Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (16)

15
Обсаденият град

Излезеш ли от Хонконг, той престава да съществува. След като си минал покрай последния китаец полицай в британски бойни обуща и кожени гетри, гледал си със затаен дъх как минаваш с бръснещ полет на двайсетина метра над покривите на сивите бордеи и след като външните острови са се скрили подире ти в синкавата мъгла, си даваш сметка, че завесата е спусната, декорите са изнесени и прекараният там от теб живот е бил само една илюзия. Но днес, за разлика от всеки друг път, Джери не успял да изпита това чувство: не могъл да се отърси от спомените за мъртвия Фрост и за живата млада жена, които го придружили чак до кацането му в Банкок.

И както винаги, потрябвал му цял ден, за да открие онова, което търсел; и то пак когато бил вече готов да се откаже. А такъв момент според Джери настъпвал у всеки посетител на Банкок, независимо дали ставало дума за турист, тръгнал да търси определен храм — уат, журналист по следите на някаква история, или за самия Джери, поставил си за цел да изнамери Рикардовия приятел и съдружник Чарли Маршал: трофеят ти редовно се оказва в дъното на проклета тясна уличка, натикан между затлачен канал — по местному „клонг“ — и купчина бетонови отломки, и ти струва пет щатски долара повече, отколкото си очаквал. И макар че, поне на теория, в момента в Банкок бил сухият сезон, Джери не помнел да е бил в града по друго време, освен дъждовно, с неочаквано изливащи се порои от замърсеното, напечено небе. След които кой ли не му обяснявал, че бил случил единствения дъждовен ден. Започнал от аерогарата, понеже, така или иначе, се бил озовал точно там, а и си правел сметката, че в Югоизточна Азия не може да летиш кой знае колко дълго, без да минеш през Банкок. Чарли вече не бил тук, рекли му; някой дори седнал да го убеждава, че след смъртта на Рик Чарли изобщо бил престанал да лети. Трети го уверявал, че Чарли бил в затвора, а четвърти — че най-вероятно киснел в някоя пушалня за опиум. Докато някаква чаровница в униформата на стюардеса от „Еър Виетнам“ не му признала през кикот, че Чарли правел товарни курсове до Сайгон; тя поне само в Сайгон го била виждала.

— От къде? — попитал я Джери.

— Сигурно от Пном Пен или от Виентян — отвърнала тя, но винаги летял до Сайгон и нито веднъж до Банкок. Джери проверил и в телефонния указател, за да се убеди, че в Банкок нямало адрес за фирма „Индочартър“. За всеки случай потърсил и името Маршал, открил някакъв — при това, „Маршал, Ч.“ — позвънил му и установил, че се е свързал не със сина на военачалник от Гоминдана, присвоил си за фамилно име високо военно звание, а с озадачен търговец шотландец, който не преставал да го кани: „Ама моля ви се, заповядайте, отбийте се“.

Отбил се до затвора и проверил регистрите на задържаните там неплатежоспособни фаранги и онези, които са обидили някой генерал. Дори минал по балконите, надзърнал през вратите на килиите и разговарял с няколко съвсем откачили хипита. Но и те, колкото и да се разпростирали върху причините за несправедливото им задържане, така и не могли да му кажат нищо за Чарли Маршал — нито го били виждали, нито го били чували, а и казано най-изискано, нито се интересували от персоната му. Изпаднал във възможно най-мрачно настроение, Джери насочил таксито и към така наречения санаториум, където „лекували“ наркоманите с тотална абстиненция, и заварил тамошните пациенти силно развълнувани от факта, че някакъв в усмирителна риза сколасал някак си да си извади очите със собствените си пръсти, но и той се оказал друг, а не Чарли Маршал, освен дето сред тях изобщо нямало пилоти, корсиканци, корсикано-китайски мелези, а пък още по-малко — син на гоминдановски генерал.

Оттам подхванал хотелите, в които вероятно отсядали попътно пилотите. Тази дейност никак не му се нравела, първо, понеже била затъпяваща, и второ — понеже Ко разполагал тук с многобройни свои хора. Почти не се съмнявал, че покрай Фрост не са го осветили; освен това му било съвсем ясно, че повечето богати китайци зад граница имат по няколко паспорта, а пък онези от Шантоу — много повече от няколко. Знаел, че Ко държи в джоба си тайландски паспорт, и най-малкото двама-трима тайландски генерали. И най-вече знаел, че когато се ядосат, тайландците убиват много по-скоро и много по-ефикасно от почти всички останали, макар че, когато осъдели някого на разстрел, го прострелвали през опънат чаршаф, че да не престъпвали законите на Божествения Буда. По тази причина, плюс още ред други, Джери изпитвал доста голямо неудобство, докато разпитвал на много висок глас по големите хотели дали при тях не е отседнал някой си Чарли Маршал.

Проверил в „Ирауан“, „Хаят“, „Мирамар“, „Ориентал“ плюс още трийсетина, като специално в „Ирауан“ стъпвал на пръсти, понеже се сетил, че „Чайна Еърсий“ имали там апартамент, който, според Кро, Ко редовно ползвал. Представил си русокосата Лизи в ролята на негова обслужваща го хостеса или опънала се да пече дългото си тяло край басейна, докато магнатите отпиват от чашите си със скоч и се чудят колко ли е почасовата й тарифа.

Докато се возел от хотел на хотел, рукнал внезапен дъжд, чиито едри капки били толкова мръсни, че почернили златното покритие на уличните храмове. Таксито аквапланирало по наводнените пътища, минавало на сантиметри от водните биволи, шарените автобуси дрънчали и се нахвърляли отгоре им, омазани с кръв постери за кунгфу пищели насреща им, но въпреки всичко името Маршал — Чарли Маршал — капитан Маршал — не говорело никому нищо, колкото и щедро да раздавал пари за почерпка Джери. „Чарли трябва да се е сдобил с мадама и да е отседнал при нея, точно както щях да постъпя и аз.“

В „Ориентал“ дал бакшиш на портиера и уредил да получава там съобщения и да ползва телефона, а най-хубавото било, че се сдобил с разписка за платени две нощувки, с която да ядоса Стъбс. Но обикалянето по хотелите го и уплашило: имал усещането, че се е разкрил пред очите на всички, че го дебне опасност; затова, за да се наспи, предплатил с един долар престоя си в безименен бардак на задна уличка, където не си правели труда да регистрират посетителите: редица от плажни бунгала, чиито врати извеждали право на улицата, че да не се затрудняват желаещите платен секс посетители; а до всяко бунгало имало и гараж без врата, но с найлонови завеси, които да закриват номерата на колите им.

През късния следобед стигнал дотам, че взел да обикаля куриерските служби за въздушни пратки и да разпитва за фирма, наречена „Индочартър“, макар това също да го притеснявало. И тъкмо почвал да се чуди дали да не повярва в края на краищата на онази стюардеса от „Еър Виетнам“ и да поеме към Сайгон, когато някаква китайка в една от куриерските агенции казала: „“Индочартър" ли? Ами че това е авиолинията на капитан Маршал!".

И го насочила към книжарницата, където Чарли Маршал си купувал четивата и му събирали пощата. Книжарницата също се оказала китайска, а при споменаването на Маршал възрастният собственик избухнал в смях и заявил, че Чарли не се бил мяркал от цели месеци. Старецът бил съвсем дребен и гримасничел заради зъбната си протеза.

— Пали ли ти дължи? Пали ли тълсиш от Чали Малшал, или ти е стлошил аелоплана? — закикотил се китаецът, а Джери се присъединил към веселието.

— Супер. Жестоко. Чуй сега. Какво правиш с пощата му, когато не се мярка тъдява? Къде му я изпращаш?

Чарли Маршал изобщо не получавал писма, казал старецът.

— Хубаво бе, друже, ама ако утре дойде писмо за него, къде ще му го пратиш?

В Пном Пен, отвърнал старецът, прибрал подадените му пет долара и изровил из чекмеджето на бюрото листче, от което Джери си преписал адреса.

— Няма да е лошо и някоя книжка да му купя — казал Джери, оглеждайки се. — Той какво обича да чете?

— Фленски — казал автоматично старецът, след което отвел Джери на горния етаж, хранилището за кръглоока култура: за англичаните — отпечатана в Брюксел порнография; за французите — цели стелажи с опърпана класика — Волтер, Монтескьо, Юго. Джери си избрал „Кандид“ и пъхнал книжката в джоба си. Качилите се в тази стая очевидно се считали за знаменитости, тъй като старецът извадил отнякъде книга за посетители, в която Джери написал: „Дж. Уестърби — журналист“. Колонката с мнения, изглежда, служела за майтап, поради което си позволил да отбележи: „Изключително забележителен център на книжнината“.

После прегледал изписаните страници и попитал:

— И Чарли Маршал ли се е подписал, друже?

Старецът му показал подписа на Чарли Маршал на едно-две места. „Адрес: тук“, пишело до единия.

— А приятелят му?

— Плиятел?

— Капитан Рикардо.

Старецът изведнъж придобил тържествена физиономия и тактично прибрал тетрадката.

* * *

Оттам се отбил до клуба на чуждестранните кореспонденти в „Ориентал“, който бил празен, ако не се смятала групичката току-що пристигнали от Камбоджа японци. Описали му състоянието на нещата там към вчерашна дата, а той се понапил. Но за мигновен най-голям негов ужас, на вратата се сблъскал с джуджето, дошло тук за консултация с местното кореспондентско бюро. Водело подире си тайландски младеж и се държало наперено заради това си завоевание.

— О, Уестърби! Какво ново из Сикрет Сървис? — Той на кого ли не бил пробутвал този свой лаф, но в случая никак не повдигнал настроението на Джери.

В бардака се доналял със скоч, но напъните на съседните гости не го оставяли да заспи. Накрая, воден от чувството за самоотбрана, излязъл да си намери и той нещо женско — дребно пухкаво същество от квартален бар, но след като останал пак сам, мислите му отново се върнали към Лизи: за нейно щастие или не, на нея се падала честта да дели постелята му.

„От какво ли естество е връзката й с тези хора?“, чудел се Джери. Давала ли си е сметка с какво си играе, когато насадила Джери пред Тиу? Имала ли е представа какво са сторили Дрейковите момчета на Фрост? Представяла ли си е, че може да постъпят по същия начин и с Джери? По някое време дори му минала мисълта, че може и да е присъствала на самото събитие, и тази мисъл го ужасила. Несъмнено трупът на Фрост оставал съвсем пресен в паметта му. И бил сред най-гадните му спомени.

Към два след полунощ, след като се изпотил обилно и не можел да си намери място в леглото, решил, че му предстои пристъп на треска. По някое време чул нечии тихи стъпки в стаята и се метнал в ъгъла, стиснал изскубнатата от контакта нощна лампа от тиково дърво. А в четири го събудило невероятното ежесутрешно азиатско гъмжило: напомнящи квичене на прасета гласове на улични продавачи, звънци, вопли на умиращи старци, кукуригане на хиляди петли, отекващо по застланите с плочки и бетон коридори. Спечелил отчасти битката с разпадащия се водопровод и се захванал с непосилния труд да се измие с тънката струйка студена вода. В пет пуснали усиленото докрай радио, че да го изринат от леглото, и воят на азиатската музика оповестил истинското начало на деня. Той междувременно се бил избръснал така гладко, сякаш се гласял за собствената си сватба, и в осем успял да телеграфира до комикса плановете си така, че Циркът да ги прехване.

В единайсет хванал самолета за Пном Пен. На влизане в карвеъра на „Еър Камбодж“ наземната стюардеса извърнала към него прекрасното си личице и му пожелала с най-хубавото си и мелодично английско произношение „плиятен порет“.

— Благодаря. Да. Супер — отвърнал й той и си избрал място над крилото, където шансовете да оцелееш са най-големи. Докато набирали бавно височина, мернал група охранени тайландци, играещи нескопосано на голф на идеално поддържаното игрище досами пистата.

* * *

В манифеста, който Джери успял да прочете по време на чекирането, фигурирали осем имена на пътници, а в самолета се качил само един — облечен в черно млад американец с дипломатическо куфарче. Останалите се оказали податели на пратки: натръшкани отзад кафяви чували и плетени от камъш сандъци. „Обслужващ обсадата самолет — рекъл си Джери, без да се замисля. — Докарваш стоката, откарваш късметлиите.“ Стюардесата му предложила стар брой на „Жур дьо Франс“ и ечемична захар. Захванал се да чете списанието, че да си припомни малко от малко френския, после се сетил, че носи в себе си „Кандид“ и се зачел в нея. Бил взел със себе си и торбата с книгите, а в нея носел Конрад. В Пном Пен задължително четял Конрад: изпитвал известен гъдел при мисълта, че се намира в едно от малкото оцелели истински речни пристанища — такива, каквито ги е описал Конрад.

Подходили към пистата за кацане от голяма височина, после се снижили, описвайки притеснително тясна спирала през облаците, за да се предпазят от евентуален обстрел с малокалибрени оръжия откъм джунглата. Ръководство на въздушното движение изобщо нямало, но Джери и не очаквал нещо друго. Стюардесата нямала представа колко близо до града са силите на червените кхмери, но японците му били казали „на петнайсет километра по всички фронтове, а там, където няма пътища — и на по-малко“. Освен това споменали, че летището било обстрелвано, но само с реактивни снаряди, и то — от време на време. Засега нямало 105-милиметрови гаубици. „Засега може и да няма, но все някога ще се появят“, рекъл си Джери. Продължавали да се спускат през облаците и Джери силно се надявал висотомерът им да е в ред.

Изведнъж маслиненозелената почва скочила нагоре и Джери забелязал приличащите на разпльоскани яйца кратери от бомбите и жълтите линии от гумите на автомобилните конвои. Приземили се леко, като перце, върху надупчената писта, а в близкия пълен с вода кратер доволно се плацикали вечно присъстващите кафяви дечица.

Слънцето било успяло да пробие през облаците и въпреки рева на самолетите на Джери му се сторило, че пристига през спокоен летен ден: понеже, за разлика от всички други градове, които бил посещавал, единствено в Пном Пен войната се водела в мирна атмосфера. Спомнил си, че за последно бил идвал тук малко преди да прекратят бомбардировките. По изходния перон към полосата се размотавали любопитните пътници на „Ер Франс“ за Токио, неосъзнаващи, че всъщност са кацнали посред бушуваща битка. Не се намерил кой да им каже да се скрият, нито имали придружител. Във въздуха се носели с грохот изтребители бомбардировачи F-4 и F-111, от периметъра на летището се водела стрелба, от хеликоптери на „Еър Америка“ пускали в мрежи убитите, сякаш били ужасни риби, уловени в кървави води, а на канещия се да излети боинг 707 му се наложило да пролази едва-едва, избягвайки сипещите се отгоре му удари, чак до другия край на летището. Джери наблюдавал със затаен дъх как машината се измъкнала извън обсега на наземния огън, макар през цялото време да очаквал да чуе онзи звук „туп“, който щял да означава, че са уцелили опашката. Боингът обаче продължил да се движи с безнаказаността на невинните и постепенно се изгубил по посока на необезпокоявания хоризонт.

И едва сега, сред приближаващия край на военните действия, му направило впечатление, че ударението било поставено върху осигуряващите оцеляването товари. На далечния край на летището се редували тромаво кацащи и излитащи машини, доставящи боеприпаси и ориз от Тайланд и Сайгон: огромни, изцяло боядисани в сребърно чартирани от американските ВВС транспортни самолети — боинги 707 и четиримоторни турбовитлови херкулеси C-130, с надписи „Трансуърлд“ или „Бърд Еъруейс“, или изобщо без надписи. Придвижвайки се забързано към летищната сграда, Джери успял да стане свидетел на две кацания, като и в двата случая затаил дъх в очакване на реверсирането на турбините в последния момент, когато машината се тресяла и напъвала да спре, преди да е стигнала до мекия край на пистата, обозначен с дига от напълнени с пръст сандъци от боеприпаси. И как, още преди да е спрял напълно, самолетът бивал обсаден от обслужващ персонал в бронежилетки и каски, които му се нахвърляли като невъоръжени взводове да измъкнат своите ценни чували от товарния му отсек.

Но дори всички тези лоши поличби не успели да му развалят удоволствието от завръщането.

— Колко дълго смятате да останете, мосю? — попитал го на френски паспортният служител.

— Завинаги, друже — отвърнал Джери. — Докато ме търпите. Че и по-дълго. — Минало му през ум още от там да започне да разпитва за Чарли Маршал, но летището бъкало от полиция и какви ли не съгледвачи, затова преценил, че ще е неразумно да обявява целта на посещението си, преди да е преценил силите на противника. Видял и пъстра редица от стари самолети с прясно положени надписи и емблеми, но не успял да намери такъв с маркировката на „Индочартър“, която, според казаното му от Кро на прощалния инструктаж току преди отпътуването му от Хонконг, се предполагало, че ползва цветовете на състезателния екип на Ко: морскосиво и небесносиньо.

Наел такси, седнал на предната седалка и заотбивал учтиво предложенията на водача да го уредял с момичета, шоута, клубове, момчета. Делониксите оформяли тучен оранжев тунел на фона на характерното за сезона на мусоните тъмносиво небе. Спрял се пред галантерийно дюкянче да смени пари au cours flexible — по гъвкавия курс, — израз, който страшно му допадал. Спомнил си, че допреди време чейнджбюрата се държали от китайците. Сегашният бил индиец: китайците се омитат рано-рано, а индийците остават да дооглозгат скелета. И отляво, и отдясно на пътя се стелели бидонвили. Бежанци клечали навсякъде и или готвели, или дремели на безмълвни групички. Дечица били насядали в кръг и си подавали от ръка на ръка фас.

— Nous sommes un village avec une population des millions — обявил му шофьорът на училищен френски. Страната им представлявала село с няколкомилионно население.

Насреща им, посред шосето, се носел конвой със запалени фарове. Таксиметровият шофьор отбил послушно в прахоляка. Най-отзад се движела линейка с отворени задни врати, от които стърчали човешки ходила, посинели и охлузени като свински крачка. Надали някой се вълнувал дали са живи, или мъртви. Подминали скупчени наколни жилища, разбити от реактивните снаряди, след това излезли на провинциален площад във френски стил, с ресторант, бакалничка, гастроном, реклами на винен аперитив „Бир“ и кока-кола. Всяко от насядалите по бордюрите деца пазело свои си литрови бутилки от вино, пълни с краден бензин. И това не бил забравил Джери: как през бомбардировките взривовете карали бензина в шишетата да избухне и каква повсеместна касапница наставала. Със сигурност пак щяло да се повтори същото. Тук никой не научавал нищо ново, нищо не се променяло, до сутринта улиците бивали почистени от карантията.

— Стоп! — викнал Джери и импулсивно подал на шофьора листчето с адреса на Чарли Маршал, преписан в банкокската книжарница. Представял си бил как се промъква там под булото на нощта, но сега, на дневната светлина, изведнъж решил, че ще е безсмислено.

— Y aller? — чак се извърнал от изненада таксистът.

— Да, друже, там карай.

— Vous connaissez cette maison?^[1]

— Мой приятел.

— A vous? Un ami à vous?^[2]

— От пресата съм — казал Джери, сякаш с това се обяснявала всяка налудничавост.

Шофьорът свил рамене и поел по дълъг булевард, подминал френската катедрала и свърнал по кален път. Колкото повече се приближавали към края на града, толкова по-стремително добивали нещастен вид крайградските вили от двете страни на пътя. Джери подпитал на два пъти водача какво му е толкова специалното на адреса, но онзи бил загубил очарователността си и отбивал въпросите му само с килване на глава. В мига, в който пристигнали, поискал моментално да му се плати, след което отлетял със спортно превключване на предавките в нещо като израз на безпрекословен укор.

Сградата по нищо не се отличавала от съседните вили. Долната й част се криела зад зид, в който била монтирана порта от ковано желязо. Джери натиснал звънеца, но нищо не се чуло. Опитал се да отвори портата, но тя отказала да се помръдне. Чул как някакъв прозорец се затворил с трясък и когато вдигнал рязко глава, му се сторило, че мярнал нечие кафяво лице, което моментално се скрило зад противокомарната мрежа. И чак тогава домофонът избръмчал и портата благоволила да пропусне Джери, който изкачил няколкото стъпала до покритата с плочки веранда и стигнал до втора врата — този път от плътно тисово дърво и със зарешетена шпионка, през която можело да се погледне единствено отвътре, но не и отвън. Изчакал, после изтряскал няколко пъти с чукалото и чул как ударите му отекнали из цялата сграда. Вратата била двукрила, със събиращи се в средата крила. Притиснал лице към процепа и успял да види ивица от застлания с плочи под и две стъпала — вероятно последните две от стълбището. А на най-долното от тях стояли две гладки кафяви боси ходила и два голи пищяла, но погледът му не стигал по-високо от коленете.

— Ало! — провикнал се Джери, все още прилепен към процепа. — Бонжур! — А след като краката отказали да се помръднат: — Je suis un ami de Charlie Marshall! Madame, Monsieur, je suis un ami anglais de Charlie Marshall! Je veux lui parler.^[3]

Извадил петдоларова банкнота и я пъхнал през процепа, но след като нищо не последвало, я издърпал обратно и откъснал парче лист от бележника си. Озаглавил посланието си „До капитан Ч. Маршал“, а към собственото си име добавил „британски журналист с предложение от взаимен интерес“ и написал името и адреса на хотела си. И бележката напъхал през процепа, но когато потърсил с поглед кафявите нозе, те били изчезнали, което го накарало да си тръгне пеш, докато по някое време не намерил велорикша и пътувал с нея дотогава, докато не срещнал такси: и „не, благодаря, много благодаря“, не желаел никакво момиче — освен дето, както винаги, точно за това да копнеел.

Хотелът, бившият „Роаял“, сега се казвал „Льо Пном“. На мачтата се веело знаме, но величието му било западнало до степен на отчаяние. Докато се регистрирал, забелязал печащата се около басейна във вътрешния двор плът за продан и тя му напомнила пак за Лизи. За младите жени това било сурова школа; а след като е пренасяла пакетчета за Рикардо, шансовете били поне десет към едно, че я е и завършила. Най-красивите принадлежали на най-богатите, а най-богати били престъпниците от пномпенския клуб на ротарианците: контрабандистите на злато и каучук, шефовете на полицията и корсиканците с едрите юмруци, които в разгара на битката сключвали изключително изгодни сделки с червените кхмери.

Чакало го и писмо. Незапечатано. Мъжът на рецепцията, който вече го бил прочел, най-учтиво изчакал и Джери да стори същото. Било покана за вечеря, на специално отпечатаната картичка с позлатени ръбове и герба на посолството. Името на домакина му било абсолютно непознато. Обърнал озадачен картичката откъм гърба й, където с разкривен почерк пишело „Познат на вашия приятел Джордж от вестник «Гардиън»“, и тъкмо думичката „гардиън“ — попечител, била онази, която ги свързвала. „Вечеря и тайници“, минало му през ум (онова, което в Сарат язвително наричаха „прославената неангажираност на Форин Офис“).

— Téléphone? — поинтересувал се Джери.

— Il est foutu, Monsieur.

— Electricité?

— Aussi foutue, Monsieur, mais nous avons beaucoup de l’eau.^[4]

— Келър! — подхвърлил нахилен Джери.

— Dans la cour, Monsieur.^[5]

Отправил се към градината. Сред плътта се били настанили неколцина военни кореспонденти от най-големите вестници на Флийт Стрийт, наливали се със скоч и си разменяли фронтовашки истории. Заприличали му на голобрадите пилотчета от Битката за Великобритания, участници във взета на заем война, а те го огледали с колективното си презрение към аристократичния му произход. Един, с вързана около шията му бяла триъгълна кърпа и смело отметнат назад рядък перчем, провлачил:

— Исусе Христе, кого виждам? Херцога! Ти пък как се добра дотук? Да не си ходил по водите на Меконг?

Но Джери нямал нужда от тях, на него му трябвал Келър. Келър бил постоянното присъствие — човек от телеграфна агенция, американец и познат на Джери от предишни войни. Но по-съществено било правилото, че не можело вестникар чужденец да се появи в града, без да изложи каузата си в нозете на Келър, а „акредитацията“, от която се нуждаел Джери и на която все повече разчитал, можела да бъде подпечатана единствено от Келър. Открил Келър на хотелския паркинг. Широкоплещест, белокос, с отпуснат до китката един ръкав. Ръката със спуснатия ръкав била напъхана в джоба му, а той наблюдавал как някакъв шофьор миел с маркуч вътрешността на мерцедес.

— Макс. Супер.

— Превъзходно — отвърнал му Келър, след като му метнал кратък поглед, после пак прехвърлил интереса си към автомобила. До него стояли двама стройни младежи кхмери с вид на фотографи от модно списание, в ботуши на високи токове, панталони клош и провесени върху лъскавите им разкопчани ризи фотоапарати. По някое време шофьорът зарязал маркуча и почнал да трие тапицерията с парче марля от военнополева аптечка, а в хода на търкането марлята ставала все по-кафява. После към групата им се присъединил и втори американец — „вероятно, решил Джери, най-новият нещатен сътрудник на Келър“. Келър поначало менял често нещатните си сътрудници.

— Какво се е случило? — попитал Джери, след като шофьорът пак се заловил да мие с маркуча.

— Двудоларов герой настигнат от скъп куршум — обяснил нещатният сътрудник. — Какво друго може да стане? — Бил бледолик младеж от южните щати с вид на човек, който възприемал всичко откъм веселата му страна, и Джери бил готов да го възневиди.

— Вярно ли, Келър? — попитал Джери.

— Фотограф — потвърдил Келър.

Новинарската агенция на Келър разполагаше с цял отбор такива фотографи. Всички големи агенции ползваха услугите им: камбоджански младежи като застаналите до тях двамина, на които плащаха по два щатски да отидат до фронта и по двайсет за всяка публикувана снимка. Джери бил дочул отнякъде, че Келър всяка седмица губел по един.

— Пронизан право в рамото, докато бягал приведен — разправял нещатният сътрудник. — С изходна рана в долната част на гърба. Куршумът минал през тялото му като стрък трева през гъска. — Изглеждал силно впечатлен.

— А самият той къде е? — попитал Джери, колкото да каже нещо, а в това време шофьорът не преставал да обира водата, да полива с маркуча и да търка.

— Бере душа в болницата нагоре по пътя. Понеже ония копелета от нюйоркското бюро преди има-няма две седмици се заядоха за големите ни медицински разходи. Дотогава ги пращахме в Банкок. Но вече и това не можело. Каквото било — било. И сега какво става, знаеш ли? Лежат на голата земя там нагоре по пътя и подкупват медсестрите да им дадат да пийнат вода. Така ли е, момчета?

Двете камбоджанчета се усмихнали учтиво.

— Имаш нужда от нещо ли, Уестърби? — попитал Келър.

Лицето на Келър било сиво и цялото в белези. Двамата с Джери се били сближили най-вече през шейсетте години покрай събитията в Конго, където едната ръка на Келър изгоряла, докато се мъчел да издърпа някакъв младеж от камиона. Оттогава ципа като на пачи плавник съединявала пръстите му, но иначе не се бил променил. Джери помнел случая, понеже на него му се била паднала честта да държи младежа от другата страна.

— От комикса ме пращат да видя каква е хавата — отвърнал Джери.

— Ти още ли я можеш тая работа?

Джери се засмял. Разсмял се и Келър, после пили скоч на бара, докато им доизмият колата, и си бъбрели за миналото. На излизане забрали от главния вход младата жена, която от сутринта чакала специално Келър — млада калифорнийка с излишък от фотографско оборудване и с дълги, неспокойни крака. И тъй като телефоните изобщо не работели, Джери настоял да минат покрай английското посолство, за да благодари за поканата.

На Келър най-малко му било до учтивости.

— Ти, Уестърби, да не си станал нещо като шпионче напоследък, а? Нагаждаш материала, ближеш задници за поверителна информация и разчиташ на допълнителна пенсийка, или какво? — Хората говорели, че самият Келър точно с това се занимавал, ама те, хората, какво ли не приказват.

— Ами да — съгласил се с готовност Джери. — И то от доста години.

Чувалите с пясък около входа били съвсем нови; ново било и предпазното ограждение против гранати, чиято тел блестяла на обилното слънце. Във фоайето, с типичното най-вече за дипломатите неуместно угодничество, поредица рекламни плакати възхвалявали „мощни британски автомобили“ насред останалия отдавна без капка гориво град и предлагали бодри фотографии на няколко марки, каквито липсвали тотално на местния пазар.

— Ще уведомя господин съветника, че сте приели — обявила тържествено рецепционистката.

В мерцедеса все още ухаело слабо на топла кръв, но шофьорът бил надул климатика до край.

— Тия там вътре с какво се занимават бе, Уестърби? — попитал Келър. — С ръкоделие или нещо такова?

— Нещо такова — усмихнал се Джери, най-вече на калифорнийката.

Джери седял отпред, а Келър и младата жена — на задната седалка.

— Окей. Слушай сега какво ще ти кажа — рекъл Келър.

Джери си бил приготвил бележника и сега започнал да записва думите на Келър. Полата на калифорнийката била къса, така че Джери и шофьорът виждали в огледалото бедрата й. Келър бил положил здравата си ръка върху коляното й. Името й било не какво да е, ами Лорейн, а самата тя, като Джери, официално била командирована от групата вестници от Средния запад, за която работела, да наобиколи зоните на бойните действия. Скоро останали единствената кола по шосето. След време изчезнали дори рикшите, така че по пътя си срещали единствено селяни, велосипеди и биволи, а и разцъфтелите храсти по полята, към които се носели.

— Тежки боеве по всички главни шосета — диктувал равномерно Келър. — Нападения с реактивни снаряди нощем, с пластични взривни вещества денем. Лон Нол продължава да се мисли за Господ, а в американското посолство ги избива ту да му оказват подкрепа, ту да се мъчат да го премахнат. — По-нататък им издиктувал статистически данни, отнасящи се до военнотехническото снабдяване, загубите в жива сила и размера на американската помощ. Изредил поименно генералите, за които се знаело, че продават американско оръжие на червените кхмери, други, които командвали армии от мъртви души, за да прибират начислените им заплати, и трети, които вършели и двете.

— Изобщо най-нормална бъркотия — обяснявал Келър. — На лошите не им стигат силите да превземат градовете, добрите са затънали така в лайната, че не могат да завземат селските райони, и никой не ще да воюва, освен комунистите. Студентите са готови всичко да подпалят, ако престанат да ги отлагат от военна служба, всеки ден могат да избухнат гладни бунтове, всичко живо краде като за световно, заплатите никому не стигат, трупат се състояния и цялата държава се обезкървява до смърт. Кралската власт я няма никаква, посолството си е направо лудница, където шпионите са повече от дипломатите и всички се правят на много тайнствени. Да продължавам ли?

— Колко остава според теб?

— От седмица до десет години.

— А с авиолиниите как стоят нещата?

— Единствено те ни останаха. По Меконг да пътуваш е умряла работа, по пътищата също. Така че за всичко се разчита на авиолиниите. Вече правихме материал по темата. Не си ли го видял? Строшиха се да го цитират. Божичко — обърнал се към младата жена, — защо ме наказваш да повтарям всичко казано само заради англичаните?

— Друго — подсетил го Джери, не спирайки да записва.

— До преди шест месеца в Пном Пен бяха регистрирани пет авиолинии. Само за последните три месеца дадоха разрешителни на нови трийсет и четири и предстои да се появят поне още десетина. Тарифата в момента е три милиона риела лично на министъра плюс още два милиона за хората му. По-малко, ако плащаш в злато, и още по-малко, ако платиш в чужбина. В момента се движим по шосе номер тринайсет — обърнал се към младата жена. — Реших, че може да ти е интересно да погледнеш.

— Чудесно — рекла калифорнийката и стиснала здравата ръка на Келър между коленете си.

Подминали статуя с откъсната от снаряд ръка, а оттам пътят тръгнал да следва завоя на реката.

— Стига на Уестърби да не му призлее нещо — добавил след малко Келър.

— А, струва ми се, че съм в що-годе добра форма — казал Джери и Лорейн се разсмяла, минавайки временно на негова страна.

— Червените кхмери са заели нова позиция на отсрещния бряг, пиленце — обяснил Келър, изявявайки предпочитание да говори на жената. А Джери забелязал двата мотаещи се над отсрещния бряг на бързо течащата кафява река Т-28, които явно търсели нещо за бомбардиране. Видял и доста голям пожар, от който право към небето се издигала като непорочно жертвоприношение колона плътен дим.

— А каква е ролята на тукашните китайци? — попитал Джери. — В Хонконг никой не го е и чувал това място.

— Китайците контролират осемдесет на сто от търговията ни, в това число и авиолиниите. И новите, и старите. Камбоджанецът е мързеливец, пиленце, нали разбираш? На камбоджанеца му стига да печели от американските помощи. А китайците са коренно различни, повярвай ми. Китайците обичат да се трудят и да въртят парите. И благодарение на това успяха да регулират паричния ни пазар, транспортния ни монопол, темпа на инфлацията и обсадната ни икономика. Цялата война вече се превръща в дъщерно предприятие на Хонконг. Ами ти, Уестърби, още ли си женен за оная, дето ми разправяше — сладураната с очите?

— Избрах свободата — казал Джери.

— Жалко. По описанията ти звучеше страхотно. Беше женен за красавица — обяснил Келър на Лорейн.

— А при теб какво става? — попитал Джери.

Келър завъртял глава и се усмихнал на калифорнийката.

— Ще ти пречи ли, ако запаля, пиленце? — попитал я с поверителен тон.

В ципата между пръстите на Келър имало дупка, която може и нарочно да е била пробита, за да минава през нея цигарата му, и ръбът й бил покафенял от никотина. Келър пак положил здравата си длан върху бедрото й. Шосето преминало в черен път, изровен на дълбоки коловози от преминалите конвои. Навлезли под къс тунел от дървета, но в този миг откъм дясната им страна започнал артилерийски обстрел и дърветата се заизвивали, сякаш ги бил застигнал тайфун.

— Уау! — изкрещяла младата жена. — Може ли малко да понамалим скоростта? — И задърпала ремъците на фотоапаратите си.

— С удоволствие. Среднокалибрена артилерия — казал Келър. — Нашата — добавил като на шега. Младата жена свалила стъклото и изщракала няколко кадъра. Обстрелът не спирал, дърветата танцували, но селяните в оризището дори не вдигнали глави. След като утихнал, звънците на водните биволи задрънчали, все едно били ехо. Продължили нататък. На отсамния бряг на реката две хлапета се редували да карат нечий стар велосипед. А във водата други дечурлига с лъснали от водата кафяви тела скачали от напомпана вътрешна гума. Младата жена и тях ги заснела.

— Ти, Уестърби, още ли говориш френския? Ние с Уестърби поработихме заедно навремето в Конго — обяснил на младата жена.

— Чух — отвърнала му тя многозначително.

— Англичаните много държат на образованието — обяснил й Келър. Джери не помнел да го е виждал толкова приказлив. — Отглеждат ги, нали така Уестърби? Особено лордовете им. Щото и Уестърби си пада нещо малко лорд.

— Така сме ние, друже. Учени до един. Не селска плява като вас.

— Добре, тогава ти се разправяй с шофьора, окей? Ако искаме да направи нещо, ти ще му го преведеш. Още не е успял да научи английския. Наляво.

— A gauche — рекъл Джери.

Шофьорът бил още юноша, но отсега бил усвоил скучаещото изражение на професионален гид.

Джери забелязал в огледалото как пострадалата ръка на Келър трепери, докато опъва от цигарата. И се зачудил дали е временно, или постоянно явление. Прекосили две села. Пълно затишие. Сетил се за Лизи и за двата белега от нокти по брадичката й. Прищяло му се да направи заедно с нея нещо съвсем просто, от рода на разходка по английски поля. Според Кро на нея още й личало, че била израсла в предградие. Самият Джери намирал нещо трогателно в мечтата й да си има свои коне.

— Уестърби.

— Кажи, друже?

— Нещо ме мъчи навикът ти постоянно да барабаниш с пръсти. Престани, ако обичаш. Действа ми потискащо. — И се извърнал към младата жена: — Това място го смилат от бомбардировки вече няколко години, пиленце — обявил със замах. — Години. — И издухал облак цигарен дим.

— Друго за авиолиниите? — подсказал Джери със застинал в готовност молив. — Какво говорят цифрите?

— Повечето компании наемат самолети на сух лизинг от Виентян. Което включва поддръжката, пилота и амортизацията, но не и горивото. Подозирам, че това поначало ти е известно. Най-благоприятен е вариантът да имаш собствен самолет. По този начин си облагодетелстван в две отношения. Печелиш като луд от обсадата и се измъкваш веднага след приключването й. Ти, пиленце, обръщай специално внимание на децата — посъветвал младата жена, докато пак опъвал от цигарата си. — Виждаш ли деца, значи нещата са спокойни. Лошото е, когато децата изчезнат. Значи, че са ги скрили. Децата са най-точният признак.

Младата Лорейн пак човъркала нещо по фотоапарата си. Стигнали до някакъв съвсем импровизиран проверочен пост. Двамата часови надникнали в минаващата кола, но шофьорът дори не си направил труда да намали. После обаче се появил разклон и шофьорът спрял.

— Реката — заповядал Келър. — Кажи му да се придържа към брега.

Джери превел. Младежът, изглежда, се изненадал, наканил се да възрази, но накрая се отказал.

— Няма значение дали са деца по селата — разправял Келър, — или деца на фронта. И в двата случая служат за ветропоказател. Кхмерите открай време ходят на война, придружени от семействата си. Ако бащата загине, така или иначе, за тях нищо няма да остане, затова е по-смислено да се придържат към войската, където храна винаги се намира. И другото, което е важно, пиленце, е, че вдовицата трябва да е на място, за да предяви доказателствата за смъртта на главата на семейството, нали ме разбираш? Ето ти тема за очерк за съдбата на обикновените хора, слушаш ли, Уестърби? Не предяви ли вдовицата тези доказателства, командирът отрича, че бащата е загинал, и лично прибира заплатата на покойния. Свободно можеш да ме цитираш — казал й, докато тя си записвала. — Но се съмнявам, че ще се намери кой да го отпечата. Тази война е в края си, не мислиш ли, Уестърби?

— Finito — съгласил се Джери.

„Тя щеше да прояви чувство за хумор — решил наум. — Ако Лизи беше тук, сто на сто щеше да намери нещо комично и да се разсмее. Всред всичките нейни имитации — разсъждавал Джери, — все някъде е скрит и изгубеният неин оригинал.“ Той твърдо възнамерявал да го открие. Шофьорът спрял до някаква старица и я попитал нещо на кхмерски, но тя закрила лицето си с ръце и се извърнала настрана.

— Това пък за какво й трябваше да го прави, господи! — ядосала се младата жена. — Нищо лошо не сме искали. Исусе!

— Срамува се — казал Келър с потискащ тон.

Зад тях изтрещял нов артилерийски залп, все едно врата се затръшнала, за да не могат да се върнат. Минали покрай уат и излезли на пазарен площад, ограден от дървени къщурки. Монаси в жълти роби не откъсвали очи от тях, но момичетата зад сергиите не им обърнали никакво внимание, а бебетата им продължили да си играят с петлетата.

— Та за какво беше онзи пост? — попитала младата жена, докато щракала. — Това тук за опасно място ли се смята?

— И дотам ще стигнем, пиленце. И дотам. Млъкни за малко.

Някъде пред тях Джери чул стрелба с автоматично оръжие — смес от щурмови M-16 и калашници. Из дърветата изскочил джип и се понесъл към тях, но в последния момент се извъртял и почнал да дрънчи и да подскача напряко на коловозите. В същия момент угаснало и слънцето. До този момент го възприемали за даденост, за свое право: течна, ярка светлина, блеснала от чистота след бурята. Все пак било месец март, който се пада в сухия сезон; освен това се намирали в Камбоджа, където и войната, по подобие на мачовете по крикет, се провеждала само в що-годе хубаво време. Сега обаче черните облаци се скупчили, дърветата се надвесили по зимному отгоре им и дървените къщурки се отдръпнали в мрака.

— Как се обличат червените кхмери? — попитала с попритихнал глас калифорнийката. — Имат ли изобщо униформи?

— По прашки с перушини на гъза — изревал Келър. — Има и някои съвсем без гащи. — Но Джери доловил определена напрегнатост в гласа му и пак мярнал треперенето на поднасящата цигарата към устата му ръка. — Като фермери се обличат, пиленцето ми, какво очакваш, за бога? И те ходят в същите черни пижами.

— Винаги ли е така безлюдно?

— Зависи — отвърнал Келър.

— И по сандали тип „Хо Ши Мин“ — добавил разсеяно Джери.

Двойка зелени водни птици прелетяла ниско над черния път.

Стрелбата обаче не се чувала по-силно отпреди.

— Ти нямаше ли някаква дъщеря там? Какво става с нея? — попитал Келър.

— Добре е. Прекрасно.

— Как я викаха?

— Катрин — отвърнал Джери.

— Имам чувството, че се отдалечаваме — отбелязала разочаровано Лорейн. Подминали отдавна изоставен труп без ръце. Мухите били образували черна лава по лицевите му рани.

— Те винаги ли така постъпват? — попитала от любопитство младата жена.

— Кое имаш предвид, пиленце?

— Винаги ли им свалят ботите?

— Понякога ги свалят, друг път се оказва, че са сбъркали проклетия номер — срязал я Келър с поредния странен изблик на гняв. — Едни крави имат рога, други нямат, а трети се оказва, че са коне. А млъкни малко, ако обичаш. Ти откъде беше?

— От Санта Барбара — отвърнала тя.

И изведнъж дърветата свършили. След завоя излезли пак на открито, досами кафявата река. Без да чака нареждания, шофьорът спрял и бавно се върнал на заден ход до дърветата.

— Къде е тръгнал? — заразпитвала Лорейн. — Кой му каза да дава назад?

— Сигурно го е страх да не спука гума, девойко — направил опит да се пошегува Джери.

— При трийсет долара на ден? — подметнал Келър, също под формата на шега.

Налетели били на малка битка. Отпреде им, на безплодното възвишение над завоя на реката, без нито едно оцеляло дърво наблизо, лежало разбито село. Порутените стени били бели, а там, където бил преминал снарядът, ръбовете жълтеели. Сред съвсем оскъдната растителност селото приличало на руините на укрепление на Чуждестранния легион и нищо чудно да е било някога точно това. Вътре, зад зидовете, се били скупчили кафяви камиони, сякаш се намирали на строителен обект. От време на време се чувал по някой изстрел или слаб откос. Все едно ловджии стреляли по вечерно ято. Присветнал трасиращ куршум, избухнала тройка мини, земята се разлюляла, колата завибрирала и шофьорът, без нищо да каже, свалил леко стъклото си, както сторил и Джери. Младата жена обаче отворила вратата си и понечила да слезе — един класически оформен крак подир другия. Заровила се в черната си пътна чанта, извадила оттам телеобектив, монтирала го на фотоапарата и огледала критично уголеменото изображение.

— Само толкова ли? — попитала, не вярвайки на очите си. — Не трябва ли и противника да виждаме? Щото аз виждам само нашите и куп мръсна пушилка.

— А, те са от другата страна, пиленце — казал Келър.

— Няма ли начин да ги видим и тях?

Настъпило кратко мълчание, през което двамата мъже се засъвещавали безмълвно.

— Виж какво — казал Келър. — Днес правим само информативна обиколка, разбираш ли, пиленце? Понеже подробностите са силно променливи. Окей?

— Аз само си мислех колко хубаво ще е да видим и противника. Искам очи в очи да го срещна, Макс. Най-сериозно ти говоря. Много ще ми е приятно.

Тръгнали пеша напред.

„Понякога постъпваш така, за да си защитиш репутацията — мислел си Джери. — Друг път — понеже смяташ задачата си за неизпълнена, ако не си се уплашил до смърт. А в трети случаи го правиш само за да си припомниш, че оцеляването е въпрос единствено на шанс. Но най-вече тръгваш, за да докажеш колко си мачо, понеже и други са тръгнали, и ако искаш да те смятат за един от тях, си длъжен да споделиш изживяването.“

Сигурно в миналото бил тръгвал и по по-изтънчени причини. За да се самоопознае — номерът на Хемингуей. Или за да вдигне по-високо прага на страха си. Понеже и в боя, като в любовта, желанието нараства. След като са те обстрелвали с картечница, единичните изстрели някак си престават да те стряскат. А след като около теб са хвърчали артилерийски шрапнели, картечните откоси ти се струват детска игра, ако не за друго, то понеже ударът от обикновения куршум оставя мозъкът ти на място, докато шрапнелът ти го издухва през ушите. Но бил тръгвал и заради покоя — и това не бил забравил. В тежките моменти от живота, когато всичко — и пари, и деца, и жени — се разпилявало напосоки, осъзнаването, че единственото останало му задължение е да оцелее, му носело усещане за покой. „Този път обаче — минало му през ума, — този път причината е възможно най-тъпата и се дължи на факта, че съм тръгнал да търся надрусания пилот, който познава човека, чиято любовница е била Лизи Уърдингтън.“

Придвижвали се бавно, тъй като заради късата си пола калифорнийката внимавала много при прескачането на хлъзгавите коловози.

— Жестоко маце — мърморел Келър.

— Всичко му е на място — съгласил се покорно Джери. И се засрамил от спомена как в Конго двамата си били взаимни душеприказчици, как се изповядвали един на друг кой в коя се бил влюбил и кои му били слабостите. Младата жена размахвала ръце, за да пази равновесие по издълбания път.

„Само не насочвай обектива — повтарял си наум Джери. — Не го насочвай, за бога. Нямаш представа колко фотографи са очукани по тази причина.“

— Не се спирай, пиленце — обадил се пискливо Келър. — И недей да си мислиш за нищо. Само върви. Искаш ли да се връщаме, Уестърби?

Изобиколили момченце, вглъбило се в някаква негова си игра с камъчета в прахоляка. Джери се зачудил дали не е оглушало от стрелбите. Обърнал се назад. Мерцедесът си стоял паркиран под дърветата. А отпреде им започнал да забелязва сред отломките приклекнали в положение за стрелба мъже — повече на брой, отколкото очаквал.

Шумът изведнъж се усилил. Насред пожара на отвъдния бряг избухнали две-три бомби: явно пилотите на Т-28-ците се мъчели да раздухат пламъците. В брега под тях се забил рикошет и вдигнал пръски кал и прах. Задминал ги най-спокойно селянин на колело. Влязъл в селото, прекосил го, излязъл от другата му страна, минал бавно покрай руините и се изгубил сред дърветата. Нито стреляли по него, нито се опитали да го спрат. „Може да е от нашите, но може и да е от тях — рекъл си Джери. — Пристигнал е снощи в града, подхвърлил е пластичен експлозив в някое кино и сега се прибира при своите.“

— Божичко! — възкликнала през смях младата жена. — Как не ни мина и на нас през ум да вземем велосипеди?

Падащи тухли затропали от миналия покрай тях картечен откос. Но под тях, по речния бряг, Божието провидение било приготвило цяла редица свободни „леопардови петна“ — изкопани право в калта плитки стрелкови гнезда. Джери ги бил забелязал от по-рано. Сграбил младата жена и я хвърлил на земята. Келър бил успял вече да заеме хоризонтална позиция. Просналият се до нея Джери изведнъж си дал сметка колко малко го вълнува всичко случващо се наоколо им. Предпочитал тук да го настигне някой и друг куршум, отколкото да му се случи онова, което било сполетяло Фрости.

Куршумите вдигали кални завеси и рикоширали с писъци от пътя. Тримата останали пристиснати към земята, изчаквайки стрелящите да се уморят. Калифорнийката гледала възбудено и усмихната към отсрещния бряг. Имала сини очи, ленени коси и арийски черти. На тревната ивица зад тях тупнала мина и на Джери му се наложило за втори път да я блъсне към земята. Взривната вълна минала отгоре им, последвана от падащи умиротворително бавно бучици пръст. Но когато се надигнала, тя все още се усмихвала. „Да — казал си наум Джери, — ти си олицетворение на представата на Пентагона за човешката цивилизация.“

В укреплението битката изведнъж се била развихрила. Камионите били изчезнали, насъбрал се бил гъст облак дим, мините непрекъснато присвятквали и избухвали и стрелбата от леки автоматични оръжия все по-начесто и по-задъхано хвърляла предизвикателство и сама си отговаряла. Мъртвешки бялото надупчено лице на Келър се надигнало изпод ръба на неговото „леопардово петно“ и се провикнало:

— Кхмерите са ги гепили за топките! От отсрещния бряг, отпред, а сега и от другия фланг. Сбъркахме, че не тръгнахме по другата пътека!

„Боже мой! — рекъл си Джери, след като нахлули и останалите му спомени, — та ние с Келър едно време и за някакво момиче се сбихме.“ И се напънал да се сети за кое точно момиче ставало дума и кой бил спечелил.

Изчакали стрелбата да утихне, върнали се до колата и стигнали до разклона тъкмо когато насреща им се появил оттеглящият се конвой. Покрай пътя било осеяно с убити и ранени, а наклякали покрай тях жени веели с палмови клонки зашеметените им лица.

Наложило се отново да слязат от колата. Бежанци дърпали биволи, колички и себеподобни и не преставали да крещят по прасетата и децата. Старица видяла фотоапарата, решила, че Лорейн е насочила дуло към нея, и писнала. Част от звуците, като дрънченето на велосипедни звънци и воя, Джери не можел да си обясни, за разлика от другите — носещите се отвсякъде стенания на умиращите и глухия тътен на приближаващия минометен огън. Келър подтичвал покрай някакъв камион и разпитвал дали имат англоговорещ офицер; до него тичал с широки крачки Джери и крещял същите въпроси, само че на френски.

— О, майната им — писнало му по някое време на Келър. — Дай да си вървим у дома. — И добавил с тона на подрастващо английско лордче: — Отвратителни хора и ужасен шум.

Качили се пак в мерцедеса.

Известно време нямало как да се измъкнат от колоната: камиони ги принуждавали да отбият встрани, а бежанци чукали учтиво по стъклата с молба да ги качат. В един момент на Джери му се сторило, че мярнал Копнеещия за смъртта хун да се друса зад военен мотоциклетист. На следващия разклон Келър заповядал на техния шофьор да свие наляво.

— По-спокойно ще е — рекъл и пак положил здравата си длан върху коляното на Лорейн. Но на Джери акъла му бил все във Фрост в моргата и белотата на замръзналото в писък лице.

— Мама цял живот ми повтаряше — заразправял с провлачен провинциален акцент Келър: — „Чедо, викаше ми, на излизане от джунглата не минавай по пътя, по който си дошъл“. Хей, пиленце.

— Да?

— Ти усещаш ли, че току-що получи своето бойно обезчестение? За което най-смирено те поздравявам. — И пъхнал малко по-нагоре ръката си.

Шурналият неочаквано дъжд ги заобиколил с шум на лееща се вода, сякаш куп водопроводни тръби се били спукали едновременно. Минали през махала, чиито кокошки се щурали без посока. Насред дъжда стоял празен бръснарски стол.

— Та ставаше дума за обсадната икономика — извърнал се Джери към Келър, след като духовете се поуспокоили. — За законите на пазара и прочее. Смяташ ли, че такъв очерк би минал?

— Възможно е — отвърнал безгрижно Келър. — Няма да е за пръв път. Но е трайна тема.

— И кои са основните действащи лица?

Келър изредил няколко.

— А „Индочартър“?

— И „Индочартър“.

Джери решил да попита наслуки:

— Някакъв льольо на име Чарли Маршал летял за тях. Полукитаец бил. И някой ми спомена, че можел да се разприказва. Ти познаваш ли го?

— Не.

Явно и така нямало да стане.

— А на какви машини летят предимно?

— На каквито им паднат. DC-четворки и какво ли не. Но само един самолет не стига. Трябват ти поне два — единият да лети, а другият да е източник на части. По-евтино излиза да го разпарчетосаш, отколкото да подкупват митничарите поотделно при всеки внос на резервни части.

— И какво печелят от всичко това?

— Бедна ти е фантазията.

— Опиум намира ли се?

— На река Басак имат цяла шибана рафинерия, за бога. Все едно излязла от ерата на сухия режим в Америка. Ако толкова те интересува, мога да ти уредя да я разгледаш.

Лорейн зяпала дъжда през стъклото.

— Никакви деца не виждам, Макс — обявила. — Ти нали каза, че това било показателно. Ами ето, аз гледам, ама нито едно дете не виждам. — Шофьорът спрял. — Вали, а съм чела, че азиатските деца страшно обичат да играят под дъжда. Така че пак питам: защо не виждам деца? — повторила, но Джери изобщо не го интересувало къде какво е чела. Привел се и в същото време погледнал през предното стъкло. Видял онова, което и шофьорът бил забелязал, и гърлото му моментално пресъхнало.

— Ти командваш, друже — подметнал тихичко на Келър. — И колата е твоя, и войната, и момата.

И забелязал с болка в огледалото как наподобяващото на пемза лице на Келър се раздвоило между натрупания опит и неспособността му да действа.

— Карай към тях — казал Джери, когато се убедил, че няма смисъл да чака повече. — Lentement.^[6]

— Точно така — потвърдил и Келър. — Слушай какво ти се казва.

На петдесетина метра пред тях, забулен зад изливащия се дъжд, напряко на черния път бил спрял сив камион. В огледалото зад гърба им се появил и втори и отрязал пътя им за отстъпление.

— Най-добре да им покажем ръцете си. — Гласът на Келър бил пресипнал от вълнение. Със здравата ръка свалил стъклото. Лорейн и Джери постъпили по същия начин. Джери обърсал с опакото на ръката си запотеното предно стъкло и положил длани върху кормилното табло. Шофьорът държал волана с двете си ръце най-отгоре.

— Никакви усмивки, никакви приказки — заповядал Джери.

— Исусе Христе! — промълвил Келър. — Боже милостиви!

„Няма изпратен в Азия журналист, който да не е чувал поне една история за ужасите от ръцете на червените кхмери, и повечето се оказват истински“, минало му през ум на Джери. В момент като сегашния дори Фрост вероятно щял да се почувства благодарен за застигналата го сравнително мирна смърт. Самият Джери познавал журналисти, които винаги носели у себе си отрова или скрито оръжие, за да си спестят точно този вид изживяване. „Хванат ли те — сетил се Джери за старото правило, — ако ще бягаш, трябва да е веднага, още през първата нощ — преди да са те лишили от обущата, здравето и бог знае кои други части от душата и тялото ти. Първата нощ е единственият ти шанс, гласеше легендата.“ Помислил си дали да не я спомене на Лорейн, но не желаел да нарани чувствата на Келър.

Мерцедесът се влачел на първа, двигателят виел, а дъждът се изливал върху цялата кола, гърмял по покрива, плющял по капака на мотора и се вливал през отворените прозорци. „Закъсаме ли — край!“, рекъл си Джери. Камионът обаче си стоял неподвижен и лъщял като къпещо се под дъжда чудовище само на петнайсетина метра пред тях. Забелязали и изпитите лица в мрака на шофьорската кабина, които не отмествали погледите си от тях. Едва в последната минута камионът се отдръпнал с поднасяне на заден ход в листака, оставяйки им точно толкова място, колкото да могат да минат. Мерцедесът се килнал. Джери успял да се хване за колоната на вратата, за да не затисне шофьора. Двете далечни колела забуксували и почнали да вият, капакът на мотора се понесъл настрана и насмалко щял да отнесе калника на камиона.

— И номера нямат — спрял дъхът на Келър. — Исусе Христе!

— Не бързай — предупредил Джери шофьора. — Toujours lentement.^[7] Не пали фаровете. — И не отлепвал око от огледалото.

— Тези черните пижами ли бяха? — заразпитвала развълнувано Лорейн. — А вие не ми позволихте поне веднъж да ги снимам.

Никой не й отговорил.

— Какво ли искаха? Кого ли причакваха? — не мирясвала младата жена.

— Някой друг — казал Джери. — Не нас.

— Някой нещастник, който идва подире ни — рекъл Келър. Има ли значение?

— Не е ли редно да предупредим някого?

— Не разполагаме с необходимата техника — отвърнал Келър.

Чули стрелбата зад себе си, но не спрели.

— Ебаси и дъжда — прошепнал почти на себе си Келър. — Откъде се взе тоя дъжд по никое време, мама му стара?

А самият дъжд почти бил престанал.

— Бога ми, Макс — не мирясвала Лорейн. — След като им се бяхме натръшкани така по пода, какво им пречеше да ни очукат?

И докато Келър се наканил да й отговори, шофьорът го изрекъл от негово име, на френски, тихо и учтиво, макар и разбираемо единствено за Джери:

— Когато решат, ще дойдат — усмихнал й се в огледалото. — Под прикритието на лошото време. Докато американците изливат още пет метра бетон да подсилят покрива на посолството си, докато войниците се гушат в наметалата си под дърветата, журналистите си пият уискито, а генералите са в пушалните за опиум, червените кхмери ще излязат от джунглата и ще ни прережат гърлата.

— Тоя пък какво каза? — заинтересувал се моментално Келър. — Превеждай бе, Уестърби.

— Вярно, какво искаше да ни каже този? — попитала и Лорейн. — Понеже ми прозвуча изключително мило. Като че ли ни правеше някакво предложение или нещо от този сорт.

— Не успях съвсем да схвана, девойко. Прекалено бързо го изстреля.

И всички избухнали в пресилен смях, включително и шофьорът.

А Джери изведнъж си дал сметка, че през цялото време си е мислел само за Лизи и за никой друг. Не че заради нея не бил усетил опасността. Напротив — подобно на новото, разкошно слънце, което внезапно ги обгърнало, и тя била наградата му затова, че е оцелял.

* * *

В „Льо Пном“ същото това слънце прежурило весело покрай басейна. В града не било валяло, но заблудена ракета убила осем или девет деца в близост до девическото училище. Нещатният южняк току-що бил ходил да ги брои.

— И как му понесе на Макси пукотевицата? — попитал той Джери веднага след като се срещнали в коридора. — Имам чувството, че напоследък нервната му система поскърцва на места.

— Престани да ми навираш нахиленото си личице — посъветвал го Джери, — ако не искаш наистина да ти го поразмажа. — Южнякът си тръгнал, без да спре да се хили.

— Можем да се срещнем утре — казала Лорейн на Джери. — Утре целият ни ден е свободен.

Зад гърба й прегърбената фигура на Келър с единия ръкав на ризата се качвала бавно по стълбите, придърпвайки се с помощта на парапета.

— Можем дори още довечера да се видим, ако искаш — предложила Лорейн.

Джери поседял известно време сам в стаята си и писал пощенски картички до Кат. После се запътил към кореспондентското бюро на Макс. Имал още няколко въпроса относно Чарли Маршал; а освен това имал и усещането, че старият Макс ще се зарадва на присъствието му.

След като изпълнил дълга си, наел велорикша и пак посетил къщата на Чарли Маршал, но въпреки всичкото ново блъскане по вратата и викане, успял да види само пак онези голи кафяви крака, застинали неподвижно на най-долното стъпало, но сега осветени от свещ. Откъснатият от бележника му лист обаче бил изчезнал.

Върнал се в града и тъй като трябвало да убие още цял час, се настанил на масичка на тротоара пред някакво кафене сред стотина празни стола, дълго пил поръчаното перно и си спомнял как навремето градските момичета минавали покрай него на дамските си велосипеди и му пускали любовни клишета на своя напевен френски. В днешната нощ обаче онова, от което потрепвал мракът, се отличавало с финеса на спорадичното тракане на автоматични оръжия, а в това време градът се гушел стаен в очакване на нападението.

А най-страшното се съдържало не в свистящите снаряди, а в тишината. И тук като в джунглата тишината, а не стрелящите оръжия, създавала естествената среда за прокрадващия се враг.

* * *

Реши ли дипломатът да разговаря, първата му мисъл е за яденето, а в дипломатическите кръгове вечерята се сервирала рано заради полицейския час. Не че той ограничавал по някакъв начин дипломатите, но истината е, че по цял свят членовете на дипломатическия корпус страдат от очарователната заблуда, че служат за пример — кому или в какво и самият дявол никога няма да узнае. Резиденцията на съветника се помещавала в равен, листат анклав, граничещ с двореца на Лон Нол. Още с пристигането си Джери заварил спрялата пред стълбите официална лимузина, чиито пътници слизали под зорките погледи на цял джип военна полиция. „Или са кралски, или са църковни особи“, определил ги Джери, докато и самият той слизал, но се оказало, че има пред себе си просто пристигащ на вечеря със съпругата си американски дипломат.

— О, а вие, предполагам, сте мистър Уестърби — посрещнала го домакинята. Пазаруващата тоалетите си изключително от „Хародс“ върлинеста госпожа намирала нещо особено забавно в идеята да си журналист, но пък тя поначало смятала за забавен всеки, който не бил дипломат, и то най-малкото от съветник нагоре. — Джон умира от нетърпение да се запознаете — обявила щастливо тя, с което според Джери очевидно целяла да го предразположи. Последвал оформилата се процесия нагоре по стълбите. На горната площадка ги очаквал домакинът — жилав попрегърбен мустакат мъж с младеещи се маниери, каквито Джери свързвал по-скоро със свещениците.

— А, страшно се радвам, че дойдохте. Вие бяхте състезателят по крикет. Браво. И имаме общи приятели, нали? Боя се, че тази вечер не ни е разрешено да ползваме балкона — обявил с палав поглед към американския ъгъл. — Явно сред нас има някои много ценни кадри. И не бива да се виждат от външни очи. Установихте ли на кое място ще седнете? — посочил със заповеден пръст обрамчената в кожа схема на масата. — Елате тогава да ви запозная с някои хора. Само за минутка обаче. — Дръпнал го леко настрана, но съвсем леко. — Аз отговарям за всичко, нали разбирате? Това съм го заявил най-недвусмислено. Така че не им разрешавайте да ви наврат в ъгъла, ясно ли е? Понеже в момента се разразява нещо като малка буричка, надявам се, че разбирате за какво ви говоря. Но само на местно ниво. И изобщо не ви засяга.

От пръв поглед старшият американец му се сторил дребен, смугъл и стегнат, но когато станал, за да се ръкуват, се оказало, че на ръст е почти колкото Джери. Носел карирано сако от сурова коприна, а в ръката си държал портативна радиостанция в черен пластмасов калъф. Кафявите му очи излъчвали интелигентност, но и прекалена сервилност, така че още със здрависването някакъв вътрешен глас прошепнал на Джери: „Братовчед“.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Уестърби. Доколкото разбирам, пристигате от Хонконг. Вашият губернатор там е мой много добър приятел. Беки, запознай се с мистър Уестърби, приятел на губернатора на Хонконг и добър приятел на нашия домакин Джон.

И направил жест към едра жена, окичена с матов сребърен обков ръчна изработка, закупен явно от местния пазар, и издокарана в съчетание от пъстри одежди от цяла Азия.

— О, мистър Уестърби — казала тя. — От Хонконг. Здравейте.

Останалите гости били някакви местни търговци, женени съответно за евразийка, французойка и корсиканка. Лакей ударил сребърен гонг. Още с влизането им в трапезарията Джери забелязал как няколко чифта очи погледнали нагоре да се убедят, че таванът й е от железобетон. Сребърната поставка за визитка го уведомила, че бил „достопочтеният Дж. Уестърби“, сребърната поставка за менюто му обещала ростбиф алангле, в сребърните свещници били набучени дълги, църковни на вид свещи и камбоджански момчета влизали и се измъквали полуприведени с подносите с храната, приготвена още от сутринта, докато все още имало ток. Много видяла и пътувала френска красавица седяла от дясната му страна с дантелена кърпичка между гърдите и друга в ръката, с която попивала малките си устенца след всяка глътка и хапка. Визитката й я наричала „Контеса Силвия“.

— Je suis très, très diplômée — прошепнала тя на Джери, докато кълвяла и попивала. — J’ai fait la science politique, mécanique, et l’électricité générale.^[8] През януари имах болно сърце. Сега се възстановявам.

— О, а пък аз в нито една област не съм се специализирал — отвърнал Джери с излишно подчертана несериозност. — Момче за всичко, майстор по нищо, така казват за такива като мен. — Потрябвало му доста време, за да обърне всичко това на френски и дори не бил приключил докрай, когато отнякъде съвсем наблизо се чул картечен откос — и той прекалено дълъг, че да е здравословен за оръжието. Отговор на стрелбата не последвал. И разговорът увиснал.

— Кой знае кой идиот стреля геконите по стените — казал съветникът, а съпругата му се засмяла обичливо от другия край на масата, все едно войната била някакво специално уредено от тях забавление за гостите им. След което тишината се завърнала, по-плътна и по-натежала и отпреди. Дребната контеса оставила вилицата върху чинията си и тя издрънчала като нощен трамвай.

— Dieu!^[9] — рекла.

И всички се разприказвали едновременно. Съпругата на американеца попитала Джери къде е израснал, а като изчерпала тази тема, го попитала сега къде живее и Джери казал Търлоу Скуеър — адреса на старата Пет — понеже не изпитвал никакво желание да говори за Тоскана.

— Ние имаме имот във Вермонт — обявила тя категорично. — Но още нищо не сме застроили там.

Два реактивни снаряда гръмнали в един и същи миг. По звука Джери преценил, че са паднали на около километър източно от дома на дипломата. Извърнал се да провери дали прозорците са затворени и по случайност уловил кафеноокия поглед на американския съпруг, който го фиксирал със загадъчна настойчивост.

— Имате ли някакви планове за утрешния ден, мистър Уестърби?

— Нищо конкретно.

— Обадете ми се, ако можем с нещо да сме ви полезни.

— Ще го имам предвид — благодарил Джери, колкото и да му се струвало, че не това лежало в основата на въпроса.

Единият от търговците, швейцарец с мъдра физиономия, бил преживял наскоро нещо и сега се възползвал от присъствието на Джери, за да го опише повторно:

— Преди време, мистър Уестърби, престрелки избухнаха едновременно из целия град. И всички решихме, че е дошъл краят. Че няма начин да не умрем. Още същата нощ! С какво ли не гърмяха — снаряди и трасиращи куршуми изпълваха цялото небе, след време някой спомена, че били опукали боеприпаси за един милион долара. Часове наред. Някои мои приятели почнаха да си стискат ръцете за последно сбогом. — Армия от черни мравки изпълзяла изпод масата и тръгнала в колона по един по идеално колосаната дамаска на покривката, заобикаляйки внимателно сребърните свещници и отрупаните с хибискус сребърни купи за цветя. — Американците се заобаждаха по радиото, поподскачаха нервно, всички преценихме на кое точно място се намираме в списъка за евакуация, но знаете ли кое беше най-странно от всичко? Не само телефоните работеха, но и през цялото време имаше и ток! И какво, мислите, се оказа, че била целта на занятието? — Всички вече се смеели истерично. — Жаби! Няколко ужасно алчни жаби!

— Жабоци — поправил го някой, но и от това смехът не престанал.

Американският дипломат — еталон за благовъзпитана самокритичност, се нагърбил с произнасянето на забавния епилог:

— У камбоджанците съществувало старинно суеверие, мистър Уестърби, че по време на лунно затъмнение трябвало да се вдига силен шум. Да гърмят пиратки, да дрънчат тенекии, а за най-сигурно — да се изгърмят боеприпаси за най-малко един милион долара. Понеже в противен случай жабите щели да погълнат луната. Трябвало е да знаем това, но не го знаехме, в резултат на което се държахме изключително глупаво — завършил с гордост.

— Мда, доста сте се изложили тогава, приятелю — добавил самодоволно съветникът.

Но колкото и откровена и открита да си оставала усмивката на американеца, очите му не преставали да внушават нещо много по-належащо — нещо като комуникация между двама професионалисти.

Някой подхванал темата за прислугата и за невероятния им фатализъм. Представлението се прекратило от еднократен мощен и май доста близък гръм. Контеса Силвия се пресегнала да стисне ръката на Джери, а през дължината на масата домакинята се усмихнала въпросително на съпруга си.

— Джон, дарлинг — попитала го с най-гостоприемния си тон, — нас ли ни обстрелват, или ние обстрелваме?

— Ние, ние — отвърнал й той през смях. — Няма съмнение, че беше наш изстрел. Питай приятеля ни журналист, ако на мен не ми вярваш. Той доста войни е преживял, нали, Уестърби?

При което мълчанието за пореден път се присъединило като забранена тема към компанията им. Американската дама задъвкала отново парчето земя, което притежавали във Вермонт: май наистина щяло да е добре да построят нещо там. Май точно сега му бил моментът.

— Май му е време да пишем на архитекта — казала.

— Май се налага — съгласил се съпругът й и в същия миг се озовали в разгара на нечия битка. Продължителен ред от зенитки осветил прането във вътрешния двор и поне двайсетина картечници затрещели залпово и отчаяно. Присвяткването им позволило да мярнат как прислугата се юрнала да се прибере на закрито в къщата, а над трясъка успели да чуят гласове, които крещели команди, други, които кресливо им отговаряли, а така също и лудото дрънчене на ръчни гонгове.

В трапезарията никой не помръднал с изключение на американския дипломат, който поднесъл към устата си мобилната радиостанция, издърпал й антената и промърморил нещо в ефир, преди да я опре до ухото си. Джери погледнал надолу и отбелязал как доверчивата контеса била стиснала ръката му. Бузата й галела рамото му. Стрелбата ту отшумявала, ту се засилвала. Съвсем наблизо издумкала малка бомба. Трус не се усетил, но пламъците на свещите й козирували в такт, а две по-дебели картонени покани полетели от полицата над камината, шляпнали и застинали неподвижни на пода — единствените до момента видими поражения. Накрая, за последно, чули отминаващия хленч, като на далечно оплакващо се дете, на единствен едномоторен самолет.

За капак, съветникът се обърнал с лекомислен смях към съпругата си:

— Е, боя се, че в крайна сметка това май не беше лунно затъмнение, нали, Хилс? А по-скоро беше демонстрация на ползата да си съсед с Лон Нол. Явно на някой от авиаторите му му е писнало да не му плащат периодически заплатата, при което е яхнал самолета и се е опитал да си изравни сметките с двореца. Ти, дарлинг, няма ли да заведеш момичетата да си напудрят носовете или каквото там е прието да правят?

„Израз на гняв — заключил Джери след поредното улавяне на погледа на американеца. — Все едно виждам изпратен с мисия сред бедните човек, който е бесен, че му се налага да си губи времето с богатите.“

* * *

След вечерята Джери, съветникът и американецът се озовали насаме в партерния кабинет. Съветникът бил придобил вълча стеснителност:

— Ами хубаво. Сега, след като ви помогнах да се ориентирате един към друг, май ще е редно да ви оставя да си поговорите. Уискито е в гарафата, нали разбрахте, Уестърби?

— Разбрахме, Джон — отвърнал американецът, но съветникът май не го чул.

— И не забравяйте, Уестърби: мандатът е твърдо в наши ръце. Ние имаме грижата леглото да не изстива. Нали така? — Размахал многозначително показалеца си и изчезнал.

Кабинетът бил осветен със свещи и представлявал малка, строго подредена по мъжки стая, без огледала и картини, само с ребрест таван от тиково дърво и зелено метално писалище, и заобиколена наново от усещането за царяща навън мъртвешка тишина, при все че геконите и жабоците щели да затруднят и най-сложния в техническо отношение микрофон.

— Ей, чакай аз да налея — спрял американецът запътилия се към барчето Джери и демонстративно се постарал да му приготви смеската точно според желанието му: с вода или сода, но колкото да не е без хич.

— Доста заобиколен начин за събиране на двама приятели, бих казал — подметнал с напрегнат, но приказлив тон американецът откъм барчето, докато пълнел чашите.

— И на мен така ми се стори.

— Джон е много свестен човек, но май плаща прекалено голяма дан на протоколните изисквания. Тук в момента вашите хора не разполагат с никакви ресурси, но притежават все още определени права и Джон полага всички усилия да не изгуби завинаги владеенето на топката. И аз в действителност го разбирам. Но това понякога доста бави нещата.

Извадил от вътрешния джоб на сакото си дълъг кафяв плик, връчил го на Джери и със същия напрегнат като преди поглед не престанал да го наблюдава как разчупва восъчния печат. Хартията в плика приличала на фотографска и била намазана с нещо.

Някъде проплакало дете и го утешили. „Откъм гаража — минало му през ум на Джери. — Прислугата са натъпкали гаража с бежанци, но съветникът не бива в никакъв случай да узнае.“

Наркоуправление Сайгон долага Чарли Маршал повт. МАРШАЛ очакван 19,30 утре в Батамбанг от Пайлин… преустроен DC-4 Carvair, опозн. знаци Индочартър, товар според полетен лист разни стоки… следваща дестинация Пном Пен.

Но като видял часа и датата на изпращане, Джери бил обзет от истински вихър от гняв. Сетил се за вчерашното си тътрене пеша по Банкок и днешното налудничаво пътешествие с таксито с Келър и момичето, и като изругал „Исусе Христе!“, треснал радиограмата върху масичката:

— Откога се мотаете с това съобщение? Не се отнася за утре, ами се е случило тази вечер!

— Съжалявам, но домакинът ни нямаше възможност да уреди бракосъчетанието по-рано поради пренаситения си светски календар. Всичко най-хубаво.

И ядосан не по-малко от Джери, си прибрал грамата, пъхнал я обратно в джоба на сакото си и изчезнал нагоре по стълбите да намери жена си, която в този момент се възторгвала пред домакинята им от безличната й колекция с крадени статуетки на Буда.

Джери останал сам. Някакъв реактивен снаряд паднал, този път съвсем наблизо. Свещите угаснали и нощният небосвод като да се разцепил най-после под звуците на тукашната илюзорна, оперетна война. В данданията се включил и безсмислен картечен огън. Малката, скромно обзаведена стая с кахления си под задрънчала и затракала като машина за шумови ефекти в звукозаписно студио.

След което пак толкова внезапно спряла и над града пак се възцарила тишина.

— Неприятности ли, друже? — попитал сърдечно от прага съветникът. — Нещо май не се харесахте взаимно, а? Те напоследък са станали особено специални: все искат сами да управляват света.

— Ще имам нужда от резервни варианти на всеки шест часа — казал Джери. Съветникът не бил съвсем наясно със смисъла на думите му. Джери му обяснил накратко за какво става дума, после бързо се скрил в нощта.

— Нали си с кола, друже? Правилно. Иначе току-виж те застреляли. Пази се по пътя.

* * *

Крачел забързано, тласкан напред от яда и възмущението. Полицейският час отдавна бил започнал. Пътя му не осветявали нито улични лампи, нито звездите. Луната също се била скрила и скърцането на каучуковите му подметки вървяло успоредно с него като нежелан и невидим спътник. Единствената светлина наблизо била от отсрещната ограда на двореца, но тя така и не стигала до онази страна на пътя, по която той вървял. Вътрешната сграда била оградена с високи стени, по тях минавала висока телена мрежа и стволовете на леките зенитни картечници лъщели като месингови на фона на черното беззвучно небе. Млади войници придремвали на групички и точно когато Джери ги подминавал, се разнесло наново дрънченето на гонговете: по този начин началник-караула държал будни часовоите на пост. Улично движение нямало, но в интервалите между постовете бежанците били издигнали по тротоарите свои си дълги нощни биваци. Едни се били увили в ивици кафяв брезент, други спели на дъсчени нарове, трети готвели върху малки газеничета, макар че само един господ знаел откъде и какво са успели да намерят за ядене. Тук-там се виждали насядали мирно на групички и гледащи се един друг хора. В биволска каруца спели момиченце и момченце, на възрастта, на която последно бил виждал на живо Кат. Но от цялото това стълпотворение на стотици люде не се чувал нито звук, та след като ги подминал, Джери по някое време взел че се извърнал, да се убеди, че те наистина съществували. Но и да ги имало, вече се били скрили в мрака и тишината. Сетил се за вечерята, на която присъствал, състояла се сякаш в друга страна, в съвсем друг свят. Самият той нямал нищо общо със заобикалящите го събития, но по някакъв начин със сигурност бил допринесъл към тукашното бедствие.

Не забравяйте: мандатът е твърдо в наши ръце. Ние имаме грижата леглото да не изстива.

По абсолютно необяснима причина по тялото му започнала да се стича пот, но не усещал никакво разхлаждане от нощния въздух. Мракът бил не по-малко горещ от деня. Някъде напред върху града се стоварил безотговорно заблуден реактивен снаряд, след него втори и трети. „Промъкват се през оризищата, докато градът не влезе в обсега на оръжията им — минало му през ум. — Насочват кюнеца с бомбичката, стрелят и хукват да се спасяват в джунглата.“ Дворецът бил останал зад гърба му. Батарея изстреляла залп и осветила за броени секунди пътя му. А самият булевард бил широк и той се стараел да се движи колкото се може по-плътно до ръба. Прекосявал отбиващите се с геометрична регулярност встрани напречни улички. Ако се снишал, успявал да види дори върхарите на изгубващите се в по-бледото небе дървета. По някое време от пресечките изскочила велорикша, ударила бордюра, възстановила равновесие и затрополила нервно покрай него. Прищяло му се да викне да я спре, но предпочел да продължи пеша.

От мрака го поздравил колебливо мъжки глас — по-скоро шепот, но несъдържащ никаква недискретност:

— Bon soir? Monsieur? Bon soir?^[10]

Постовете били разположени поединично или на двойки през стотина метра, стиснали с две ръце карабините. Думите, които си разменяли с мърморене, му звучали приканващо, но Джери не преставал да е нащрек и старателно държал ръцете си далеч от джобовете, за да могат да ги виждат. При вида на облетия в пот огромен кръглоок мъж едни се разсмивали и му махали да продължи. Други го спирали с насочени в него пистолети, вглеждали се сериозно в лицето му на светлината на велосипедните фарове и почвали да му задават въпроси, за да се упражняват на френски. Трети му искали цигари и той им давал. Смъкнал прогизналото сако и разкопчал ризата до кръста, но така и не усетил прохлада от въздуха и отново се запитал дали не го е хванала треската и дали пак, като предишната вечер в Банкок, нямало да се събуди в стаята си, клекнал в ъгъла, готов да сцепи нечия глава с нощната лампа.

Луната се показала изсред пяната на дъждоносните облаци и придала на хотела му вид на заключена отвътре крепост. Стигнал до градинската стена и тръгнал наляво, следвайки дърветата от другата й страна, до следващата й чупка. Там метнал отгоре й сакото си и се прехвърлил с последни сили. Пресякъл ливадата до стъпалата, отворил вратата към фоайето, после отстъпил крачка назад от отвращение. Непрогледното фоайе се осветявало от един-единствен лунен лъч, падащ като прожектор върху огромния лъскав пашкул, обвил голата кафява ларва, представляваща човешко тяло.

Нощният пазач бил заспал в хамака си с простряна отгоре му противокомарна мрежа.

— Vous désirez, Monsieur?^[11] — попитал тихичко някой.

Момчето му подало ключа и бележка и безмълвно приело бакшиша. Джери щракнал запалката и прочел написаното:

„Дарлинг, тъна в самота в 28-а стая. Ела ми на гости. Л.“

„Защо пък не? — рекъл си. — Току-виж нещата почнат да си идват по местата.“ Изкачил стълбите до втория етаж, налагайки си да се абстрахира от отвратителната й елементарност и да си мисли само за дългите й нозе и навиреното й дупе, докато прескачала коловозите покрай реката; очите й с цвета на метличина и типичната американска сериозност, с която била залегнала в „леопардовото петно“; да си мисли само за собствения си копнеж за човешка ласка. „Майната му на Келър, в края на краищата — казал си. — Да държиш някого в обятията си, значи да съществуваш. Сигурно и тя умира от страх.“ Почукал на вратата, изчакал, после я натиснал да се отвори.

— Лорейн? Аз съм. Уестърби.

Не последвал никакъв отговор. Приближил се със залитане към леглото, давайки си сметка за пълната липса на женско ухание, пък било то и само на пудра или дезодорант. И едва пътьом мярнал на същата лунна светлина ужасно познатата му гледка на сини дънки, тежки цели обувки и охлузения калъф на портативна пишеща машина „Оливети“, неразличаваща се особено от неговата.

— Само още една крачка направи и ще те дам под съд за изнасилване — казал Люк и извадил тапата от бутилката уиски върху нощното му шкафче.