано предимно от лондонски служители, — и редовно си намирали повод да се отбиват дотам през седмицата. В нея, освен Ди Салис и значителна част от китайския му архив, следвало да се нанесе и малка армия от преводачи и дешифровчици, да не говорим за техници, охранители и владеещ китайския език лекар. Не минало много време и жителите на Меърсфийлд започнали да се оплакват масово и шумно в полицията от ненадейния наплив на японци. В местния вестник излязла дописка, че са гастролираща трупа за народни танци. Изтичането на тази конкретна информация било организирано, разбира се, от административно-стопанския отдел.

* * *

Джери нямало какво да прибира от хотела си — да не говорим, че и хотел нямал, — но изчислил, че разполага с цял час, ако не и с два, да се омете. Не се и съмнявал, че американците имат телефонна връзка с всички части на града и че, стига да поискали от Лондон, майор Мастърс щял с безкрайна лекота да разтръби името и описанието на Джери като американски дезертьор, придвижващ се с фалшив чуждестранен паспорт. Затова от портала насочил таксито към южния край на града, там поизчакал, наел друго такси и с него се отправил директно на север.

Правото шосе навлизало непрестанно във влажната мъгла, която се стелела над оризищата. От радиото напевни женски тайландски гласове рецитирали бавно нещо като безкрайни детски стихчета. Минали покрай американска подслушвателна база — кръгла мрежова инсталация с диаметър към четиристотин метра, плаваща в мъглата и известна на местните жители като „Слонската клетка“. Периметърът й бил маркиран с гигантски губерки, а в средата, опасана от гъсти метални паяжини, блестяла единствена светлина, излизаща сякаш от преизподнята и предизвестяваща бъдеща война. Чувал бил, че там се трудели хиляда и двеста езикови специалисти, но сега не се мяркала жива душа.

Нуждаел се от време и в случая си разрешил повече от седмица. Дори в сегашните обстоятелства му трябвало поне толкова, за да се мобилизира, тъй като по душа Джери беше воин и ако не беше съгласен с нещо, гледаше да изчезне по-надалеч. „В началото бе делото“, цитирал му бил редовно Смайли някакъв немски поет, колчем го обземело онова негово настроение на провалил се свещеник. А тази максима се била превърнала за Джери в стожер на несложния му мироглед: „Какво мисли човек си е лично негова работа. Важното е какво върши“.

Стигнал до Меконг рано вечерта, избрал си село и посветил следващите два-три дни на лениви разходки нагоре-надолу по брега на реката. Мъкнел сака си през рамо и подритвал пред себе си с върха на обувката от еленова кожа празен кен от кока-кола. Отвъд реката, зад кафявите, приличащи на мравуняци планини, минавала „пътеката Хо Ши Мин“^[1]. Точно от сегашното си място бил наблюдавал навремето как пет километра по-навътре, в централната част на Лаос, небето се изпразнило и пламнало при атака от американските бомбардировачи B-52, как земята под нозете му се разтресла и осъзнал — в действителност бил изживял за миг — усещането какво е да се намираш по средата на такова събитие.

И още същата нощ Джери Уестърби успял да „събори стените“, както се бил изразил на шега преди време — горе-долу в съответствие с предсказанията на административно-стопанския отдел, макар и не в предполаганите от отдела обстоятелства. Избрал си крайбрежен бар, в който от древният джубокс се леели някогашни шлагери, и започнал да се налива всяка вечер до забрава със закупен на черно от американските бази скоч, да следва по неосветеното стълбище едно кикотещо се момиче подир друго до мизерната му стаичка, в която по някое време успявал да заспи и да прекара там нощта.

Сутрин се събуждал внезапно, с избистрен мозък, от врясъците на петлите и дрънченето на речния трафик и си налагал да разсъждава дълго и благосклонно за своя приятел и наставник Джордж Смайли. Това било чисто волево усилие, равносилно едва ли не на акт на коленопреклонност. Действителната му цел била просто да си припомни устоите на своето символ верую, а до този момент неговото символ верую се беше свеждало до стария Джордж. В Сарат гледат доста светски и с разбиране на подбудите, които карат някого да стане оперативен агент, но категорично не понасят фанатика с пламнал поглед, който през скърцащи зъби се кълне, че „мрази комунизма“. „Щом чак толкова го мрази, смятат, най-вероятно вече е почти влюбен в него.“ Но най-много харесват онова, което Джери не само притежаваше, а буквално олицетворяваше: свойството у човека да не глаголства, а наистина да обича службата и да съзнава — макар Господ да го опази, ако се бие в гърдите по този повод, — че правдата е на наша страна. И тъй като „наша“ поначало е гъвкаво понятие, за Джери то се свеждало само и единствено до Джордж.

Старият Джордж. Супер. Добро утро.

Представял си го точно такъв, какъвто най обичал да си го спомня — при запознанството им в Сарат скоро след края на войната. Джери бил все още лейтенант от армията, срокът на службата му изтичал, Оксфорд го очаквал и му било писнало от скука. Курсът, на който го пратили, бил за запасняци от Лондон: хора, които били вършили някоя и друга шашма за Цирка, без да били регистрирани официално по щата, и които сега минавали подготовка преди зачисляването им към запаса. Джери вече бил кандидатствал за щатна длъжност, но кадровиците на Цирка не го одобрили, което ни най-малко не подобрявало настроението му.

Така че при появата на очилатия Смайли с клатушкаща се походка и в дебелия балтон в отопляваната с керосин барака за лекциите Джери изпъшкал мощно наум и се подготвил за поредните изпълнени със скука петдесет мудни минути — вероятно посветени на избирането на места за тайници и последвани от нещо като таен излет с цел намиране на изкорубени дървета из гробищата на съседното градче Рикмънсуърд. В началото се състояла малка комедия: един от асистентите се заел да смъква височината на катедрата, че да може Джордж да наднича над нея. В крайна сметка му се наложило да застане с леко наранено самочувствие отстрани до нея и да обяви темата на предстоящата си лекция: „Проблеми при поддържането на агентурна мрежа на вражеска територия“. И на Джери постепенно му се изяснило, че човекът не четял от някакъв си там учебник, ами говорел от личен опит: че този ситно примигващ и приличащ на бухал мижав педант със свенливия извинителен тон се бил пекъл цели три години на тих огън в някакво проклето немско градче, държейки в ръцете си нишките на крайно важна разузнавателна мрежа и очаквайки ритника, който ще разбие вратата му, или удара с ръкохватката на пистолета през лицето му, явяващ се увод към удоволствията на разпитите.

В края на часа Смайли пожелал да го види насаме. Срещнали се в ъгъла на безлюден бар, пред еленовите рога и окаченото под тях табло за дартс.

— Най-искрено съжалявам, че не ви взехме — казал Смайли. — Според мен идеята ни е, че първо трябва да прекарате още малко време навън. — С което системата му намеквала, че бил все още недостатъчно съзрял. И чак сега Джери се усетил, че Смайли бил сред неговорещите членове на подборната комисия, която отхвърлила кандидатурата му. — Надявам се да променят начина си на мислене, след като се дипломирате и постигнете известен напредък на друго поприще. Но на всяка цена поддържайте връзка с нас.

След което старият Джордж винаги успявал да се появи в най-важните моменти. Без нито веднъж да му проличи, че се е изненадал или е изгубил търпение, старият Джордж успявал така решително да пренареди живота на Джери, че в един момент той се оказал собственост на Цирка. Когато рухнала бащината му империя, не друг, а Джордж чакал с протегнати ръце да го задържи да не падне. Когато браковете му рухвали, пак не друг, а Джордж го утешавал по цели нощи и му помагал да запази разсъдъка си.

— Винаги съм бил благодарен на службата ни за това, че ми предостави възможността да се отплатя — споменал му навремето Смайли. — Убеден съм, че всеки от нас е длъжен да изпита това усещане. Според мен не бива да се страхуваме от… своята преданост. Много ли старомодно звуча?

— Ти си този, който командва, а аз само марширувам — отвърнал му тогава Джери. — Кажи ми какви ходове да предприема и ще ти ги изпълня.

Все още разполагал с известно време. По този въпрос поне нямал съмнения. С влак до Банкок, оттам — със самолета у дома и най-много да му издърпат ухото за няколкодневната самоотлъчка. „У дома — повторил си наум. — Това вече е проблем. Кое всъщност ми е «у дома»? Тоскана с безкрайната празнота на хълма в отсъствието на сиротата ли? Или у старата Пет — извинявай за счупената чаена чашка? Или при милия стар Стъбси, назначен на важната длъжност «бюрократ, завеждащ нанизването на материалите на шилото»? Или в Цирка? «Според нас най ще ви подхожда банковата секция.» Или (само това му оставаше) у дома в Сарат, на преподавателска длъжност, натоварен с мисията да завоюва сърцата и умовете на новопостъпилите, докато самият той пътува храбро всеки ден от мезонета си в Уотфърд?“

На третата или четвъртата сутрин се пробудил много рано. Зората тъкмо почвала да оцветява реката първо в червено, после в оранжево, а накрая — в кафяво. В калта се въргаляло семейство водни биволи с дрънчащи звънци. Посред реката три сампана били опънали дълъг, сложен трал. Чул съскане и видял как мрежата се огънала, преди да се изсипе като зрънца от градушка върху водата.

„Но аз съм тук не поради липсата на бъдеще — минало му през ум. — А поради липсата на настояще. «У дома» отиваш, когато изгубиш всичките си домове. Което ме връща пак на въпроса за Лизи. Тежък въпрос. Я по-добре да го оставя да почака. И да взема да закуся нещо.“

Седнал на балкона от тиково дърво, Джери предъвквал яйцата с ориз и си спомнял как Джордж му съобщил вестта за Хейдън: в бара „Ел Вино“ на Флийт Стрийт посред дъждовен ден. Джери така и не бил способен да мрази някого за дълго, поради което се чудел какво точно да каже, след като претръпнал от първоначалния шок:

— Е, да плачем сега е като след дъжд качулка, нали, друже? Но и не бива да напуснем кораба и да го оставим да го владеят плъховете, нали? Борбата продължава, няма друг начин.

И Смайли бил изразил пълното си съгласие с тази му мисъл: наистина нямало друг начин, освен да продължат борбата, да изразят благодарността си за предоставената им възможност да се отплатят. Джери дори намирал своего рода утеха във факта, че Бил се оказал част от отбора им. Самият той в нито един момент не се усъмнил сериозно в смътната идея, че страната им е в състояние на необратим упадък, а още по-малко пък в мисълта, че за това нейно състояние вината се носела изцяло от класата, към която и самият той принадлежал. „Ние сме тези, които сътвориха Бил — гласяла гледната му точка, — така че именно ние сме длъжни да поемем основния удар от предателството му.“ Да се отплатим, плащайки. Точно това бил имал предвид и старият Джордж.

Продължил да се размотава покрай реката, да вдишва волния топъл въздух и да мята плоски камъчета, които да подскачат по повърхността й.

Лизи не му излизала от акъла: „Лизи Уърдингтън — своенравната бежанка от предградията. Ученичката и боксовата круша на Рикардо. По-голямата сестра, вдъхновителката и непостижимата курва на Чарли Маршал. Затворената в клетка птичка на Дрейк Ко. И моята събеседничка по време на вечерята ни, продължила цели четири часа. Но пак питам, на Сам Колинс каква точно се е падала? Спрямо мистър Мелън — «гадния англичанин, уж търговец», за когото според Чарли Маршал работила преди осемнайсет месеца, се явявала куриер по хонконгския голям хероинов път. Но явно и нещо повече. Понеже на някой етап Сам позаголил леко глезена си и я подлъгал, че всъщност действа за благото на Нейно Величество и на родината — радостна вест, която Лизи моментално споделила със своя боготворящ я приятелски кръг. Което пък вбесило Сам и той се отървал от нея като от прокажена. А това ще рече, че Сам е искал да я използва за примамка — нещо като стажант-провокатор“. В определено отношение Джери намирал нещо изключително забавно в цялата тази история, понеже Сам имаше репутацията на ас в разузнаването, докато Лизи Уърдингтън спокойно можела да гастролира в Сарат в ролята на първообраз на „жена, каквато в никакъв случай не бива да вербувате, докато е жива и диша“.

По-малко забавен обаче бил въпросът каква се падала тя в момента на Сам Колинс? Кое го карало да я дебне из сенките като някакъв търпелив убиец с мрачна стоманена усмивка на лицето. Точно този въпрос силно тревожел Джери. Дори ако трябва да сме по-точни, той буквално се бил вманиачил в това отношение. Очевидно било, че не желаел да стане свидетел на поредното изчезване на Лизи. Защото, щом напуснела тя леглото на Ко, неминуемо следвало да се озове в онова на Джери. Истината е, че от известно време — откакто се били запознали, по-точно — той периодически се питал колко ли здравословно щял да се отрази на Лизи освежителният тоскански въздух. И при все че изобщо си нямал представа нито как, нито защо Сам Колинс се бил озовал в Хонконг, нито какви били намеренията на Цирка като цяло спрямо Дрейк Ко, у него се било заформило възможно най-силното убеждение — и точно там била същината на проблема, — че ако точно сега хукнел към Лондон, нямало да отнесе Лизи със себе си на белия си кон, ами щял да я остави, седнала върху едно ужасно голямо буре с барут.

А такъв изход той категорично не бил готов да приеме. В миналото оставял куп подобни проблеми в ръцете на началниците. Но сега не било „миналото“. Този път, както вече му ставало ясно, музиката се поръчвала от „братовчедите“ и макар Джери да нямал нищо конкретно против тях, от самото им отсъствие играта загрубявала. Така че всякакви там смътни представи, каквито имал за притежаваната от Джордж човечност, в случая не играели.

Освен това Лизи никак не му била безразлична. Ни най-малко. Напротив, чувствата му се отличавали с пределна яснота. Страдал заради нея въпреки всичките й недостатъци. Тя била точно от онзи тип неудачници, по които той най-много си падал, и тъкмо затова я обичал. Уточнил бил всичко в ума си, теглил бил чертата и резултатът, след няколкодневното щракане с топчетата на сметалото, се бил превърнал в негово крайно и неотменимо решение. Решение, което донякъде го ужасявало, но в същото време го и радвало.

„Джери Уестърби — говорел си наум. — Присъствал си на собственото си раждане. Бил си на няколкото си сватби и на част от разводите си и със сигурност ще присъстваш и на своето погребение. Нашето дълбоко обмислено мнение е, че е крайно време да се явиш и за други ключови моменти в твоята биография.“

Качил се в автобус на няколко километра нагоре срещу течението на реката, където пак се отдал на разходки, на разкарване с велорикши, киснене по баровете и секс с разни момичета, макар мисълта му все да била в Лизи. Ханът, в който отседнал, бил пълен с деца и една сутрин със събуждането си установил, че две от тях били приседнали на ръба на леглото му и се дивели и кикотели при вида на провисналите от матрака невероятно дълги негови чуждоземни крака. „Защо ли пък да не остана тук?“, минало му през ум. Но вече му било съвсем ясно, че се самозаблуждава; че на всяка цена трябвало да се върне и да й направи предложение, пък ако ще в отговор да получел торта в лицето си. Правел хартиени самолетчета и ги пускал от балкона си, а децата пляскали с ръце и танцували, докато ги гледали как отлитат.

* * *

Уговорил се с лодкар и надвечер минал през реката във Виентян, спестявайки си формалностите на паспортна проверка. На сутринта, пак без каквито и да било формалности, успял да се спазари да го качат на извънреден полет на дъглас DC-8, принадлежащ на лаоската национална авиолиния „Роял Еър Лао“, и с настъпването на следобеда се озовал във въздуха, стиснал в ръка чаша с превъзходно топло уиски и потънал във весел разговор с двама дружелюбни търговци на опиум. На летището ги посрещнал черен дъжд и автобус с непрозрачни от запрашване стъкла. Джери нямал нищо против. За пръв път, откакто се помнел, завръщането му в Хонконг имало нещо много общо с прибиране у дома.

Въпреки това решил да действа предпазливо в залата за пристигащите пътници. „Без фанфари — заръчал си. — В никакъв случай.“ Няколкодневната почивка се била отразила чудодейно на самообладанието му. Огледал се внимателно и вместо към паспортните гишета се отправил към мъжките тоалетни, където изчакал появата на голяма група японски туристи и хукнал да ги разпитва кой от тях говори английски. Отделил четирима от групата, показал им хонконгската си журналистическа карта и докато чакали на опашката за паспортна проверка, ги заотрупвал с въпроси с каква цел са дошли, какво възнамеряват да правят и с кого, записвал като луд в бележника си, после си избрал други четирима и повторил изпълнението. В същото време очаквал застъпването на новата смяна от полицейската охрана. Щом това станало в четири часа̀, моментално се отправил към вратата с надпис „Вход забранен“, която предварително си бил набелязал. Блъснал няколкократно по нея, докато му отворили, и тръгнал да излиза през нея.

— Къде, по дяволите, отивате? — попитал го възмутен полицейски инспектор с шотландски акцент.

— В редакцията на комикса, друже. Да си предам репортажа за дружелюбните японски гости.

И му показал журналистическата си карта.

— Минете през проклетите гишета, тогава, като всички останали.

— Де да беше толкова просто. Ама не си нося задграничния паспорт. Именно поради тази причина видният ваш колега ме пусна одеве да вляза оттук.

Само пет минути по-късно едрото тяло, нахаканият тон, несъмнено британската външност и завладяващата усмивка му осигурили място в заминаващ за града автобус. Преди да влезе в блока, се позабавил, но не видял нито един подозрителен човек, макар все пак да бил в Китай и да нямало никакви гаранции.

И както винаги, асансьорът се изпразнил при появата му. Докато се качвал, си тананикал мелодията от единствената плоча, притежавана от Копнеещия за смъртта хун, и си мечтаел за предстоящата гореща вана и чистото бельо. Пред вратата на апартамента изпитал мимолетна тревога, като видял падналите на пода миниатюрни дървени люспи, които бил оставил между вратата и рамката, но после се сетил, че бил дал ключа си на Люк, и се зарадвал при мисълта, че ще се видят отново. Още с отварянето на металната решетка против крадци доловил идващото отвътре равномерно тихо бръмчене, което вероятно било от климатик, но нямало как да е от скапания и безполезен уред на Копнеещия. „Сигурно оня проклет идиот Люк е забравил да изключи грамофона, и той кой знае колко е прегрял“, минало му през ум. Но после си рекъл: „Не съм прав да го коря. Може да е хладилникът“.

Отворил вратата и видял просналия се върху пода труп на Люк с отнесена от куршумите половина от черепа, по която гъмжали половината мухи в Хонконг; но докато затварял бързо вратата подир себе си, затиснал устата си с носна кърпа, единствената му мисъл била да се втурне в кухнята, да не би някой да се е скрил там. След което се върнал във всекидневната, отместил нозете на Люк и извадил плочката паркет, под която бил скрил своя забранен пистолет и фалшивите документи, и първо ги прибрал в джоба си и едва след това повърнал.

„Ама разбира се — минало му през ум. — Той, Рикардо, затова беше убеден, че конският репортер е мъртъв.“

„Добре дошъл в клуба на живите мъртъвци“, казал си и слязъл най-сетне на улицата, докато мъката и гневът бумтели в главата и очите му. „Нелсън Ко — мъртвецът, който управлява Китай. Рикардо — мъртвецът, който според Дрейк Ко може да живее, стига да се придържа към сенчестата страна на улицата. Конският репортер Джери Уестърби — и той тотално умрял, само дето оня тъп и зъл езичник, главорезът на Ко, смотаният мистър Тиу, се оказа толкова задръстен, че е застрелял по грешка друг кръглоок.“