Измъкнал се преди развиделяване, след като преспал на пода в стаята на Люк. Забрал своята си пишеща машина и сака, макар да се съмнявал изобщо да му потрябват. Оставил на Келър бележка с молба да уведоми по телекса Стъбс, че е тръгнал по провинцията да проучва там как се отразява обсадното положение. Гърбът го болял от пода, а главата — от бутилката.

Люк му признал, че бил дошъл за пукотевиците; от кореспондентското бюро го снели временно от наряда да държи под око Големия Муу. Да не говорим, че и хазяинът му Джейк Чю побеснял и го изхвърлил от апартамента.

— Вече съм бездомник, Уестърби! — провикнал се посред нощ Люк и започнал да кръжи, виейки, из хотелската стая. — Бездомник! — И не млъкнал дотогава, докато Джери не извадил от ключодържателя резервния ключ от собствената си квартира и му го хвърлил, само и само съседите да престанели да блъскат по стените и да го оставел да поспи.

— Но в мига, в който се върна — изчезваш! Ясно ли е?

После Джери го заразпитвал как приключила историята с Фрост. Люк съвсем бил забравил вече за случая и се наложило да му припомня.

— А, онзи ли? — включил по някое време. — Сетих се. Ами излезе приказка, че нещо бил ядосал триадите. След стотина години може и да се окаже вярна, ама на кой му пука точно сега?

Сънят обаче не желаел да дойде, и това си е. Обсъдили плановете си за настъпващия ден. Люк бил готов да се съобрази с намеренията на Джери. „Адски тъпо е да загинеш сам“, разправял. Но най-добре щяло да е да се налюскат и да си намерят по някоя и друга курва. Джери обаче охладил ентусиазма му с думите, че на Люк щяло да му се наложи да почака известно време, преди двамата да се отдалечили, яхнали конете си, по посока на залеза, понеже през въпросния ден възнамерявал да ходи на риба, и то — съвсем сам.

— Какво, по дяволите, си намислил да ловиш, бе? Ако е някоя сензация, сподели я. Аз как те светнах за Фрост, а? Кое ще да е това място, дето не би спечелило от присъствието на брата Люк?

— Почти всяко — отвърнал му безмилостно Джери и на сутринта успял да се измъкне, без да го събуди.

Първо се отбил през пазара, където изял една супа по китайски, докато разглеждал сергиите и витрините. Накрая си избрал младия индиец, който имал прекалено заможен вид за стоката, с която търгувал — най-обикновени пластмасови кофи, шишета за вода и метли.

— Какво друго продаваш, друже?

— Всичко, сър, стига клиентът да е джентълмен.

Направили лек спаринг по въпроса. Не, Джери не желаел нищо за пушене, нито за поглъщане, нито за шмъркане и нищо за китките. И не, с цялото си уважение, но в момента не се нуждаел от нито една от многото му красиви сестри, братовчедки или младежи изсред познатите му. И останалите нужди на Джери били напълно посрещнати.

— Щастлив съм да отбележа, сър, че в такъв случай вие сте един изключително задоволен във всяко едно отношение джентълмен.

— Аз всъщност търся нещо за мой приятел — признал Джери.

Индиецът мигновено се огледал на всички страни и престанал да остроумничи.

— „Приятел“ в смисъл на „добър приятел“ ли, сър?

— Не чак толкова.

Наели обща велорикша. Един от вуйчовците на индиеца търгувал с Буди на сребърния пазар. Оказало се, че освен това вуйчото разполагал и със задна стаичка, чиято врата се заключвала с няколко секрета. Срещу трийсет щатски долара Уестърби закупил от него солиден кафяв автоматичен пистолет „Валтер“ и двайсет патрона. „Ако научат — мислел си Джери, докато се качвал пак в рикшата, — на водещите от Сарат направо ще им призлее.“ Първо, заради така наричаната от тях „неадекватна маскировка“, което в техните очи само по себе си било върховно престъпление. Второ, понеже открай време си били внушили, че дребното огнестрелно оръжие създавало повече проблеми, отколкото ползи. Но пък сигурно щели съвсем да припаднат, ако Джери бил си наумил да прекара хонконгския си „Уебли“ през банкокската митница, а от там и през пномпенската. Така че, утешавал се Джери, можели единствено да се благодарят, че не тръгвал чисто гол към предстоящата му задача, независимо какво гласяла доктрината им за текущата седмица.

На летището се оказало, че самолет за Батамбанг нямало, но то пък кога ли е имало за която и да е дестинация? На пистата за излитане и кацане имало единствено големи сребристи превозвачи на ориз с виещи реактивни турбини, имало и кърпене на полосата след новия обстрел с реактивни снаряди през предишната нощ. Джери се загледал в камионите, които докарвали пръст, и в работниците, които трескаво я насипвали в сандъци от боеприпаси. „През следващия си живот, решил Джери, ще стана търговец на пясък и ще го продавам на баснословни цени на обсадените градове.“

В чакалнята попаднал на група стюардеси, които пиели кафе и се смеели, и се присъединил към тях със своя безгрижен маниер. След малко високо, знаещо английски момиче направило физиономията на силно съмняващ се човек, но все пак заминало нанякъде с паспорта му и с петте долара.

— C’est impossible — започнали да го уверяват в един глас останалите, докато я чакали. — C’est tout occupé.^[1]

Но когато момичето се върнало, на лицето му греела усмивка.

— Пилотът е много възприемчив — казало. — Ако не ви харесал, нямало да ви вземе. Но аз му показах снимката ви и той се съгласи да претовари машината. Имал правото да качи само трийсет и един personnes, но за вас бил готов да извърши нарушение в името на доброто ви приятелство, ако му заплатите хиляда и петстотин риела.

Самолетът се оказал две трети празен, а пробойните от куршуми по крилата му сълзели вода като непревързани рани.

* * *

В онези дни Батамбанг си оставаше най-безопасният град в свиващия се архипелаг, контролиран от Лон Нол, и последната ферма, снабдяваща Пном Пен с храни. Цял час бръмчали над територия, която уж била под контрола на червените кхмери, но така и не видели жива душа. Докато кръжали над летището, някой гръмнал лениво от оризищата и пилотът се видял принуден да направи проформа две-три чупки, за да не го улучели, но за Джери било по-важно да огледа от въздуха наземната обстановка: стоянките за самолетите; кои писти са граждански и кои военни; оградения с бодлива тел анклав със складовете за товарите. Кацнали в обстановка на пасторален разкош. Картечните гнезда били обрасли в цветя, по дупките от снарядите щъкали угоени кафяви кокошки и имало вода и ток в изобилие, макар изпращането на телеграма до Пном Пен да отнемало вече цяла седмица.

Тук вече Джери наистина трябвало да внимава къде стъпва. Инстинктът му за прикритие бил по-силен от всякога. Видният журналист, достопочтеният Джери Уестърби, пише материал за обсадната икономика. „Когато притежаваш ръст като моя, друже, за всяко свое действие следва да имаш дяволски убедително обяснение.“ Така че се постарал да пусне малко дим, както се изразяват разузнавачите.

На информацията, под зорките погледи на неколцина мълчаливи мъже, поискал да му изброят най-хубавите хотели в града и си записал две-три имена, като в същото време не преставал да оглежда групирането на самолетите и сградите. После тръгнал да обикаля канцелариите, да проучва възможностите за изпращане по въздушна поща на репортажите си от Пном Пен, но никой нямал ни най-малка представа как да стане. Продължил огледа с размахване на кредитната си карта за телеграфни услуги и с разпитвания как най-лесно да стигнел до двореца на губернатора, подсказвайки по този начин, че вероятно му предстояла лична среща с височайшата личност. Междувременно си изградил репутацията на най-видния репортер, посещавал някога Батамбанг. Но и успял да отбележи кои врати са надписани „Само за екипажи“, кои — „Вход за външни лица забранен“ и кои са за мъжките тоалетни, за да можел после, насаме, да си начертае схема на цялата гражданска част на аерогарата, обръщайки специално внимание на местата, през които можел да се промъкне в заградената с телени мрежи част на летището.

В заключение заразпитвал кой от пилотите всъщност се намирал в момента в града. Познавал се отблизо с неколцина, казал, така че предпочитал евентуално при нужда да помоли някой от тях да пренесе съответния му репортаж в багажа си. Една от стюардесите започнала да му изрежда имената от списък, а в това време Джери леко обърнал листа и допрочел и останалите. В списъка фигурирал и полетът на „Индочартър“, но името на пилота не се споменавало.

— Капитан Андреас още ли лети за „Индочартър“? — поинтересувал се.

— Le capitaine qui, Monsieur?^[2]

— Андреас. За по-кратко му викаме Андре. Дребен на ръст и винаги с тъмни очила. Навремето поддържаше линията до Кампонг Тям.

Тя завъртяла глава. Само капитан Маршал и капитан Рикардо летели за „Индочартър“, но „льо капитен“ Рик загинал сред пламъците при катастрофа. Джери се престорил, че това не го вълнува, но успял да установи между другото, че карвеърът на капитан Маршал се очаквал да излети следобед, както пишело и в снощната грама, но нямал възможност да приеме още товар; бил пълен докрай, както винаги ставало с полетите на „Индочартър“.

— Имате ли идея къде мога да го намеря?

— Капитан Маршал никога не лети до обяд, мосю.

Наел такси до града. Най-добрият хотел се оказал пренаселен с бълхи коптор на главната улица. Самата тя била тясна, воняща и оглушителна: типичен азиатски областен център на вълната на икономическия подем, тътнещ от рева на хондите и задръстен с измъчените мерцедеси на бързо забогателите. За да поддържа прикритието си, Джери наел стая, платил в аванс за нея, включително и за service spécial, което не включвало нищо кой знае колко екзотично, а просто осигурявало чисти чаршафи, вместо такива, по които още личали следите от телата на доскорошните им ползватели. Заръчал на шофьора да се върне след час. И по навик се сдобил с разписка за сума, превишаваща значително действително платената. Взел душ, преоблякъл се и най-учтиво изслушал прислужника, който му показал откъде да се прекатери, след като заключели входа във връзка с настъпването на полицейския час; и чак тогава излязъл да търси къде да закуси, тъй като все още било девет сутринта.

Помъкнал със себе си пишещата машина и сака. Други кръглооки не се виждали. Затова пък отбелязал наличието на плетачи на кошници, търговци на кожи, продавачи на плодове, както и на вездесъщите бутилки с краден бензин, подредени покрай уличното платно в очакване да бъдат взривени при следващия обстрел. В окаченото на дърво огледало имал възможността да наблюдава как зъбар вади зъба на вързания на висок стол пациент, след което станал свидетел на тържественото добавяне на кървавия зъб към наниза с улова за деня.

Всичко това Джери записал най-старателно в бележника си, както подобава на един ревностен репортер на хорското ежедневие. А от разположено на тротоара кафене, докато поливал прясната риба със студена бира, държал под око насрещната мърлява полуостъклена канцелария с надпис „Индочартър“ и чакал някой да дойде и да я отключи. Така и не се явил никой. Капитан Маршал никога не лети до обяд, мосю.

От специализирана за детски велосипеди аптека закупил ролка лейкопласт и щом се прибрал в стаята си, залепил валтера към гръдния си кош, за да не му се мотае около кръста. И чак след като се оборудвал по този начин, безстрашният журналист тръгнал да изживее следващата порция от прикритието си, което, в манталитета на оперативния агент, не е нищо друго, освен напълно безсмислен акт на самолегитимиране, преди нещата да станат съвсем напечени.

Губернаторът живеел на самия край на града, зад веранда и френски колониални двери, със секретариат, наброяващ седемдесет служители. Просторното бетонно преддверие водело до приемна, която така си и била останала недовършена и зад която се намирали куп много по-тесни канцеларийки, в една от които въвели Джери след петдесетминутно чакане и го представили на миниатюрен и много висш, облечен в черен костюм камбоджанец, изпратен от Пном Пен със задачата да отбива любопитните кореспонденти. Мълвата гласяла, че бил генералски син и ръководел батамбангската страна на семейния опиумен бизнес. Писалището било прекалено огромно за ръста му. Наоколо се навъртали неколцина прислужници, до един с крайно свирепи физиономии. Единият бил в униформа с куп ленти на ордени.

Джери обявил, че се нуждае от задълбочени общи сведения и в отговор му били изредени няколко очарователни мечти: че врагът — комунистите — бил на границата на поражението; че се обсъждало сериозно отварянето наново на цялата национална пътна мрежа; че туризмът бил най-бързо развиващия се сектор в икономиката на провинцията им. Генералският син изговарял бавно и красиво френските изречения и явно се опивал от собствения си глас, ако се съдело по това, че приказвал с полузатворени очи и с усмивка, все едно слушал любима мелодия.

— И ако ми позволите, ми се ще да приключа с кратко предупреждение към вашата родина. Вие сте американец, нали?

— Англичанин.

— Все едно. Предайте следното на вашите управници, сър. Ако не ни помогнете да продължим битката срещу комунистите, ще се обърнем към руснаците с искане да заемат вашето място в борбата ни.

„Майко мила — помислил си Джери. — Олеле, мамо. О, господи.“

— Ще предам посланието ви — обещал и уж се наканил да си върви.

— Un instant, Monsieur^[3] — възпрял го рязко висшият служител и дузината му дремещи придворни се поразмърдали. Той отворил чекмедже и извадил оттам внушителна преписка. „Завещанието на Фрост — опитал се да отгатне Джери. — Или смъртната ми присъда. Или марки за писмата ми до Кат.“

— Вие сте писател, нали?

— Да.

„Ко окончателно ме спипа. Преспиване в затвора и събуждане утре с прерязано гърло.“

— И сте възпитаник на Сорбоната, мосю?

— Оксфорд.

— Оксфорд в Лондон?

— Да.

— Тоест чели сте великите френски поети, мосю?

— С безкрайно удоволствие — отвърнал пламенно Джери. Придворните наблюдавали с изключителна сериозност.

— Надявам се в такъв случай мосю да е така добър да сподели с мен мнението си за следните няколко строфи. — И дребният чиновник започнал да чете на глас със своя изискан френски, тактувайки бавно с длан:

Deux amants assis sur la terre

Regardaient la mer.^[4]

След което изрецитирал поне още двайсетина мъчителни реда на озадачения Джери. Накрая обявил „Воала̀!“ и отместил настрана папката.

— Vous l’aimez?^[5] — попитал и забил строг поглед в неутрална част на помещението.

— Superbe — отвърнал Джери с изблик на възторг. — Merveilleux.^[6] Прочувствено.

— И от кого според вас е написано това?

— Ламартин? — изговорил първото хрумнало му име Джери.

Висшият чиновник завъртял глава. Придворните съвсем били приковали Джери с погледите си.

— Виктор Юго? — опитал се пак да познае Джери.

— От мен — заявил чиновникът и върнал с въздишка папката в чекмеджето. Придворните се поотпуснали. — Помогнете с всичко възможно на господин литератора — наредил им той.

* * *

При завръщането си Джери установил, че на аерогарата царял пълен и опасен хаос. По входната рампа хвърчели насам-натам мерцедеси така, сякаш в гнездото им е нахлул нашественик, по паркинга кръжали прожектори, мотоциклети и сирени, а чакалнята, до която успял най-сетне да се добере през кордона с цената на хиляди разправии, била претъпкана от уплашен народ, който се биел пред таблата с разписанията, крещял си един на друг и се мъчел през целия този шум да чуе и какво съобщават по дънещите високоговорители.

Проправил си път до информацията, но гишето се оказало затворено. Покатерил се на тезгяха и през дупка в противовзривната преграда успял да зърне летищната полоса. Взвод въоръжени войници подтичвали по празната писта към няколкото бели пилона, от които в безветрието висяха национални флагове. Спуснали две от знамената до средата на мачтите им, а вътре в залата високоговорителите се самопрекъснали, за да изсвирят няколко такта от националния химн. Над пълчищата от хорски глави Джери затърсил някой, с когото да може да поведе разговор. Спрял се на върлинест мисионер с късо подстригани жълти коси, с очила и с прикачено към джобчето на кафявата му риза петнайсетсантиметрово сребърно разпятие. До него стояли с нещастен вид двама камбоджанци със свещенически яки.

— Vous parlez français?^[7]

— Да, но и на английски мога да говоря!

По напевното му школувано произношение Джери преценил, че е датчанин.

— Журналист съм. Какво е станало — напънал се да надвика лудницата.

— Затворили са Пном Пен — изревал в отговор мисионерът. — Нито приемат, нито пускат полети.

— Защо?

— Червените кхмери взривили оръжейни складове на летището. Ще е затворено поне до утре сутрин!

Радиоуредбата пак закудкудякала. Двамата свещеници се заслушали. Мисионерът се прегънал почти одве, за да чуе измърморения превод.

— Нанесени сериозни поражения. Повредени вече половин дузина самолети. Напълно унищожени. Властите подозират може да било саботаж. Може и пленници взели. Но защо изобщо държат боеприпаси на летище? Крайно опасно. Къде е логика?

— Добър въпрос — съгласил се Джери.

Тръгнал да си пробива път през залата. И както винаги, главният му план се оказал тотално неприложим. Изходът „Само за екипажи“ вече се пазел от две много яки бичета, а при създалата се напрегната обстановка не виждал начин да ги залиса с приказки. Тълпата напирала най-вече към изхода за пътниците, където претоварените наземни служители отказвали да приемат бордни карти, а претоварените полицаи отбивали наплива от писмени разрешения, с които видните личности се надявали да се измъкнат от простолюдието. Оставил се хорското течение да го носи. По периферията на тълпата група французи търговци крещели, че са длъжни да им върнат парите, а по-възрастните се подготвили да прекарат на място нощта. В това време центърът се бутал, надничал и си споделял последните клюки, а инерцията го изтиквала равномерно към първите редове. В мига, в който се озовал най-отпред, Джери измъкнал дискретно кредитната телеграфна карта и прекрачил импровизираната бариера. Старшият полицейски служител бил лъснат, стегнат и наблюдавал надменно Джери, докато подчинените му се трудели усилено. Джери се отправил директно към него с провиснал в ръката му сак и натикал картата под носа му.

— Sécurité américaine^[8] — изкрещял на ужасен френски, после се озъбил на двамата пред крилатата врата, втурнал се на полосата и продължил смело напред, очаквайки през цялото време с гърба си някой да му викне да спре, да произведе предупредителен изстрел или — в тази натопорчена атмосфера — да го гръмне направо, без предупреждение. Вървял гневно, грубо и властно, размахвайки усилено сака за отвличане на вниманието, както ги били учили в Сарат. Насочил се към паркираните в редица на шейсет метра оттам — ето че вече били петдесет — едномоторни военни учебно-тренировъчни самолети без опознавателни знаци. Зад тях се намирал ограденият сектор с товарните складове, номерирани от девет до осемнайсет, а зад складовете вече се виждали няколко хангара и стоянки с надписи „Вход строго забранен“ на почти всички възможни езици, освен китайския.

Стигнал до учебните самолети и тръгнал властно по редицата им, сякаш ги инспектирал. Закотвили ги били с вързани с тел тухли. Намалил крачката, но без да се спира напълно, ритнал гневно една от тухлите с обувката си от еленова кожа, дръпнал елерона на едно крило и завъртял недоволно глава. Отляво, от укрепеното с чували пясък гнездо го наблюдавал вяло екипажът на близката зенитка.

— Qu’est-ce que vous faites?^[9]

Джери се извърнал наполовината и свил длани на фуния пред устата си.

— Гледайте си проклетото небе, за бога! — креснал им на хубав американски, посочил гневно нагоре и закрачил ядно към високата мрежеста ограда. Портата й се оказала отворена, предлагайки му достъп до складовете. А веднъж подминал ги, вече нямало да се вижда нито от аерогарата, нито от контролната кула. От пукнатините на напукания бетон под нозете му бил поникнал пирей. Наоколо не се виждала жива душа. Складовете — десет метра дълги, три метра високи — били обшити със застъпващи се дъски и покрити с палмови листа. Стигнал до първия. По обкованите с дъски прозорци пишело „Осколочни бомби без взриватели.“ До отсрещните хангари водела добре отъпкана прашна пътека. През процепа мернал папагалските краски на паркираните товарни самолети.

— Ето те и теб — промърморил си на глас Джери на излизане откъм безопасната страна на складовете, след като видял пред себе си, ясно като в бял ден, като първи визуален контакт с врага след многомесечен поход, очукания сиво-син DC-4 карвеър: дебел като жаба, клекнал върху ронещия се асфалт с отворена и вдигната нагоре носова част. И от двата десни двигателя капело като силен черен дъжд дизелово масло, а под товарния отвор седял и пушел кльощав китаец с шапка с козирка, накичена с военни значки, и отмятал по списък чувалите, които двама хамали мъкнели, а трети товарел с помощта на древен високоповдигач. Кокошки кълвели нервно около нозете му. На фюзелажа се виждали огненочервени букви на фона на избелелия състезателен екип на Дрейк Ко: „ОЧАРТ“. Останалите били станали жертва на скорошно пребоядисване.

О, Чарли е неразрушим. Направо е безсмъртен, мистър Тиу; фантастичен полукитаец, само кожа, кости и опиум, но абсолютно великолепен пилот…

„Дано наистина да е такъв, девойко“, потръпнал при тази своя мисъл Джери, а в това време хамалите качвали чувал подир чувал през отворения нос в охлузената вътрешност на самолета.

Посветил целия си живот да служи като Санчо Панса на преподобния Рикардо, ваше преосвещенство, добавил бил Кро към направеното от Лизи описание. Половин китаец, както ни уведомява и уважаемата дама, и горд ветеран от сума ти безуспешни войни.

* * *

Джери така и не направил опит да се скрие, ами останал прав с провесения от ръката му сак и с извинителната усмивка на заблуден англичанин. Носачите всъщност налитали на самолета от няколко посоки едновременно. И били много повече от двама на брой. Джери ги загърбил и повторил номера с нехайното минаване — покрай учебните самолети, а преди това и по коридора до кабинета на Фрост — с тази разлика, че този път минал покрай редицата складове и надничал през процепите между дъските, но не видял нищо особено, с изключение на някой и друг строшен сандък. Подновяването на концесията за летене от Батамбанг струва половин милион щатски долара, споменал му бил Келър. При тази цена кой щял да седне да се занимава с козметични ремонти?

В промеждутък между складовете заварил четири армейски камиона, отрупани с плодове, зеленчуци и ненадписани чували. Всичките били с обозначенията на артилерийски поделения и били паркирани със задните им капаци към самолета. В каросерията на всеки камион стояли по двама войници и подавали чували на носачите. Много по-разумно щяло да е да прикарат камионите до самия самолет, но явно се ръководели от съображения за дискретност. Армията все гледа да закачи нещо — казал му бил Келър. — Военноморският флот може да си докара няколко милиона само от един конвой надолу по река Меконг. Военновъздушните сили пък са в още по-изгодно положение. С бомбардировачите транспортират плодове, а хеликоптерите спасяват от обсадените градове богати китайци, а не ранени. С пръст в уста са само изтребителите, понеже не могат да кацат другаде, освен там, откъдето са излетели. Но не полагат ли изрични усилия, сухопътните войски така и ще си останат на сухо.

Джери успял да се приближи толкова до самолета, че да чуе как Чарли Маршал крякал заповеди по посока на носачите.

А складовете пак се заредили. Осемнайсети номер бил с двукрила врата, а отстрани по дъските със зелена боя било изписано „Индочартър“ с шрифт, който от по-далеч наподобявал китайските йероглифи. Вътре, в полумрака, върху пръстения под клечали двама китайски селяни — мъж и жена. А върху обутия в сандал крак на стария китаец било положило глава завързано с въже прасе. Останалото им имущество се състояло от дълъг, увит в рогожа и старателно омотан с канап денк. Като нищо можело да е и труп. В единия ъгъл стояла делва с вода, с две купички за ориз до нея. Това било цялото съдържание на склада. „Добре дошли в транзитната зала на «Индочартър»“, рекъл си Джери. Стичащата се по ребрата му пот не му попречила да се включи в редицата носачи и по някое време да се изравни с Чарли Маршал, който не преставал да кудкудяка с все сила на кхмерски и да отмята с трепереща ръка товарите по списъка.

Бялата му риза с къси ръкави била омазана с машинно масло и имала по пагоните си достатъчно златни нашивки за генералско звание в които и да било военновъздушни сили по света. А сред невероятната колекция от лентички на ордени и червени комунистически звезди на гърдите му се виждали и две американски нашивки за участие в големи битки. На едната пишело „Убий комунист в името на Христа“, а на другата — „По душа Христос е бил капиталист“. Главата му била наведена и лицето му се криело в сянката на голямата козирка на шапката, която падала свободно върху ушите му.

Джери го изчакал да си вдигне главата. Хамалите започнали да му подвикват да не задържа опашката, но Чарли Маршал упорито седял с наведена глава, в същото време нещо дращел и отбелязвал по списъка и на свой ред също им врякал.

— Капитан Маршал — казал тихо Джери, — пиша материал за Рикардо за един лондонски вестник. Молбата ми е да ме вземете със себе си до Пном Пен, за да мога да ви задам няколко въпроса.

И докато говорел, положил внимателно върху списъка томчето с „Кандид“, от което дискретно и ветрилообразно стърчали три стодоларови банкноти. Както го били учили саратските илюзионисти, за да накараш някого да погледне нанякъде, достатъчно е да му посочиш противоположната посока.

— Разбрах, че обичате Волтер — казал.

— Никого не обичам — отвърнал с дрезгав фалцет Чарли Маршал на списъка си, а шапката се свлякла още по-ниско върху челото му. — Мразя цялото човечество, ако искаш да знаеш. — Въпреки китайската мелодика, ругатнята му била несъмнено френско-американска в същността си. — В Исус Христос се кълна: толкова ненавиждам човечеството, че ако то не се гръмне в най-скоро време, аз лично ще си купя бомби и ще отида да ги пусна отгоре му!

Но бил останал без слушател. Чарли Маршал още не се бил доизказал, когато Джери бил стигнал до средата на стоманената стълба.

— Волтер е един проклет невежа! — креснал Чарли Маршал на следващия носач. — И не е знаел за какво се бори, идиотът му с идиот! Хвърли го там бе, мързелив жълтур, и бягай за следващия! Dépêche-toi, crétin, oui?^[10]

Но независимо от всичко напъхал Волтер в задния джоб на торбестите си гащи.

* * *

Отвътре самолетът бил тъмен, просторен и хладен като катедрала. Седалките били махнати и по стените били монтирани етажерки от перфорирани зелени елементи като от детски „конструктор“. От тавана висели заклани свине и кокошки. Останалият товар бил нахвърлян по средната пътека, започвайки откъм опашката, което според Джери не предвещавало нормално излитане, и се състоял от плодове, зеленчуци и забелязаните от Джери в армейските камиони чували с надписи „ЖИТО“, „ОРИЗ“ и „БРАШНО“, изписани с толкова едри букви, че да не затруднят и най-неграмотния агент от наркоуправлението. Но успялата да изпълни вътрешността лепкава миризма на мая и меласа не се нуждаела от никакви обозначения.

Част от чувалите били наредени в кръг, за да има къде да седнат спътниците на Джери. Най-видните сред тях били двама неприветливи китайци с опърпано сиво облекло, а от еднаквостта на външния им вид и въздържаната проява на превъзходство Джери моментално заключил, че са специалисти в конкретна област и се сетил колко бомбаджии и радисти му се било налагало да вкарва и изкарва без капка благодарност из зоните на военни действия. До тях, но на уважителна дистанция, седели, пушейки и поглъщайки ориз от купичките си, четирима въоръжени до зъби планинци. Джери ги определил условно като хора от народността мео или от някое от племената шан от северните погранични райони, където бащата на Чарли Маршал бил командвал армията си, а по непринуденото им поведение преценил, че са част от постоянната прислуга.

Висшето общество се беше оформило в съвсем отделна класа: най-вече самият полковник от артилерията, който толкова любезно бил осигурил транспорта и военния ескорт, заедно с неговия приятел — старши митнически служител, без чиято помощ нищо не можело да се осъществи. Двамата се били изтегнали царствено насред пътеката в специално осигурени им кресла и наблюдавали гордо процеса на товарене, издокарани в парадните си униформи, както изисквала цялата церемония.

Групата включвала и още един член, който се бил прикрил върху сандъците в опашния отсек, почти опрял глава в тавана, така че не се поддавал на подробен оглед. Държал пред себе си своя собствена бутилка уиски, че дори и собствена стъклена чаша. Над буйната си брада носел кепе като на Фидел Кастро. По тъмните му китки лъщели златни верижки, известни в онези времена (на всички, освен на носещите ги) като „ЦРУ гривни“, с оптимистичната цел, че закъсалият на вражеска територия ще може да се измъкне, като раздава брънките им една по една. Но най-непроменлив бил блясъкът на очите му, които следели неотлъчно Джери над старателно смазания Калашников.

„Още докато съм бил пред отворения преден капак ме е взел на мушка — дал си сметка Джери. — От мига, в който излязох от склада.“

„Ония двамата, китайците, са сто на сто готвачи“, подсказало му в един миг вдъхновението: „готвачи“ в смисъла придаван му в подземния свят, тоест „лаборанти химици“. Според Келър напоследък от „Еър Опиум“ започнали да докарват суровия базисен материал за преработка в Пном Пен, но било невероятен зор да кандърдисат готвачите да работят в обсадения град.

— Ей, Волтер!

Джери застанал на ръба на отворения нос. Под себе си видял възрастното семейство китайци и Чарли Маршал, който се мъчел да им отнеме прасето, докато тикал бабата нагоре по стоманената стълба.

— Хвани я, щом стигне до теб — провикнал се Чарли Маршал, стиснал прасето в обятията си. — Не дай боже да падне и да си строши гъза, край няма да имат неприятностите с тия жълтури. Ти да не излезеш някое шантаво наркоченге бе, Волтер?

— Не съм.

— Дръж я здраво тогава и не пускай, чуваш ли?

Бабата се закатерила по стълбата. Но след първите няколко стъпала се разкрякала, при което Чарли Маршал успял някак си да стисне прасето под едната си мишница, а със свободната ръка да я изтласка рязко по задника, крещейки й нещо на китайски. Дядото издрапал подире й и Джери ги вмъкнал живи и здрави във вътрешността.

Накрая през отворения нос се подал и палячовския образ на самия Чарли Маршал и Джери имал възможността да мерне за пръв път лицето му независимо от шапката, която го прикривала: с изпъкнали като на скелет кости и кафява кожа, сънливи китайски очи и голяма френска уста, която при крякане се кривяла във всички възможни посоки. Чарли набутал пред себе си прасето, Джери го награбил и го завлякъл при всичкото му квичене и гъжвене право при възрастните селяни. Едва тогава Чарли вкарал на борда и кльощавото си тяло, все едно паяк се измъкнал от канализационна тръба. Митничарят и полковникът артилерист рипнали на нозе, отръскали отдире униформите си и се отправили забързано по пътеката към мъжа с кепето като на Кастро, скрил се в сянката над сандъците. След като стигнали до него, зачакали уважително, като църковни служители, поднасящи волните пожертвувания към олтара.

Златните верижки проблеснали, ръка се протегнала надолу — веднъж, дважди — и настъпила благочестива тишина, докато двамата преброили внимателно пачките банкноти пред очите на всички присъстващи. След това почти в синхрон се върнали на горния край на стълбата, където ги чакал Чарли Маршал с полетния лист. Митничарят го подписал под одобрителния поглед на полковника от артилерията; накрая козирували едновременно и изчезнали надолу по стълбата. Конусовидният нос се дотътрил до почти затворено положение, Чарли Маршал му теглил един ритник, затулил процепа с някакви рогожи и се прехвърлил чевръсто през сандъците към вътрешната стълба, която водела до пилотската кабина.

Подир него се прехвърлил и Джери, настанил се на мястото на помощник-пилота и изброил наума си „щастливите обстоятелства“, в които се бил озовал:

„Претоварването ни е към петстотин тона. От моторите тече масло. Возим със себе си въоръжен телохранител. Забранено ни е да излетим. Забранено ни е и да кацаме, а на летището в Пном Пен вероятно има кратер от бомба с размерите на графство Бъкингамшър. За да стигнем от тук до спасението, трябва да летим час и половина над територия на червените кхмери, а ако там, на финала, някой вземе да ни издаде, агентурният ас Уестърби ще го спипат със свалени гащи и с двестатина чувала опиум.“

* * *

— Имаш ли представа как се управлява това животно? — провикнал се Чарли Маршал, докато щракал цяла редица плесенясали превключватели. — Ти, Волтер, да не си някой герой от авиацията?

— Мразя я до дън душа.

— И аз.

Чарли Маршал грабнал някаква мухобойка и се нахвърлил на бръмчащата по предното стъкло огромна конска муха, после запалил един по един двигателите, докато целият ужасен самолет се затресъл и раздрънчал като лондонски автобус, тръгнал да се катери по хълма Клапхъм. Радиото изгъгнало и Чарли Маршал си направил труда да отправи нецензурно запитване до контролната кула, първо на кхмерски, а след това, в съответствие с отдавна установената в авиацията традиция — и на английски. Докато рулирали към далечния край на пистата, минали покрай две огневи точки и Джери се зачудил дали някой зенитчик няма да се престарае и да пусне един ред по корпуса им, но веднага се сетил с облекчение за полковника с камионите и изплатеното му възнаграждение.

Отнякъде изникнала втора конска муха, но сега било ред на Джери да се заеме с мухобойката. Имал чувството, че самолетът изобщо не ускорява, но не можел да прецени със сигурност, тъй като половината циферблати по таблото си стояли на нула. Трополенето на гумите по пистата почти заглушавало рева на моторите. При което Джери си спомнил как шофьорът на стария Самбо го връщал в пансиона на училището, минавайки бавно и тържествено по западната дъга на околовръстното покрай Слау до неизбежния финал в „Итън“.

Двама от планинците били дошли отпред да не изпуснат веселбата и се смеели като щури. Палмова горичка се устремила, подскачайки, насреща им, но самолетът твърдо отказвал да се отлепи от земята. Чарли Маршал изтеглил разсеяно лоста и прибрал колесниците. Неубеден докрай, че носът се е вдигнал, Джери пак се сетил за училището и за състезанията по дълъг скок, където изпитвал същото усещане — хем не е излетял, хем е престанал да е на земята.

Усетил удара и чул шума на листата, когато коремът на самолета се плъзнал по върховете на дърветата. Чарли Маршал крещял на самолета да се вдигне най-после в проклетия въздух, в продължение на цяла вечност изобщо не набирали височина, ами просто висели и пъшкали на неколцина метра над серпантините на пътя, който се катерел неумолимо към билата на поредица от хълмове. Чарли Маршал тръгнал да пали цигара, та се наложило Джери да поеме лоста пред себе си и да усети съпротивата на вертикалния стабилизатор. После Чарли Маршал поел отново управлението и направил плавен завой към най-ниската точка на планинската верига. Задържал се в завоя, прехвърлил билото и оттам затворил кръга. По големината на кафявите покриви, реката и летището Джери преценил, че са се издигнали на около триста метра. За Чарли Маршал това явно било нормалната височина за летене, при което той най-после си свалил шапката и със самочувствието на прекрасно справил се със задачата си човек си налял голяма чаша от бутилката скоч в краката му. Под тях почнало да се здрачава и кафявата почва постепенно ставала бледолилава.

— Благодаря — приел предложената му бутилка Джери. — И аз ще му ударя едно.

* * *

За начало Джери подхванал няколко незначителни теми — ако изобщо човек може да разговаря на незначителни теми, докато крещи с пълна сила.

— Червените кхмери току-що са взривили летищния склад с боеприпаси — изревал Джери. — В момента не разрешават нито излитания, нито кацания.

— Ама наистина ли? — И за пръв път, откакто се били запознали, на Джери му се сторило, че Чарли Маршал хем се радва, хем е силно впечатлен.

— Разправят, че с Рикардо сте били големи приятели.

— Навсякъде бомбардирахме. Изтрепахме горе-долу половината човечество. Виждали сме повече убити хора, отколкото живи. Долината на гърнетата, Дананг — абе какво да ти разправям: такива герои сме ние с него, че като пукнем някой ден, Исус Христос лично ще слезе с хеликоптера си да ни измъкне от джунглата.

— Чул съм, че Рикардо и в бизнеса се оправял страхотно!

— Че как! Няма равен! Знаеш ли колко офшорки имаме ние двамата с Рикардо? Шест. Фондации в Лихтенщайн, корпорации в Женева, банков управител в Холандските Антили, юристи. Исусе Христе! Знаеш ли с какви мангизи разполагам? — И се плеснал по задния джоб. — Точно триста щатски. Чарли Маршал и Рикардо изтрепаха заедно половината от проклетото им човечество. Но никой така и не ни плати. За разлика от баща ми, на когото платиха сума ти пари за това, че избил останалата половина. А на Рикардо винаги са му идвали на акъла какви ли не щури идеи. Празни сандъци от боеприпаси. Исусе Христе! Да сме платели на жълтурите да съберат всички сандъци от боеприпаси от цяла Азия, след което да сме ги продадели на участниците в следващата война!

Носът клепнал и той го изтеглил нагоре с вулгарна псувня на френски.

— Ами каучука! Да сме оберели всичкия каучук от Кампонг Тям! И отлитаме, значи, за Кампонг Тям с големи хеликоптери с червени кръстове. И какво правим? Евакуираме всичките проклети ранени, това правим. Стой мирно бе, тъпо копеле, не ме ли чуваш! — Пак говорел на самолета. А Джери забелязал в предния конус няколко пробойни от куршуми, които не били запушени съвсем удачно. „Късай по перфорацията“, минала му през ум нелепата мисъл.

— Косѝ. Милионери сме щели да станем от човешки коси. Хващаме всички жълтурки по селата да си пуснат дълги коси, отрязваме ги и ги закарваме в Банкок за перуки.

— А кой покри дълговете на Рикардо, че да почне да лети за „Индочартър“?

— Никой!

— Разправят, че бил Дрейк Ко.

— Не познавам никакъв Дрейк Ко. И на смъртното си легло ще се закълна пред мама и тате: „Копелето Чарли, генералският син, през живота си не е чувал за никакъв Дрейк Ко“.

— Какво толкова направи Рикардо за Ко, че Ко да изплати всичките му борчове?

Чарли Маршал направо надигнал шишето с уиски, после го върнал на Джери. Махнел ли ги от лоста, кокалестите му ръце почвали да треперят като луди, а носът му не спирал да тече. „Колко ли лули с опиум изпушва на ден?“, запитал се Джери. Навремето познавал един хотелиер в Луанг Прабанг — французин, родом от Северна Африка, — който с по-малко от шейсет не можел да функционира нормално. И се сетил, че капитан Маршал никога не лети до обяд.

— Американците цял живот бързат — оплакал се Чарли Маршал, въртейки глава. — Имаш ли представа защо точно сега трябва да закараме тоя товар до Пном Пен? Щото никой няма търпение. В наше време всеки иска бързо да се надруса. Никой не ще да си губи времето в пушене. Гледат само мигновения ефект. А ако си си наумил да изтребиш човечеството, не трябва да бързаш, нали ме разбираш?

Джери решил да направи нов опит. Единият от четирите мотора предал богу дух, а втори бил почнал да вие като от спукан ауспух, така че се налагало да вика още по-силно.

— Какво вършеше Рикардо, че да заслужи толкова много пари? — повторил.

— Едно само ще ти кажа, Волтер, окей? Не обичам политиката. Аз съм си прост контрабандист на опиум, окей? Ако толкова ти е мъчно за политика, слез долу да си поприказваш с ония, лудите шани. „Политиката не става нито за ядене, нито за чукане, нито за пушене.“ Така разправяше той на баща ми.

— Кой това?

— Дрейк Ко го разправяше на баща ми, баща ми — на мен, а аз — на цялото проклето човечество! Той, Дрейк Ко, е велик мислител, от мен да го знаеш!

По някаква негова си инициатива самолетът постепенно се бил снижил и вече летял на някакви си петдесетина метра над оризищата. Видели под себе си село със запалени огньове за готвене и бягащи панически към дърветата човечета, а Джери се запитал най-сериозно дали Чарли Маршал изобщо ги е забелязал. Но като търпелив жокей Чарли изтеглил в последния миг лоста, натиснал го и успял някак си да вдигне главата на коня, после пак отпили от шишето със скоч.

— Ти добре ли го познаваш?

— Кой?

— Ко.

— През живота си не съм го виждал, Волтер. Ако толкова ти се говори за Дрейк Ко, върви да питаш баща ми. А той ще ти пререже гръцмуля.

— А Тиу? Чакай друго да те питам: кои са ония двамата с прасето? — провикнал се Джери, колкото да поддържа разговора, докато Чарли си възвърнал бутилката да опъне отново от съдържанието й.

— От народността хо, от Чианг Май са. И се притесняват да не би скапаният им син в Пном Пен да гладува. Затова са му повлекли проклетото прасе.

— Та какво викаш за Тиу?

— Не чу ли като ти казах? Не познавам никакъв Тиу.

— Рикардо са го видели в Чианг Май преди три месеца — провикнал се Джери.

— Ами значи Рикардо е проклет глупак — обявил прочувствено Чарли Маршал. — Най-добре е Рикардо да не си навира задника в Чианг Май, ако не иска някой да му го гръмне. Щом някой е тръгнал да се прави на умрял, най-добре е да си държи проклетия език зад зъбите, нали ме разбираш? И аз все това му разправям: „Рик, ти си ми съдружник. Дръж проклетия си език зад зъбите и не си развявай задника пред хората, щото някои от тях лично са ти страшно ядосани“.

Самолетът навлязъл в дъждовен облак и започнал рязко да губи височина. Дъжд заплющял по фюзелажа и започнал да прониква през прозорците. Чарли Маршал защракал нагоре-надолу някакви ключета, на контролното табло нещо изпищяло, две мижави лампички светнали и отказали да угаснат въпреки всичките псувни на Чарли. Но за най-голяма почуда на Джери започнали пак да набират височина, макар че поради това, че минавали през облаците, му било трудно да прецени ъгъла на изкачването. Извърнал се да види наклона на пода и успял да забележи в последния момент как брадатата фигура на ковчежника с кепе като на Фидел Кастро слизала по стълбата от кабината, стиснала калашника за цевта.

Продължили да се изкачват, дъждът спрял и нощта ги обгърнала така, сякаш били навлезли в територията на друга държава. Изведнъж отгоре им се появили звездите, прелетели, подскачайки, окъпаните от луната пукнатини в облачната покривка, издигнали се още, облаците напълно изчезнали, Чарли Маршал нахлупил шапката си и обявил, че и двата десни двигателя са престанали да участват във веселбата. А Джери избрал точно този миг на отмора, за да зададе най-лудия си въпрос:

— И къде е в момента Рикардо, друже? Щото аз трябва да го намеря. На всяка цена. Обещал съм на моя вестник да разменя някоя и друга дума с него. Не бива да ги разочароваме, нали?

Сънените очи на Чарли Маршал вече се били затворили почти докрай. Седял в полутранс, опрял глава в седалката, а козирката на шапката била паднала на носа му.

— Какво каза, Волтер? Питаш ли нещо?

— Питах те къде е Рикардо в момента?

— Рик ли? — повторил Чарли Маршал и изгледал Джери с нещо като почуда. — За Рикардо ли става дума, Волтер?

— Точно за него, друже. Къде е сега? Искам да обменя някои възгледи с него. Това беше и смисълът на онези триста долара. И ще последват още петстотин, ако намериш време да ми уредиш запознанството.

Чарли Маршал изведнъж се оживил, извадил от задния си джоб „Кандид“ и я тръшнал в скута на Джери, използвайки повода, за да изригне бясно:

— Изобщо нямам представа къде може да бъде Рикардо, разбра ли ме? Никога през живота си не съм искал да имам приятел. Само да го видя тоя Рикардо, топките ще му гръмна насред улицата, чуваш ли? Рикардо умря. И ще си остане умрял, докато не умре. Разправя на всички, че бил загинал. Така че поне веднъж през живота си съм готов да му повярвам на това копеле!

Насочил гневно самолета към облаците и го оставил да се спуска към бавните проблясъци от артилерийските батареи на Пном Пен, а за финал изпълнил идеално кацане на трите колесника едновременно в нещо, което за Джери си било непрогледен мрак. Зачакал да чуе картечни откоси от наземната охрана, зачакал да усети ужасяващото свободно падане с носа напред в някой гигантски кратер, а видял единствено — и то съвсем неочаквано — разтворените обятия на едва осветения край на пистата, маркиран с познатите му вече пълни с пръст сандъци от боеприпаси. Докато рулирали нататък, пред тях се наврял кафяв джип с мигаща отзад зелена светлина, приличаща на ръчно включвано и изключвано електрическо фенерче. Усетил как самолетът заподскачал по затревена повърхност. Забелязал и че в края на пистата ги очаквали два зелени камиона със скупчени около тях фигури, които ги наблюдавали притеснено, а зад тях се мярнала тъмната сянка на спортен двумоторник. Паркирали и в същия миг Джери чул от багажния сектор под вдигнатата високо пилотска кабина скърцането на отварящия се челен конус, последвано от трополящи по желязната стълба нозе и бърза размяна на думи. Бързината, с която слезли, го изненадала. Но от следващото нещо, което чул, кръвта му се смразила и го накарала да се спусне светкавично по стълбата от кабината към вътрешността на самолета.

— Рикардо! — изкрещял. — Стой! Рикардо!

Единствените още не слезли пасажери били само двамата старци, стиснали прасето и денка. Оттласнал се от перилата на стоманената стълба и се оставил да падне надолу, та гръбнакът му се разтресъл при удара на петите му в земята. Джипът вече бил откарал китайците готвачи с шаните, които ги охранявали. Джери хукнал подире му, но успял само да го види как се е засилил към отворената порта в края на летището. Щом минал през нея, двама часовои я затворили и заели предишните си позиции. Зад гърба си чул как обслужващите техници с шлемофоните налетели на карвеъра. Полицаите, които изпълвали каросериите на двата камиона, наблюдавали безучастно, а възпитаният на Запад глупак Джери се изкушил да си помисли, че ще играят някаква въздържаща роля до мига, в който осъзнал, че са всъщност пномпенският почетен караул в чест на трите тона опиум. Очите му обаче търсели най-вече една-единствена фигура — онази на високия брадат мъж с кепето като на Фидел Кастро, с автомата АК-47 и с подчертаното накуцване, което звучало като двутактов барабанен ритъм, докато гумените подметки на летателните му обуща се спускали по стоманената стълба.

Джери едва успял да го мерне. Вратата на малкия „Бийчкрафт“ го очаквала отворена, а до нея стояли двамина от наземния персонал да му помогнат да се качи. Щом Рикардо стигнал до тях, те посегнали да поемат автомата му, но Рикардо им наредил с жест да стоят настрана. Бил се извърнал и търсел къде е Джери. Погледите им се срещнали за миг. След това Джери вече падал, Рикардо вдигал калашника и през следващите двайсетина секунди Джери имал възможността да направи преглед на живота си от раждането си до настоящия момент, през което време още няколко куршума изтрещели и изсвистели над раздраното от стрелби летище. Когато Джери най-после вдигнал глава, огънят бил спрял, Рикардо се бил пъхнал в самолета, а помощниците му махали клиновете от колесниците. Още преди самолетчето да набере височина над присвяткващите зенитки, Джери спринтирал като луд към най-тъмната част на летищния периметър, докато още някой не си бил наумил, че присъствието му се явявало пречка пред нормалната търговия.

„Най-обикновено спречкване между двама влюбени — заубеждавал се сам Джери в таксито, обхванал главата си с ръце и напъващ се да укроти отчаяното думкане в гърдите си. — Но какво друго да очаква човек, когато реши да се задява с бившия възлюбен на Лизи Уърдингтън?“

Някъде наблизо избухнал реактивен снаряд, но на него му било все едно.

* * *

Решил да даде на Чарли Маршал два ча̀са, макар че и един му се струвал предостатъчен. Полицейският час бил започнал, но днешната криза не била приключила с падането на мрака; по пътя до „Льо Пном“ ги спирали многократно за проверки, а проверяващите държали автоматите си готови за стрелба. На площада двама мъже си крещели бясно един на друг под светлината на фенерчета пред постоянно нарастваща тълпа. По-нататък по булеварда войници били блокирали осветена с прожектори къща и чакали облегнати по стените й с пръсти на спусъка. Според шофьора на таксито там били задържали предполагаем агитатор, който продължавал да бъде разпитван вътре от полковник от тайната полиция и хората му. В предния двор на хотела били паркирани танкове, а в стаята си Джери заварил Люк да пие от шишето, проснал се най-спокойно на леглото му.

— Има ли вода? — попитал Джери.

— Мда.

Пуснал ваната да се пълни и почнал да се съблича, но в един момент се сетил за валтера.

— Изпрати ли си материала? — попитал.

— Мда — повторил Люк. — И ти твоя.

— Ха-ха.

— Накарах Келър да го прати по телекса от твое име.

— Кое? Историята на летището ли?

Люк му подал втория екземпляр изпод индигото.

— Добавих за колорит няколко типични за Уестърби елемента. Как в гробищата напъпват цветя. Стъбси те обожава, да знаеш.

— Благодаря, значи.

В банята Джери отлепил прилепения с лейкопласт Валтер и го пуснал в джоба на сакото си, да му е под ръка при нужда.

— Къде ще ходим тази вечер? — провикнал се Люк през затворената врата.

— Никъде.

— Това пък как да го разбирам, дявол да го вземе?

— Имам среща.

— С жена?

— Да.

— Вземи и Люки със себе си. Ще направим тройка.

— В никакъв случай — казал Джери и се отпуснал щастливо в хладката вода.

— Добре. Обади й се и й поръчай да изкопае отнякъде някоя проститутка за Люки. Всъщност чакай. На долния етаж е настанена оная курва от Санта Барбара. Аз не съм горд човек. И на нея ще кандисам.

— Не.

— Защо „не“ бе, за бога! — викнал Люк, но вече на сериозно. — Какво ще ти пречи? — За да се чуе по-добре протестът му, бил дошъл досами заключената врата.

— Друже, моля ти се поне този път да ми се махнеш от главата — посъветвал го Джери. — Най-честно ти го казвам. Обичам те, но не си ми всичко на този свят, разбираш ли? Така че стой настрана.

— Имаш трън в гащите, а? — Продължително мълчание. — Добре бе, братче, само гледай някой да не ти напълни гъза с олово в тая буря навън.

На връщане в стаята Джери заварил Люк да се налива методично, свит в ембрионална поза.

— Абе, ти си бил по-капризен и от проклетите жени — казал му Джери, докато го оглеждал от вратата.

Но нямало изобщо никога да се сети за цялата тази детинска свада, ако последвалите събития се били развили по друг начин.

* * *

Този път Джери пренебрегнал тотално звънеца на портата и направо се прехвърлил през стената, успявайки да нареже дланите си по налепените върху зида строшени стъкла. Не обърнал внимание и на предната врата, а освен това си спестил и формалността да огледа чакащите го на долната площадка кафяви нозе. Вместо това предпочел да се притаи неподвижно в градината — хем да утихнел шума от тупването на тежкото му тяло, хем зрението и слухът му да доловели поне някакъв признак на живот в голямата, огрята откъм гърба от луната вила, чийто черен силует се извисявал над главата му.

Пристигнала кола с изгасени фарове, от нея слезли две сенки — камбоджанци, ако съдел по ръста и безшумното им придвижване. Натиснали звънеца на портата, а като стигнали до входната врата, измърморили през процепа вълшебната парола и били пуснати да влязат моментално и безмълвно. Джери се напънал да изчисли вътрешното разпределение на сградата. Най-вече го озадачавала пълната липса на миризми от къщата, било то откъм фасадата или накъм градината, където се намирал в момента. А и вятър не се усещал. Много добре си давал сметка колко важно е за една голяма пушалня на опиум да бъде запазена в тайна от страх не толкова от законите, колкото от огромните подкупи, с които да се предотврати приложението им. Ясно му било, че вилата е на два етажа, с камина и вътрешен двор, тоест — предлагаща всички битови удобства за обитавалия я някога френски колонист със скромното му семейство от наложници и деца със смесен произход. Подготовката на опиума най-вероятно се извършвала в кухнята. Най-безопасното за пушачите място било несъмнено на горния етаж, в стаите, които гледали към вътрешния двор. А липсата на миризма откъм главния вход навеждала Джери на мисълта, че се използвала задната част на вътрешния двор, а не страничните крила или предните стаи.

Придвижил се безшумно до коловете, маркиращи задната граница на имота. Оградата била обрасла с цветя и пълзящи растения. Зарешетен прозорец предоставил първоначална опора за обувката му от еленова кожа; улук — втората; високо монтиран екстракторен вентилатор — третата; и чак когато стигнал до балкона над вентилатора, доловил очакваното ухание: топло, сладникаво и примамващо. И на балкона нямало никакви лампи, което не му попречило да види съвсем ясно на лунната светлина двете клекнали млади камбоджанки и уплахата, с която посрещнали появата му на небесния фон. Дал им знак да се изправят и ги подкарал пред себе си по дирята на миризмата.

Артилерийският обстрел бил приключил, оставяйки нощта на разположение на геконите. Джери се сетил, че камбоджанците имат обичая да гадаят по броя на изцвърчаванията на гекона: утре ще е хубав ден; не, няма да е хубав; утре ще си намеря булка; не, ще я намеря вдругиден. Двете момичета били съвсем млади и изглежда чакали да бъдат повикани от клиентите. Пред плетената от слама врата се заколебали и изгледали умолително Джери. Той им дал знак да почнат да отделят пластове от рогожите до момента, в който от балкона станала видима съвсем бледа светлина, колкото от свещ. Пристъпил навътре, все още следвайки гърбовете на двете момичета.

Помещението, в което се озовал, вероятно било навремето спалнята на господаря на къщата и било свързано с друга, по-малка стая. Едната му длан била върху рамото на едното от момичетата. Другото вървяло послушно след първото. В първата стая се били излегнали дванайсет клиенти, само мъже. Помежду им лежали и си шепнели няколко момичета. Обслужването се извършвало от босоноги прислужници, които щъкали с невероятна целенасоченост от едно легнало тяло на друго да нанижат топчето опиум върху иглата, да го запалят и да го задържат над чашката на лулата, за да може клиентът да опъне с пълни гърди до пълното изгаряне на топчето. Разговорите протичали мудно, приглушено и задушевно, прекъсвани сегиз-тогиз от лек благодарен кикот. Джери разпознал един от присъстващите на дадената от съветника в посолството вечеря — мъдрият швейцарец, който в момента разговарял с дебел камбоджанец. Но никой не проявил и капка интерес към присъствието на Джери — наличието на двете момичета било достатъчно обяснение, така както орхидеите легитимирали присъствието му в блока на Лизи Уърдингтън.

— Чарли Маршал — изрекъл тихо Джери и прислужникът му посочил съседната стая. Джери освободил двете момичета и те се измъкнали незабелязано. Втората стая наистина била по-малка и в ъгъла й лежал Чарли Маршал, над когото клечала китайка в пищно бродирана класическа рокля и му приготвяла лулата. Джери предположил, че е дъщерята на хазяина и че Чарли Маршал се радвал на специалното обслужване, понеже се явявал не само редовен клиент, но и доставчик. Приклекнал от другата му страна. От прага ги наблюдавал някакъв старец. Китайката също не отлепвала очи, застинала с лула в ръката си.

— Какво искаш, бе, Волтер? Защо не ме оставиш на мира?

— Да се поразходим за съвсем кратко, друже. После ще можеш да се върнеш.

Джери го подхванал за ръката и го повдигнал плавно с помощта на младата жена.

— Колко изпуши досега? — попитал я. Тя вдигнала три пръста.

— А колко му е нормата? — попитал.

Тя се усмихнала и свела глава. „Много повече“, искала да каже.

В началото Чарли Маршал пристъпвал несигурно, но още преди да стигнат до балкона, бил готов да се запъне, така че Джери се принудил да го вдигне на ръце и да го свали като бебе, по пожарникарски, по дървените стъпала и през вътрешния двор. Старецът ги пропуснал с поклон през главния вход, нахилен прислужник задържал отворена портата към улицата, и двамата очевидно изпитвайки благодарност за проявената от Джери изключителна тактичност. След няма и петдесетина метра две китайчета изскочили с крясъци насреща им, размахващи нещо като малки хилки. Джери пуснал Чарли Маршал да стъпи на нозе, но продължил да го крепи с лявата си ръка. Оставил първото момче да замахне, но отклонил хилката, после му нанесъл не особено силен удар малко под окото с две от кокалчетата на юмрука си. Момчето побягнало, следвано от приятеля си. Все още стискайки Чарли Маршал да не падне, Джери го отвел чак до някакво непрогледно място досами реката. И едва там го натиснал като кукла да седне върху покрития със суха трева скосен бряг.

— Черепа ли се каниш да ми пръснеш, Волтер?

— Не се налага, друже. Опиумът така и така ще ти избие мозъка — отвърнал Джери.

* * *

Джери всъщност намирал Чарли Маршал за съвсем симпатичен и в един идеален свят щял с удоволствие да прекара заедно с него някоя вечер в пушалнята, за да изслуша нещастната му, но и невероятна биография. В случая обаче бил сграбчил най-безжалостно тънката ръчичка на Чарли Маршал, да не би да му хрумнело в кухата тиква да побегне; понеже Джери имал чувството, че безизходицата щяла да накара Чарли да бяга много бързо. Тъкмо поради тази причина сега Джери се бил отпуснал донякъде на лявата си кълка и левия си лакът така, както се излежавал по-рано сред вълшебната планина от вещи в хола на старата Пет, и натискал китката на Чарли Маршал в калта, а самият Чарли Маршал лежал проснат по гръб. От минаващата на десетина метра под тях река се дочувал ромонът на песните от сампаните, носещи се като дълги листа по златистата лунна пътека. А щом някой скучаещ батареен командир решал да оправдае съществуванието си, откъм небето — ту отпред, ту отзад — поприсвятквали дула на оръдия. Отнякъде много по-наблизо понякога долитал по-слабият и по-рязък пукот от отговора на червените кхмери, но и той не бил нищо повече от миниинтерлюдия посред мощния цвъртеж на геконите и царящата току зад тях всевластна тишина. Джери се възползвал от лунната светлина да погледне първо циферблата на часовника си, после и полудялата физиономия, мъчейки се да изчисли до каква степен Чарли Маршал страда за следващата доза. „Все едно е кърмаче“, рекъл си. Ако приемел, че Чарли пушел нощем и си отспивал до късно сутрин, в момента копнежът му трябвало да е доста як. Избилата по лицето му пот отсега била плашеща. Стичала се от разширените му пори, от дръпнатите му очи и от подсмърчащия течащ нос. Събирала се старателно в дълбоките бръчки и образувала фини вирчета във вдлъбнатините.

— Исусе Христе! Рикардо ми е приятел бе, Волтер. Да не ти разправям какъв мислител е. На всяка цена ти трябва да го чуеш, Волтер. Да се убедиш какви идеи има.

— Добре — съгласил се Джери. — Ще го направя.

А Чарли Маршал стиснал дланта на Джери.

— Чуй какво ще ти кажа, Волтер. Мистър Тиу… Дрейк Ко — това са много свестни хора. Никому нищо лошо не щат да направят. Интересува ги само бизнесът. Имат стока, имат и купувачи! Чиста търговия. И никой не остава с празна паничка, без ориз. За какво ти е притрябвало да се месиш в живота? И ти си добър човек. Лично се убедих. Нали видях как помогна на стареца с прасето, окей? Да си чул някога кръглоок да носи дръпнатооко прасе? Но кълна ти се в Исуса, Волтер, накараш ли ме да се разприказвам, ще те очукат напълно, понеже тоя мистър Тиу е голям бизнесмен, но и страхотен философ, да го знаеш. Ще очукат и мен, ще очукат и Рикардо, ще те очукат и тебе, ще очукат цялото проклето човечество!

На започналия масиран артилерийски огън този път джунглата отвърнала с малък реактивен залп — не повече от шест снаряда, които изсъскали над главите им като премятащи се камъни от катапулт. Само след секунди чули и взривовете откъм центъра на града. А след тях — нищо. Нито вой на пожарна, нито сирена на линейка.

— За какво им е Рикардо пък да го убиват? — попитал Джери. — Рикардо за какво им е виновен?

— Рикардо ми е приятел, Волтер! А Дрейк Ко е приятел на баща ми! Двамата с него са като братя. Участвали заедно в някаква тъпа война в Шанхай преди двеста и петдесет години, окей? Отивам аз при баща ми. И му викам: „Татко, поне веднъж покажи, че ме обичаш. Престани да ме наричаш твоето паешко копеле, ами кажи на твоя добър приятел Дрейк Ко да остави Рикардо на мира. Речи му: «Дрейк Ко, тоя Рикардо и моят Чарли са като ние двамата с тебе. Братя са, каквито сме и ние с тебе. Заедно са се учили да летят в Оклахома, заедно сега изтребват човечеството. Но са страхотни приятели. Най-честно ти го казвам»“. Щото баща ми адски ме мрази, окей?

— Окей.

— И въпреки това взе че написа дяволски дълго лично писмо до Дрейк Ко. — Чарли Маршал се задъхал продължително, сякаш свитият му гръден кош едва успявал да му осигури нужния му въздух. — Но тая Лизи. Егати и жената. Лизи и тя да вземе да се дигне и лично да се яви при Дрейк Ко. Пак по съвсем частна линия. И му рекла: „Мистър Ко, остави го Рик на мира“. Така че ситуацията е страшно деликатна, Волтер. И ако не се държим здраво един за друг, ще паднем от върха на тая щура планина, нали ме разбираш? Пусни ме бе, Волтер! Моля ти се! Умолявам те от дън душа, за бога, je m’abîme^[11], чуваш ли? Нищо повече не знам!

Наблюдавайки го, слушайки откъслечните му излияния, гледайки го как рухнал, как се съвзел, как пак рухнал и пак се съвзел, но не съвсем, Джери имал чувството, че е свидетел на предсмъртните гърчове на човек, нежелаещ да предаде своя приятел. Инстинктът му подсказвал да насочва бавно Чарли през несвързаните му приказки. А проблемът му бил, че нямал представа с колко време разполага до настъпването на онова, което сполетява наркоманите. Задавал въпроси, но Чарли често май изобщо не ги чувал. Понякога пък като че отговарял на въпроси, които Джери изобщо не му бил задал. И в редки случаи, с нещо като закъснител изплювал отговора на въпрос, от който Джери отдавна се бил отказал. В Сарат инквизиторите го учили, че веднъж пречупиш ли човека, той става опасен, понеже ти е платил да го обичаш с пари, с които не разполага. Сега обаче, в продължение на няколко проточили се минути Чарли не бил способен да плати каквото и да било.

— Дрейк Ко през живота си не е стъпвал във Виентян! — кряснал изведнъж Чарли. — Ти луд ли си бе, Волтер! Каква работа може да има големец като Ко в това смотано азиатско градче? Дрейк Ко е голям мислител, Волтер! Много се пази от тоя човек! — Май всички се оказвали мислители — или поне всички, с изключение на Чарли Маршал. — Във Виентян дори името на Ко не са чували! Слушаш ли ме, Волтер?

В друг един момент Чарли Маршал се разридал, сграбил дланите на Джери и между хлиповете попитал дали и Джери си има баща.

— Имах, друже — отвърнал му с разбиране Джери. — Той също, посвоему, беше нещо като генерал.

* * *

Изстреляните отвъд реката две бели сигнални ракети ги окъпали в невероятна дневна светлина и вдъхновили Чарли да си спомни какви трудности преживели двамата в началото във Виентян. Седнал с изправен гръбнак, начертал в калта схема на къща.

— Ето в какво живееха Лизи и Рик, и Чарли Маршал — обявил гордо. — Вонящ бълхарник накрай града; толкова гаден, че и геконите го изобикаляха.

Рик и Лизи ползвали кралския апартамент — единствената стая в бълхарника, а задачата на Чарли била да не им се мотае из краката, да плаща наема и да носи пиячката. Споменът за ужасните им икономически тегоби обаче предизвикал нов порой от сълзи у Чарли.

— Добре де, с какво се прехранвахте бе, друже? — попитал Джери, без изобщо да разчита на отговор. — Успокой се. Всичко това е минало. Как преживявахте?

И още сълзи, покрай които Чарли признал за месечната издръжка от баща му, когото той обичал и боготворял.

— А оная откачалка Лизи — добавил през сълзи Чарли. — Оная откачалка Лизи пътуваше до Хонконг за оня Мелън.

Джери успял някак си да се овладее, за да не отклони нанякъде мисълта на Чарли.

— Мелън ли? Кой Мелън? — попитал. Само че благият му тон подействал приспивателно на Чарли и той взел да си играе с къщата в калта, да й добавя комин и дим.

— Говори бе, дявол да те вземе! Мелън! Мелън! — креснал Джери право в лицето на Чарли с надеждата да го стресне да продължи. — Кой Мелън бе, отрепко друсана! Какви пътувания до Хонконг? — Вдигнал Чарли прав във въздуха, раздрусал го, сякаш бил парцалена кукла, но се оказало, че още доста друсане трябвало да падне, за да се сдобие с отговора, в хода на който Чарли Маршал апелирал към Джери да осъзнае какво значело да обичаш, ама истински, откачена кръглоока проститутка, като в същото време съзнаваш, че не можеш да я притежаваш дори за една нощ.

А Мелън бил гаден англичанин, уж търговец, ама никой не знаел с какво всъщност се занимава. Малко от туй, малко от онуй — пояснил Чарли. Но хората се бояли от него. Та този Мелън бил обещал на Лизи да я вкара в бизнеса на големия хероинов път. „С твоя паспорт и с това твое тяло — разправял й Мелън — ще влизаш и излизаш от Хонконг като истинска принцеса.“

Чарли се поддал на изтощението и приклекнал пред къщата си в калта. Джери също клекнал до него и обгърнал с длан шията на Чарли, стараейки се да не му причини болка.

— И тя, значи, почна да работи за него, така ли, Чарли? Лизи започна да пренася за Мелън. — И Джери извъртял с пръсти врата на Чарли дотам, че срещнал погледа в изгубените му очи.

— Лизи нищо не пренасяше за Мелън, Волтер — поправил го Чарли. — Лизи носеше за Рикардо. Лизи не обичаше Мелън. Ами обичаше Рик и мен.

И както гледал мрачно къщата в калта, Чарли изведнъж избухнал в хриплив неприличен смях, който постепенно затихнал без никакво обяснение.

— Ти пак осра работата, Лизи! — пъхнал закачливо показалец във вратата от кал Чарли. — Осра я, както винаги, пиленце! Щото много приказваш. От какъв зор ти трябваше да биеш тъпана, че си английската кралица? Защо ти трябваше да разтръбяваш, че си велика шпионка? Та толкова вбеси Мелън, Лизи. И той взе че те изхвърли като мръсно коте. Помниш ли и Рик колко ти се ядоса? И така те преби, че се наложи Чарли да те влачи на доктора посред нощ, не помниш ли? И всичко това заради дяволски голямата ти уста, Лизи, разбираш ли ме? Може да си ми сестра, но по-голяма уста от твоята няма на тоя свят!

„Докато в един момент Рикардо не й я затворил — минало му през ум на Джери, като си спомнил резките на брадичката й. — Понеже му развалила калимерата с Мелън.“

И така, както бил клекнал до Чарли и го държал за врата, Джери видял как светът му изчезнал и на негово място се появил Сам Колинс, седнал в колата си в единайсет през нощта в подножието на „Стар Хайтс“ с необезпокоявана гледка към осмия етаж да разучава от вестника програмата за конните състезания на следващия ден. И чул на фона на минохвъргачния огън напевния глас на Кро, произнасящ се за престъпната дейност на Лизи. „В периоди на застой в бизнеса — казал тогава Кро — Рикардо карал Лизи да пренася през граница дребни пратки от негово име.“

„А това точно как е станало достояние на Лондон, ваше преосвещенство?“ — идело му на Джери да попита стария Кро, ако получел тази възможност. „Чрез кого, ако не чрез самия Сам Колинс, с агентурното име Мелън?“

* * *

Чарли пощурял, след като трисекундна буря отмила къщата му от кал. Залазил на четири крака да си я търси, ридаейки и проклинайки безутешно. После кризата отминала и той пак заразправял за баща си и за това как старецът уредил незаконния си син на работа в една от видните виентянски авиолинии — независимо че по това време Чарли вече напирал да зареже окончателно авиаторството, понеже взело да го гепва шубето.

Докато в един прекрасен ден на генерала не му писнало, изглежда, от Чарли. Забрал телохранителите си и слязъл от своите планини Шан до скромния опиумен център Фанг току откъм тайландската страна на границата с Бирма. А там, според обичая на патриарсите по цял свят, генералът укорил Чарли за прахосничеството му.

Чарли умеел да издокарва говора на баща си, включително и онова издуване на старческите бузи, с което военните изразяват свето неодобрение:

„Защо не се хванеш най-после на някоя проклета човешка работа, паешко гвайло копеле ниедно? Но да не съм те видял да залагаш на коне, разбра ли ме, или с твърд алкохол, или опиум. И махни най-после тия комунистически звезди от циците си и зарежи тоя гаден твой приятел Рикардо. И престани да финансираш любовницата му, разбра ли ме? Щото и един ден повече — не, ами един час повече — няма да те издържам, паешко копеле ниедно, и толкова те мразя, че някой ден ще те пречукам, че да не ми напомняш повече за оная корсиканска курва майка ти!“

Оттам преминал на въпроса за работата, дето му я бил намерил — пак с гласа на бащата на Чарли, генерала:

„Едни много видни джентълмени от Чаочжоу, които са много добри приятели на мои много добри приятели, разбра ли ме бе, се явяват главни акционери в една авиационна компания. Самият аз също имам дял в тая компания. А въпросната компания се отличава с видното си име «Индочартър Авиейшън». Какво се хилиш насреща ми бе, мелез маймуно? Стига си ми се лезил! Та същите тези мои много добри приятели изявяват благородното желание да ми помогнат да измия срамното петно в лицето на моето трикрако паешко копеле, при което най-искрено се моля дано някой ден паднеш от небето и да си строшиш тъпата си гвайло глава.“

Почнал, значи, Чарли да прекарва бащиния си опиум с „Индочартър“ — първо по един-два полета седмично, но пък била редовна, почтена работа и най-важното — била му приятна. Смелостта му се възвърнала, нервите му се успокоили и започнал да изпитва истински чувства на благодарност към баща си. Естествено, направил опит да навие момчетата от Чаочжоу да наемат и Рикардо, но те отказали. Няколко месеца след това кандисали да плащат по двайсет долара на Лизи да седи в приемната и да омайва клиентите. И изобщо настъпили златни времена, искал да му внуши Чарли. Той и Лизи изкарвали парите, Рикардо ги профуквал по все по-щурите си идеи, но всички били щастливи и всички си имали работа.

Докато една вечер не се появил Тиу в ролята на възмездието и не прецакал цялата организация. Цъфнал в самия край на работния ден направо от улицата, без предварително уговорен час, поискал поименно да му покажат кой е Чарли Маршал и му се представил като член на фирмената управа в Банкок. Чаочжоуските момци подали носове от задната канцелария, хвърлили по един поглед на Тиу, потвърдили легитимността му и моментално се изпарили.

Тук Чарли направил кратка пауза да поплаче на рамото на Джери.

— Чуй хубаво какво ще ти кажа, друже — заувещавал го Джери. — Слушай: точно тази част ми е най-интересна, окей? Разкажи ми я най-подробно и ще те върна там, откъдето те взех. Обещавам ти. Моля те.

Но се оказало, че Джери бърка сериозно. Вече не ставало въпрос как да накара Чарли да продължи. Понеже самият Джери се бил превърнал в дрогата, от която Чарли зависел. И не било нужно повече Джери да го задържа. Чарли Маршал се вкопчил в гръдта на Джери така, сякаш се държал за последния спасителен сал насред безлюдното му море, а разговорът им преминал в отчаян монолог, от който Джери пооткрадвал нужните му факти, докато Чарли Маршал се гърчел, виел и молел мъчителят му да му обърне внимание и в същото време пускал шеги и се смеел през сълзи. Надолу по течението една от все още непродадените на червените кхмери Лон-Нолова картечница стреляла с трасиращи куршуми по джунглата, възползвайки се от светлината на поредната сигнална ракета. Дългите златисти откоси се стичаха над и под водата и там, където се изгубвали между дърветата, осветявали нещо като малка пещера.

Прогизналата от пот коса на Чарли бодяла брадичката на Джери, а през това време Чарли хем ломотел, хем лигите му се стичали.

— Мистър Тиу обаче не ще да разговаря в никакъв офис, Волтер. О, не! Мистър Тиу дори не е облечен като хората. Личи си му, че е от Чаочжоу, нищо, че и той като Дрейк Ко ползва тайландски паспорт с някакво шантаво име и гледа да не прави никому впечатление, докато е във Виентян. „Капитан Маршал — вика ми, — искаш ли да спечелиш куп допълнителни пари, като извършваш някои интересни и разнообразни дейности в извънработно време? А какво ще кажеш да изпълниш еднократно необичаен полет за мен? Разправят, че напоследък си станал адски добър пилот, със здрави нерви. Не искаш ли да изкараш четири-пет хиляди щатски долара, не по-малко, само за един ден, та дори и за по-кратко? Намираш ли ти лично нещо привлекателно в това предложение, капитан Маршал?“ „Мистър Тиу — викам — Чарли вече крещял истерично, — без да отслабвам предварително позицията си предвид предстоящите преговори, — мистър Тиу, при сегашното ми ведро състояние за пет хиляди щатски долара съм готов да сляза и в ада за вас и да ви донеса ташаците на дявола!“ И тогава мистър Тиу ми вика, че един ден щял да се върне, а аз да съм държал проклетия си език зад зъбите.

После най-неочаквано Чарли превключил на бащиния си глас, започнал да нарича себе си паешко копеле и син на корсиканска курва и на Джери му потрябвало известно време, за да се усети, че Чарли е преминал към следващия епизод в историята.

Колкото и да било невероятно, оказало се, че Чарли успял да опази тайната несподелена до момента, в който пак срещнал баща си, този път в Чианг Май, където празнували настъпването на китайската Нова година. Не казал нищо на Рик, дори на Лизи не споменал — вероятно понеже по това време отношенията им се били доста поразвалили, а и Рик почнал яко да й кръшка.

Генералът обаче се отнесъл подчертано скептично: „Стой настрана от тоя кон! Тоя Тиу има много високопоставени връзки, прекалено специални за лудо паешко копеленце като теб, разбра ли ме? Исусе Христе, чул ли си някога човек от Шантоу да е дал пет хиляди долара на скапан полугвайло да си развява гъза за кеф!“.

— И ти взе че предложи на свое място Рик, така ли да разбирам? — изказал моментално предположение Джери. — Това ли стана, Чарли? Каза на Тиу: „Съжалявам, ама по-добре говори с Рикардо“. Така ли се развиха нещата?

Чарли Маршал обаче бил изчезнал — евентуално умрял. От гръдта на Джери се бил свлякъл в калта със затворени очи и само спорадичните му напъни да поеме глътка въздух — жадни, хрипящи вдишвания — и лудия му пулс там, където Джери го държал за китката, издавали, че в тялото му все още мъждука живот.

— Волтер — шепнел със сетни сили Чарли. — В Библията ти се кълна, Волтер. Добър човек си ти. Върни ме у дома. Исусе, върни ме у дома, Волтер.

Джери изгледал зашеметен пльоснатата пречупена фигура и осъзнал, че на всяка цена трябва да й зададе още един въпрос, та ако ще да се окажело, че е последният въпрос в живота им. Пресегнал се и за сетен път извлачил Чарли на нозе. След което в продължение на цял час върху черния път, провесил се на ръката му посред раздиращия тъмата безсмислен заградителен артилерийски огън, Чарли Маршал крещял, умолявал и се клел, че вечно ще обича Джери, стига да не иска от него да разкрива какви мерки бил взел Рикардо за своето оцеляване. Наложило се Джери да му обясни, че в такъв случай загадката нямало да се разкрие дори наполовината. И може би в своето падение и отчаяние, докато изреждал между хлиповете заветните тайни, Чарли Маршал най-сетне прозрял логиката в разсъжденията на Джери: че в този град, на който съвсем скоро предстояло да бъде върнат на джунглата, нещата не бивало да се вършат половинчато; че единствено пълната разруха можело да се смята за успешна.

* * *

Влагайки цялата си грижовност, Джери пренесъл Чарли Маршал по пътя до вилата, качил го по стъпалата и го оставил в благодарните ръце на същите безмълвни лица. „Повече трябваше да получа от него — говорел си наум Джери. — И повече неща трябваше самият аз да му споделя; не успях да поддържам двупосочния обмен така, както ми заръчаха. Прекалено дълго се задържах върху историята между Лизи и Сам Колинс. Обърнах всичко с главата надолу, обърках списъка с поръчките, осрах нещата в стила на Лизи.“ Напънал се да изпита някакво съжаление за неуспеха си, но то така и не се породило, а нещата, които се оказало, че помни най-добре, изобщо не фигурирали в списъка му, затова пък стърчали като паметници в съзнанието му, докато пишел на машината доклада си до милия стар Джордж.

Тракал на машината при заключена врата, с пъхнат под колана пистолет. От Люк нямало и помен, което навело Джери на мисълта, че, пиян и вкиснат, се е забил в някой бардак. През живота си не бил съставял по-дълга грама: „Долагам следното, в случай че повече не чуете от мен“. Изложил фактите около контакта си със съветника, споменал къде отивал оттам, указал адреса на Рикардо, обрисувал Чарли Маршал и тричленното домакинство в бълхарника, но само в най-формалните му аспекти, прескачайки изцяло съвсем наскоро придобитите познания относно ролята, изпълнявана от гадняра Сам Колинс. Ако приемел, че тя вече им е известна, какъв смисъл имало да им го повтаря? Оставил празни местата на географските названия и личните имена, кодирал ги отделно с друг ключ, после изгубил цял час да шифрова двете съобщения в първичен код, които опитен криптограф можел да дешифрира за по-малко от пет минути, но бил достатъчно сложен, че да остане неразбираем както за обикновените простосмъртни, така и за простосмъртните от рода на домакина му — съветника в британското посолство. Накрая подсетил кадровиците да проверят дали от „Блат енд Родни“ са изпратили последния чек на Кат. Изгорил нешифрованите текстове, навил кодираните на руло във вестник, след което легнал върху вестника и заспал, положил пистолета сравнително близо до ръката си.

В шест се обръснал, прехвърлил грамата в роман джобен формат, раздялата с който нямало да го измъчи кой знае колко, и излязъл да се разходи сред утринната тишина. Колата на съветника била паркирана на видно място на градския площад. Самият съветник се бил паркирал по не по-малко виден начин на терасата на симпатично бистро с плажна сламена шапка като за Ривиерата, която му напомнила за Кро, и се черпел с топли кроасани и кафе с мляко. Като забелязал Джери, му махнал по особено сложен начин.

— Добрутро — приближил се Джери.

— А, носиш я! Сериозен човек си! — възкликнал съветникът и скочил на крака. — Откога съм се зарекъл да я прочета! От деня, в който излезе!

Раздялата на Джери с грамата, която тежала на съзнанието му единствено заради пропуснатите в нея сведения, го накарала да се чувства като ученик в края на учебната година. На следващата сигурно пак щял да е тук, но можело и да не е, но така или иначе, светът щял да е съвсем друг.

* * *

Точните обстоятелства около отпътуването на Джери от Пном Пен са от значение дотолкова, доколкото са свързани впоследствие с Люк.

Първата половина на остатъка от утрото Джери посветил на маниакалните си усилия да утвърди прикритието си — вероятно явяващи се своего рода антидот спрямо все по-нарастващото му усещане, че е гол. Тръгнал най-старателно да издирва истории за бежанци и сираци, които към обяд успял да изпрати с помощта на Келър заедно с доста приличен очерк, пресъздаващ атмосферата на посещението му в Батамбанг, който, независимо от това, че така и си останал непубликуван, поне намерил място в досието му. По онова време в града имаше два буквално процъфтяващи лагера за бежанци: единият се помещаваше в огромен хотел в „Басак“ — жилищен комплекс на брега на едноименната река, останал си неосъществената докрай лична мечта на принц Сианук за земен рай; другият се намираше в железопътното депо в близост до летището, където по две-три семейства се тъпчеха във всеки вагон. Посетил и двата и не открил никаква съществена разлика: борещи се да облекчат невъзможните условия млади доброволци герои от Австралия; мръсна вода от единствените водоизточници; дажби ориз два пъти в седмицата и чуруликащи подире му „хей“ и „бай-бай“ дечица, докато дефилирал между редиците им, следван от камбоджанеца преводач, засипвал ги с въпроси, раздавал го ларж и се мъчел да напипа специалната тънка струна, която да разтопи сърцето на Стъбси.

Шумно уредил в туристическо бюро билета си до Банкок с надеждата по този начин да заличи следите си. А на път за летището изведнъж го споходило усещането за дежавю. „Последния път, когато бях тук, карах водни ски. Кръглооките търговци живееха в лодки, закотвени по бреговете на Меконг.“ И за миг си се представил в града през годините, когато войната в Камбоджа все още се отличаваше с известна плашеща наивност: асът разузнавач Уестърби, осмелил се за пръв път да се качи на моноска, подскачал по момчешки по кафявите води на Меконг, теглен от веселяк холандец с моторница, чийто бензин струвал толкова, колкото да се изхранело семейство в продължение на цяла седмица. Сетил се, че най-голямата опасност тогава била да не налети на половинметровата вълна̀, която минавала по реката всеки път, когато охраната на моста взривявала дълбочинна бомба, за да не допусне водолазите на червените кхмери да го вдигнат във въздуха. Но сега кхмерите вече владеели както реката, така и джунглата. И до ден-два щели да завладеят и града.

Добрал се до летището, Джери изхвърлил валтера в кофа за боклук и в последната минута успял с цената на подкуп да се качи на самолет за Сайгон, което поначало било истинската му цел. По време на излитането си задал въпроса кой от двамата щял да оцелее по-дълго — той или градът.

* * *

Люк, от своя страна, пъхнал в джоба си ключа от апартамента на Копнеещия за смъртта хун, отлетял за Банкок; при това, благодарение на късмета си, отпътувал под името на Джери, тъй като именно Джери, а не Люк, фигурирал в манифеста с пътниците, а всички останали места се оказали заети. В Банкок Люк присъствал на свиканото набързо съвещание на кореспондентското бюро, на което известили, че местните кадри на списанието им са разпределени от този момент нататък да отговарят за отделни частици от рушащия се виетнамски фронт. На Люк се паднали Хюе и Дананг и той съответно още на следващия ден заминал за Сайгон, а оттам — на север с попътен обеден полет.

Независимо от възникналите впоследствие слухове, двамата с Джери така и не се срещнали в Сайгон.

Не се засекли и при последвалата офанзива на силите на Севера към Сайгон.

Така че за последно са се видели — в смисъл на „взаимно“ — през онази последна вечер в Пном Пен, когато Джери се озъбил на Люк, а Люк се вкиснал: и това си остава факт — артикул, какъвто впоследствие се среща изключително рядко.

Бележки

[1] Изключено. Всичко е заето (фр.). — Б.пр. ↑

[2] Кой капитан, мосю? (фр.). — Б.пр. ↑

[3] Един момент, мосю (фр.). — Б.пр. ↑

[4] Двама влюбени на земята седят, загледани в морето (фр.). — Б.пр. ↑

[5] Харесва ли ви? (фр.). — Б.пр. ↑

[6] Великолепно. Прекрасно (фр.). — Б.пр. ↑

[7] Говорите ли френски? (фр.). — Б.пр. ↑

[8] Американска служба за сигурност (фр.). — Б.пр. ↑

[9] Какво правите вие там? (фр.). — Б.пр. ↑

[10] Бързай бе, кретен, не чуваш ли? (фр.). — Б.пр. ↑

[11] Свършено е с мен (фр.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон льо Каре Достопочтеният ученик (17)

Метаданни

Данни

Достопочтеният ученик

Информация

История

Сваляне / Връзки

16Приятелите на Чарли Маршал

Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (17)

16
Приятелите на Чарли Маршал