Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (18)

17
Рикардо

В цялата тази история няма друг момент, в който Джордж Смайли да е командвал събитията на арената с равносилна на тогавашната му твърдост. Нервите в Цирка били опънати до скъсване. Проклетото еднообразие и изблиците на треска, от които в Сарат толкова им бяха повтаряли да се пазят, се били слели в едно. Ден, в който не постъпели конкретни сведения от Хонконг, се смятал за катастрофално изгубен. Дългата грама от Джери била разгледана най-старателно като под микроскоп и накрая била охарактеризирана като двусмислена, а по-късно — и като невротична.

Защо не притиснал по-сериозно Маршал? Защо не се позовал отново на съветската заплаха? Трябвало е да разпита най-безмилостно Чарли за златната жила; следвало е да продължи оттам, докъдето бил стигнал с Тиу. Нима е забравил, че главната му задача е да всее тревога и чак след това да търси информация? Да не говорим пък за вманиачеността му към тази негова нещастна дъщеря — боже милостиви, този човек не си ли дава сметка колко струва изпращането на всяка грама? (Удобно им било, изглежда, да се абстрахират от факта, че в случая разноските се поемали от „братовчедите“.) И какво искал да каже с това, че окончателно прекратявал всякакви контакти със служителите в британските посолства, които замествали отсъстващите резиденти на Цирка. Добре де, получила се е малка засечка при препредаването на грамата от „братовчедите“ до нашия човек. Но какво толкова, след като Джери е успял все пак да се добере до Чарли Маршал? От кога някакъв си оперативен агент си е присвоил правото да диктува на Лондон кое може и кое не? Кадровиците, с чието посредничество се осъществявала връзката, настоявали още в следващата грама до него да му бъдело отправено строго мъмрене.

Още по-жесток беше външният натиск, на който беше подложен Циркът. Фракцията на Уилбрахъм от Колониал Офис не беше стояла със скръстени ръце, поради което групата за надзор на разузнаването изведнъж се извърна на сто и осемдесет градуса и постанови, че в крайна сметка губернаторът на Хонконг следва да бъде уведомен за разработката, и то в най-скоро време. Из висшите кръгове стана дума да го привикали в Лондон под някакъв предлог. Паниката се беше разгоряла съвсем, след като Ко биде поканен за пореден път в резиденцията на губернатора, в случая — на неофициална вечеря от онези, на които се даваше възможност на влиятелни китайци да споделят разни свои възгледи извън протокола.

На тези щения се противопоставиха категорично Сол Ендърби и останалите хардлайнери: „Майната му на губернатора. Не ни трябва друго, освен пълноценно и незабавно сътрудничество с «братовчедите»!“. Джордж трябва още днес да отиде при Мартело, разправяше Ендърби, да изложи на масата всичко по случая и да помоли „братовчедите“ да поемат последната фаза от разработката. Да престане да си играе на жмичка по въпроса за Нелсън, да си признае, че не разполага с необходимите средства, да остави „братовчедите“ сами да пресметнат какви разузнавателни ползи се надяват да извлекат за себе си от случая и ако го приключат успешно, толкова по-добре: да се хвалят с успеха си пред целия Конгрес и да озадачат по този начин напълно всичките си врагове. Резултатът от този щедър и навременен жест — посред цялото фиаско, което изживяват в момента във Виетнам — ще е гарантираното ни дългогодишно нерушимо сътрудничество в областта на разузнаването — възглед, който май се нравеше на непредвидимия Лейкон. Попаднал сред такъв кръстосан огън, Смайли най-неочаквано се оказа човек с две напълно противоположни репутации: хората на Уилбрахъм го обвиняваха, че е противник на колониалното министерство и привърженик на американците, а хората на Ендърби му приписваха ултраконсервативни възгледи при уреждането на тези тъй важни контакти.

Самият Смайли се притеснявал много повече от собствените си впечатления, че до Мартело били стигнали по други пътища откъслечни сведения за зародилия се конфликт, от който Мартело щял най-безмилостно да се възползва. Източниците на Моли Мийкин например споменавали за разцъфтяващото на лично ниво взаимоотношение между Ендърби и Мартело, което до много малка степен се дължало на факта, че и на двамата децата посещавали френския лицей в Саут Кенсингтън. Двамата почнали да ходят заедно на риба през уикендите в Шотландия, където Ендърби имал имение на река. Самолетът бил от Мартело, излезе след време лафът, а рибата — от Ендърби. А поради своята откъснатост от действителността, Смайли научил горе-долу по същото време и нещо, което беше всеизвестно от самото начало и се предполагаше от всички, че го знае и той: най-новата, трета жена на Ендърби била американка, и то богата. Преди да се бракуват, се славела като солидна величина в светския живот във Вашингтон и сега повтаряла с известен успех ролята и в Лондон.

Но откъдето и да погледнеше човек, основната причина за всеобщото вълнение си оставаше една и съща: по отношение на Ко се беше възцарил пълен застой. А което беше още по-зле — усещаше се болезнен недостиг от оперативни разузнавателни данни. От известно време Смайли и Гуилъм се явяваха ежедневно в десет часа в Анекса и ежедневно си тръгваха с все по-малко удовлетворение. Както домашният телефон на Тиу, така и този на Лизи Уърдингтън бяха поставени на подслушване. Лентите се прослушваха на място и чак тогава се изпращаха по самолет до Лондон за подробна обработка. Джери беше провел разпита на Чарли Маршал в сряда. И още не дошъл петъкът, Чарли се беше свестил достатъчно от изпитанието, че да позвъни на Тиу от Банкок и да му се изповяда от дън душа. Но Тиу издържа не повече от трийсет секунди, преди да го прекъсне с нареждането „Веднага влез във връзка с Хари“, което хвърли всички в пълен смут: никой нямаше представа кой може да е този Хари.

В събота се породи драма: подслушващите домашния телефон на Ко докладваха, че бил отменил редовната си неделна среща с мистър Арпего на игрището за голф, под предлог че имал неотложна делова среща. Най-после! Дългоочакваният пробив! Със съгласието на Смайли на следващия ден „братовчедите“ в Хонконг засякоха с подвижна пеленгаторна станция, две леки коли и мотоциклет хонда ролс-ройса на Ко още при влизането му в града. Каква ли ще е тази тайна мисия на Ко в пет и половина сутринта в неделя, заради която се е отказал от редовния си неделен голф? Отговорът се оказа астрологът на Ко — достолепен възрастен мъж от Шантоу, базиран в занемарен духовен храм в една от преките на Холивуд Роуд. Ко прекарал при него повече от час, преди да се прибере у дома си, а насоченият микрофон, който ревностен юноша от една от пеленгаторните станции на „братовчедите“ беше държал през цялото време плътно ориентиран към прозореца на храма, успял да запише единствено (ако не се смята шумът от уличното движение) кудкудяканията откъм кокошарника на стареца. В Цирка съответно привикаха незабавно Ди Салис. Какво може да търси толкова рано сутрин — още в шест — човек, особено пък ако е милионер, при някакъв си гледач?

Ди Салис намери неосведомеността им за изключително забавна и от удоволствие започна да навива коса около пръста си. Високопоставен човек от ранга на Ко щял да настоява на всяка цена да е първия клиент за деня, докато мозъкът на ясновидеца бил все още бистър и най-способен да приеме внушенията на духовете.

Последваха пет седмици, през които не се случи нищо. Абсолютно нищо. Следенето на кореспонденцията и телефоните произвеждаше тонове несмилаем суров материал, който след филтрирането му не съдържаше нито една разузнавателна следа. В същото време приближаваше неумолимо определеният произволно от Управлението за борба е наркотиците срок, след който Ко щеше да стане всеобща плячка за всеки, стига да можеха да го уличат в конкретно престъпление.

Смайли обаче успяваше да запази пълно присъствие на духа. Избягваше да приема упреци по отношение на воденето на разработката както спрямо себе си, така и по адрес на Джери. Вече успели да раздрусат дървото, твърдеше, Дрейк Ко започнал да се паникьосва от уплаха и не след дълго всички щели да се убедят в правотата им. Отказваше също така да го пришпорват да направи някакъв драматичен жест към Мартело и се придържаше упорито към изредените в писмото му условия на сделката, копие от което беше вече внесено официално при Лейкон. В рамките на дадените му правомощия отказваше и да обсъжда каквито и да било оперативни подробности както с групата за надзор, така и лично с Ендърби, освен когато ставаше дума за протоколни изисквания и местни права. Идеално си даваше сметка, че всяка отстъпка в тази посока само ще предостави на невярващите нови боеприпаси, с които да го прострелят по време на полет.

Цели пет седмици се придържаше най-упорито към тази своя линия, докато на трийсет и шестия ден, било то благодарение на Божията намеса или на силите на логиката — и по-точно, на факта, че и Ко беше човек — Смайли биде възнаграден със значителна, макар и загадъчна утеха. Ко поел по морската шир. В компанията на Тиу и на неизвестен китаец, идентифициран впоследствие като първия капитан на флотилията му от джонки, Ко прекарал почти цели три дни да обикаля външните острови около Хонконг, прибирайки се само вечер на стъмване. Все още обаче не можело да се каже с точност на кои места ходили. Мартело предлагаше да ги проследят с периодически прелитащ над тях хеликоптер, но Смайли го отряза от раз. Статичните наблюдения от пристанището успяха да потвърдят единствено че всеки ден излизали и се връщали по различен маршрут. Докато на четвъртия ден яхтата им изобщо не се завърна.

Пълна паника. Къде е отишла? Господарите на Мартело в Лангли, Вирджиния, пощуряха окончателно и решиха, че Ко умишлено е навлязъл с „Адмирал Нелсън“ в китайски териториални води. И че като нищо е бил отвлечен. Повече нямало да го видят. При което поддалия се на всички тези внушения Ендърби взе че позвъни на Смайли и го заплаши, че „само ти ще си виновен, ако Ко цъфне в Пекин и почне да се оплаква от преследването, на което е бил подложен от страна на Сикрет Сървис. Стигна се дотам, че в продължение на цял един мъчителен ден и самият Смайли започнал тайно да се чуди дали наистина, в противоречие на всякаква логика, Ко не е отишъл при своя брат?

Добре че рано на следващата сутрин яхтата се завърнала най-спокойно в главното пристанище, сякаш току-що е финиширала в някоя регата, и от нея слязъл развеселеният Ко, следван по трапа от неговата красавица Лизе с блеснали като в реклама на шампоан коси.

И именно тази информация накарала Смайли — след безкраен размисъл, след ново подробно изучаване на досието на Ко, а и след напрегнато и сериозно обсъждане с Кони и Ди Салис — да вземе едновременно две решения или казано на картоиграчески език да заложи на останалите му последни две карти.

Първо: да нареди на Джери да пристъпи към «последния етап», тоест към среща с Рикардо. Смайли се надявал по този начин да поддържа напрежението върху Ко, като в същото време му предостави, ако се наложело, и окончателното доказателство, че нямал друг избор, освен да действа.

И второ: че било време в играта да «влезел» и Сам Колинс.

Това второ решение било взето след консултация на четири очи с Кони Сакс. За него не се споменава в основното досие на Джери, а само в тайно приложение, разсекретено едва след време с определени заличавания.

Но и най-великият шеф на разузнаване на света надали щял да включи в сметките си разложителния ефект на цялото това бавене и колебания. Едно е да го знаеш, че съществува — както несъмнено е съзнавал Смайли, който дори предприел две-три стъпки да го предотврати. Но да се ръководел от него, да му придадял еднакво значение с факторите на висшата политика, с които ежедневно го засипвали, щяло да е проява на пълна безотговорност. Всеки генерал е длъжен да се съобразява само с приоритетите си.

* * *

Не по-малко неоспорим е фактът, че за Джери не можело да се намери по-неподходящо място за бездействие от Сайгон. И колкото повече бездейни дни минавали, толкова повече в Цирка се питали дали да не го прехвърлят в друг, по-здравословен район от рода на Сингапур или Куала Лумпур, но от съображения за експедитивност и прикритие така и не го направили; плюс това, все се надявали, че от утре нещата току-виж потръгнали. Освен всичко друго, въпросът опирал и до личната му безопасност. За Хонконг и дума не можело да става, а Ко несъмнено упражнявал силно влияние както в Сингапур, така и в Банкок. А що се отнася до прикритието му — какво по-подходящо място от Сайгон, който всеки момент се готвел да падне?

Но така или иначе, на Джери му се паднало да води полусъществуване в полуград. В продължение на четири десетилетия, плюс-минус някоя и друга година, войната беше предоставяла основното препитание на Сайгон. Но изтеглянето на американците през 1973 г. причини икономическа криза, от която градът така и не успя да се възстанови до края на своето съществуване, така че дори дългоочакваното заключително действие с милиони участници се играеше пред доста обедняла публика. Джери извършил задължителните за прикритието му пътувания до самия фронт, но дори и тогава имал усещането, че гледа готов да бъде отложен заради падналия дъжд мач по крикет, в който всички състезатели си мислели единствено за предстоящото прибиране в подкрепителния пункт. От Цирка му били забранили да излиза от Сайгон, под предлог че можело да им потрябва да замине по спешност за другаде, но строгото придържане към заповедта щяло да изглежда абсурдно, затова решил да я пренебрегне. Хуан Лок беше еднообразен град във френски стил, създаден покрай каучуковите плантации, и се намираше на осемдесетина километра от Сайгон, където в момента минавал тактическия рубеж за защитниците на града. Но тукашната война беше коренно различна от онази в Пном Пен — с много повече техника и по-европейски виждания. За разлика от червените кхмери, които не разполагаха с бронетанкови сили, северновиетнамците притежаваха руски танкове и 130-милиметрови оръдия, които подреждаха по класическата руска схема, плътно едно до друго, сякаш се канеха да превземат Берлин под командването на маршал Жуков, и никой не смееше да гъкне, докато не се нацелеше и заредеше и последното оръдие. Заварил Хуан Лок съвсем обезлюден, включително и католическата му църква, в която бил останал сам-самин французинът свещеник.

— C’est terminé^[1] — казал съвсем простичко свещеникът. Южновиетнамците щели да постъпят както винаги: ще спрат настъплението, след което ще хукнат да бягат.

Пили заедно вино, загледани в празния площад.

Джери изпратил до редакцията репортаж, в който твърдял, че този път загниването е необратимо, а Стъбси го нанизал на шиша с лаконичната резолюция: Интересуват ме хората, а не пророците. Стъбс.

В Сайгон деца просяци продавали ненужни никому гирлянди цветя на стъпалата пред хотел «Каравел». Завърналият се Джери им дал пари и за да не ги поставя в неудобно положение, взел цветята им, след което ги пуснал в кошчето за боклук в стаята си. Когато седнал във фоайето, те почнали да чукат по витрината да му продадат вестника на американските военни «Старс енд Страйпс». В безлюдните барове, в които запивал, момичетата му се лепели отчаяни, сякаш виждали в него своя последен шанс преди неминуемия край. Единствено полицаите били във вихъра си. Стояли на всеки ъгъл по бели каски и снежнобели ръкавици, все едно чакали да пристигнат победоносните вражески колони, че да им дадат път. Минавали като монарси с белите си джипове покрай свилите се в подобията на птичи клетки по тротоарите бежанци.

Малко след като се завърнал в хотелската стая, му се обадил любимият му виетнамец Еркюл, когото най-умишлено се мъчел да избегне. Еркюл, както сам бил избрал да се нарича, бил противник на южновиетнамския режим и най-вече на президента Тхю, и си изкарвал кротко прехраната, предавайки на британските журналисти сведения за Виетконг със съмнителното оправдание, че англичаните така и така не участвали пряко във войната.

— Чувствам англичаните като мои приятели! — молел се той по телефона. — Измъкнете ме оттук! Снабдете ме с документи и с пари!

— Обърни се към американците — посъветвал го Джери и прекъснал надеждите му, като оставил слушалката.

Бюрото на Ройтерс, където Джери отишъл да изпрати яловия си репортаж, се било превърнало в паметник на незапомнени герои и възпятие на провала. Изпод стъклата върху бюрата гледали портретните снимки на рошави момчета, по стените висели прочути телекси, отхвърлени великолепни материали и мостри на редакторски бяс; във въздуха воняло на старо печатарско мастило и витаело онова английско усещане за заместител на истински дом «някъде в Англия», което олицетворява несподелената носталгия на всеки изпратен зад граница кореспондент. Току зад ъгъла имало туристическа агенция и впоследствие се установи, че по време на престоя си Джери на два пъти си е запазвал билет до Хонконг, но в часа на пътуването не се е явявал на летището. Оперативното обслужване му осигурявал най-старателно младият «братовчед» на име Пайк, който ползвал прикритието на служещ в информационна агенция и му носел периодически в хотела радиограми в жълти пликове, надписани за по-автентично «СПЕШНО. ПРЕСА». Съдържанието на грамите обаче си оставало едно и също: очакваме решение, стой на изчакване, очакваме решение. Прочел нещо от Форд Мадокс Форд и някакъв безкрайно отвратителен роман за стария Хонконг. Чел Грийн, Конрад и Т. Е. Лорънс, но заповедта така и не идвала. Артилерийският огън звучал най-страшно нощем и паниката била повсеместна, като чумна епидемия. В търсене не на пророци, а на хората, които интересували Стъбси, се отбил дори до американското посолство, където десет хиляди виетнамци блъскали по портите в желанието си да докажат американското си поданство. Пред очите му пристигнал южновиетнамски офицер, който скочил от джипа си и започнал да крещи на жените, да ги нарича курви и изменнички, избирайки, без изобщо да се усети, да стовари гнева си тъкмо върху група съпруги на американци, притежаващи в действителност американско гражданство.

И този свой репортаж изпратил Джери, и той съответно бил също отхвърлен от Стъбс, и това подкладило още повече депресията му. Само дни след това стратезите на Цирка станали жертва на страха. С напредването на силите на Виетконг и окончателното влошаване на положението в Сайгон изпратили нареждане на Джери да излети незабавно за Виентян и там да не си подава никъде носа до второ нареждане чрез «братовчедите». Джери заминал за там и наел стая в хотел «Констелейшън», в който навремето киснела Лизи, а това му дало възможност да пие в бара, в който и Лизи била обичала да пие, да разговаря от време на време със собственика Морис и да чака. Барът бил от бетон с дебелина шейсет сантиметра, така че при нужда можел да послужи като бомбоубежище или като огнева точка. В съседната полумрачна трапезария всяка вечер сядал стар колонист и се хранел и пиел с изискани маниери, затъкнал памучната салфетка под яката си. Джери сядал на друга маса и се зачитал. Трети вечерящ така и не се появил, но те двамата нито веднъж не си проговорили. По улиците слезлите наскоро от планините войници на Патет Лао се движели с маоистките си каскети и туники праведно по двойки, избягвайки да срещат погледите на девойките. Били окупирали всички вили, разположени по кръстовищата и по пътя до летището. И били вдигнали в дворовете им безупречни палатки, които надничали над зидовете на обраслите им градини.

— Ще устиска ли коалицията? — попитал Джери веднъж.

Събеседникът му Морис не пожелал да се ангажира политически.

— Каквото стане — това — отвърнал му на френски с театрален акцент и за утешителна награда му подарил химикалка с надпис «Löwenbräu»: Морис държал концесията за тази немска марка бира за цял Лаос и продажбите му се равнявали, според злите езици, на няколко бутилки годишно. Джери избягвал с цената на всичко да минава по улицата с представителството на «Индочартър», по същия начин, по който се въздържал да хвърли поне от любопитство око на бълхарника край града, където според показанията на Чарли Маршал пребивавала любовната им тройка — «менаж а троа». На въпроса му къде са китайците от града, Морис отвърнал, че напоследък били останали съвсем малко.

— Китайците не ги обичат особено — пояснил с нова усмивка и с глава посочил минаващите по тротоара войници на Патет Лао.

* * *

Все още неразгадана остава загадката с дешифровката на записаните телефонни разговори. Наистина ли Джери е звънял на Лизи от «Констелейшън», или не? И ако е звънял — да говори с нея ли е възнамерявал, или е искал само да чуе гласа й? И ако е възнамерявал да разговаря с нея, какво се е готвел да й каже? Или следва да тълкуваме самото действие на свързването по телефона в същата светлина като запазването на авиобилетите за отпътуване от Сайгон — като катарзис, който му е позволявал да не се потапя в действителността?

Едно поне е сигурно: нито на Смайли, нито на Кони или на когото и да било от останалите, които са имали възможността да прочетат дешифровките, може да се припише пропуск в изпълнението на техния дълг, тъй като съдържанието им е най-малкото двусмислено:

00,55 ч. (хонконгско време). Търсене от чуждестранен номер, лично до обекта. Глас на оператора. Обектът приема разговора, казва «ало» няколко пъти.

Оператор: Търсещата страна, говорете!

Обект: Ало? Ало?

Оператор: Търсещата страна, чувате ли ме? Говорете, ако обичате!

Обект: Ало? Лизе Уърд на телефона. Кой се обажда?

Разговорът е прекъснат от търсещата страна.

Никъде в този текст не се споменава, че търсещата страна се е намирала във Виентян, а освен всичко друго е съмнително, че Смайли го е чел, тъй като криптонимът му липсва в карето на получателите.

Но независимо от това дали търсенето по телефона е било извършено от Джери, или от друг човек, факт е, че на следващия ден той получава тъй дълго чаканата заповед за действие, донесена му от двама — не един, забележете — от «братовчедите». След безбройните и безкрайни седмици най-после идва краят на проклетата инертност — и то, както ще се окаже впоследствие, окончателният й край.

* * *

Джери изгубил целия си следобед по уреждането на визи и билети и още призори на следващия ден пресякъл реката Меконг и се озовал заедно със сака и пишещата си машина в североизточната част на Тайланд. Дългият дървен ферибот бил фрашкан със селяни и квичащи прасета. На скованата от летви будка, откъдето контролирали преминаванията през реката, поел ангажимента и да се върне оттам в Лаос. В противен случай щял да има сериозни проблеми с документирането на входно-изходните формалности, предупредили го строго граничните служители. «Стига наистина да възнамерявам да се връщам», казал си наум Джери. И докато гледал отдалечаващия се лаоски бряг, забелязал паркирания на минаващата покрай реката пътека американски автомобил и застаналите до него двама стройни, неподвижни наблюдатели. «Братовчедите» са неотлъчно с нас.“

На тайландския бряг изведнъж всичко се оказало невъзможно. Визата му била неправилно издадена, изобщо не си приличал със снимката, а и целият район поначало бил забранен за фаранги. Мнението било преразгледано под влиянието на десет долара. След визата пък последвала колата. Джери бил поставил изискване водачът й да говори английски и бил таксуван по съответната тарифа, а се оказало, че чакащият го старец знаел само тайландски, и то в съвсем ограничена степен. След като изревал куп фрази на английски в близкия дюкян за ориз, Джери успял да се сдобие най-после с мързелив млад дебеланко, който поназнайваше английски и твърдял, че знаел да кара.

После се наложило да се преборят със сложния договор. Застраховката на стареца не важала за друг водач, а на всичко отгоре се оказала и с изтекъл срок. Пребит от работа туристически агент им издал нова полица, а младежът се отбил до дома си да се приготви за път. Колата се оказала разнебитен червен форд с износени докрай гуми. Джери поначало нямал намерения да загива през идните два дни, а най-малко пък по такава причина. Пак пазарлъци и още двайсет долара от Джери. Хайде оттам в сервиза, където сред кълвящите из нозете им кокошки Джери проследил най-внимателно всички действия на механиците по подмяната на гумите с нови.

И след като изгубили успешно цял час, накрая се понесли с главоломна скорост през равнинните нивя в посока югоизток. Младежът пет пъти пускал по касетофона „Осветлението е вечно изгасено в Масачузетс“ на Би Джийс, след което Джери се принудил да го помоли да престане.

* * *

Пътят бил с макадамова настилка, но празен. Сегиз-тогиз виждали по някой жълт автобус да слиза по насрещните серпантини, а веднъж шофьорът дал газ до дупка и не мръднал от ръба на платното, докато автобусът не излязъл на трийсетина сантиметра върху банкета, преди да отгърми по пътя си. По някое време, както бил задрямал, Джери се стреснал от пращене и отворил очи в мига, в който пред тях някакъв пикап разпердушинил на трески бамбукова ограда, след което на забавен каданс се изтърколил в канавката. Видял и как вратата му изплавала бавно във въздуха, следвана от размахалия ръце и крака шофьор, и как двамата прелетели над оградата и се приземили във високата трева. Младежът дори не намалил, но заради буйния му смях започнали да криволичат по шосето. „Спри!“, изкрещял му Джери, но младежът категорично отказал.

— Искаш да си омърляш костюм с кръв? Остави ги на докторите — посъветвал го строго. — Аз теб длъжен опазя, окей? Този район кофти. Пълно с комунисти.

— Как се казваш? — попитал примирено Джери.

Името му било непроизносимо, поради което се споразумели да му вика Мики.

Минали цели два часа, докато стигнат до първата бариера. Джери пак бил задрямал, репетирайки репликите си. „Винаги се появява още една врата, в която се налага да си пъхнеш крака“, мислел си. И се питал кога ли ще настъпи онзи последен — за Цирка, че и за комикса — ден, в който старият актьор няма да има сили повече да изпълнява геговете си; когато ще се е лишил докрай от онази вътрешна енергия, прекарвала го дотогава благодарение на голия му ентусиазъм през изпречилите се отпреде му прагове, и ще остане безсилен пред вратата, нахилен с глупавата си усмивка на добронамерен пътуващ търговец и със заседнали в гърлото му слова. „Само този път да не е, Господи, само този път недей“, добавил забързано.

В мига, в който спрели, иззад дърветата изскочил млад монах с купичка за подаяния и Джери му пуснал няколко бата. Мики отворил багажника. Постовият полицай надникнал вътре, после заповядал на Джери са слезе и го отвел при капитана, разположил се сам-самичък на сянка в сламена колиба. На капитана му потрябвало сума ти време изобщо да отбележи присъствието на Джери.

— Пита дали ти американец — казал Мики.

Джери извадил документите си.

От другата страна на бариерата идеалният макадамов път се бил опънал прав като молив по полупустинната равнина.

— Казва какво търсиш ти тук? — рекъл Мики.

— Имам работа с полковника.

По-нататък по пътя си минали през село с кино. „Тук дори и най-новите филми са неми“, спомнил си Джери. Навремето бил писал очерк за това. Наемали местни актьори да говорят, а те си измисляли сюжета в движение. Сетил се как пискливият тайландски гласец на Джон Уейн докарвал публиката до екстаз, докато преводачът му обяснявал, че „дублиращият“ актьор имитирал местния кмет, който бил прочут педераст.

Прекосили и гора, в която банкетът на пътя бил разчистен на по петдесетина метра и от двете страни като мярка срещу засадите. От време на време пресичали и ярки бели черти, които нямали никаква връзка с наземния трафик. Американците били проправили шосето с мисълта, че може да послужи евентуално и като резервно летище.

— Ти тоя полковник познаваш? — попитал Мики.

— Не.

Мики се разсмял.

— За какво трябва тогава?

Джери не си направил труда да му отговори.

Следващият проверочен пост бил след трийсет километра, в центъра на селце, преотстъпено изцяло на полицията. В двора на храма били скупчени няколко сиви камиона; на шосето досами бариерата стояли четири джипа. Селото се намирало на кръстовище с жълти прашни коларски пътища, които пресичали под прав ъгъл равнината и се изкачвали змиевидно по хълмовете от двете им страни.

Този път Джери поел инициативата: изскочил моментално от колата и с весел вик призовал: „Водете ме при вашия водач!“. Водачът им се оказал изнервен млад капитан с притеснената усмивка на човек, който се напъва да е в течение по въпроси, за които не му достигат знанията. Седял в полицейския участък с оставен върху бюрото пистолет. Самият участък май бил временен, отбелязал си наум Джери. Останките, които се виждали през прозореца, изглежда били на разрушения от бомба предишен такъв.

— Наш полковник много зает — заявил капитанът в превод на шофьора Мики.

— Но е и много смел — казал Джери.

Последвала кратка пантомима, с чиято помощ уточнили значението на „смел“.

— Избил е много комунисти — обяснил Джери. — И вестникът ми желае да пише за този смел тайландски полковник.

Капитанът дръпнал кратка реч и изведнъж Мики избухнал в сърцат смях.

— Капитан казва тук няма комунисти. Има само Банкок! Тук бедни хора нищо не знае. Банкок не дава на тях училище. Комунисти идва нощно време и казва на хора прати всички техни синове в Москва учат големи доктори. И те гръмнат полицейски участък.

— Къде мога да намеря полковника им?

— Капитан казва чака тук.

— Той ще помоли полковника да дойде при нас ли?

— Полковник много зает.

— И къде е този полковник?

— В следващо село.

— Как се казва следващото село?

Шофьорът му пак припаднал от смях.

— Няма име. Всички в село убити.

— Как се е наричало, преди да ги убият?

Мики споменал някакво име.

— Пътят до това мъртво село отворен ли е?

— Капитан казва военна тайна. Това значи той не знае.

— Ще ни пусне ли капитанът да минем и да проверим?

Последвала продължителна размяна на приказки.

— Няма проблем — казал по някое време Мики. — Той казва може върви.

— А капитанът ще може ли да се обади по радиото на полковника, да му съобщи, че идваме?

— Полковник много зает.

— По радиото само да му се обади.

— Няма проблем — казал шофьорът, един вид „само смотан фаранг може да поставя под въпрос нещо, което е ясно от само себе си“.

Качили се отново в колата. Бариерата се вдигнала и те подкарали по идеалната макадамова настилка с разчистените банкети и периодическите летищни маркировки. През следващите двайсет минути не срещнали жива душа, но Джери не намирал никаква утеха в тази безлюдност. Беше чул някъде, че за всеки партизанин комунист в планините били нужни петима души в равнините, които да му осигуряват ориза, боеприпасите и инфраструктурата, а това тук бяха тъкмо равнините. Стигнали до вливащ се отдясно черен път с пресни следи на излезли от него върху макадама камиони. Мики свърнал по изровените от камионите коловози и пак надул „Осветлението е вечно изгасено в Масачузетс“, без да го е еня какво мисли Джери по въпроса.

— Така комунисти мислят ние много хора — обяснил Мики през още смях, не давайки шанс на Джери да му възрази. И за най-голяма изненада на Джери извадил от торбата под седалката си огромен 45-калибров спортен пистолет с дълга цев. Джери му заповядал с рязък тон да го върне моментално на мястото му. Само след няколко минути надушили пушек, после минали през димен облак и накрая стигнали до останките от някакво село: групички уплашени до смърт селяни, десетина декара изгорели тикови дървета, заприличали на вкаменена гора, три джипа и двайсетина полицаи, наобиколили нисък, широкоплещест полковник. И селяните, и полицаите не откъсвали очи от широката към петдесетина метра купчина димящи въглени, от която стърчала по някоя и друга овъглена греда и очертавала контурите на застроената с къщи площ.

Полковникът ги изчакал да паркират и да се явят пред него. Още от пръв поглед Джери усетил, че си има работа с горял в битките мъж. Бил набит и як и нито се усмихвал, нито се мръщел. Бил смугъл и побеляващ и ако не бил прекалено масивният му торс, можел спокойно да мине за малаец. Имал обозначенията на парашутист и летец плюс две редици с ленти на ордени. Бил в бойна униформа и от разкопчания кожен кобур на десния му хълбок се подавал армейски полуавтоматичен пистолет.

— Вие ли сте репортерът? — обърнал се към Джери с равен, възприет от американските военни акцент.

— Точно така.

Полковникът казал нещо на Мики, а той се върнал забързано до колата и седнал в нея.

— Какво търсите?

— Има ли убити в селото?

— Трима. Аз ги застрелях. Остават още трийсет и осем милиона. — Функционалният му американски английски бил почти перфектен и все повече изненадвал Джери.

— Кое ви накара да ги застреляте?

— КТ са идвали да агитират по нощите. И народът се събирал да слуша КТ.

„КТ ще рече «комунистите терористи»“, обяснил си наум Джери. Нещо му подсказвало, че изразът е британски по произход^[2]. Верига от камиони се приближавала бавно по прашния път. Щом ги забелязали, селяните почнали да си събират денковете и децата. Полковникът дал заповед и хората му ги подредили в нещо като редица, докато камионите обръщали.

— Ще им намерим по-хубаво място — пояснил полковникът. — Ще почнат нов живот.

— Кои са хората, които застреляхте?

— Двама от моите хора станаха жертви на бомбен атентат миналата седмица. КТ са се укривали в тукашното село. — Издири с поглед мрачна жена, която точно в този момент се катерела в камиона, и я извикал да се върне, че Джери да я огледа. Тя застанала с наведена глава пред тях.

— В нейната къща са живели — казал полковникът. — Затова разстрелях мъжа й. Тя ще е следващата.

— А другите двама? — поинтересувал се Джери.

Попитал само защото с питане продължаваш да участваш в двубоя, но подложен на разпит в случая бил не полковникът, а самият Джери. Погледът на полковника бил твърд, преценяващ и прикриващ доста неща. Изучавал Джери внимателно, но спокойно с кафявите си очи.

— Един от КТ преспал с тукашно момиче — обяснил с прости думи. — По тия места ние сме не само полиция, но и съдии и съдилища. Други няма. В Банкок не се вълнуват особено как се осъществява публичното правосъдие по тези места. Така си е открай време.

Селяните се били натоварили в камионите. Заминали, без да се обърнат нито веднъж назад. Само децата им помахали с ръце над задните капаци. След тях тръгнали и джиповете, оставяйки зад себе си само тях тримата с двете коли и един младеж накъм петнайсетгодишна възраст.

— Този кой е? — попитал Джери.

— Ще го вземем с нас. Догодина… или по-догодина… може и него да го разстрелям.

* * *

Джери седнал на предната седалка на джипа до полковника, който шофирал. Младежът седял безучастен отзад и отвръщал едва-едва с „да“ или „не“ на полковника, който го наставлявал с твърд, механичен тон. Мики ги следвал с колата. На пода на джипа, между седалката му и педалите, полковникът държал кашонче с четири гранати. На задната седалка лежал автомат, който полковникът дори не отместил, за да направи място за младежа. Над огледалото за обратно виждане, до картинките на религиозна тема висял портрет на Джон Кенеди с големината на пощенска картичка и с надписа „Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай какво можеш да направиш ти за родината си“. Джери бил извадил бележника си. Полковникът продължавал да поучава младежа.

— Какво му говорите?

— Обяснявам му принципите на демокрацията.

— А именно?

— Да няма нито комунисти, нито генерали — отвърнал през смях полковникът.

Като стигнали до главния път, свили надясно по посока на вътрешността. Мики ги следвал с червения форд.

— Да си имаш работа с Банкок е като да се катериш по онова голямо дърво — казал полковникът и посочил на Джери гората. — Качваш се на единия клон, покатерваш се малко, минаваш на следващия клон, клонът се счупва и ти пак почваш да се катериш. И ако имаш късмет, един ден стигаш до върха и ставаш генерал. Но може и да не стигнеш.

Две деца им махнали да спрат и полковникът ги пуснал да се качат и да се сместят до младежа.

— Това го правя по изключение — пак се усмихнал неочаквано. — Да видиш колко съм готин. Усетят ли те КТ, че спираш на деца, почват да пращат деца да те спрат. Затова трябва да избягваш рутината. Иначе няма да оцелееш за дълго.

Междувременно отбил от главния път и пак навлезли в гора. Няколко километра по-нататък спрял, за да слязат децата, но намусеният младеж останал. Излезли от гората и навлезли в еднообразен шубрак. Небето побеляло и очертанията на хълмовете почти се скрили в ситната мъгла.

— В какво се е провинил? — попитал Джери.

— Тоя ли? И той е от КТ — отвърнал полковникът. — Ама го хванахме. — В гората на Джери му било присветнало нещо златно и сега установил, че е храм. — Миналата седмица един от полицаите ми се цанил за доносник на КТ. Пратих го в дозор, разстрелях го, изкарах го голям герой. Уредих на жена му пенсия, поръчах голям бял покров за трупа, устроих му голямо погребение и селото му живна малко. И той вече не е доносник, а народен герой. Човек трябва да се старае да печели сърцата и умовете на хората.

— Несъмнено — съгласил се Джери.

Стигнали до просторно сухо оризище, посред което две жени копаели, но нищо друго не се виждало освен далечен синор и каменисти дюни, които се губели в бялото небе. Мики останал във форда, а Джери и полковникът тръгнали през полето, следвани от мрачния младеж.

— Англичанин си, казваш?

— Да.

— А аз завърших международната полицейска академия във Вашингтон. Много хубаво място. После учих за полицай в щата Мичиган. И там много хубаво изкарахме. Може ли малко по-далечко от мен да вървиш? — помолил го учтиво, докато крачели целеустремено по буците пръст. — Така или иначе, ще стрелят по мен. Ако застрелят фаранг, големи ядове ще берат. А те ни най-малко не желаят такова нещо. В моя район е забранено да се стреля по фарангите.

Стигнали до двете жени. Полковникът им казал нещо, поотдалечил се малко, спрял се, извърнал се назад към мрачния младеж, после пак се върнал при жените и втори път ги заприказвал.

— Какво се разправяте? — попитал Джери.

— Питам ги дали наблизо няма КТ. Твърдят, че нямало. После си мисля: „Може пък КТ да искат да им върнем това момче“. Затова се връщам и ги предупреждавам: „Ако стане нещо, първо ще разстреляме вас, жените“. — Стигнали били до синора. Пред тях били дюните, обрасли с високи храсталаци и палми, приличащи на остриета на саби. Полковникът направил с дланите си фуния и извикал няколко пъти, докато накрая някой му отвърнал. — Тоя номер го научих в джунглата — обяснил той с поредна усмивка. — В джунглата ли си, първо викаш да те чуят.

— За коя джунгла става въпрос? — попитал Джери.

— Сега стой плътно до мен, ако обичаш. И се усмихвай, докато ми говориш. Желателно е ясно да те виждат.

Стигнали били до малка река, около която стотина, че и повече мъже и момчета чоплели вяло с кирки и лопати по скалите или влачели на гръб торби цимент от една огромна купчина до друга под небрежните погледи на шепа въоръжени полицаи. Полковникът привикал младежа и почнал да му приказва, момчето слушало с приведена глава, полковникът го пернал здраво по врата, младежът измърморил нещо, полковникът го изтресъл повторно, после го потупал по рамото и младежът се запътил, куцукайки като пусната на свобода, но осакатена птица, да се влее в редиците на трудещите се.

— Като ще пишеш за КТ, напиши и за тоя мой проклет язовир — заповядал полковникът на Джери, след като поели по обратния път. — Този район тук ще стане едно много хубаво пасище. И ще го кръстят на мое име.

— В коя джунгла сте воювали? — повторил въпроса си Джери.

— В Лаос. Много тежки битки.

— Доброволец ли бяхте?

— Че как иначе? Имам деца, нямах пари. Постъпих в ПВПРС. Не си ли чувал за ПВПРС? Полицейски въздушнопреносими резервни сили. Под американско командване бяхме. Много готини условия. Подавам аз молба да ме освободят от тайландската полиция. Пъхат я в чекмеджето. Ако загина, вадят молбата и доказват, че съм напуснал, преди да вляза в ПВПРС.

— Там ли се запознахте с Рикардо?

— Че къде другаде? Рикардо ми е приятел. Воювахме рамо до рамо и изпотрепахме сума ти враг.

— Търся начин да се срещна с него — казал Джери. — В Сайгон се запознах с негово бивше гадже. От нея научих, че живеел тъдява. Имам за него едно делово предложение.

Пак минали покрай двете жени. Полковникът им махнал с ръка, но те не му обърнали внимание. Джери изучавал изражението му, но със същия успех можел да наблюдава някоя канара върху дюните. Полковникът се качил в джипа и Джери го последвал.

— Надявах се да ме закарате при него. Нищо чудно покрай мен да забогатее в продължение само на броени дни.

— Това има ли връзка с вашия вестник?

— Не. Частен бизнес е.

— Частно делово предложение, значи? — уточнил полковникът.

— Точно така.

Малко преди да стигнат главния път, насреща им изскочили два жълти бетоновоза и полковникът се принудил да даде на заден ход, за да могат да се разминат. А Джери по навик регистрирал изписаното върху жълтите им врати име. И усетил в същия момент, че полковникът го наблюдава. Продължили към вътрешността с максималната за джипа скорост, за да избегнат евентуалните клопки, които някой можело да им заложи попътно. Мики ги следвал предано отблизо.

— Рикардо е мой приятел и се намираме на моя територия — повторил полковникът на своя много добър английски. Макар и чути вече веднъж, този път думите му прозвучали като съвсем недвусмислено предупреждение. — Той живее тук под моя закрила, съгласно постигнатата помежду ни договорка. А тя е известна на всички местни хора — и на селяните, и на КТ: само да посмее някой да пипне Рикардо с пръст, ще изпозастрелям всички КТ на язовира.

А там, където отбили от шосето по поредния черен път, Джери забелязал върху макадама леките следи от гумите на малък самолет.

— Тука ли каца той?

— Само през дъждовния сезон. — След което полковникът продължил да му излага етичните си възгледи по въпроса: — Ако се стигне дотам Рикардо да те убие, това си е негова работа. На моята територия е съвсем естествено един фаранг да застреля друг. — Говорел така, както се обясняват елементарни аритметични правила на малко дете. — Рикардо ми е приятел — повторил без капка стеснение. — Боен другар.

— Той очаква ли ме?

— Бъдете внимателен с него, ако обичате. Понякога капитан Рикардо боледува.

 

 

Тиу му осигури специално място — разправил му бил Чарли Маршал, — място, където само луди ходят. Тиу му вика: „Ти само се пази да си жив, задръж и самолета, пътувай като охрана с Чарли Маршал, когато имаш желание, пренасяй му парите, стига Чарли да го иска. Така се договаряме, а Дрейк Ко никога не нарушава договорките“, разправя Тиу. Но ако Рикардо създадял проблем, ако сгафел или се разбъбрел за определени неща, Тиу и хората му така щели да пречукат копелето му с копеле, че и сам нямало да може да се познае.

„Колко му е на Рик да задигне самолета и да изчезне нанякъде?“, попитал го бил Джери.

На Рик паспорта му е в Тиу, Волтер. Тиу откупи и дълговете на Рик, и фирмите му, и полицейското му досие. Но Тиу му лепна и петдесет тона опиум, в комплект с всички необходими доказателства за пред наркоченгетата, ако работата опре дотам. Рик е свободен да върви и на майната си, ако ще, стига да поиска. Всички в пандиза го чакат с отворени обятия.

 

 

Наколната къща стояла над широка прашна пътека, цялата опасана с балкон, с ромонещо край нея малко поточе и две млади тайландки в сянката й отдолу, едната от които си кърмела бебето, а другата разбърквала тенджера. Зад къщата се простирало равно кафяво поле със сайвант в единия край, достатъчно голям, че да побере малък самолет — „Бийчкрафт“, да речем, — а през полето минавала сребриста диря от вероятно наскоро кацнало въздушно превозно средство. Непосредствено около къщата дърветата били разчистени, а самата тя се издигала върху малко възвишение. От прозорците й се виждало всичко наоколо в кръг от триста и шейсет градуса, а невисоките й прозорци, изглежда, били разширявани, че да осигуряват на обитателя й широк ъгъл на стрелба.

Малко преди да стигнат до къщата, полковникът наредил на Джери да слезе и се върнал заедно с него до колата на Мики. Казал нещо на Мики, при което онзи рипнал и отключил багажника. После полковникът бръкнал под шофьорската седалка, извадил спортния пистолет и го хвърлил с презрение в джипа. Опипал Джери, след това и Мики, накрая лично претърсил колата. След което заповядал и на двамата да чакат там, а сам се изкачил по стълбите до първия етаж. Младите жени не го удостоили с никакво внимание.

— Полковник добър човек — казал Мики.

Зачакали.

— Англия богата страна — казал Мики.

— Англия много бедна страна — поправил го Джери, докато и двамата наблюдавали къщата.

— Бедна страна, богат народ — рекъл Мики. Не бил спрял да се тресе от смях на сполучливата си шега, когато полковникът слязъл от къщата, качил се в джипа си и запрашил.

— Стой тука — наредил Джери. Приближил се бавно до стъпалата, направил с дланите си фуния и се провикнал към горния етаж:

— Казвам се Уестърби. Може би помниш, че стреля по мен в Пном Пен преди няколко седмици. Аз съм беден журналист със скъпи идеи.

Латиноамерикански глас — плътен и мек — откъм горния мрак:

— Какво търсиш, Волтер? Някой ми спомена, че вече те били очукали.

— Искам да шантажирам Дрейк Ко. По моя преценка двамата с теб можем да го изстискаме за два милиона долара и ти да си купиш свободата.

И Джери видял как от тъмната капандура над главата му се показало единичното дуло на оръжие и как примигало като око на циклоп, преди да се спре отново върху му.

— На човек — викнал Джери. — Два за теб, два за мен. Всичко съм изчислил. Идеите от мен, информацията от теб, а от Лизи Уърдингтън — тялото. Няма начин да не успеем.

И започнал да се качва бавно по стълбата. „Волтер — рекъл си. — Чарли Маршал никак не си губи времето, щом става дума за разпространяване на словото. А за това, дето вече съм бил умрял, ще трябва да почакаш още малко.“

* * *

Провирайки се през капандурата, Джери преминал от тъмно на светло, а латиноамериканският глас му заповядал: „Стой там и не мърдай“. Джери изпълнил заповедта, възползвайки се от тази възможност да огледа стаята, която представлявала съчетание от малък музей на огнестрелното оръжие и продоволствен магазин на американска военна база. На тринога в средата на стаята бил монтиран АК-47, сходен с онзи, с който Рикардо вече го бил стрелял, покриващ през прозорците, както и очаквал Джери, всички възможни подходи към сградата. За всеки случай имало и два резервни калашника плюс прилична купчина пълнители до всеки от тях. Гранатите се валяли като плодове, по три-четири в купчинка, а върху отвратителното на вид орехово барче под пластмасовата скулптура на Богородица бил изложен широк набор от револвери и пистолети за всякакви обстоятелства.

Стаята била единствена, но била просторна, с ниска, лакирана в черно спалня, при което на Джери му минала глупавата мисъл как ли е успял Рикардо да я прекара дотук в „Бийчкрафта“? Вътре се помещавали и два хладилника и един ледогенератор, плюс няколко старателно нарисувани маслени картини с голи тайландки, изографисани с онези еротични неточности, които обикновено се дължат на силно ограниченото познаване на материала. Имало и кантонерка с лежащ отгоре й лугер, и етажерка с монографии по търговско право, международно данъчно облагане и сексуални техники. По стените висели няколко икони на светии, Богородица и младенеца Христос, изработка на местни дърворезбари. На пода лежал стоманеният скелет на спортна лодка скиф с плъзгаща се седалка слайд за поддържане на формата.

А в центъра на всичко това седял Рикардо в горе-долу същата поза, в която Джери го видял първия път, само че този път върху луксозен директорски въртящ се стол, с гривните на ЦРУ на двете китки, по саронг, със златно разпятие върху внушителния си гол гръден кош. Брадата му била много по-скромна в сравнение с предишната, вероятно подстригана от младите жени. Шапката я нямало, а ситно начупената му черна коса била прихваната с малък златен пръстен на тила му. Бил широкоплещест, мускулест, с тен по намазаната с благовонни масла кожа и със сплъстени косми по гръдта.

Освен всичко друго до лакътя му стояла бутилка и кана с вода, но лед нямало поради липсата на ток за хладилната техника.

— Съблечи си сакото, ако обичаш, Волтер — наредил Рикардо. Джери го свалил, Рикардо въздъхнал, изправил се, взел полуавтоматичен пистолет от масата и започнал да кръжи бавно около Джери, изучавайки тялото му, докато го опипвал леко за наличието на оръжия.

— Тенис играеш ли? — попитал изотзад и прокарал съвсем леко пръсти по гърба на Джери. — Чарли разправя, че си имал мускули като на горила. — В действителност обаче въпросите, които Рикардо задавал, били адресирани единствено към самия него. — Много си падам по тениса. И съм изключително добър играч. Винаги побеждавам. Но за съжаление, тук възможностите ми са безкрайно ограничени.

И пак си седнал на мястото.

— Понякога се налага да се криеш при врага, за да избягаш от приятелите си. Яздя коне, боксирам, стрелям, имам научни степени, карам самолет, знам сума ти неща за живота, много съм интелигентен, но непредвидени обстоятелства ме принуждават да живея в джунглата като някоя маймуна. — Пистолетът почивал непринудено в лявата му длан. — Не е ли това чиста параноя, Волтер? Когато човек си мисли, че всички на света са му врагове?

— Горе-долу може и така да се тълкува.

За да подчертае изтърканото остроумие, Рикардо посочил с пръст собствената си бронзирана и намаслена гръд.

— Да, само че враговете на този тук параноик са съвсем истински.

— При наличието на два милиона долара — казал Джери и не помръднал от мястото, където го бил оставил Рикардо — сигурен съм, че повечето от тях ще могат да бъдат елиминирани.

— Право да ти кажа, Волтер, смятам деловото ти предложение за пълна глупост.

При което Рикардо се разсмял. Или, другояче казано, забелил прекрасните си зъби сред новоподкастрената си брада и леко стегнал коремните си мускули, но без да отмества прикования си в лицето на Джери поглед, докато отпивал от чашата с уиски. „И той като мен е предварително инструктиран — дал си сметка Джери. — Няма начин Тиу да не му е казал: «Ако ти се яви, изслушай го». И какво ли е наредил на Рикардо да направи след като ме изслуша?“

— Стопроцентово останах с убеждението, че те е сполетяло нещастие, Волтер — промълвил тъжно Рикардо и завъртял глава, като да се оплаче от ненадеждността на стигналите до ушите му сведения. — Да ти сипя ли едно?

— Благодаря, сам ще си налея — казал Джери. Чашите в шкафа били с най-различни размери и цветове. Джери се отправил целенасочено нататък и извадил висока розова водна чаша с облечена мацка отвън и гола мацка отвътре. Налял си два пръста скоч, добавил му малко вода и седнал на масата срещу Рикардо, който живо го изучавал.

— Ти вдигаш ли разните му там гири, щанги, това-онова? — попитал поверително Рикардо.

— Само по някое шише от време на време — отвърнал Джери.

Рикардо избухнал в прекомерен смях, но не спрял да го оглежда най-подробно с плъзгащ се по тялото на Джери еротичен поглед.

— Даваш ли си сметка обаче колко лошо си постъпил с малкия Чарли? Не ми стана никак приятно да чуя, че си седял върху главата на приятелчето ми в мрака, докато го е мъчела абстиненцията. На Чарли сега ще му е нужно сума ти време да се свести. Това ни най-малко не би ти спечелило симпатиите на приятелите на Чарли, Волтер. Освен това чувам, че и със самия мистър Ко си се държал лошо. И си водил моята малка Лизи на вечеря. Вярно ли?

— На вечеря я водих.

— А изчука ли я?

Джери не отговорил. Рикардо пак пуснал кратък силен смях, който спрял толкова внезапно, колкото бил и избухнал. Отпил яка глътка от уискито и въздъхнал.

— Е, дано поне е останала доволна. — И Рикардо изведнъж влязъл в ролята на вечно неразбрания мъж. — Прощавам й. Окей? Като видиш пак Лизи, кажи й, че аз, Рикардо, й прощавам. Аз съм този, който я обучи. И я вкара в правия път. На какво ли не я научих — изкуство, култура, политика, бизнес, религия — освен дето я светнах как се прави любов, и едва тогава я пуснах по широкия свят. Че докъде щеше да стигне тя без моите връзки? Докъде, питам те? Щеше и тя сега да живее в джунглата като маймуна с Рикардо. Всичко на мен дължи.

Ти филма „Пигмалион“ гледал ли си го? Ами аз за нея съм оня професор. Отворих я на някои работи — нали ме разбираш? Неща, за които никой друг освен Рикардо не може да я открехне. След седем години във Виетнам. Две години в Лаос. По четири хиляди долара месечно от ЦРУ, а аз си оставам католик. Мислиш ли, че няма на какво аз да науча това излязло от никъде момиченце, най-проста английска чистачка? Ти знаеш ли, че тя си има синче? Което е зарязала в Лондон? Ей така го е зарязала, като едното нищо, представяш ли си? Егати и майката. И курва не би постъпила като нея.

Джери не успял да намери полезен отговор. Загледал се бил в двата големи пръстена на средния и безименния пръст на тежката дясна длан на Рикардо и се напъвал да ги съпостави в паметта си с двата белега на брадичката на Лизи. Ударът е дошъл от горе на долу, заключил — десен крос, докато се е намирала по-ниско от него. Странно как не й е строшил ченето. А може и да е успял, но да е имала късмет при зарастването.

— Ти да не оглуша бе, Волтер? Казах ти да ми опишеш в най-общи линии естеството на твоето делово предложение. Без да се ангажирам по какъвто и да било начин, нали разбираш? Но те предупреждавам, че не вярвам на нито една твоя дума.

Джери си налял още уиски.

— Правех си сметката, че ако ми кажеш какво е искал от теб Дрейк Ко при последния ти полет за него, и ако Лизи ми помогне да се добера до Ко, и ако през цялото време всички ние държим ръцете си върху масата, ще имаме доста добър шанс да го одрусаме яко.

Сега, като се слушал, предложението му звучало още по-неубедително, отколкото дори тогава, когато го репетирал, но вече му било почти безразлично.

— Ти си луд бе, Волтер. Пълна откачалка. Съчинение по картинки ми правиш.

— Съмнявам се, особено ако приемем, че Ко те е карал да летиш от негово име до континентален Китай. Не ми пука дали Ко държи целия Хонконг в джоба си, или не, но ако губернаторът научи за тази негова малка авантюра, моментално ще престане да си разменя целувки с него. И това ще е само началото. Ще последва и друго.

— Какви ги плещиш бе, Волтер? Какъв Китай? Какви са тия щуротии, дето ми ги дрънкаш за континентален Китай? — Сви лъщящите си рамене и отпи самодоволно от чашата си. — Изобщо не загрявам какво искаш да ми кажеш, Волтер. Направо говориш с гъза си. Защо изобщо си мислиш, че може да съм летял до Китай заради Ко? Не ставай смешен. По-тъпа идея не съм чувал през живота си.

„В лъжите — преценил Джери — Рикардо е поне три категории по-долу от Лизи, което никак не е малко.“

— Моят редактор ме принуждава да мисля така, друже. А редакторът ми е страшно проницателен тип. И има купища влиятелни и прозорливи приятели. Тъкмо от тях чува какви ли не неща. И по-конкретно, редакторът ми е почти убеден, че скоро след твоята трагична кончина в разбилия се самолет си продал дяволски голямо количество суров опиум на дружелюбно настроен американски купувач, чиято дейност е свързана с борбата срещу опасната дрога. Друга загнездила се в ума му идея е, че опиумът е принадлежал на Ко и че изобщо си нямал правото да го продаваш, тъй като е бил предназначен за континентален Китай. И че ти просто си решил да изкяриш от цялата работа. — Говорел, без да млъква, а очите на Рикардо го следели над ръба на чашата му с уиски. — И ако приемем, че това наистина е станало така и че Ко си е бил поставил за цел да зариби отново наркоманите в континентален Китай — да разработи там бавно и постепенно нови пазари, така да се каже, — подозирам, че би дал какво ли не, само и само тази информация да не се появи на челните страници на световния печат. Но и това не е всичко. Има и други, съвсем различни аспекти, които биха ни осигурили ще повече пари.

— И кое по-точно, Волтер? — поинтересувал се Рикардо, не преставайки да го приковава с поглед, все едно го държал на мушката на калашника си. — Кои са тези други аспекти? Бъди така любезен да ми ги разкриеш.

— Засега мисля да ги премълча — отвърнал му Джери с откровена усмивка. — Да ги държа притоплени, докато видя ти какво ще ми предложиш от твоя страна.

Една от младите жени се качила безшумно по стълбата и внесла купи с ориз, лимонова трева и варено пилешко. Притежавала стегната фигура и превъзходна красота. Откъм подножието на къщата долитали гласове, включително и гласът на Мики, и бебешки смях.

— Тебе кой те докара дотук, Волтер? — попитал наслуки Рикардо, полусъбудил се от унеса си. — Да не водиш със себе си някой проклет бодигард или нещо такова?

— Само шофьора.

— А той въоръжен ли е?

А като не получил отговор, Рикардо завъртял глава, сякаш не можел да се начуди.

— Ама и ти си наистина луда глава — отбелязал и махнал с ръка на жената да излезе. — Ти си една истински луда глава. — И подал на Джери една от купите с чифт клечки за ядене. — Майчице Богородице! И Тиу не си поплюва особено. И аз самият не съм от най-плахите. Но имай предвид, че китайците са много суров народ, Волтер. Не дай си боже да се забъркаш в нещо с Тиу, да знаеш, че яко ще си изпатиш.

— Само че ние ще им надвием със собствените им методи — казал Джери. — Ще наемем юристи от Англия. И така ще опечем нещата, че копче да не могат да кажат. Ще докараме какви ли не свидетели — ти, Чарли Маршал и кой ли още не. Ще посочим конкретните дати и часове, в които е казал еди-кое си или направил еди-що си. Ще му покажем само едно копие, а ще приберем останалите и ще сключим с него споразумение. Скрепено с подписи, печати и всичко останало. Изпипано по всички правила на юриспруденцията. Той страшно си пада по тия работи. Много се впечатлява от законните аспекти. Запознал съм се вече най-подробно с бизнеса му. Разгледал съм банковите му сметки и активите му. И разполагам с достатъчна база, на която да стъпя. Но ако добавим и другите аспекти, за които ти споменах, като нищо ще се раздели с пет милиона и ще си мисли, че е минал евтино. Два за теб. Два за мен. Един за Лизи.

— На нея нищо.

Рикардо започнал да търси нещо из кантонерката, да разглежда разни брошури и кореспонденция.

— Ти ходил ли си в Бали, Волтер?

Рикардо си сложил тържествено очила за четене, върнал се на масата и започнал да разлиства някаква преписка.

— Преди няколко години купих там един имот. Получи се хубава сделка. Аз поначало обичам да сключвам сделки. Да се разхождам, да карам мотор. Там имам и една седемстотин и петдесет кубикова хонда, и мацка. В Лаос изпоубихме целия народ, във Виетнам изгорихме де що имаше природа, затова си рекох да купя тоя участък в Бали, там поне нищо не са опожарили, и да си намеря момиче, което да не сме убили, нали ме разбираш? Двайсет хектара неземеделска земя. Ела да ти го покажа.

Надничайки над рамото му, Джери видял отпечатана на циклостил геодезична снимка на провлак, разделен на номерирани строителни парцели, надписана в долния ляв ъгъл „Рикардо енд Уърдингтън Лимитед, Холандски Антили“.

— Предлагам ти съвместен бизнес, Волтер. Да разработим тоя участък двамата, окей? Ще вдигнем петдесет сгради, по една за нас си, ще си намерим свестни купувачи, ще пратим Чарли Маршал за управител, ще си докараме мацки, че кое ни пречи и колония да си създадем с художници, музиканти — ти обичаш ли музиката, Волтер?

— На мен са ми нужни неоспорими факти — не отстъпвал Джери. — Дата, час, място, свидетелски показания. Съобщиш ли ми ги, едва тогава ще седнем да се пазарим. И ще ти разясня всичките останали аспекти. Най-печелившите. И изобщо ще уточним цялата сделка.

— Добре, де — измърморил разсеяно Рикардо, не отлепяйки поглед от скицата. — Ще го прецакаме. Колко му е.

„Да, ето как са живели заедно, мина му през ума на Джери: с единия крак в света на приказките, а с другия — в затвора; подхранвали са си взаимно фантазиите, като в някоя просешка опера с три действащи лица.“

Рикардо решил да посвети известно време на любимите си греховности и Джери така и не намерил начин да отклони мисълта му. В елементарния Рикардов свят опознаването на човека насреща ти ставало, като му говориш за себе си.

И той почнал да разкрива широката си душа, да описва неописуемата си сексуална мощ и желанието си да я поддържа и в бъдеще, но най-вече говорел за ужасите на войната — област, в която смятал себе си за изключително добре информиран човек.

— Докато бях във Виетнам, Волтер, се влюбих в една мацка. Аз, Рикардо, взех че се влюбих. Нещо, което ми се случва съвсем рядко и за мен е свято изживяване. Чернокоса, стройна, с лице като на Мадоната и с малки цици. Всяка сутрин спирам до нея, докато тя отива пеша на училище, и всяка сутрин тя ми казва „Не“. „Слушай, викам й, Рикардо не е американец. Рикардо е мексиканец.“ А тя дори не е чувала за Мексико. Направо пощурях, Волтер. Цели седмици аз, Рикардо, живея като монах. Не поглеждам друга мацка. Всяка сутрин. И чак един ден, когато вече съм включил на първа, тя взема че вдига ръка: Стоп! Качва се при мен. Зарязва училището и отива да живее на село, ще ти кажа името му като се сетя.

Пристигат обаче тежките B-52 и с бомби изравняват селото със земята. Някакъв герой не разчел правилно планшета. Те, малките селца, си приличат като камъчетата по брега. А аз съм в хеликоптера току зад тях. И нищо не може да ме спре. Чарли Маршал седи до мен и ми крещи, че съм луд. Изобщо не ми пука. Снишавам се, кацам, намирам я. Цялото село избито. Намирам я и нея. И тя убита. Но успявам да я открия. Връщам се в базата, военните полицаи ме пребиват от бой, вкарват ме в единочка цели седем седмици, разжалват ме. Мен — Рикардо.

— Бедният ми той — казал Джери, който и преди ги е играл тези игри и ги ненавиждал. Няма значение дали им се е връзвал, или не, но винаги ги е ненавиждал.

— Тука вече си прав — приел с поклон Рикардо съчувствието на Джери. — Точно „бедният“ е най-подходящата дума. Държат се с нас като със селяни. Ние с Чарли какво ли не сме превозвали. Но така и не ни възнаградиха според заслугите ни. То ранени ли не бяха, умрели ли, парчета от трупове ли не щеш, дрога. За без пари. А пък през тая война голяма стрелба падна, ей богу. Аз два пъти съм летял до провинция Юнан. Без капка страх. Абсолютно. Дори хубостта ми не ме кара да се боя за себе си.

— Ако броим и полета за Дрейк — напомнил му Джери, — ходенията ти дотам ще станат три, нали така?

— Дали ми бяха да обучавам пилоти за камбоджанските ВВС. Пак без пари. Камбоджанските ВВС, чуваш ли ме, Волтер! Осемнайсет генерали, петдесет и четири машини — и Рикардо. Като ти свърши договорът, изплащат ти застраховката „живот“ — такава е уговорката. Но само лично на теб. Загине ли Рикардо, близките му нищо не получават — такива са условията. Оцелее ли Рикардо, полага му се цялата сума. По някое време си разменям приказка с едни приятели от френския чуждестранен легион. На тях кондиката им е ясна и те ме предупреждават: „Пази се, Рикардо. Скоро ще те забият по разни гадни места, от които излизане няма. Само и само да не ти платят нищо“. Камбоджанците ме карат да летя само с половината гориво. Аз обаче имам резервоари на крилата и отказвам. Друг път пипат по хидравликата. Аз обаче сам си поддържам самолета. Та да не им дам възможност да ме очукат. И чуй какво ще ти кажа: аз само ей така да щракна с пръсти и Лизи веднага ще се върне. Окей?

Обядът приключил.

— И какво стана накрая с Тиу и Дрейк? — попитал Джери. Така ги били учили в Сарат: по време на изповедта само леко отклоняваш потока.

И в този миг Джери останал — за пръв път — с усещането, че Рикардо го пронизва с цялата мощ на животинската си тъпост.

— Ти нещо ме обърка, Волтер. Ако се раздрънкам излишно, после ще трябва да те застрелям. Понеже съм много приказлив човек, нали ме разбираш? Тук понякога самотата ме мъчи, нищо че поначало съм единак. Ако някой ми стане симпатичен, първо се разприказвам, а после съжалявам. Понеже не забравям за ангажиментите ми в бизнеса, нали ме разбираш?

* * *

Но Джери бил изпаднал вече във вътрешен покой: възпитаникът на Сарат се превърнал в записващ ангел от Сарат, чиято единствена роля била не да участва, а само да приема и да запаметява. Пределно ясно му било, че в оперативно отношение почти бил стигнал до края на пътя, независимо че и при най-доброто стечение на обстоятелствата не можел и да си представи какво завръщане му предстои. Ако съдел по всички известни му и обмислени прецеденти, в оперативен смисъл с изпълнения си с благоговение слух трябвало вече да долавя приглушения триумфален звън на камбаните. Но ето че той все още му се губел. А липсата му още тогава се явила като ранно предупреждение, че преследваната от него цел е престанала да съответства във всяко едно отношение на полученото от саратските водещи офицери задание.

В началото — като имал предвид самохвалното его на Рикардо — историята се развивала горе-долу по начина, по който му я бил описал и Чарли Маршал. Тиу се появил във Виентян, облечен като прост работник и вонящ на котешка пикня, и почнал да разпитва кой е най-добрият авиатор в града, при което, естествено, го насочили веднага към Рикардо, който пък случайно си почивал в момента между различните му делови ангажименти и бил свободен да се захване с известна специализирана и много добре платена работа в областта на авиацията.

Но за разлика от Чарли Маршал, Рикардо описвал историята си с преднамерена прямота, сякаш очаквал да си има работа с по-нисши от него в интелектуално отношение хора. Тиу му се представил като човек с широки връзки в авиационната промишленост, споменал мъгляво за връзката си с „Индочартър“ и засегнал всички въпроси, които преминал преди това и с Чарли Маршал. И едва тогава стигнал до същността на предстоящия проект или — ако трябва да прибегнем до рафинирания саратски изказ — Тиу пробутал на Рикардо прикритието за предлаганата му операция: на определена видна банкокска търговска фирма, с която Тиу имал честта да си партнира, й предстояло да сключи след хиляди мъки изключително законосъобразна сделка с определени държавни служители в съседна приятелска чужда страна.

— А аз най-сериозно му викам, Волтер: „Абе, мистър Тиу, ти да не си открил случайно луната? Щото за пръв път чувам за държава в Азия, която да има приятелски настроени съседи“. Тиу много се смя на шегата ми. И я прие, естествено, като остроумен принос — обяснил най-сериозно Рикардо в поредния необясним изблик на бизнес английски.

Но преди да финализирали изгодната и законосъобразна сделка, пояснил Тиу с терминологията на Рикардо, деловите му партньори били изправени пред необходимостта да се разплатят с определени държавни служители и трети лица във въпросната приятелски настроена чужда страна за оказаната от тях помощ при разчистването на досадни бюрократични пречки.

„И защо това трябва да представлява проблем?“, попитал съвсем резонно Рикардо.

Да предположим, рекъл Тиу, че става дума за Бирма. Само като предположение, за пример. На държавните служители в съвременна Бирма било забранено да се обогатяват, а и банкирането на суми било подчинено на ред трудни условия. В такъв случай се налагало да търсят други методи на заплащане.

Защо не със злато, предложил Рикардо. Според него самият Тиу също изказал съжаление: в страната, която имал предвид, и със злато не можело да се борави свободно. Затова в конкретния случай избрали опиума — и по-конкретно, четиристотин килограма от дрогата. Разстоянието не било голямо — Рикардо щял да може да отиде и да се върне за по-малко от ден; хонорарът му щял да възлиза на пет хиляди долара, а останалите подробности щели да му бъдат поверени преди самото отпътуване с цел да се избегне „ненужното износване на паметта“, както се изразил Рикардо с една от ексцентричните му лингвистични заврънкулки, които вероятно са оформяли основна част от образованието, което предал на Лизи. А след завръщането на Рикардо от този гарантирано — според Тиу — безболезнен и поучителен полет, незабавно щял да получи и петте хиляди щатски долара в удобни за него купюри — при условие, разбира се, че се представело в задоволителна форма потвърждение, че пратката е стигнала до местоназначението си.

От рода на разписка, да кажем.

Описвайки по-нататък собствените си маневри, Рикардо хвърлил светлина върху нешлифованото коварство, което приложил спрямо Тиу. Обещал му да обмисли предложението му. Споменал, че имал други неотложни ангажименти, а така също и амбицията да създаде своя си авиолиния. Освен това се заловил да проучи кой точно, по дяволите, е този Тиу. И веднага разбрал, че след разговорът им Тиу се завърнал не в Банкок, а с директен полет — право в Хонконг. Накарал Лизи да поразпита младежите от Чаочжоу в „Индочартър“, при което един се изпуснал, че Тиу бил голяма клечка в „Чайна Еърсий“, понеже при посещенията си в Банкок винаги отсядал в апартамента на „Чайна Еърсий“ в хотел „Ирауан“. При следващото идване на Тиу във Виентян, за да чуе отговора му, Рикардо вече знаел куп подробности за него, включително и това (макар да не се впечатлил особено), че бил дясната ръка на Дрейк Ко.

Но по време на въпросната им втора среща Рикардо заявил на Тиу, че пет хиляди щатски долара за еднодневно пътуване било или прекалено малка, или прекалено голяма сума. Ако наистина ставало дума за някаква съвсем лесна работа, както разправял Тиу, заплащането било прекомерно. Но ако трябвало да се извърши нещо наистина откачено, както самият Рикардо подозирал — било съвсем несериозно. По този повод излязъл с контрапредложение — „делови компромис“, както самият той го определил. Обяснил, че за момента страдал — израз, към който несъмнено прибягвал много често — от „временен недостиг на ликвидност“. С други думи (превел си сам Джери), бил, както винаги, без пукнат грош, а кредиторите дишали във врата му. Затова имал незабавната нужда от редовен доход, а най-добрият начин да му се осигури такъв бил Тиу да му уреди с „Индочартър“ да го наемат за пилот консултант за срок от една година срещу твърда годишна заплата, равняваща се на двайсет и пет хиляди щатски долара.

Не проличало Тиу да се е шокирал особено от идеята, казал Рикардо. И в стаята на горния етаж на наколната къща настъпила дълбока тишина.

Второ, вместо да му плащат пет хиляди долара след доставката на пратката, Рикардо поискал двайсет хиляди долара в аванс, за да уреди разните свои висящи задължения. От тях десет хиляди щели да се приемат за платени срещу доставката веднага след изпълнението и, а останалите десет хиляди щели да му бъдат удържани „по ведомост“ (друг купешки Рикардов израз) през оставащите месеци на договора му с „Индочартър“. В случай че Тиу и партньорите му откажели този вариант, обяснил Рикардо, той щял, за съжаление, да се види принуден да напусне града, преди да е доставил опиума по местопредназначение.

На другия ден Тиу му съобщил, че са съгласни с условията, с известни промени. Вместо например да връчат на Рикардо двайсетте хиляди в аванс, Тиу и партньорите му предлагали да откупят дълговете му директно от кредиторите. Това, обяснил Тиу, щяло да им даде по-голяма сигурност. Споразумението било осветено — религиозните убеждения на Рикардо били вечно под ръка — още същия ден под формата на внушителен договор, съставен на английски език и подписан от двете страни. Рикардо — вървял беззвучно записът в главата на Джери — продал официално душата си.

— Лизи как възприе сделката? — попитал Джери.

Рикардо само свил лъскавите си рамене.

— Женска работа.

— Как другояче — казал Джери и му върнал многозначителната усмивка.

Осигурил по този начин бъдещето си, Рикардо се отдал на „подходящ професионален начин на живот“, както самият той го описал. Вниманието му било привлечено от нечий план за създаването на всеазиатски футболен тотализатор, но и от четиринайсетгодишната жителка на Банкок на име Роузи, която благодарение на получаваната от „Индочартър“ заплата можел да посещава периодически с цел да я подготви за великата сцена на живота.

Също така периодически, но не особено често, извършвал и по някой и друг полет за „Индочартър“, но това били все леки, ненатоварващи го задачи.

— Два-три пъти до Чианг Май. Сайгон. Два-три пъти до планините Шан, при стареца на Чарли Маршал — да взема малко опиум, да му оставя някой и друг автомат, ориз, злато. И от време на време до Батамбанг.

— А през това време Лизи къде стои? — поинтересувал се Джери със същия непринуден тон за мъжки разговор.

И същото презрително вдигане на раменете.

— Седи си във Виентян. Плете. Чисти понякога в „Констелейшън“. Тя вече се е сбабила, Волтер. А аз търся младост. Оптимизъм. Енергичност. Уважение към мен. По природа съм дашен. Но как да дава човек на някаква стара жена?

— И докога? — питал пак Джери.

— Ъ?

— Докога само се целувахте?

Рикардо, изглежда, изтълкувал погрешно думите му, понеже изведнъж го изгледал много заплашително и с дрезгав предупредителен тон попитал:

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

Джери го успокоил с възможно най-топлата си усмивка.

— Колко време те държаха на заплата и те оставяха да си гледаш кефа, преди Тиу да поиска от теб да изпълниш договора?

Шест седмици, казал Рикардо. Може и осем да са били. Два пъти се канели да го изпратят, но в последния момент се отказвали. Третия път стигнал до Чианг Май и се размотавал там два-три дни, докато накрая Тиу се обадил да каже, че хората от другата страна не били готови да получат стоката. У Рикардо все повече се засилвало усещането, че се замесва в нещо много гнило, но пък разчитал, както винаги, историята да му заделя великите роли в живота, пък и кредиторите вече не му досаждали.

Тук Рикардо млъкнал и пак впил поглед в Джери, чешейки се замислено по брадата, докато го изучавал. По някое време въздъхнал, налял уиски и на двама им и бутнал чашата по масата към Джери. Под тях идеалният ден подготвял своята бавна кончина. Зелените дървета изглеждали натежали. Пушекът изпод тенджерата замирисал на влага.

— Ти оттук накъде смяташ да вървиш, Волтер?

— У дома — казал Джери.

Рикардо отново избухнал в смях.

— Остани да пренощуваш тук. Ще ти пратя една от моите мацки.

— Предпочитам сам да решавам къде да ходя, друже — отвърнал Джери. Двамата се дебнели като биещи се животни и за миг искрата на сблъсъка насмалко щяла да присветне.

— Шантав човек си ти, Волтер — измърморил Рикардо.

Саратската школовка все пак надделяла.

— Докато в един ден полетът беше на път в действителност да се осъществи, така ли? — казал Джери. — И никой не го отмени. И какво стана тогава? Хайде, друже, разкажи докрай как се развиха нещата.

— Няма проблем — казал Рикардо. — Ще ти разкажа бе, Волтер. — И отпил от чашата си, без да отлепва поглед от Джери. — Как се развиха нещата, питаш. Слушай да ти кажа какво стана тогава, Волтер.

„Но след това ще те убия“, доизказал погледът му.

* * *

Рикардо бил в Банкок. Роузи предявявала все по-големи претенции. Тиу пък настоявал Рикардо да му е постоянно под ръка, и така до онова ранно утро, някъде към пет, когато в любовното им гнезденце се явил пратеник и му предал да се яви незабавно в „Ирауан“. Рикардо се шашнал от апартамента. Нямал нищо против и на него да му дадат такъв.

— Ти влизал ли си във Версай, Волтер? Само бюрото му беше с габаритите на цял B-52. Този Тиу нямаше нищо общо като човешки индивид с вонящия на котешка урина бачкатор, който ми се беше явил във Виентян, окей? Личеше си, че този в хотела е изключително влиятелна личност. „Рикардо, вика, този път твърдо доставяме стоката.“

Заповедта на Тиу била съвсем проста. Рикардо трябвало да замине след няколко часа с редовен полет до Чианг Май. На негово име била запазена стая в хотел „Ринком“. Задължително трябвало да пренощува там. Сам. Никакво пиене, никакви жени, никакви гости.

— „Вземи си повече неща за четене, мистър Рикардо“, разправя ми. А аз му викам: „Мистър Тиу, ти на мен можеш да ми нареждаш къде да летя. Но не ми казвай къде да чета. Окей?“. Щото тоя тип като седне зад онова бюро, става много арогантен, нали ме разбираш, Волтер? Та се налага да го уча на добри маниери.

На следващата сутрин в шест в хотела щял да дойде човек и да му се представи като приятел на мистър Джони. Рикардо трябвало да го последва.

Всичко вървяло по план. Рикардо отпътувал за Чианг Май, прекарал нощта по въздържателски в „Ринком“, а в шест часа се явили двама китайци, не един, и го откарали в северна посока. След няколко часа стигнали до село на хора от народността хака. Зарязали колата и продължили пеша. След още половин час стигнали до голо поле с барака в единия му край. В бараката го чакал един чисто нов „сладък мъничък «Бийчкрафт»“. А в „Бийчкрафта“, на седалката до пилотската, го чакал Тиу с куп карти и документи в скута. Останалите седалки, отзад, били махнати, за да има място за чувалите. Малко по-встрани стояли двама яки китайци и изобщо обстановката не му била съвсем по вкуса, намекнал Рикардо.

— Първо ме накараха да си изпразня джобовете. А за мен джобовете са нещо изключително лично, Волтер. Като дамска чанта са ми. Спомени. Писма. Снимки. Статуетката ми на Богородица. Всичко ми прибраха: паспорта, пилотското ми удостоверение, парите ми… та дори и гривните — казал и вдигнал бронзираните си ръце, та златните верижки да задрънчат.

После, разправил с неодобрителна гримаса, му дали да подпише още куп документи. Като например пълномощно за разпореждане с малкото останали му неща в живота след подписването на договора с „Индочартър“. Като например няколко признания за „минали технически нарушения“, част от които — подчертал със значително възмущение Рикардо — му били възложени всъщност от „Индочартър“. На всичко отгоре единият от яките китайци се оказал юрист, а това вече излизало извън рамките на всякакво спортсменство, обявил Рикардо.

И чак тогава Тиу му връчил картите, заедно с указанията, които Рикардо сега седнал да възпроизвежда пред Джери, смесвайки своя собствен стил с онзи на Тиу:

— „Излиташ на север, мистър Рикардо, и държиш твърдо северен курс. Дали ще закачиш някъде лаоска територия, или ще минеш над планините Шан, изобщо не ме е еня. Летенето е твоя работа, не моя. Осемдесет километра след като пресечеш китайската граница, намираш река Меконг и тръгваш по нея. И караш така плътно на север, докато стигнеш до едно малко планинско градче на име Тиенпао, лепнато за един от притоците на световноизвестната река. Поемаш право на изток в продължение на трийсет и два километра, стигаш до писта за кацане — една бяла и една зелена светлина. И много те моля тогава да направиш нещо за мен: да кацнеш на тая писта. Ще те чака един човек. Говори много скапан английски, ама достатъчно. Ето ти половин банкнота от един долар. Човекът ще даде другата половина. Разтоварваш опиума. Човекът ти предава пратка и определени конкретни указания. Тази пратка ще представлява разписката, която се иска от теб, мистър Рикардо. Връщаш я със себе си и спазваш най-абсолютно всички дадени ти указания, и особено указаното ти място за кацане. Напълно ясен ли съм, мистър Рикардо?“

— Пратка от какво естество? — попитал Джери.

— Нито ми обясни, нито ме вълнува. „Ти само свърши тая работа, вика ми, и си дръж езика зад зъбите в голямата ти уста, мистър Рикардо, и моите партньори ще те гледат като техен собствен син до края на живота ти. И за децата ти ще се грижат, и за мацките ти. Включително и за мацката ти в Бали. Ще са ти благодарни, докато си жив. Но само да си посмял да ги прецакаш нещо или да се разприказваш пред хората, бъди сигурен, че ще те пречукат, мистър Рикардо, повярвай ми. Може и да не е още утре, нито вдругиден, но сто на сто ще те пречукат. Сключили сме договор, мистър Рикардо. А моите партньори през живота си не са нарушили нито един договор. Много държат на закона.“ А пък аз плувнах целия в пот, Волтер. Независимо че съм в идеална форма, че съм трениран атлет, вир-вода станах. „Не се притеснявай, мистър Тиу, викам му. Запомни едно, мистър Тиу, сър: потрябва ли ти някой да ти закара опиум по въздуха в комунистически Китай, винаги можеш да разчиташ на Рикардо.“ Ама много се притесних тогава, Волтер, ако щеш ми вярвай.

И Рикардо стиснал носа си така, сякаш му залютяло от шмръкната морска вода.

— А сега слушай много внимателно какво ще ти река, Волтер. Докато бях луда млада глава, два пъти летях до провинция Юнан за американците. Щом искаш да си герой, длъжен си да вършиш щуротии, а ако те свалят, все някой ден може и да те измъкнат. Но и при двата полета, при всяко поглеждане надолу към гадната кафява земя си представях Рикардо в дървена клетка. Никакви жени, отвратителна храна, няма къде да седнеш, нито да полегнеш, а и прав не можеш се изправи; ръцете ми в окови, лишен от всякакъв военнопленнически статут. „Ето как изглежда един империалистически шпионин и страхливо псе.“ На мен тая визия никак не ми се нравеше, Волтер. Да ме затворят за цял живот в Китай за контрабанда на опиум? Ни най-малко не бях въодушевен. „Няма проблем, мистър Тиу! Довиждане до следобед!“, викам му. Но се налага да обмисля най-сериозно нещата.

Изведнъж стаята се изпълнила с кафявата мараня на залязващото слънце. А на гърдите на Рикардо, въпреки идеалната форма, в която се намирал, се била образувала същата пот — капки по сплъстената му черна коса и по намазаните с благовонни масла рамене.

— И къде се намираше Лизи в цялата тая работа? — пак попитал Джери.

Отговорът на Рикардо се получил изнервен и вече разгневен:

— Във Виентян! На луната! В леглото на Чарли! Не я знам и не ме интересува.

— Тя беше ли в течение на сделката с Тиу?

Рикардо само го изгледал с презрение.

„Време е да си вървя — рекъл си Джери. — Да подпаля последния фитил и да бягам.“ Долу Мики печелел симпатиите на Рикардовите жени. Джери чувал напевните му приказки, накъсани от пискливия им смях — все едно се смеел цял клас в девическо училище.

— И ти, значи, излетя — казал. Изчакал, но Рикардо бил потънал в размисъл.

— Излетя и се насочи право на север — подхвърлил Джери.

Рикардо вдигнал леко очи, фиксирал Джери с твърд, войнствен и вбесен поглед, но по някое време все пак се поддал на изкушението да му опише героичния си подвиг.

— През живота си не бях летял така добре. Никога. Абе, направо бях великолепен. С малкия ми черен „Бийчкрафт“. Изминавам сто и шейсет километра на север, понеже никому нямам доверие. Де да знам дали тия гадове не ме следят отнякъде на някой радар? Не желая да рискувам. Оттам — на изток, но съвсем бавно и много ниско над планините, Волтер. Направо между краката на кравите се промушвам, окей? През войната по ония места имахме малки пистички за кацане, луди подслушвателни постове посред цялата пустош. Летял съм из ония райони, Волтер, и ги познавам. Така че откривам една на самия връх на някаква планина. Само по въздуха можеш се добра дотам. Поглеждам, съзирам резервоарите за гориво, кацам, пълня и лягам да поспя. Може да ти се струва лудост, Волтер, но поне не съм в провинция Юнан, окей? Не съм в Китай. И Рикардо — американският военнопрестъпник и контрабандист на опиум — няма да прекара останалата част от живота си, провесен като заклана кокошка от кука насред Пекин, окей? Та ти казвам: върнах се със самолета пак право на юг. А пък там съм си като у дома си. Знам места, в които цяло ВВС мога да скрия, ако щеш ми вярвай.

Изведнъж обаче Рикардо претупал съвсем набързо следващите няколко месеца от житието си. Решил да стане и той като Летящия холандец, за когото бил чувал. Затова летял, пак се крил, пак летял, пребоядисал „Бийчкрафта“, променял му ежемесечно регистрацията и разпродал опиума на малки партиди, че да не бие на очи — тук едно кило, там петдесет; от някакъв индиец си купил испански паспорт, но не посмял да му се довери, и избягвал да се среща с познати хора, включително с Роузи в Банкок, че дори и с Чарли Маршал. „Тъкмо по същото време — спомнил си от инструктажа на стария Кро Джери — Рикардо продал от опиума на Ко и на онези героични наркоагенти.“ Но Рикардо отбил всичките му въпроси по конкретния случай. По заповед на Тиу, разправял Рикардо, момчетата от „Индочартър“ го обявили набързо за загинал, но за заблуда обяснили, че бил летял на юг. Тази история стигнала до ушите на Рикардо, който не възразявал да го смятат за умрял.

— А спрямо Лизи какво предприе? — попитал Джери.

И Рикардо наново избухнал:

— Лизи, та Лизи! Ти какво си се вторачил в тая чистачка бе, Волтер, че непрестанно ми я навираш в лицето? Не познавам друга по-незначителна от нея жена. Добре, де. Дадох я на Дрейк Ко, окей? Осигурих й цяло състояние.

Грабнал чашата с уиски и отпил, без да снема ядния си поглед от Джери.

„Тя, значи, се е застъпвала за него — решил Джери. — Тя и Чарли Маршал. Обикаляла е да осигури помилването му.“

— Ти одеве спомена хвалебствено, че случаят съдържал определени изключително изгодни аспекти — казал Рикардо, връщайки се решително към лексиката на бизнес английския. — Бъди така добър да ме осведомиш по въпроса, Волтер.

Възпитаникът на Сарат знаел наизуст репликата, която трябвало да произнесе:

— На първо място: Ко е получавал солидни суми от съветското посолство във Виентян. Парите са били прекарвани през „Индочартър“ и са постъпвали в тайна сметка в Хонконг. Притежаваме доказателствата. Имам фотокопия от банковите извлечения.

Физиономията на Рикардо се поразкривила, сякаш уискито му изведнъж си променило вкуса, но после продължил да пие.

— На този етап все още не можем да кажем дали парите са били предназначени за съживяването на пристрастеността към опиума в комунистически Китай, или за някаква друга цел — казал Джери. — Но и това ще разберем. Второ. Държиш ли впрочем да го чуеш, или ще си лягаш да спиш?

Рикардо се бил прозял.

— Второ — продължил Джери. — Ко има по-малък брат в комунистически Китай. Навремето се е казвал Нелсън. Ко твърди, че брат му отдавна бил починал, а той всъщност е важна клечка в правителството в Пекин. Ко от години се мъчи да го измъкне. Твоята задача е била да закараш опиума и да върнеш някаква пратка. А пратката е бил въпросният брат Нелсън. Именно заради него Ко е щял да те обича като свой собствен син, ако си успеел да му го докараш. И е щял да те убие, ако си се провалил. Ако заради тези му намерения не го изнудим за пет милиона, здраве му кажи!

Докато Джери го наблюдавал на отслабващата светлина, у Рикардо не се забелязала никаква особена промяна, ако не се брояло това, че задрямалото у него животно видимо се пробудило. Рикардо оставил чашата, облегнал се бавно назад, но така и не съумял да скрие степента, до която се стегнали раменете му, нито свиването на коремните му мускули. Извърнал се плавно да хвърли на Джери възможно най-доброжелателната усмивка, но блясъкът в очите му издавал готовността му да се хвърли в атака. Затова, когато протегнал дясната си ръка да потупа дружелюбно Джери по бузата, Джери имал готовността да падне право назад заедно с удара, с надеждата, че ще успее да преметне през себе си Рикардо до другия край на стаята.

— Пет милиона долара, Волтер! — възкликнал Рикардо със стоманен блясък в очите. — Пет милиона! Виж какво: на всяка цена трябва да помогнем с нещо на стария Чарли Маршал, окей? От обич. Чарли е вечно безпаричен. Дай поне веднъж да го направим завеждащ футболното тото. Всъщност почакай за минута. Имам още скоч, да полеем случая. — Станал, килнал главата си на една страна, после протегнал голите си ръце напред. — Волтер — казал тихичко. — Волтер! — Хванал нежно Джери за бузите и го целунал. — Да ти кажа право, твоите хора яко са проучили нещата! Тоя твой редактор е много умен човек. Приемам те за мой делови съдружник. Както предлагаш. Окей? Имам нужда от англичанин в живота ми. Ще взема и аз някога като Лизи да се оженя за директорка на частно училище. Ще ми помогнеш ли да го направя, Волтер? Ще ме подкрепиш ли?

— Няма проблем — отвърнал му усмихнат Джери.

— Поиграй си една минутка с оръжията, окей?

— Разбира се.

— Трябва да сляза да кажа нещо на момичетата.

— Няма проблем.

— По един личен семеен въпрос.

— Ще те изчакам.

Джери го наблюдавал притеснено през капандурата. Шофьорът Мики дундуркал бебето върху единия си лакът и го чешел зад ушенцето. „В този луд свят си длъжен да поддържаш измислицата — говорел си наум Джери. — Да се придържаш към нея до горчивия край и да го оставиш той пръв да те клъвне.“ Върнал се до масата, взел молива и бележника на Рикардо и написал несъществуващ хонконгски адрес, на който можел да бъде намерен по всяко време. Рикардо още го нямало, но с изправянето си Джери го видял да излиза измежду дърветата зад колата. „Той много държи на писмените договори — минало му през ум. — Ще трябва да му дам да подпише нещо.“ И взел чист лист хартия, на който написал: „Долуподписаният Джери Уестърби се задължавам с настоящето да разделя поравно с приятеля ми капитан Рикардо Малкия всички приходи, произхождащи от съвместното ни използване на неговото житие“. Най-отдолу положил своя подпис.

Рикардо се качвал по стълбата. На Джери му хрумнало да се възползва от частния му оръжеен арсенал, но си дал сметка, че Рикардо точно това и очаквал. И след като Рикардо им налял още уиски, Джери му подал двата листа.

— Аз ще подготвя клетвената декларация — казал, без да отмества поглед от пламтящите очи на Рикардо. — В Банкок живее един англичанин юрист, на когото имам пълно доверие. Ще му я дам да я прегледа и ще ти я донеса да я подпишеш. После ще набележим маршрута за завръщането и ще подготвя Лизи. Окей?

— Няма проблем. Виж какво, навън вече се стъмни. В тукашните гори се навъртат много зли хора. Остани да преспиш тук. Ще се разбера с момичетата. Те поначало са те харесали. Бил си много силен мъж. Е, не колкото мен, но все пак силен.

Джери смотолевил нещо в смисъл, че нямал време за губене. Трябвало до утре да се върне в Банкок. В собствените му уши оправданията му били толкова убедителни, колкото е едно трикрако муле — достатъчно добри за започване на разговор, но не и за приключването му. Рикардо обаче ги възприел с олимпийско спокойствие за чиста монета. „Нищо чудно да се е уговорил с полковника да ми спретне някоя попътна засада“, помислил си Джери.

— Ами пожелавам ти лек път тогава, конски репортер такъв. Всичко хубаво, приятелю.

Рикардо обхванал с двете си длани тила на Джери, притиснал здраво с палците си челюстта му, придърпал главата му напред и Джери се оставил да бъде целунат за пореден път. Нищо, че сърцето му думкало, а мокрият му гръбнак се чувствал като пребит под ризата му. Джери се оставил да бъде целунат.

Навън царял полумрак. Рикардо не ги изпратил до колата, а останал да ги наблюдава снизходително изпод подпорите. Двете млади жени седели в краката му, а той махал с двете си голи ръце.

От предната седалка на колата Джери се извърнал да им махне и той. Слънцето правело последните си издихания сред тиковите дървета. „Последното слънце в живота ми“, помислил си Джери.

— Не пали още — казал тихо на Мики. — Искам да проверя маслото.

„Може пък да съм единственият откачил. Ами ако наистина току-що сключих сполучлива сделка?“, разсъждавал.

Седналият на мястото на шофьора Мики дръпнал ръчката на предния капак, Джери го вдигнал, но не видял никакво парченце пластичен експлозив — за спомен от раздялата с новия му приятел съдружник. Извадил масломерната пръчка и се престорил, че я разглежда.

— Ало, конският репортер, имаш ли нужда от масло? — провикнал се Рикардо от другия край на прашната пътека.

— Не. Всичко е наред. Тръгваме!

— Довиждане.

И с електрическо фенерче не разполагал, но като клекнал в полумрака и опипал отдолу шасито, пак нищо не открил.

— Ей, конският репортер, да не си изгубил нещо? — изцепил се повторно Рикардо, свил длани на фуния пред устата си.

— Пали — казал Джери и се качил.

— А фаровете, мистър?

— Да, Мики. И тях запали.

— Той що ти вика „конски репортер“?

— Така ме наричат наши общи приятели.

„Ако Рикардо е успял да предупреди КТ, няма никакво значение дали проклетите ни фарове ще светят, или не“, рекъл си Джери. Мики ги включил и американското табло пред тях лумнало цялото в светлини, като някое малко градче.

— Карай — казал Джери.

— С пълна газ?

— Да, с пълна газ.

Минали осем километра, дванайсет, четиринайсет. Джери следял брояча на километража, изчислявайки грубо разстоянието до първия контролен пункт да е трийсет и два, а до втория — седемдесет. Мики пердашел със сто и двайсет, а на Джери не му било до оплаквания. Движели се по средата на пътя, завои нямало, а тиковите дървета покрай разчистените против засади банкети прелитали като оранжеви призраци.

— Хубав мъж — разправял Мики. — И голям любовник. Така викат двете мацки.

— Гледай за опънати през шосето жици — казал му Джери.

Отдясно се появила дълга пролука между дърветата и червен прашен път, който се губел в далечината.

— Добре си живее там изобщо — разправял Мики. — Женски, деца, уиски. Какво друго му трябва на човек?

— Намали, Мики. Спри съвсем колата. Тук, на средата на пътя, на равното. Изпълнявай, без да разпитваш, Мики.

Мики се разсмял.

— И на женките им хубаво — разправял Мики. — И на тях бонбони, и на бебето бонбони, на всички бонбони!

— Спри тая проклета кола!

Без да си дава зор, Мики спрял колата, не преставайки да се смее по адрес на мацките.

— Това нещо точно ли отчита? — попитал Джери, опрял показалец в стрелката на бензиномера.

— „Отчита“? — озадачил се от непознатата му дума Мики.

— Бензин. Гориво. Пълно? На половина? Три четвърти? През целия път точно ли показва?

— Ми, да. Винаги точно.

— На влизане в изгорялото село, Мики, сочеше наполовина пълен резервоар. Сега пак сочи същото.

— Ми, да.

— Доливал ли си? От тенекия. От туба?

— Не.

— Слизай.

Мики запротестирал, но Джери се надвесил през него, отворил вратата му и избутал Мики право върху макадама, после сам слязъл. Извил ръката на Мики, натиснал я към гръбнака му и го принудил да подтичва на галоп през целия път до ръба на широкия мек банкет, после на двайсет метра по него, докато накрая го блъснал в шубрака и сам се пльоснал наполовина до него, наполовина отгоре му, та на Мики чак въздухът му излязъл под формата на еднократно учудено изхълцване, след което му била необходима цяла половин минута, преди да успее да запита възмутено:

— Ама защо?

В този миг обаче Джери вече натискал лицето му в пръстта, за да го опази от взривната вълна.

Старият форд май първо се подпалил и чак тогава експлодирал, а накрая се вдигнал във въздуха за последна глътка живот, преди да рухне ребром, мъртъв и обгърнат в пламъци. Мики буквално ахнал от възторг, а Джери погледнал часовника си. Осемнайсет минути били изтекли, откакто си тръгнали от наколната къща. Най-много двайсет. „Трябваше много по-рано да стане — минало му през ум на Джери. — Нищо чудно, че Рикардо толкова се притесняваше от бавенето ни. Ония от Сарат изобщо нямаше да се усетят какво ги чака; това е далекоизточен специалитет, а естествените наклонности на Сарат клонят към Европа и доброто старо време на Студената война — Чехословакия, Берлин и по-старите фронтови линии.“ Опитал се да отгатне каква е била гранатата. Виетконг поначало предпочитали американския двойно действащ тип. Единственото условие било резервоарът да имал широк отвор. Вадиш иглата, върху пружината опъваш ластик, пъхаш гранатата в резервоара и почваш да чакаш бензинът постепенно да разяде ластика. И се получава съвсем ново приложение, открито от Виетконг, на някогашното западно изобретение. „Сигурно на Рикардо ластикът му е бил много дебел“, заключил Джери.

До първия пропускателен пункт стигнали след четиричасово ходене пеша по пътя. Мики се радвал най-вече на мисълта за застраховката, приемайки, че след като Джери е направил вноската, парите автоматично ще им дойдат и ще могат да си ги харчат на воля. Джери така и не успял да го разубеди, че нещата стоят малко по-другояче. Но Мики го било и много страх: първо от КТ, после от призраци, накрая и от полковника. Наложило се Джери да му обясни, че след отминалия незначителен епизод нито призраците, нито КТ ще посмеят да се приближат до пътя. А що се отнасяло до полковника — макар Джери да не разяснил това на Мики, — той, човекът, се явявал и баща, и войник, че и строител на язовир. И неслучайно го строял с цимент от Дрейк Ко, докарван му от „Чайна Еърсий“.

На пропускателния пункт успели по някое време да намерят камион, който да върне Мики до дома му. Джери пропътувал част от разстоянието с него и му обещал комиксът да помогне, ако се стигне до съдебен спор със застрахователите, но изпадналият в еуфория Мики отказвал да се вслуша в съмненията му. Разменили си весело адресите и се ръкостиснали многократно за довиждане; накрая Джери слязъл на едно крайпътно кафене да чака половин ден автобуса, който щял да го откара на изток към новото му бойно поле.

* * *

Наложително ли е било изобщо Джери да ходи при Рикардо? И ако не бил отишъл, дали събитията са щели да се развият по различен начин, поне що се отнася до самия него? И наистина ли, както твърдят и до днес защитниците на Смайли, задявката на Джери с Рикардо е представлявала тъкмо последният и най-важен напън, който така раздрусал дървото, че нямало как желаният плод да не тупне на земята?

Пред членовете на фенклуба „Джордж Смайли“ такъв въпрос въобще не стои: посещението при Рикардо в действителност било последната сламка, която пречупила гръбнака на Ко. И ако не се било случило, Ко щял да се размотава чак до настъпването на свободния ловен сезон, превръщайки както себе си, така и свързаната с него разузнавателна информация в достояние на онзи, който пръв се доберял до тях. Край на спора. На пръв поглед фактите потвърждават най-убедително тази причинно-следствена връзка. Понеже ето какво се било случило:

Само шест ча̀са след като Джери и шофьорът му Мики отупали от себе си прахоляка на онзи път в Североизточен Тайланд, целият пети етаж на Цирка се възпламенил от бурни ликувания, способни да затъмнят като нищо кладата на поверения временно на Мики форд. В говорилнята направеното от Смайли съобщение било последвано от кратък вдървен танц в изпълнение на Док ди Салис, към който несъмнено щяла да се присъедини и Кони, ако артритът й не я приковавал към проклетата й инвалидна количка. Трот започнал да вие, Гуилъм и Моли се прегърнали и сред всичкото веселие единствен Смайли успял да запази обичайно изненадания си вид, макар Моли да беше готова да се закълне, че го видяла да се изчервява, докато примигвал, оглеждайки компанията.

Току-що го уведомили, казал им Смайли. По спешност, от „братовчедите“. В седем сутринта хонконгско време Тиу позвънил на Ко в „Стар Хайтс“, където той прекарал нощта, разпускайки с Лизи Уърд. В началото дори му вдигнала самата Лизи, но след това Ко се включил от деривата и й наредил с рязък тон да се махне от линията, което тя незабавно сторила. Тиу поканил Ко на закуска, незабавно, „при Джордж“, както уточнил Тиу, причинявайки голяма веселба сред техниците, които дешифрирали записа на разговора. Само три часа след това Тиу разговарял по телефона с бюрото за пътувания, мъчейки се да уреди спешно делово заминаване за континентален Китай. Първо щял да спре в Гуанджоу, където „Чайна Еърсий“ имаше свой представител, но крайната му дестинация била Шанхай.

Как е успял Рикардо да се свърже толкова бързо с Тиу при липсата на телефон ли? Най-вероятно се е възползвал от полицейската линия на полковника до Банкок. А от Банкок нататък? Един господ знае. Търговски телекс, чейнчаджийската мрежа — варианти, колкото щеш. Китайците уреждат тези работи посвоему.

Допустимо е обаче търпението на Ко да е избрало точно този момент, за да се пречупи от само себе си, а закуската при Джордж да е била посветена на съвсем друг проблем. Но така или иначе, се получил онзи пробив, за който толкова от отдавна мечтаели и който се явявал триумфално доказателство за умелата черна работа, извършена от Смайли. Още преди обяд Лейкон му позвънил лично да му изкаже поздравленията си, а преди залез-слънце лично Сол Ендърби се проявил с жест, какъвто дотогава не бил правил никой от нетеатралната страна на Трафалгар Скуеър. Поръчал на винарната на „Бери Брадърс енд Ръд“ да занесат на Джордж каса шампанско „Круг“ от една от най-добрите реколти, истинска красота, с прикачена към касата картичка: „По случай първия ден на лятото“. А времето в действителност си било направо лятно, независимо че април едва привършил. През тюлените завеси на долните етажи се виждали вече разлистилите се чинари. Над тях зюмбюли били разцъфтели на перваза на кабинета на Кони.

— Червено — отбелязала тя, пиейки за здравето на Сол Ендърби. — Любимият цвят на Карла, Господ да го поживи.