Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (15)

14
Осмият ден

Веселото настроение на петия етаж успяло да прогони потиснатостта след предишното съвещание. „Меден месец за копачите“, гласеше даденото му от Гуилъм определение, а върха си то достигнало още същата нощ със затихващите фойерверки на консумирания брак, което пък се случило точно осем дни (според допълнително натресената ни впоследствие от историците хронология) след подробната и откровена размяна на мнения между Джери, Лизи и Тиу по въпроса за Рикардо Малкия и руската златна жила, доставила безкрайно удоволствие на заговорниците от Цирка.

А точно те — смътните обитатели на нощта — се били юрнали по всички възможни пътеки: и стари, и нови, и още по-стари обрасли такива, чакащи да бъдат преоткрити; и ето че най-сетне, сплотени зад двамата си водачи — Кони Сакс, по прякор „Матушка Россия“, и занесения Ди Салис, по прякор „Док“ — всичките дванайсет от тях — и „болшевиките“, и „жълтата опасност“, — успели вкупом да се натъпчат в самата тронна зала и да оформят послушен полукръг около своя шеф под следящия ги от стената портрет на Карла. С две думи — истинско пленарно заседание, а за несвикналите с подобни драматични мигове — достоен исторически паметник. А до Гуилъм седяла най-благоприлично Моли, разпуснала косите си така, че да прикриват сините белези от всмукванията по шията й.

Главен докладчик е Ди Салис. Останалите отчитат, че поначало му се полага. В края на краищата Нелсън Ко си е безспорно изцяло територия на Док: китаец до маншетите на ръкавите си. Наложил си желязна самодисциплина от самото начало — да не мърда, за разлика от всеки друг път, нито щръкналата си мокра коса, нито коленете, ходилата, та дори и нервните пръсти на ръцете си — Док успява да овладее аудиторията си по един кротък и едва ли не самоподценяващ се начин, от което кулминацията се получава още по-вълнуваща. Да не говорим, че кулминацията си има и име: Ко Шенсю, известен и като Ко, Нелсън, а впоследствие и като Яо Кайшен — името, което още по-късно приел и с което бил заклеймен в хода на Културната революция.

— Сред тази четири стени обаче, господа — изписуква Док, който невинаги отчита съществуването и на женския пол, — ние ще продължим да го наричаме Нелсън.

Роден през 1928 г. в Шантоу, произхождащ от бедно пролетарско семейство — според официалните източници, пояснява Док — и скоро след това преместен в Шанхай. Мисионерското училище „Божи живот“ на мистър Хибърт не се споменава никъде, нито в официални, нито в неофициални документи освен под формата на мрачната забележка, че „през детството си бива подложен на експлоатация от страна на западните империалисти“, които го отровили с тяхната религия. След като японците превземат Шанхай, Нелсън се присъединява към потоците от бежанци към Чункин, точно както и мистър Хибърт им е разправил.

И пак според официалните източници, продължава Док, още от ранно детство Нелсън се отдава тайно на зараждащата се революционна идеология и взема дейно участие в нелегални комунистически групи, въпреки преследванията на гнусните чанкайшистки отрепки. Дори по време на похода на бежанците прави „многократни опити“ да избяга при Мао, но му пречи прекалената му младост. След завръщането му в Шанхай, вече като студент, става водещ кадрови политработник в нелегалното комунистическо движение и изпълнява специални задачи в района на корабостроителницата „Джанян“, целящи да подкопаят пагубното влияние на гоминданските фашистки елементи. В университета по съобщенията призовава публично за изграждането на обединен фронт на студентите и селяните. Завършва със забележителни отлични оценки през 1951 г.…

Тук Ди Салис сам се прекъсва и за да се отърси мигновено от напрегнатостта си, отмята ръка и хваща косата зад тила си.

— Типичният обтекаем портрет, шефе, на прозорлив студент герой — пропява.

— А Ленинград? — пита Смайли от бюрото си, върху което от време на време си записва по нещо.

— Хиляда деветстотин петдесет и трета до и шеста.

— Да, Кони?

Кони пак е в инвалидния си стол. За което обвинява едновременно и мразовития месец, и онзи гад Карла.

— Разполагаме с данни за наш колега на име Бретлев, дарлинг. Бретлев, Иван Иванович, академик, Ленинградски факултет по корабостроене, с дългогодишен стаж в Китай, душил из Шанхай в помощ на китайските хрътки на Центъра. Стар боен кон на революцията, впоследствие обучен от Карла за вербовчик в университетските среди, най-вече сред младежите и девойките от чужбина.

Информацията й развълнува силно копачите откъм китайската страна — така наречената „жълта опасност“, — предизвиквайки оживено местене на столове и бумаги до мига, в който, по знак от Смайли, Ди Салис пуска главата си и подновява своя доклад:

— След завръщането му в Шанхай през хиляда деветстотин петдесет и седма е назначен за началник на вагоноремонтен цех…

И пак Смайли:

— Той нали е бил в Ленинград от петдесет и трета до петдесет и шеста?

— Точно така — съгласява се Ди Салис.

— Значи, една година му се губи.

Този път не се чува нито местене на столове, нито шумолене на листове.

— Официалното обяснение е, че е изучавал опита из съветските корабостроителници — отвръща Ди Салис и хвърля пренебрежителен поглед към Кони, придружен със загадъчно многозначително извиване на врата.

— Благодаря — казва Смайли и пак си записва нещо. — Петдесет и седма — повтаря. — Това, Док, преди разрива в съветско-китайските отношения ли се падаше, или след?

— Преди. Сериозният разрив настъпва чак през петдесет и девета.

Смайли пита дали някъде е бил споменат братът на Нелсън; или и Дрейк не го признават в онзи Китай, в който живее Нелсън, както самият Нелсън е непризнат в обитавания от Дрейк Китай?

— Споменава се, макар и не поименно, в една от най-ранните му официални биографии. В по-късните пише, че брат му бил загинал в хода на завземането на властта от комунистите през четирийсет и девета.

Тук Смайли си позволява рядка шега, последвана от всеобщ смях на облекчение.

— Тази разработка изобилства с хора, които се правят на умрели — оплаква се шефът. — На мен поне ще ми олекне, ако по някое време попаднем и на истински труп.

Тръпки щели да ги побият само часове по-късно при спомена за тези му думи.

— Разполагаме освен това с бележка, че Нелсън е бил студент за пример в Ленинград — продължава Ди Салис. — Поне в очите на руснаците. Изпратили са го с блестящи характеристики.

От своя железен стол Кони си позволява нова забележка. Довела е със себе си и своя опърпан мелез Трот. Той в момента се е разчекнал върху просторния й скут, вони и периодически въздиша, но дори и Гуилъм, който ненавижда кучетата, не може да събере смелостта да го изгони.

— О, ами че какво друго може да се очаква от тях, скъпи? — възкликва тя. — Няма начин руснаците да не възхваляват до небето дарбите на Нелсън, особено ако нашият брат Бретлев Иван Иванович е успял да го забърше още от университета, след което хубостниците на Карла са го прекарали набързо през разузнаваческата им школа и прочее! От този ваш Нелсън ще излезе една прекрасна и умна къртица. Я му помогнете да постави прекрасно начало на кариерата си веднага след завръщането му в Китай! Но, като гледам, не му е помогнало особено по-нататък, а, Док? Особено след като Великата отвратителна културна революция го гепва за гръцмуля! Точно тогава най-малко са можели да са ти от полза щедрите хвалебствия на съветските империалистически страхливи псета, как мислиш?

Малко подробности са ни известни около падението на Нелсън, отчита Док, мъчейки се да надвика избухването на Кони.

— Можем само да предположим, че е било насилствено и че, както вече отбеляза Кони, най-много са пострадали онези, които са били най-гъсти с руснаците.

И хвърля око на листа, който държи накриво пред петнистото си лице.

— Ще ти спестя, шефе, изброяването на всичките длъжности, които е заемал, преди да бъде низвергнат, тъй като, така или иначе, са го свалили от тях. Но може без съмнение да се твърди, че в действителност е упражнявал практически контрол върху повечето корабостроителна дейност в „Джанян“, а следователно — и върху голям дял от плавателните съдове на китайския военноморски флот.

— Разбирам — измърморва Смайли. И си записва нещо със свити сякаш в знак на неодобрение устни, докато веждите му се извиват нависоко.

— Покрай заеманата в „Джанян“ длъжност участва и в редица планови комисии към военноморския флот, а така също в областта на далекосъобщенията и стратегическите цели. Към шейсет и трета година името му започва да се среща редовно в донесенията до „братовчедите“ от Пекин.

— Браво, Карла — измърморва Гуилъм така, както е седнал до Смайли, а продължаващият да пише Смайли потвърждава реакцията му с промълвено „Да“.

— Единственият и неповторим, Питър, скъпи! — провиква се Кони, явно неможеща да се сдържа повече. — Той единствен от всички гадове усеща какво предстои! Но си остава глас в пустиня, нали, Трот? „Пазете се от жълтата заплаха — предупреждава ги. — Един ден ще се обърнат и ще ухапят ръката, която ги храни, от мен да го знаете. Стане ли това, изведнъж ще видите как осемстотин милиона нови врагове блъскат по задния ви вход. А оръжията ви ще са насочени съвсем на другаде. Помнете ми думата.“ Казал им го е — повтаря Кони и от вълнение опъва ухото на мелеза. — Че дори го е и написал. В доклад, озаглавен „Опасността от промяна на курса от страна на наскоро появилия се наш социалистически партньор“. Раздаден на всяко гадинка от ръководството на московския Център. Като първо го съставил дума по дума в хитрото си мозъче, докато излежавал присъда в Сибир по волята на чичо Джо Сталин, Господ да го поживи. „Шпионирайте отсега приятелите си, понеже със сигурност утре ще са ваши врагове“, разправял им е. Най-старото правило в занаята и любим постулат на Карла. А когато го възстановяват на предишната му длъжност, той едва ли не го заковава с гвоздей над главния вход на площад „Дзержински“. Само че никой не му обръща внимание. Все едно е говорел на глухите. Зърното пада върху неплодородна почва, драги мой. Но не минават и пет години и той се оказва абсолютно прав, но ръководството и тогава не му благодари, повярвайте ми! Понеже със сбъдващите се редовно свои предсказания ги излага тези глупаци, нали, Трот! Ти поне разбираш, дарлинг, за какво точно бъбри изкукуригалата бабичка! — Вдига скимтящото пале на няколко сантиметра във въздуха за предните му лапи, след което го пуска обратно в скута си.

Кони просто не може да търпи Док да я измества от светлината на прожекторите, споглеждат се многозначително всички. Тя усеща колко е логичен той в думите си, но жената у нея не желае да се съобрази с реалностите.

— Добре, Док. Станал е жертва на чистката — констатира кротко Смайли, с което възстановява мира. — Дай сега да се върнем на шейсет и седма, ако обичаш. — И пак полага брадичка върху дланта си.

А портретът на Карла гледа монотонно в полумрака как Ди Салис подновява изложението си:

— Нищо особено, шефе. Типичните гаври, предполагам — рецитира Ди Салис. — Шапката на глупака, несъмнено. Оплюване по улиците. Жена и деца подложени на поругаване, ритани и пребити. Лагери за превъзпитание, преобучение чрез физически труд „съразмерно с извършеното престъпление“. Принуден да възприеме отново прелестите на селския бит. Според една от сводките бил изпратен в селскостопанска комуна да се подложи на самоизпитание. А когато се връща, лазейки на четири крака, в Шанхай, го принуждават да почне пак от най-ниското стъпало: да забива крампони на строежа на железопътна линия или нещо от този сорт. Доколкото това касае руснаците — ако изобщо за това става дума — избързва да вметне преди Кони пак да го е прекъснала, — песента му вече е била изпята. Лишен от връзки, от влияние, от приятели.

— И колко време му е било нужно, за да се върне на върха? — пита Смайли с характерното спускане на клепачите.

— Преди около три години започва пак да функционира. Погледнато в дългосрочен план, той все пак притежава тъкмо онова, от което Пекин най-много се нуждае: мозък, технически познания и практически опит. Официално обаче е реабилитиран едва в началото на седемдесет и трета.

Докато Ди Салис описва етапите в ритуалното реабилитиране на Нелсън, Смайли придърпва безшумно към себе си папка и започва да съпоставя чутото с някакви други дати, които, по неизвестни дотогава причини, изведнъж придобиват в очите му съществена значимост.

— Преводите към Дрейк започват от средата на седемдесет и втора — мърмори си той под носа. — Като сумите нарастват рязко към средата на седемдесет и трета.

— Според нарастващите възможности на Нелсън, дарлинг — шепне подире му Кони като театрална суфльорка. — Колкото повече знае, толкова повече им съобщава и съответно толкова повече получава. Карла плаща само за качествена стока, макар че и тогава все едно с нажежена маша му вадят парите.

— След като е направил необходимите самопризнания — казва Ди Салис, — през седемдесет и трета Нелсън бива приет с почести в Шанхайския окръжен революционен комитет и е назначен за партиен инструктор във военноморска част на Китайската народоосвободителна армия. Само шест месеца по-късно…

— Датата? — прекъсва го Смайли.

— През юли седемдесет и трета.

— В такъв случай кога точно е бил реабилитиран Нелсън?

— Процесът на реабилитация започва през януари седемдесет и трета.

— Благодаря.

— Само шест месеца по-късно — продължава Ди Салис — Нелсън се появява в Централния комитет на Китайската комунистическа партия на неизвестна до момента длъжност.

— Боже Господи! — възкликва тихо Гуилъм, а Моли Мийкин тайно стиска ръката му.

— В една от сводките от „братовчедите“ — казва Ди Салис, — както винаги без дата, но подробно обоснована, Нелсън се упоменава като нещатен съветник към комитета по въоръжение и военнотехническо имущество в Министерството на отбраната.

Вместо да съпроводи поредното си разкритие с обичайния си набор от странни жестове, Ди Салис успява да се застои в пълен покой, с което постига още по-изумителен ефект.

— В смисъл на пласиране, шефе — продължава с тих тон, — от оперативна гледна точка, ние от китайската страна на ведомството ни смятаме сегашната му длъжност като една от ключовите в китайската администрация. Ако някой ни даде правото да избираме едно-единствено място, на което да разположим наш агент в континентален Китай, най-вероятно бихме посочили онова, на което се намира Нелсън.

— По причини? — пита Смайли, продължавайки да редува записванията си с надничане в отворената пред него папка.

— Китайските военноморски сили все още се намират в каменната ера. Ние все още поддържаме известен интерес в техническото разузнаване в Китай, но в действителност, основните ни приоритети — както несъмнено и тези на Москва — си остават в стратегическата и политическата област. Освен това Нелсън ще може да ни осведомява за общия капацитет на всички китайски корабостроителници. В допълнение към което ще ни уведомява и за потенциала на китайския подводен флот, който от години плаши до смърт „братовчедите“. А и нас, бих добавил, от време на време.

— Представете си тогава как въздейства пък на Москва — промърморва, без да му е дадена думата, един от старите копачи.

— Предполага се, че китайците работят върху своя версия на съветските подводници клас „Голф II“ — пояснява Ди Салис. — Но никой засега не знае нищо сериозно по въпроса. Разполагат ли със своя конструкция? С два или с четири торпедни отсека ще бъдат? Ще носят ли ракети „вода-въздух“ или „вода-вода“? Какви бюджетни средства са предвидени за тях? Говори се и за клас „Хан“. До нас достигна слух, че са пуснали една на вода още през седемдесет и първа. Но потвърждение така и не намерихме. Говори се, че в Далиен през шейсет и четвърта построили една от клас „Голф“, носеща на борда си балистични ракети, но официално никой още не я е видял. И така нататък, и прочее — измърморва осъдително, тъй като споделя с повечето служители на Цирка вродена неприязън към военната тематика и го влекат по-артистичните цели.

— „Братовчедите“ са готови да платят цяло състояние за солидни и спешно доставени им подробности — казва Ди Салис. От Лангли могат в продължение на две години да похарчат милиони за изследователска дейност, полети на шпионски самолети, спътници, подслушвателна апаратура и каквото още ви дойде на акъла, и пак да не получат сведения, които биха се потвърдили двойно по-сигурно само с една свястна снимка. Така че, ако Нелсън… — И оставя изречението си недовършено, което някак си му придава по-голяма убедителност, отколкото ако го е завършил.

— Браво, Док — прошепва Кони, но за известно време се възцарява тишина; задържа ги пишещият Смайли, който периодически поглежда в папката.

— Направо от мащаба на Хейдън — измърморва Гуилъм. — Че и повече. Китай — последната непревзета граница. Най-твърдият орех за разузнаванията.

Смайли се обляга назад, явно приключил с изчисленията.

— Рикардо е извършил полета си няколко месеца след официалната реабилитация на Нелсън — казва.

Никой не намира за необходимо да изрази съмнение в думите му.

— Тиу отива в Шанхай и само след шест седмици Рикардо…

Отнякъде далеч до слуха на Гуилъм долита лаят от телефона с „братовчедите“, който е прехвърлен временно към неговия кабинет; впоследствие Гуилъм ще твърди най-категорично — независимо дали наистина е било така, или така е трябвало да бъде според него, — че в същия този миг в подсъзнателната му памет изникнал като духа от вълшебната лампа тотално недолюбваният образ на Сам Колинс, при което Гуилъм за пореден път се засипал с укори с кой акъл бил пратил Сам Колинс да връчи онова жизненоважно писмо на Мартело.

А Ди Салис продължава тъкмо когато всички са решили, че е свършил:

— Нелсън има и още една стрела в колчана си, шефе. Нямам смелостта да я изтъкна като доказана, но в създалите се обстоятелства не смея и да ви я спестя. По линията на обмена получихме от западногерманците сводка с дата отпреди няколко седмици. Според техни си източници Нелсън напоследък станал част от нещо, което поради липсата на информация засега ще наречем „Пекинския чаен клуб“ — новороден орган, създаден да координира дейността на китайското разузнаване. Първоначално бил включен като съветник по електронното наблюдение, а впоследствие го кооптирали и като пълноправен член. Доколкото успяваме да подразберем, това е нещо като нашата комисия за надзор на разузнаването. Но пак подчертавам дебело, че на този етап това са само предположения. Абсолютно нищо не е известно за китайското разузнаване нито на нас, нито на „братовчедите“.

Останал като никога без думи, Смайли зяпва в Ди Салис, позейва, затваря уста, накрая снема очилата си и започва да ги бърше.

— А подбудата на Нелсън е? — пита, все още не чул равномерното лаене на телефона от „братовчедите“. — Така, наслуки, Док? Ти като как я виждаш?

Ди Салис вдига рамене с подчертана артистичност, при което мазният му перчем подскача като парцал за пода.

— Кой може да каже? — отвръща сприхаво. — Пък и кой в наше време все още вярва в подбуди? Докато е следвал в Ленинград, за него е било най-нормално да се отзове на усилията на Центъра да го вербува, при условие, разбира се, че са подходили правилно към него. И изобщо не е считал подобна стъпка за държавна измяна. Поне от идеологическа, доктринерна гледна точка. В онези години Русия е по-големият брат на Китай. На Нелсън ще му е било достатъчно да му кажат просто, че е избран в специалния авангард на борците срещу врага. Не виждам кое му е толкова специалното.

Навън от залата зеленият телефон не млъква, което само по себе си е забележително. Мартело обикновено не упорства до такава степен. Да го вдигнат могат само Гуилъм и Смайли. Но Смайли все още не го е чул, а Гуилъм по-скоро е готов да умре, отколкото да стане точно когато Ди Салис разсъждава по причините, които евентуално са превърнали Нелсън в къртица на Карла.

— В началото на Културната революция мнозина в сходни позиции с тази на Нелсън решават, че Мао е полудял — обяснява Ди Салис, но все още избягва да теоретизира. — Това важи дори за част от генералите му. Униженията, на които са го подложили, може да са принудили Нелсън външно да се подчини, но в същото време да е таял вътрешно огорчение… кой знае… че дори и жажда за мъст.

— Преводите на издръжката до Дрейк започват тогава, когато реабилитацията на Нелсън току-що е приключила — възразява кротко Смайли. — Какво е твоето тълкувание, Док?

Тук вече чашата на Кони прелива и тя пак кипва:

— О, Джордж, стига с тази твоя наивност! Няма начин точно ти да не напипваш нишката, скъпи, разбира се, че я напипваш! Та нима могат бедните китайци да държат затворен в долапа в продължение на половината му живот един от видните им техничари, без изобщо да го използват! Карла явно е забелязал накъде вървят нещата, нали, Док? Усетил е накъде духа вятърът и се е оставил да го носи. Държал е на сиджимка бедничкия Нелсън и щом е забелязал, че се връща към нормалния живот, веднага му пратил копоите си: „Нали ни помниш кои сме? От своите! Не ние те низвергнахме! Не ние те плюхме по улиците! Дай пак да си сътрудничим!“. И ти самият щеше да постъпиш по същия начин, много добре знаеш.

— А парите? — пита Смайли. — Половината милион?

— Тоягата и морковът! Подсещат го, че могат да го шантажират, но че иначе го чака голямо възнаграждение. Нелсън няма накъде да шава.

Въпреки избухването на Кони, последната дума все пак остава за Ди Салис:

— Той е китаец. Прагматик. И брат на Дрейк. Няма начин да напусне Китай…

— Поне засега — подхвърля тихо Смайли и пак поглежда в папката.

— … а освен това е наясно и с пазарната си стойност в очите на съветските служби. Както обичал да повтаря Дрейк, „Политиката нито можеш да я ядеш, нито можеш да спиш с нея“. Така че какво друго ти остава, освен да печелиш пари от политиката.

— И да ги пестиш за деня, в който ще можеш да напуснеш Китай и да ги харчиш — обявява в заключение Смайли, затваря безшумно папката и вдига листа със записките, а в това време Гуилъм излиза на пръсти. — Дрейк се е опитал да го измъкне, но не е успял, поради което Нелсън е приел руснаците да му плащат до… до кога? Може би, докато на Дрейк му провърви.

В далечината упоритото ръмжене на зеления телефон най-после престава.

— Нелсън е къртицата на Карла — оповестява по някое време Смайли, успял почти докрай да си възвърне нормалното състояние. — Седи върху делва с безценни разузнавателни сведения за Китай. Дори това само по себе си ни стига. И действа по заповеди от Карла. И заповедите сами по себе си биха имали неоценима стойност за нас. Понеже ще ни разкрият какво точно знаят руснаците за китайския им противник, че дори и какви намерения таят спрямо него. И оттам вече ще можем да си правим каквито си искаме обратни засечки. Да, Питър?

* * *

При съобщаването на трагични вести не се наблюдават плавни преходи. До един миг е налице определена концепция, а в следващия тя е вече разбита и за засегнатите светът се е променил невъзвратимо. За да смекчи удара, Гуилъм прибягнал към употребата на официална бланка на Цирка и до писмено поднасяне на информацията. Явно се е надявал да подготви Смайли за асимилирането й, като му я поднесе във вид на радиограма. Така че сега се отправил безшумно с формуляра в ръка към бюрото, положил го върху стъклената му повърхност и зачакал.

— А докъде стигнахте с другия пилот, с Чарли Маршал — обърнал се Смайли към присъстващите, все още не усетил какво му предстои. — „Братовчедите“ успели ли са да го открият, Моли?

— Миналото му е почти същото като онова на Рикардо — отвърнала Моли Мийкин и хвърлила особен поглед на Гуилъм. А той, все още до бюрото на Смайли, изведнъж посивял, състарил се и добил болнав вид. — И той като Рикардо е летял за „братовчедите“ по време на войната в Лаос, мистър Смайли. По едно време са се обучавали в тайната авиаторска школа на Лангли в Оклахома. Но когато събитията в Лаос приключили, го уволнили и повече нищо не знаят за него. От наркоуправлението разправят, че се бил хванал да пренася опиум, но те твърдят това за всички пилоти на „братовчедите“.

— Струва ми се, че се налага да прочетеш това нещо — казал Гуилъм и посочил недвусмислено грамата.

— Маршал трябва да е следващата цел на Уестърби — рекъл Смайли. — Натискът не трябва да отслабва.

Най-после взел грамата и я вдигнал наляво, където светлината била най-силна. Изчел я с вдигнати вежди и спуснати клепачи. И както винаги, я прочел двукратно. Изражението му не се променило, но седналите най-близо до него разправяха, че лицето му се вдървило.

— Благодаря, Питър — промълвил и оставил бланката върху бюрото. — Благодаря и на всички останали. Кони, няма да е зле двамата с Док да поостанете. А за другите се надявам да успеете да се наспите като хората.

По-младите приели с бурен смях това му изказване, тъй като отдавна било превалило полунощ.

* * *

Момичето от горния етаж спяло — ясно очертана кафява кукла, проснала се покрай единия крак на Джери, закръгленка и безупречна на оранжевата нощна светлина, процеждаща се от прогизналия от дъжд хонконгски небосвод. Хъркало така, че пушек се вдигало, а Джери блеел през прозореца и си мислел за Лизи Уърдингтън. И продължавал да се чуди кой й бил направил двата белега от одиране на брадичката й. Мислел си и за Тиу, представял си го в ролята на неин тъмничар и си повтарял наум обръщението „конски репортер“ дотогава, докато не му писнало окончателно. Чудел се колко ли още му остава да чака, дали в последна сметка ще може да си изпробва късмета с нея, понеже не разчитал на нищо друго, освен на мъничко късмет. Момичето се размърдало, колкото да се почеше по задника. От съседния апартамент се чуло ритуално тракане: редовният домакин на сбирките миел плочките за маджонг, преди да ги раздаде на гостите си.

Момичето не се било отзовало с ненужен ентусиазъм на първоначалното ухажване от страна на Джери — поток от пламенни бележки, натиквани през процепа за писма на вратата й по всяко време на предходните няколко денонощия — но това не отменяло факта, че имало неплатена сметка за газта. Официално погледнато, било притежание на някакъв бизнесмен, но в последно време посещенията му се били разредили, а от съвсем скоро били изобщо престанали, в резултат на което тя не можела вече да си позволява да посещава нито ясновидеца, нито залаганията на маджонг, да не говорим за модните дрешки, които си била набелязала за деня, в който щяла да дебютира в кунгфу филмите. Така че накрая кандисала, но на чисто финансови начала.

Най-много се притеснявала, да не й излезе име, че си има вземане-даване с тоя отвратителен гвайло, затова се видяла принудена само за да слезе на по-долния етаж да се облече от глава до пети като за излизане навън: кафявия дъждобран с американските пиринчени украшения по пагоните, жълтите гумени ботуши и найлоновия чадър на червените рози. В момента всичкото това оборудване лежало разхвърляно по пода като рицарска броня след битка, а и сънят й въплъщавал съответното благородно изтощение. Така че единствената й реакция на телефонния звън била сънлива псувня по кантонски.

Джери вдигнал слушалката с идиотската надежда, че може да е Лизи, но не била тя.

— Моментално сваляй гъза си тук — казал Люк. — Ако искаш Стъбси да те обожава. На бегом. Правя ти най-голямата услуга в кариерите и на двама ни.

— А къде е това „тук“? — попитал Джери.

— До входа долу бе, маймун такъв.

Отместил момичето от себе си, но то така и не се събудило.

* * *

Асфалтът блестял от неочаквания дъжд, а луната се била сдобила с плътен ореол. Люк шофирал така, както се шофира джип: на висока предавка и с ръгане на по-ниска на завоите. В колата воняло яко на уиски.

— Какво си надушил, за бога? — заразпитвал го веднага Джери. — Какво е станало?

— Голяма мръвка. Мълчи сега.

— Не ща мръвка. И така ми е добре.

— Тази ще я щеш. Гарантирам ти бе, брат ми.

Движели се по посока на тунела под пристанището. От някаква пресечка изскочили ято велосипедисти без светлини и на Люк му се наложило да се качи върху разделителната ивица, за да не ги отнесе.

— Търсим някакъв шибан огромен строителен обект — обяснявал Люк. Настигнала ги полицейска патрулка с включени всички възможни светлини. Люк решил, че се канят да го спрат, затова свалил стъклото си и се разкрещял:

— От пресата сме бе, идиоти! Звезди сме, не виждате ли?

Докато патрулката ги задминавала, успели да мярнат в нея китайския сержант и шофьора заедно с царствен европеец, кацнал важно като съдия на задната седалка. Отпред и вдясно от тях до шосето се появил и въпросният строителен обект: клетка от жълти ферми и бамбуково скеле, по което щъкали потни работници. Над тях висели като камшици лъснали мокри кулокранове. Светлината от монтираните по земята прожектори се губела в мъглата.

— Търси някаква ниска сграда в непосредствена близост — заповядал Люк и снижил скоростта до сто. — Бяла. Бяла постройка.

Джери му я посочил: двуетажен комплекс с релефна циментова замазка, на неопределима възраст, с няколко седемметрови бамбука до входа и спряна отпред линейка. Вратите на линейката зеели. В нея седели и пушели трима санитари и наблюдавали полицаите, които щъкали из двора, сякаш потушавали граждански бунт.

— Даде ни един час аванс, преди да се обадел и на другите.

— Кой това?

— Рокър, бе. Ти кой очакваш?

— Защо?

— Сигурно защото съм му симпатичен. Обича ме. И теб те обича. Специално ми нареди да съм те доведял.

— Защо?

Дъждът се леел равномерно.

— Защо? Защо? Защо? — озъбил му се Люк. — Стига си разпитвал, ами дай да вървим!

Бамбуковите дръвчета не отговаряли на височината на оградата, ами стърчали над нея. Под тях се криели двама будистки монаси в оранжеви роби и подрънквали с цимбали, а трети държал над главите им чадър. Виждали се сергии с цветя и катафалки, а отнякъде долитали звуците на бавна невидима молитва. Входното фоайе не се различавало от вонящо на формалин блато в джунглата.

— Специален пратеник на Големия Муу — обявил Люк.

— Преса — казал Джери.

Полицаите им кимнали да минат, без да си направят труда да погледнат служебните им карти.

— Къде е старшият полицейски инспектор? — попитал Люк.

Вонята на формалин била убийствена. Повел ги млад сержант. През стъклена врата влезли в помещение, в което трийсетина старци и баби, повечето в приличащи на пижами костюми, виели флегматично, сякаш чакали закъснял влак, под нехвърлящи сенки неонови лампи и висящ от тавана електрически вентилатор. Един от старците си прочиствал гърлото и се секнел върху зелените подови плочи. Само мазилката сълзяла. При вида на огромните гвайло вперили в тях учтиво изумени погледи. Приемната на патолога била боядисана в жълто: жълти стени; жълти щори — затворени; климатик, който не работел. И същите зелени подови плочи, за по-лесно миене.

— Страхотна миризма — отбелязал Люк.

— Все едно съм си у дома — съгласил се Джери.

На Джери му се прищяло да бил попаднал на битка. Битките се отразяват много по-лесно. Сержантът им наредил да го чакат, а самият той продължил нанякъде. Чули скърцащи носилки на колела, тихи гласове, затварянето на врата на фризер и почти безшумното съскане на гумени подметки. До телефона лежала „Анатомията на Грей“. Джери се захванал да я разлиства и да разглежда илюстрациите. Люк кацнал на съседен стол. Санитар по къси гумени ботушки и гащеризон им донесъл чай. Бели чаши със зелени ръбове и монограмът на Хонконг с корона.

— Бихте ли помолили сержанта да побърза, ако обичате? — казал Люк. — Само след минута тук ще се изсипе целият проклет град.

— Защо точно нас? — пак попитал Джери.

Люк отлял от чашата върху подовите плочи и докато чаят се оттичал в канала, допълнил съдържанието й от плоското шише уиски, което си носел. Сержантът се върнал и им махнал с нежната си ръка да побързат. Последвали го обратно през чакалнята. По пътя си не срещнали врата, а само коридор, който свърнал в нещо като обществена тоалетна, и се озовали пред целта на посещението си.

Първото, което направило впечатление на Джери, била очуканата носилка на колела. „Нищо не изглежда по-старо и по-занемарено от износеното болнично оборудване“, минало му през ум. Навсякъде по стените се виждала зелена плесен, от тавана висели зелени сталактити, а очуканият плювалник бил пълен с използвани хартиени носни кърпи. „Първо му прочистват носа — сетил се Джери — и чак после свалят чаршафа да ти го покажат. Прави се с цел да не се шокираш от погнуса.“ Очите му сълзели от формалиновите изпарения. До прозореца седял китаецът патолог и си записвал нещо в бележник. Наблизо се навъртали и двама-трима санитари и голям брой полицаи. Навсякъде витаел някакъв общ дух на извинителност, но Джери така и не успял да си го изясни.

Рокър не реагирал по никакъв начин на присъствието им. Седял в ъгъла и разговарял полушепнешком с царствения господин от задната седалка на патрулката, но тъй като ъгълът не бил кой знае колко далеч, Джери успял да чуе на два пъти думите „петно върху репутацията ни“, произнесени с възмутен, силно изнервен тон. Трупът бил завит с бял чаршаф с две еднакво дълги черти, оформящи син кръст. „За да няма значение на коя страна е завъртян“, рекъл си Джери. В стаята нямало друга носилка. Нито друг чаршаф. Останалите експонати били прибрани зад големите дървени врати на двата големи като в касапница фризери, в които човек можел да влезе, без да се навежда. Люк вече пощурявал от нетърпение.

— За бога, Рокър! — провикнал се към насрещния край на стаята. — До кога ще ни държиш в неведение? И други задачи имаме.

Никой не му обърнал внимание. На Люк обаче му писнало да чака и дръпнал чаршафа. Джери погледнал, после се извърнал настрана. От намиращото се в съседство помещение за аутопсии се чувало как някой реже с трион, все едно се зъбело куче.

„Нищо чудно, че се чувстват толкова неловко — помислил си с безразличие Джери. — Как можаха да докарат кръглоок труп на такова място.“

— Боже милостиви — говорел Люк. — Исусе Христе. Кой го е наредил така? И как изобщо се нанасят такива рани? Това е само работа на триадите. Исусе!

Влажният прозорец гледал към вътрешния двор. Джери забелязал как бамбуковите дървета се клатят под дъжда, след което линейка с размазан силует докарала нов клиент, но силно се съмнявал, че някой друг може да изглежда като тукашния. Отнякъде се появил полицейски фотограф и защракал със светкавицата. На стената висял телефонен дериват. Рокър разговарял по него с някого. И все още не бил погледнал нито към Люк, нито към Джери.

— Настоявам да го махнете оттук — заявил царственият господин.

— Веднага щом наредите — отвърнал Рокър и се върнал към телефонния разговор. — В Оградения град, сър… Да, сър… В проход между сградите, сър. Гол. Голямо количество алкохол… Съдебният патолог го разпозна моментално, сър… Да, сър, от банката вече дойдоха, сър. — И окачил слушалката. — Да, сър, не, сър, дрън-дрън-ярина, сър — изръмжал и набрал нечий номер.

Люк си водел записки.

— Исусе! — не преставал да повтаря с ужас в гласа. — Исусе! Цели седмици трябва да са го мъчили, докато умре. Ако не и месеци.

„Човекът в действителност е бил убит двукратно — заключил Джери. — Веднъж, за да го принудят да проговори, и втория път — да го накарат да млъкне. Първо са го обработвали по цялото тяло, на малки и по-големи резени, по начина, по който огънят прогаря мокет — първо прояжда в него дупки, после изведнъж престава. А онова около врата му означава друг вид смърт, много по-бърза. До него са прибягнали чак накрая, когато им е станал непотребен.“

Люк повикал патолога.

— Бихте ли го обърнали, ако обичате. Нали не възразявате да го обърнете по корем, сър?

Старшият полицейски инспектор бил пуснал телефона.

— Каква е тая история? — попитал го Джери, гледайки го право в очите. — Кой е този човек?

— Името му е Фрост — отвърнал Рокър, отвръщайки на погледа му с един провиснал клепач. — Старши служител в „Южноазиатска и китайска банка“. В отдела за доверителни сметки.

— И кой го е убил? — попитал Джери.

— Точно това е въпросът: кой? — повторил Люк, не спирайки да записва.

— Мишките — отвърнал Рокър.

— Тъй като в Хонконг никога не е имало нито триади, нито комунисти, нито гоминдановци. Нали така, Рокър?

— А още по-малко пък проститутки — изръмжал Рокър.

Царственият господин решил да спести на Рокър мъките да отговаря по-нататък.

— Мръсно, жестоко улично нападение, подчертаващо за пореден път необходимостта от неотслабваща бдителност от страна на обществото. Покойният беше верен служител на банката.

— Изобщо не е нападение — заявил Люк, поглеждайки пак Фрост. — А по-скоро групово веселие.

— Той поначало е общувал с дяволски странни личности — заключил Рокър, без да снема очите си от Джери.

— Това пък как да го разбирам? — попитал Джери.

— Какво знаете по случая дотук? — казал Люк.

— Веселил се до полунощ. В компанията на двама китайци. От един бардак на друг. После му губим следите. До тази вечер.

— Банката обявява възнаграждение в размер на петдесет хиляди долара — казал царственият господин.

— Хонконгски или щатски? — попитал пишещият Люк.

— Хонконгски — уточнил крайно язвително царственият господин.

— А вие, момчета, внимавайте все пак какво ще пишете — предупредил ги Рокър. — Жена му лежи в болницата „Станли“, имат и деца…

— Да не говорим и за репутацията на банката — допълнил царственият господин.

— Тя ще е първата ни грижа — уверил го Люк.

Тръгнали си след половин час, а дотогава не бил се появил никой друг от журналистическото братство.

— Благодарим — казал Люк на старшия полицейски инспектор.

— Няма за какво — отговорил му Рокър. А на Джери му направило впечатление, че клепналият му клепач сълзи, когато е уморен.

„Е, изтръскахме дървото — минало му през ум на Джери, докато се отдалечавали с колата. — И то яко го изтръскахме!“

* * *

И пак заели дотогавашните си пози: Смайли зад бюрото си, Кони в инвалидния си стол, Ди Салис зазяпал се по бавно виещия се от лулата му дим. Гуилъм стоял прав до Смайли, а гласът на Мартело не преставал да стърже в ушите му. Смайли бършел с леки кръгови движения на палеца очилата си с широкия край на вратовръзката.

Пръв проговорил йезуитът Ди Салис. Вероятно понеже имал най-много за отричане.

— Логиката не предлага нищо, което да ни свърже с инцидента. Фрост беше известен развратник с китайски държанки и отявлено корумпирана личност. Прие подкупът ни без капка колебание. Един господ знае какви подкупи не е приемал в миналото. Отказвам да бъда винен за смъртта му.

— Уф, че глупости — изпъшкала Кони. Седяла безизразна, а кучето спяло в скута й. Сакатите й ръце се топлели от кафявата му козина. Зад гърбовете им Фон наливал чая.

Смайли говорел на радиограмата. Никой не успял да види лицето му, откакто свел погледа си да я прочете.

— Кони, дай да направим аритметиката — рекъл.

— Да, скъпи.

— Извън събраните тук между тези четири стени, кой друг би могъл да се досети, че сме притиснали Фрост?

— Кро. Уестърби. Човекът на Кро в полицията. И „братовчедите“, ако имат акъл за тия работи.

— Но не и Лейкон, нито някой в Уайтхол.

— И в никакъв случай Карла, скъпи — заявила Кони и хвърлила рязък поглед на размазания портрет.

— Не, и аз съм убеден, че не е Карла. — Всички усещали по гласа му силата на бушуващия в него конфликт и как интелектът му налагал волята да надделее над емоциите. — Реакцията, такава, каквато е, би била прекалено силна, за да е от Карла. Щом една банкова сметка е разконспирирана, достатъчно му е да си отвори друга другаде. Нищо не му налага да прибягва до това. — И с върховете на пръстите избутал грамата точно на три сантиметра по стъклото. — Нашето изпълнение мина така, както го бяхме планирали. А реакцията беше просто… — И започна изречението си от самото му начало: — А реакцията превиши очакванията ни. В оперативно отношение всичко е наред. В оперативно отношение разработката напредва.

— Но пък успяхме да ги предизвикаме, скъпи — заявила категорично Кони.

При което Ди Салис вече не издържал.

— Много настоявам да не говориш така, сякаш ние всички тук сме някакви съучастници. Няма доказателство за взаимосвързаност, поради което намирам за оскърбителен намекът ти за съществуването на такава.

По отговора на Смайли проличало нежеланието му да се намеси:

— Лично аз бих приел за оскърбително всяко друго предположение. Аз бях този, който разпореди акцията. И смятам, че нямам правото да откажа да приема последствията от нея само затова, че са грозни. Така че сте в пълното си право да струпате всичко на моята глава. Но дайте да не се самозалъгваме.

— Бедничкият дявол май не е знаел всичко, което трябва — измърморила Кони, сякаш сама си говорела. В началото никой не й обърнал внимание. И чак по някое време Гуилъм се запитал: „Какво точно има предвид тя с тези свои думи?“.

— Фрост не е разполагал с нищо, което да им разкрие, скъпи — пояснила Кони. — А по-лошо от това — здраве му кажи. Какво е можел да им предаде? Някакъв там журналист фанатик на име Уестърби. Че те него си го знаят, милинки мои. И точно поради това са продължили да го изтезават. До смърт. — И се извърнала към Смайли — единственият, чието простиращо се далеч назад минало съвпадало с нейното. — Сигурно помниш, Джордж, за онова правило, което най-ревностно спазвахме, когато пращахме нашите хора при противника? Винаги им съобщавахме по нещичко, което да могат да признаят, Господ да ги поживи.

Фон оставил с нежна загриженост върху бюрото на Смайли картонената чаша с плаващото върху чая резенче лимон. Черепоподобната му угодническа усмивка обаче отприщила у Гуилъм едва потискан гняв.

— Приключвай по-бързо със сервирането и изчезвай — изсъскал му в ухото. Фон излязъл, без да престава да се подсмихва доволно.

— Добре: докъде е стигнал Ко в разсъжденията си до този момент? — попитал Смайли, не преставайки да говори на грамата. Пръстите на ръцете му били сключени като за молитва под брадичката му.

— Паника и смут — обявила самоуверено Кони. — Вестникарите душат навсякъде, Фрост е мъртъв, а той не е напреднал дори с една крачка.

— Да. Той сега се двоуми. Ще удържи ли язовирната стена? Ще може ли да запуши пробойните? А и къде изобщо са тези пробойни, дявол да ги вземе?… Нали точно това целяхме. И успяхме да го постигнем. — Завъртял съвсем лекичко приведената си глава и я насочил към Гуилъм: — Питър, от теб искам да помолиш „братовчедите“ да засилят следенето на Тиу. Но им предай: нищо друго, освен статични наблюдатели. Не желаем улични преследвачи и каквото и да било друго, което би могло да подплаши плячката. Никакви глупости от този род. Само най-елементарното: телефонните разговори и кореспонденцията му. Док, кога за последно е стъпвал Тиу в континентален Китай?

Ди Салис неохотно му съобщил датата.

— Уточни маршрута му и откъде е закупил билета си. В случай че реши да повтори.

— Вече разполагаме с тези данни. — И Ди Салис придружил намусения си отговор с неприятен подигравателен хилеж, извърнал поглед към тавана, сбърчил устни и сгърчил рамене.

— Бъди в такъв случай добър да ми ги пуснеш в отделна бележка — отвърнал му Смайли с непоклатима невъзмутимост. — Уестърби — продължил със същия безизразен глас, при което Гуилъм за секунда изпитал тревожното чувство, че Смайли страда от някаква халюцинация, покрай която си е внушил, че и Джери е сред присъстващите и също чака да чуе заповедта му. — Него го изтеглям. Това поне мога да уредя. Да го отзоват от вестника му. Нищо не им пречи. А после? Ко изчаква. Ослушва се. Нищо не чува. И сваля гарда.

— И тук на сцената нахълтват наркоюнаците начело със Сол Еклънд — казал Гуилъм, поглеждайки към календара.

— А мога и да го изтегля и да го заменя с друг оперативен агент, който да поеме следата. Но кое гарантира, че новият няма да е изложен на същия риск, на който е изложен в момента и Уестърби?

— Няма да стане — промърморила Кони. — Точно този номер със смяната на коня никога не минава и ти го знаеш много добре. Инструктажи, подготовка, преоборудване, създаване на нови връзки. Не става.

— Аз пък не виждам на какъв точно риск е изложен! — изписукал заядливо Ди Салис.

Гуилъм се извъртял рязко с намерението да го среже, но Смайли го изпреварил с въпроса си:

— В какъв смисъл, Док?

— Дори ако приемем твоята хипотеза — което не означава, че я приемам, — според мен Ко не проявява склонност към насилие. Той е успешен бизнесмен и основните му принципи са да се грижи за репутацията си, да е експедитивен, да заслужи всичко, което постига, и да проявява трудолюбие. Не позволявам да говорите за него така, сякаш е някакъв главорез. Съгласен съм, че хората, които използва, може да не са толкова префинени в методите си. Самите ние също изпълняваме заповедите на Уайтхол. Но това, надявам се, не ни превръща в техни мерзавци.

„Ох, изплюй най-после камъчето, за бога“, минало му през ум на Гуилъм.

— Не може да слагаме знак на равенство между Уестърби и Фрост — продължил да упорства Ди Салис със същия дидактичен носов вой. — Уестърби нито е непочтен служител, нито е измамил доверието, нито е завлякъл парите на Ко, съответно на брат му. За Ко Уестърби се явява представител на голям вестник. А доколкото схващам, Уестърби е дал както на Фрост, така и на Тиу да разберат, че вестникът, който представлява, разполага с много повече подробности по въпроса, отколкото са му известни на самия него. Ко е наясно със света, в който живее. И с това, че с премахването на някакъв журналист няма да премахне риска. А че, напротив, ще го заръфа цялата глутница.

— Добре. В такъв случай какви мисли, предполагаш, че го измъчват? — попитал Смайли.

— На несигурност. Горе-долу онова, което каза и Кони. Не е в състояние да прецени мащаба на заплахата. Китайците поначало не умеят да боравят с абстрактни понятия, а още по-малко пък с абстрактни ситуации. За него най-приемливо ще е да изчака опасността да премине, а след като не се случи нищо конкретно, ще предположи, че вече е отминала. Подобна привичка не е характерна единствено за Изтока. Но аз в случая само доразработвам твоята хипотеза — изправил се на крака Ди Салис. — Което не значи, че я приемам. Напротив, отричам я. И се откъсвам от нея най-категорично.

Напуснал гневно помещението. А Гуилъм, забелязал кимването на Смайли, излязъл подире му. В кабинета останала само Кони.

Смайли седял със затворени очи, а челото му се било сключило на плътен възел точно между веждите. Кони дълго мълчала. Трот се бил проснал като умрял в скута й и тя го гледала отгоре и го галела по коремчето.

— На Карла изобщо не би му мигнало окото, не мислиш ли, скъпи? — измърморила. — Не от един, ами и от десет убити Фрости. И точно там е разликата, като се замислиш. Изписана с възможно най-едрия шрифт, който можем да си позволим, поне засега. Кой беше казал там, че се „борим за оцеляването на разумния човек“? Стийд-Аспри ли? Или Контрола? Няма значение. Който и да го е казал, е успял да го отнесе към всичко. И към Хитлер. И към новия ред. Точно ние сме разумните човеци. Не съм ли права, Трот? Не сме просто англичани. Ами сме и разумни.

На това място гласът й поспаднал:

— Ами Сам, дарлинг? За него не си ли се замислял?

Доста време минало, преди Смайли да й отговори, и то с рязък тон, с глас, който искал да я държи на дистанция.

— На него му е наредено да стои настрана в готовност. Но да не върши нищо, докато не му светне „зелено“. Недвусмислено му е заповядано: да чака зеления сигнал. — Поел дълбоко въздух, после го изпуснал. — До него може и въобще да не опрем. Подозирам, че и без него ще се справим. Всичко обаче зависи от това накъде ще скочи Ко.

— Джордж, дарлинг, скъпи ми Джордж.

Изпълнявайки неин си безмълвен ритуал, Кони се оттласнала към огнището, взела ръжена и с огромно усилие разровила жарта, стиснала кученцето със свободната си ръка.

* * *

Застанал прав, Джери наблюдавал през кухненския прозорец как жълтото зазоряване разпилявало мъглата над пристанището. Спомнил си, че предишната нощ била минала буря. Започнала била поне час, преди да му се обади Люк. И той я следил от матрака си, докато момичето хъркало, проснало се покрай крака му. Първо миризмата на растителност, после шумящият виновно през палмите вятър, каращ ги да издават звук като от потриващи се сухи длани. След това съскащият дъжд, все едно някой изтръсквал в морето тонове нажежени до червено гюлета. И накрая разпръснатите по цялото небе светкавици, които разтърсвали пристанището със своите продължителни, бавни напъни, докато гръмотевични залпове се стелели над танцуващите покриви. „Аз го убих — мислел си Джери. — Както и да го погледнеш, аз бях онзи, който му придаде последния тласък. «Не само генералите, а всеки, който е грабнал пушка.» Не забравяй да укажеш източника и контекста на цитата.“

Телефонът му звънял. „Да си звъни — рекъл си. — Сигурно е Кро и се е напикал от ужас.“ Вдигнал слушалката. Бил Люк, с по-подчертан от всеки друг път американски акцент:

— Здрасти, пич! Голяма драма! Получен току-що от самия Стъбси телекс. „Лично до Уестърби. Изяж, преди да си прочел.“ Интересува ли те да ти го прочета?

— Никак.

— Пътешествие из районите на военни действия. Авиолинии и обсадната икономика на Камбоджа. Нашият кореспондент подложен на всестранен огън! Излезе ти късметът, моряче! Наумили са си да превърнат гъза ти в пушечно месо!

„И да оставя Лизи в лапите на Тиу — допълнил той наум и прекъснал разговора. — А нищо чудно — и в лапите на онова копеле Колинс, дето я дебне из сенките като търговец на роби.“ На два-три пъти му се било случвало вече на Джери да работи за Сам в битността му на скромния виентянския мистър Мелън — необичайно преуспяващ търговец и главатар на местните кръглооки айдуци. И го причислявал към списъка на най-гадните оперативни агенти, които познавал.

Върнал се на мястото си до прозореца и се замислил отново за Лизи, самотстваща на извисената си мансарда. Замислил се и за дребния Фрост и за любовта, с която изживявал живота. Замислил се за миризмата, посрещнала го при завръщането му в апартамента. Която се била пропила във всичко. И надделявала над вонята на дезодоранта на това момиче, на застоялия се цигарен дим, на миризмата на газ и на миризмата на пържено олио от съседния апартамент с играчите на маджонг. Надделявала дори над миризмата на формалин в спомена му за Фрост. Улавяйки я, Джери успял да проследи във въображението си откъде и в какъв порядък е минал Тиу, докато е претърсвал апартамента му: къде се е застоял и къде е огледал само отгоре-отгоре дрехите на Джери, килера на Джери и малкото притежавани от Джери вещи. Миризмата на сместа от розова вода и бадеми, толкова обичана от някогашната негова съпруга.