Джон льо Каре
Достопочтеният ученик (12)

11
Шанхайският експрес

И тъкмо на този етап — услужливо пренареден в хорските спомени — настъпва измамно сгъстяване на събитията. Горе-долу по това време в живота на Джери Коледата била ознаменувана с поредица безсмислени запои в клуба на чуждестранните кореспонденти и няколко изпратени в последната минута колетчета до Кат, опаковани несръчно по късна доба в декоративна хартия с клонки и камбанки. Официално ревизираната заявка до „братовчедите“ за издирване на Рикардо била внесена в Анекса лично от Смайли, който сметнал за необходимо да обясни по-подробно на Мартело кое я налагало. Но, както личи по датите в досието „Делфин“, заявката, изглежда, се е била поизгубила някъде из коледната тарапана — да не говорим за неизбежното рухване на Виетнам и Камбоджа — и е стигнала до съответните американски ведомства доста след началото на новата година. Поради което изключително важното съвещание с Мартело и приятелите му от Управлението за борба с наркотиците се състояло едва в началото на февруари.

В Цирка проявили на интелектуално ниво разбиране за това как ненужното отлагане действало изхабяващо на нервната система на Джери, но в тогавашната дълготрайна кризисна атмосфера никой не седнал да проявява съчувствие или да направи нещо по въпроса. В това отношение, в зависимост от гледната точка, вината пак би могла да се припише на Смайли, макар да е трудно да се каже какво повече е можел да направи, без да се налага да отзовава Джери, още повече пък в светлината на докладите от Кро, които неизменно описвали общото му състояние като отлично. На петия етаж кипял непрестанен труд на максимални обороти, така че Коледата минала почти незабелязано, ако не се смята доста унилата почерпка с по чашка шери на обяд на двайсет и пети и последвалата малко след това пауза, в която Кони и лелките надули докрай радиото за словото на кралицата, дано се засрамели еретиците от рода на Гуилъм и Моли Мийкин, които намирали нещо изключително смешно в цялата церемония и се опитвали несполучливо да я имитират по коридорите.

Официалното включване на Сам Колинс в оределите редици на Цирка се състояло през действително мразовит ден в средата на януари и имало както лека, така и мрачна страна. Към леката страна можем да причислим задържането му. Той пристигнал точно в десет сутринта в понеделник, но не по смокинг, а във втален сив балтон с розичка в бутониерата и с чудодейно младежки вид сред всичкия студ. Но в отсъствието както на Смайли, така и на Гуилъм, които заседавали зад закрити врата с „братовчедите“, и при липсата на инструкции да го допуснат, и портиерите, и кадровиците се видели в чудо и за всеки случай го държали да зъзне и беснее цели три часа под ключ в мазето, докато не дошъл Смайли да потвърди, че се явява по тяхно повикване. Комедията продължила с въпроса за бъдещия му кабинет. Смайли го бил разпределил на четвъртия етаж, до Кони и Ди Салис, но Сам се възпротивил най-категорично и настоял да го настанят на петия, в унисон с временната му длъжност на „координатор.“ Горките портиери хамалували сума ти време да качват и свалят мебели.

По-трудно е да се опише тъмната страна, при все че мнозина са се опитвали. Описвайки Сам, Кони прибягва до зле подбрания епитет „фригиден“. Според Гуилъм пък Сам бил „гладен“, за „мамчетата“ — „шикалкавещ“, а за копачите — „прекалено хлъзгав“. Но всички онези, които си нямали представа от миналото му, най-много се изненадали от неговата затвореност. Не седнал да изисква каквито и да било досиета, не понечил да си присвоява тази или онази отговорност, че и до телефона рядко прибягвал, освен да прави залози за конните състезания или да ръководи дейността на клуба си. Но където и да отидел, неизменно го съпътствала усмивката му. Машинописките твърдели, че не я свалял и докато спи, освен през уикендите, когато я препирал на ръка. Беседите му със Смайли ставали при закрити врата, така че до екипа стигали постепенно само откъслечни сведения.

Да, младата жена наистина се установила във Виентян с две хипита, които се били отклонили от правия път към Катманду. И наистина, след като я зарязали, се обърнала към Макълвор да й намери препитание. И вярно е, че Макълвор я препратил на Сам с убеждението, че при тази нейна външност можела да свърши добра работа. Изобщо, ако човек четял между редовете, се убеждавал, че нещата в действителност са стояли така, както тя ги била описала в писмото до родителите си. Сам пък все още държал под око две афери с наркотици, макар, благодарение на Хейдън, общо взето, да бездействал, така че решил все пак да я внедри покрай авиаторчетата, пък да види какво ще се пръкне. Не уведомил обаче Лондон, тъй като по онова време от Лондон торпилирали всяка инициатива. Просто я взел на пробен срок, като й плащал от фонда за административни разходи. А онова, което се пръкнало, бил Рикардо. Пуснал я и по отдавна напипана следа към аферистите със златни кюлчета в Хонконг; но всичко това станало преди момента, в който осъзнал, че е пълна некадърница. Така че, според собствените му думи, Сам изпитал неподправено облекчение, когато Рикардо му я махнал от главата и й намерил работа в „Индочартър“.

— Но има ли друго, което да знае той? — възмутено питал Гуилъм. — Съобщеното дотук не е никакъв повод да нарушаваме създадената йерархия и да го включваме в съвещанията ни.

— Знае я нея — отвърнал му търпеливо Смайли и пак забил нос в досието на Джери Уестърби, което напоследък се било превърнало в негово настолно четиво. — И след като и на нас самите не ни е чуждо от време на време да поизнудим някого — добавил с влудяваща толерантност, — сме длъжни и ние да се подлагаме сегиз-тогиз на шантаж.

При което Кони изненадала всички присъстващи, цитирайки с непривична за нея нецензурност казаното от президента Джонсън по адрес на Дж. Едгар Хувър:

— Джордж предпочита Сам Колинс да е в палатката и да пикае навън, а не да е навън и да пикае в палатката — обявила тя и се изкикотила като момиченце на собствената си дързост.

Но най-важното е, че чак по това време, в средата на януари, в хода на безкрайното си вторачване и в най-дребните подробности от биографията на Ко, Док ди Салис възвестил, че е направил епохално откритие, отнасящо се до някой си мистър Хибърт — мисионер от баптисткия уклон в Китай, — когото Ко бил посочил като свой поръчител при кандидатстването си по право в Лондон.

И всичко това било далеч по-обширно, отколкото е останало през годините вследствие налаганите от човешката памет услужливи ограничения, и то упражнявало съответно далеч по-голямо натоварване върху Джери.

* * *

— Допускаме, че може да става дума за рицарско звание — казала Кони Сакс. Това вече го била споменала и по телефона.

Сцената била изключително сериозна. Кони се била подстригала и фризирала. На главата си носела тъмнокафява шапка, костюмът й също бил тъмнокафяв и се допълвал от тъмнокафява дамска чанта, в която се помещавал радиомикрофонът. Отвън, на водещата към къщата алейка, стояло синьо такси със запален двигател и включено парно, а в него унгарецът специалист по следенето Тоби Естерхази се правел, че дреме под фуражката си, а всъщност приемал и записвал разговора със скритата под седалката му апаратура. Екстравагантните габарити на Кони също се били подчинили на някаква строга дисциплина. В ръцете си държала произведена в държавната печатница официална тетрадка, а боледуващите й от артрит пръсти стискали официална на вид химикалка. Академичният по душа Ди Салис пък отстъпил пред настояванията да добие малко по-модерен вид и въпреки протестите си, сега бил издокаран в една от раираните ризи на Гуилъм с подходяща на цвят тъмна вратовръзка. За най-голяма всеобща изненада резултатът всъщност бил съвсем убедителен.

— Смятайте разговора ни за изключително конфиденциален — предупредила Кони мистър Хибърт с мощен и ясен глас. Тя и по телефона вече му била казала същото.

— Невероятно конфиденциален — потвърдил под сурдинка и Ди Салис и развял ръце, докато в един момент не опрял непохватно лакът върху клатушкащото се коляно, обхванал с присвита длан брадичката си и накрая я почесал.

Самият губернатор го е предложил, казала Кони, така че сега зависело единствено от борда да реши дали да предаде предложението на двореца, или не. Като при думата „двореца“ хвърлила сдържан поглед на Ди Салис, който моментално се засмял бодро, но и скромно, като участваща в чат-шоу знаменитост. Сивите му кичури били пригладени с помада, поради което имал вид (както се изрази Кони впоследствие) на бут, глазиран за печене.

— Тоест надяваме се, че си давате сметка — продължила Кони да артикулира прецизно думите като телевизионна говорителка — за необходимостта да извършим най-подробно предварително проучване, за да предпазим нашите най-благородни институции от неочаквани усложнения.

— Дворецът, значи — повторил мистър Хибърт и намигнал на Ди Салис. — Брей! Дворецът! Чуваш ли, Дорис? — Бил много възрастен. По документи се водел на осемдесет и една, но чертите му били стигнали до онази възраст, когато пак почвали да се разбръчкват. Носел свещеническа яка, бежова жилетка с протрити кожени парчета на лактите и наметнат на раменете шал. Сивото море зад гърба му оформяло нещо като ореол около белите му коси.

— Сър Дрейк Ко — изрекъл. — Е, чак дотам не съм стигал в мечтите си. — Северняшкият му акцент бил толкова чист, че като белите му коси и той можело да е изкуствен. — Сър Дрейк Ко — повторил. — Брех! Какво ще кажеш, Дорис?

Редом с него седяла дъщеря му, на възраст между трийсет и четирийсет и нещо години, руса, в жълта рокля, напудрена, но без червило. От моминските й години явно нищо не се било случвало с лицето й освен постепенното избледняване на надеждата. Изчервявала се, докато приказвала, но проговаряла съвсем рядко. Поднесла им била банички и тънки колкото салфетка сандвичи, заедно със сусамови сладкишчета върху плетена покривчица; чаят прецедила с парче тензух с пришити по краищата му за тежест мъниста.

От тавана висял дълъг пергаментов абажур под формата на звезда. До стената стояло пиано с разтворена отгоре му партитура на мормонския химн „Води ме, ясна светлина“. Над празното огнище било окачено двустишие от Киплинговата поема „Ако“, а плюшените завеси от двете страни на гледащия към морето прозорец били достатъчно плътни, че да служат и за прикриването на неизползваната част от нечий живот. Никакви книги не се виждали, дори и Библия. Но имало много голям цветен телевизор и редица коледни картички, окачени по прегъвките им на въженце и наподобяващи застреляни птици с провиснали криле на път да паднат на земята. Ако не се смятало зимното море отвъд прозореца, нищо друго не напомняло по какъвто и да било начин за китайското крайбрежие. Денят бил спокоен и безветрен. Кактусите и храстите в градината стояли сериозни насред студа. По крайбрежния път пешеходците се движели забързано.

Налагало им се да си водят записки, добавила Кони. Тъй като традицията в Цирка изисква дори когато някой разговор се записва, пак да се водят и записки — и за всеки случай, и за маскировка.

— А, пишете си, пишете си — насърчил ги мистър Хибърт. — И ние не сме слонове, нали, Дорис? Макар Дорис всъщност да притежава идеална памет. На майка си се е метнала.

— Така че, като начало — казала Кони, стараейки се все пак да не избързва пред наложеното от стареца темпо, — ми се ще да постъпим така, както постъпваме с всички, към които се обръщаме за характеристика на кандидата. Да ни разкажете от кога точно познавате мистър Ко и в какво се състои взаимоотношението ви с него.

„Да ни опишете своя достъп до «Делфин»“, имала предвид, но го изказала с малко по-други думи.

* * *

Когато говорят за друг, възрастните хора говорят всъщност за себе си, докато изучават отражението си в някогашни огледала.

— Аз съм свещеник по рождение — заразправял мистър Хибърт. — И дядо ми беше свещеник, а да не ви разправям каква голяма енория имаше баща ми в Макълсфийлд. Чичо ми почина на дванайсет, но успя преди това да се врече, нали, Дорис? Самият аз постъпих в школа за подготовка на мисионери, когато станах на двайсет. А на двайсет и четири вече пътувах за Шанхай да се присъединя към мисията „Божи живот“. „Емпайър Куин“ се казваше корабът ни. И сервитьорите бяха повече на брой от пасажерите, доколкото ми е останало в спомените. Леле-леле.

Възнамерявал да прекара някоя и друга година в Шанхай да преподава и да учи езика, а после, ако имал късмет, да го прехвърлели към мисията „Континентален Китай“ и да се пренесял във вътрешността на страната.

— С голямо удоволствие щях да го направя. Всяко ново предизвикателство ме вдъхновява. А и винаги съм обичал китайците. Условията в „Божи живот“ не бяха комфортни, но поне не стоях без работа. Е, не могат да се сравняват с католическите училища. Те са по-скоро като манастири, с всичките им там съпътстващи ги особености — разправял мистър Хибърт.

А някогашният йезуит Ди Салис леко се подсмихнал.

— А при нас децата бяха до едно прибрани от улицата. Шанхай беше една изключителна отдавнашна смесица от всякакъв народ. Имахме всичко и отвсякъде. Банди, корупция, проституция колкото щеш, политика, пари, алчност и мизерия. Целият човешки живот го имаше, нали, Дорис? Но тя всъщност надали помни тези неща. Понеже ние направихме опит да се върнем след войната, но бързо ни изгониха. А ти тогава май нямаше и единайсет, нали? Пък и градовете им вече бяха станали други — не като Шанхай, да речем, — поради което ни се наложи да се завърнем тук. Но на нас и тук ни харесва, нали, Дорис? — казал мистър Хибърт, налагайки си да говори през цялото време от името и на двама им. — Харесва ни въздухът. Най-много от всичко.

— Много ни харесва — съгласила се Дорис и се прокашляла в едрия си юмрук.

— Така че приемахме всички, които се явяха, дотам бяха стигнали нещата — възобновил разказа си мистър Хибърт. — При нас работеше и старата мис Фонг. Помниш ли я Дейзи Фонг, Дорис? Няма начин да си я забравила. Дейзи с вечното й звънче? Всъщност няма начин да я помниш. Но пък и как лети времето. Тя, тази Дейзи, си беше жив Шарен свирач, само дето нямаше свирка, а звънче, и беше жена, естествено, но вършеше Божията дейност, независимо че впоследствие се отдаде на греха. Най-старателната от всички, които бяхме успели да прекръстим, поне до появата на японците. Дейзи по цял ден вървеше по ония ми ти улици и се скъсваше да звъни със звънчето. Понякога я придружаваше стария Чарли Ван, понякога аз. Избирахме къде да отидем, на пристанището, да речем, или в района на нощните клубове — те бяха всичките там, зад кейовете — нали помниш, че й викахме „Кървавата уличка“, Дорис — не, много е рано за нея да я помни — и старата Дейзи не преставаше да бие звънчето: дзън! дзън! дзън!

И избухнал в смях при спомена; представял си я съвсем ясно, понеже ръката му подсъзнателно размахвала енергично звънчето. Ди Салис и Кони се присъединили от учтивост към смеха му, но Дорис само се смръщила.

— А най-лошото място беше „Рю дьо Жаф“ — във френската концесия, както може да предположите, — където се намираха заведенията за блудстване. То такива заведения имаше всъщност навсякъде. В Шанхай бяха едва ли не едно до друго. Ненапразно го бяха кръстили „Син Сити“ — градът на греха. Съвсем основателно си беше. Та щом се съберяха няколко деца, тя ги питаше: „Колко от вас са без майка?“. И редовно се обаждаше по някое. Не на куп, ами тук едно, там друго. Някои идваха просто да видят какво е, заради ориза, който им давахме за вечеря, но такива ги отпращахме след това с шамар зад врата. Но винаги се появяваше и по някое истинско сираче, нали, Дорис? И полека-лека успяхме да им създадем училище. Накрая имахме цели четирийсет и четири деца, нали така? Част от тях — не всички — бяха при нас на пансион. Вероучение, четене, писане, смятане, малко география и история. Дотам ни се простираха възможностите. Средствата все не достигаха.

Мъчейки се да озапти нервите си, Ди Салис бил впил поглед в сивото море и не го отмествал оттам. Кони обаче успяла да си придаде усмихнато изражение на постоянен възторг и не отлепяла очи от лицето на стареца.

— Точно по този начин Дейзи попадна и на братята Ко — продължил той, без да обръща внимание на логическата непоследователност. — Долу, на пристанището, нали така, Дорис? Търсели майка си. Дошли били и двамата от Шантоу. Коя година беше това? Хиляда деветстотин трийсет и шеста, ако не се лъжа. Баткото Дрейк беше на десет или единайсет, а братчето му Нелсън на осем. И бяха само кожа и кости. От седмици не бяха яли нищо като хората. Една нощ им беше достатъчна, за да се покръстят на оризови християни, ако щете ми вярвайте! Но имайте предвид, че в онези времена те, естествено, още си нямаха английските имена. Бяха от морското племе от Чаочжоу. Ние така и не разбрахме нищо за майка им, нали, Дорис? Освен дето била „застреляна от пушките“, както разправяха самите те. „Разстреляна от пушките.“ Кой знае дали са били японски пушки, или гоминдански. Така и не ги разпитахме докрай, пък и какъв смисъл имаше? Прибрал я Господ при себе си и точка. Няма полза от въпроси, животът не чака.

— Ръката на малкия Нелсън беше съвсем зле. Направо ужас. Счупените му кости стърчаха през ръкава. Подозирам, че и това е било в резултат от пушките. А Дрейк държеше малкия Нелсън за здравата ръка и за нищо на света не щеше да я пусне, дори за да може малкият да се нахрани. Ние все се майтапехме, че помежду си имаха само една здрава ръка, нали помниш, Дорис? Дрейк сядаше на масата, стискаше ръката му и му нариваше с всичка сила ориз в устата. И доктор викахме — и той не можа да ги раздели. Накрая се примирихме. „На теб ще ти викаме Дрейк — рекох, — а на теб — Нелсън, понеже и двамата сте добри мореплаватели. Съгласни ли сте?“ Тя, идеята всъщност беше на майка ти, нали, Дорис? Тя открай време си мечтаеше да има синове.

Дорис изгледала баща си, понечила да каже нещо, но се отказала.

— Те много обичаха да й галят косата — разправял старецът с леко озадачен глас. — Да галят майка ти по косата и да дрънчат със звънчето на старата Дейзи, друго не им трябваше. За пръв път през живота си виждаха руса коса. А! Дорис, я долей още малко сау. Моят съвсем изстина, а техният сигурно и той. „Сау“ е чай на шанхайски — обяснил старецът. — На кантонски му викат „ча“. Не знам защо, но са ни останали някои от тогавашните думички.

Дорис изсъскала раздразнено и изскочила от стаята, при което Кони се възползвала от възможността да го прекъсне:

— Един момент, мистър Хибърт. Ние поне не разполагаме със сведения да е имал брат — рекла едва ли не укоризнено. — Казвате, че бил по-малък. Колко по-малък. Две години? Три?

— Нямате сведения за Нелсън? — не можел да се начуди старецът. — Ами че той направо го обожаваше! Дрейк не можеше да си представи живота без Нелсън. На всичко беше готов заради него. Нямали сведения за Нелсън, Дорис, представяш ли си?

Дорис обаче била в кухнята за още сау.

Кони погледнала записките си, после казала със строга усмивка:

— Боя се, че грешката е у нас, мистър Хибърт. Доколкото виждам, в графата „Братя и сестри“ от губернаторството не са вписали нищо. Гарантирам ви, че съвсем скоро в Хонконг ще има червящи се заради грешката си служители. А случайно да си спомняте датата на раждане на Нелсън? Просто за да спестим време.

— Божичко, откъде да я помня! Дейзи Фонг сто на сто щеше да я знае, но тя отдавна се спомина. Тя, Дейзи, на всички им назначаваше рождени дати, особено ако не си ги знаеха.

Ди Салис опънал меката част на ухото си и свел глава.

— Или малките им китайски имена? — изписукал. — Те могат да са ни полезни, ако решим да проверяваме.

— Нямали сведения за Нелсън! — продължавал да клати глава мистър Хибърт. — Боже милостиви! Че кой може да си помисли дори за Дрейк, без веднага да се сети и за Нелсън? Ами че те бяха неразделни като хляба и сиренето, както се изразявахме навремето. Особено понеже бяха сираци, естествено.

Чули как в преддверието иззвънял телефон и — за най-голяма изненада както на Кони, така и на Ди Салис — как Дорис изругала „О, по дяволите!“ от кухнята, преди да хукне да го вдига. На фона на засилващото се свирене на чайника доловили само откъслечни ядни фрази:

— Добре, де, но защо не е? И ако са проклетите спирачки, защо ми казахте „съединителя“? Не, не желаем да се сдобиваме с нова кола. Господи, от вас се иска просто да поправите сегашната. — И като добавила на висок глас едно „Исусе Христе!“ затворила телефона и се върнала при шумния чайник в кухнята.

— Китайските имена на Нелсън — напомнила с блага усмивка Кони, но старецът завъртял глава.

— Само Дейзи можеше да ви ги каже. Но тя отдавна замина в рая, Господ да я поживи. — Ди Салис като че се канел да изрази съмнение в липсата на спомен у стария, но Кони го изгледала в смисъл „Остави го да плещи. Натиснем ли го, целия мач ще изгубим“.

Столът на стареца бил от въртящите се. Най-неволно се бил завъртял против часовниковата стрелка и вече говорел на морето:

— Бяха като тебешир и сирене — разправял мистър Хибърт. — Но, честна дума ви давам, през живота си не съм срещал двама братя, които хем да са толкова нееднакви, хем така привързани един към друг.

— „Нееднакви“ в какъв смисъл? — подканила го Кони.

— Ами да вземем малкия Нелсън например. Изпитваше ужас от хлебарките. Оттам да почнем. Вярно е, че ние нямахме тогава съвременните хигиенни условия. Налагаше се да ползват нужника, а в него хлебарките свистяха като куршуми! Нелсън категорично отказваше дори да се приближи до нужника. Ръката му заздравяваше що-годе, имаше апетит на боен петел, но беше готов да се стиска с дни наред, само и само да не влиза в оная барака. Майка ти какво ли не му обещаваше, за да го склони. Дейзи Фонг го наби с пръчка, но аз и до ден-днешен помня погледа му. Имаше тая способност да стисне здравия си юмрук и така да те изгледа, все едно ще те превърне в камък. Този Нелсън си беше бунтар по рождение.

Един ден обаче поглеждаме през прозореца и какво, мислите, виждаме? Дрейк прегърнал през рамото малкия Нелсън и го води надолу по пътеката да му е дружинка, докато онзи си свърши работата. Забелязвали ли сте колко различна е походката на такива деца, дето са израсли по лодките? — попитал развеселено, сякаш и в момента му били пред очите. — Кривокраки от рахита бяха и двамата.

Вратата се отворила с блъсък. Дорис влязла и тръшнала на масата подноса с пресен чай.

— Същото беше и с пеенето — рекъл старецът и пак се заплеснал да гледа морето.

— Химни ли пееха? — изказала моментално догадка Кони и хвърлила поглед към празните свещници върху полираното пиано.

— Дрейк пееше всичко, което му дойдеше наум, стига на пианото да свиреше майка ти. И коледни песни. И „Далечния зелен хълм“. За майка ти и гърлото си беше готов да пререже този Дрейк. Но виж, малкия Нелсън не съм го чувал никога дори една нота да изпее.

— Впоследствие и него го чу — срязала го Дорис, но той предпочел да не й обърне внимание.

— И от обяд го лишавахме, и без вечеря го оставяхме, но той дори молитвата отказваше да си каже. Изобщо от самото начало това дете беше силно скарано с Бога — засмял се с неочаквана свежест старецът. — А пък аз тези ги смятам за най-вярващи. Другите го правят само от учтивост, винаги съм твърдял. Без кавга няма истинско покръстване.

— Проклети монтьори — мърморела си Дорис, все още бясна след телефонния разговор, и се борела да среже сусамения сладкиш.

— Ох, ама и аз съм един заплес! На вашия шофьор там удобно ли му е? — засуетил се мистър Хибърт. — Дали Дорис да не му занесе малко чай? Сигурно е умрял от студ навън! Я върви и го покани да влезе! — Но така и не успели да му отговорят, понеже мистър Хибърт изведнъж превключил на темата за войната. Но не войната на Дрейк, нито онази на Нелсън, а своята лична война, според загнездилите се в мозъка му ярки откъслечни спомени: — Колкото и да е странно, мнозина се радваха на идването на японците. Само те можели да поставят китайските националисти на мястото им. Че и на комунистите покрай тях. И доста време им потрябва, докато прозрат истината, честно ви казвам. Независимо че бомбардировките вече бяха почнали. Европейците затвориха магазините си. Тайпаните евакуираха семействата си. Кънтри клубът го превърнаха в лазарет. И въпреки това все още се срещаха хора, дето разправяха: „Не се тревожете“. Докато един ден — тряс! — и нас ни затвориха, нали, Дорис? Че на всичко отгоре убиха и майка ти. Не че й беше останала някаква силица, де, след прекараната туберкулоза. И въпреки всичко двамата братя Ко си бяха далеч по-добре от повечето хора.

— О! — наострила уши Кони. — И на какво се дължеше това?

— Как на какво? Та нали Исус ги напътстваше със своите знания?

— Да, разбира се — съгласила се Кони.

— Естествено — добавил Ди Салис, сплитайки и опъвайки пръстите си. — Точно това ги е спасило — рекъл угодливо.

Изобщо след появата на японците мисията прекратила дейността си и Дейзи Фонг повела със звънчето си децата да се влеят в реката от бежанци, които с каруци, автобуси и влакове, но най-вече пеш се влачели към Шанграо, а оттам — към Чункин — временната столица на чанкайшистите.

— Не издържа на дълго говорене — подхвърлила Дорис по някое време към Кони. — Почва да дрънка врели-некипели.

— Много съм си добре, скъпа — поправил я с мила усмивка мистър Хибърт. — Взел съм каквото ми се полага от живота и сега мога да правя каквото си искам.

* * *

Пили чай и си поприказвали за градината, която им създавала ядове още с идването им:

— Все ни разправяха: „Садете само от онези със сребристите листа. На тях най-добре им понася солта“. Но те така и не потръгнаха, нали, Дорис. Нещо не им се понрави климатът.

Успял да им сподели между другото, че със смъртта на жена му приключил и собственият му живот, и сега просто чакал да дойде времето, когато пак ще се съберат заедно. Живял известно време в Северна Англия. После поработил малко в Лондон, където разпространявал Библията.

— И чак тогава се преместихме на юг, нали, Дорис? И аз не знам защо.

— Заради въздуха — казала тя.

— В двореца нали ще има тържество? — попитал мистър Хибърт. — Надявам се, че Дрейк ще се сети да ни включи в списъка на поканените. Представяш ли си, Дорис? Сигурен съм, че безкрайно ще ти хареса: „Кралско градинско тържество“. С капели.

— Но вие все пак се върнахте в Шанхай — напомнила му Кони по някое време, шумолейки със записките си, за да го върне към съответните спомени. — Японците бяха отблъснати, Шанхай стана отново отворен град и вие веднага се отправихте за там. Без съпругата ви, разбира се, но, така или иначе, се върнахте.

— О, да, върнахме се.

— И отново попаднахте на братята Ко. Сто на ето сте се зарадвали едни на други и сте се наприказвали до насита. Така ли стана, мистър Хибърт?

За миг им се сторило, че изобщо не е схванал въпроса, но, макар и с известно закъснение, той изведнъж се разсмял:

— Божичко, че те по това време вече бяха възмъжали! И нямаха спиране! Все гонеха момите — с извинение, че го казвам пред теб, Дорис. Винаги съм твърдял, че Дрейк със сигурност щеше да се ожени за теб, ако поне мъничко го беше насърчила.

— О, престани, татко — измърморила Дорис и вперила яден поглед в пода.

— А пък за Нелсън да не ви разправям — пак същата луда глава! — Старецът сърбал чая си с лъжичката, внимателно, все едно поял птиченце. — „Къде гус’жата?“ беше първото, което Дрейк попита. Озърташе се да види майка ти. „Къде гус’жата?“ И двамата с Нелсън бяха съвсем забравили английския, та се наложи впоследствие да им давам уроци. Казах му какво е станало. Той вече се беше сблъсквал със смъртта, в това поне бях сигурен. Не бих казал, че не ми повярва.

— „Гус’жата умря!“, рекох му. Какво друго да му кажа? „Умря тя, Дрейк, и сега е при Господа.“ Друг път не съм го виждал да плаче — нито преди, нито след това, но тогава се разплака и с това ми стана мил на сърцето. „Две майки губя — вика ми. — Първо мама умира, а сега гус’жата.“ Казахме куп молитви заупокой на душата й, какво друго ни оставаше. Но малкият Нелсън отказа както да реве, така и да се моли. Той изобщо не се беше привързал към нея така силно като Дрейк. Нищо лично. Просто тя за него беше врагът. Всички ние олицетворявахме врагът.

— А „ние“ ще рече кои, мистър Хибърт? — опитал се да го придума Ди Салис.

— Европейците, капиталистите, мисионерите — всички ние, авантюристите, които бяхме там заради душите им, работната им ръка или парите им. Всичките до един — повторил мистър Хибърт без капчица злоба. — Експлоататорите. Такива бяхме в неговите очи. И до голяма степен беше прав. — Разговорът прекъснал неловко за миг, но Кони успяла все пак да го възстанови.

— Добре. Отворихте пак мисията, останахте, предполагам, до идването на комунистите на власт през четирийсет и девета година и поне през тези четири години съм сигурна, че сте се грижили бащински за Дрейк и Нелсън. Така ли се развиха нещата, мистър Хибърт? — попитала със застинала във въздуха химикалка.

— О, да, пак окачихме фенера над входа, да. През четирийсет и пета и ние, като всички останали, ликувахме. Военните действия бяха спрели, японците бяха претърпели поражение, бежанците можеха да се завърнат у дома. Прегръдки по улиците, както си му е редът. И пари ни дойдоха — някакви репарации, ако не се лъжа, и грант. И Дейзи Фонг се върна, но не за дълго. Устискахме така година-две, но си личеше, че няма да е задълго. Можехме да останем само докато на власт беше Чан Кайшъ, но на него нещо не му потръгна управлението, нали така? Още през четирийсет и седма комунистите вече демонстрираха по улиците, а само две години по-късно, през четирийсет и девета, взеха твърдо властта. Нанкинският договор, разбира се, отдавна беше отхвърлен; концесиите също — и слава богу. Останалото също полека-лека се изпари. Както винаги, намираха се и слепци, които разправяха, че Шанхай щял да си остане завинаги постарому, както вие ни разправяхте за японците. Шанхай бил корумпирал в миналото и династията Манчу, и военачалниците, и Гоминдана, и японците, и англичаните. Сега било ред и на комунистите да ги корумпира. Те, разбира се, не познаха. Ние двамата с Дорис така и не станахме привърженици на корупцията като решение за проблемите на китайците, нали, Дорис? Нито майка ти. Затова се и върнахме у дома.

— А братята Ко? — подсетила го Кони, докато Дорис вадела шумно някаква плетка от кафява книжна кесия.

Този път колебанието на стареца, изглежда, се дължало не на сенилността, а на определени съмнения.

— Ами, да — отчел след неловка пауза. — Тези двамата се впуснаха в някои доста сериозни авантюри, мен ако ме питате.

— Авантюри! — повторила възмутено Дорис, тракайки с иглите за плетене. — Пладнешки грабежи по-скоро.

Светлината отказвала да изостави морето, но вътре в стаята вече се стъмвало и огънят в газовата камина пърпорел като далечен двигател.

Докато бягали от Шанхай, разправял старецът, Дрейк и Нелсън на няколко пъти се изгубили един от друг. Но не мирясвали, докато пак не се съберели. При всичкото гладуване, изтощение и адските въздушни бомбардировки, в които загинали хиляди цивилни, по-малкият, Нелсън, успял да се добере здрав и читав чак до Чункин. По-големият, Дрейк, обаче го взели насила в армията на Чан Кайшъ, макар че Чан само отстъпвал с надеждата, че комунистите и японците ще се изпотрепят взаимно.

Но Дрейк побеснял, хукнал да търси начин да премине през фронта и се тревожел до смърт за Нелсън. А в това време Нелсън бил заседнал на спокойствие в Чункин и се заловил да се просвещава политически. После разправял, че там получавали дори „Синхуа жибао“, който комунистите издавали със съгласието на Чан. Представяте ли си! Намерил неколцина съмишленици и седнали да умуват в Чункин как да построят един нов свят, когато войната свършела, и тя, слава богу, взела че свършила.

През 1945 г., разправял съвсем простичко мистър Хибърт, раздялата им приключила като по чудо.

— Шанс не едно на хиляда, ами едно на милиони. Пътят преливал от потоци камиони, каруци, войски и оръдия, насочили се всички към крайбрежието, а отстрани търчал като луд Дрейк и крещял: „Никой ли не е виждал брат ми?“.

Тук драматизмът на мига пробудил скрития в него проповедник и гласът му се усилил:

— Докато един ден някакъв отдавна некъпан човечец не хванал Дрейк за лакътя: „Ей, Ко“. Все едно му искал огънче да запали цигарата си. „Брат ти е два камиона зад нас и залива с агитация едни комунисти хака.“ И докато се усетят, двамата братя се хвърлили един друг в обятията си и Дрейк се зарекъл да не изпуска повече Нелсън от очи, докато не се върнат в Шанхай, че и след това!

— И те дойдоха да ви се обадят — подсетила го съвсем леко Кони.

— Още с връщането им в Шанхай Дрейк го занимаваше една-единствена мисъл: да осигури нормално образование на брат си Нелсън. Нищо друго на този Божи свят не го интересуваше, освен Нелсъновото образование. Нелсън трябвало задължително да се изучи. — И старческата ръка тупнала върху страничната облегалка на стола. — Поне единият от братята да се самоосъществял. Нищо не беше в състояние да отклони Дрейк от тази му мисия! И той взе че я постигна — рекъл старецът. — Уреди каквото трябваше. Той, Дрейк, по това време беше станал много печен във всякакви сделки. А нямаше и деветнайсет, когато се върна след войната. Нелсън пък караше седемнайсет и се трудеше денонощно — над книгите, имам предвид. И Дрейк не се спираше, само че работеше с тялото си.

— Беше тръгнал по лошия път — промълвила съвсем тихо Дорис. — Беше се хванал с някаква банда и крадеше. Когато му останеше време от това да ме опипва.

Не е ясно дали мистър Хибърт изобщо я чул, или просто реагирал на стандартното възражение от нейна страна:

— Не говори така, Дорис. Човек трябва да разглежда тези триади в перспектива — коригирал той дъщеря си. — По онова време Шанхай беше град държава. Управляваха го неколцина крупни търговци, шефове на банди и други, още по-гадни личности. Нямаше нито профсъюзи, нито ред и законност, животът беше труден и пет пари не струваше, а съм убеден, че под бляскавата му повърхност и Хонконг досега си е останал такъв. В сравнение с някой от тамошните така наречени „английски джентълмени“ дори и най-долният собственик на тъкачна фабрика в Ланкашър би представлявал еталон за християнско милосърдие.

След този си нежен укор старецът пак се върнал към Кони и своя разказ. Образът на Кони му бил добре познат: първообраз на дамата от първия ред в църквата — едра, цялата в слух, с шапка на глава, поглъщаща предано всяка дума, отронила се от старческата му уста.

— Те, двамата братя, редовно идваха на чай в пет следобед. А аз гледах да съм се подготвил всичко да има: и храна на масата, и лимонада — те много я обичаха и й викаха „сода“. Дрейк пристигаше от пристанището, а Нелсън от книгите и докато се хранеха, почти не приказваха; после веднага се връщаха на работа, нали така, Дорис? Бяха си изнамерили свой личен пример — легендарният учен Чен Ин, който бил толкова беден, че се научил да чете и пише на светлината от светулки. И все се занасяха как Нелсън щял да повтори подвига му. „Подсили се с още една кифличка, Чен Ин“, виках му аз. Те се засмиваха, после си заминаваха. „Довиждане, Чен Ин, до следващия път.“

— Понякога, когато не му беше пълна устата, Нелсън се захващаше да ме просвещава политически. Ама и той проповядваше едни идеи! Но не ги беше научил от нас, във всеки случай. Ние не бяхме чак толкова напреднали. Парите били в основата на всички злини — това поне никога не съм го отричал! Напротив, от години и аз все го повтарям! Братство, дружба, религията — опиум за народа — с това нямаше как да се съглася; но ако станеше дума за клерикализъм, католически измишльотини, папски интриги и идолопоклонничество — там не беше кой знае колко далеч от истината, поне според моите възгледи. И против англичаните се изказваше от време на време, не че не си го заслужавахме, де, мен ако ме питате.

— Но това не му пречеше да яде храната ти, нали? — подметнала пак тихичко Дорис. — Нито да се отрече от религиозното си минало. И не му попречи да разруши мисията до основи.

Старецът само й се усмихнал търпеливо.

— Дорис, скъпа, казвал съм ти го и пак ще повторя. Бог ни разкрива волята си по най-различни начини. И докато се намират добри люде, готови да излязат и да търсят истина, справедливост и братска любов, Той няма да чака дълго на вратата, преди да влезе в сърцата им.

Дорис се изчервила и забила поглед в плетката.

— Не че не е права, разбира се. Нелсън в действителност разруши мисията ни. И се отрече от своята вяра. — Облак тъга се надвесил за миг над старческото лице, но смехът неочаквано надделял: — Обаче си нямате представа как му натри носа Дрейк след това! Леле какво конско му чете! Боже, боже! „Политиката нито можеш да я ядеш, нито става за продан — разправяше му Дрейк, и пак с извинение пред Дорис, — нито можеш да спиш с нея. За нищо друго не става, освен за рушене на храмове и за избиване на невинни хорица!“ Не го бях виждал дотогава толкова ядосан. Че и какъв як бой му хвърли на Нелсън, да бяхте видели! Понаучил беше туй-онуй долу по пристанището, да ви кажа!

— Трябва да ни кажете — изсъскал по змийски от полумрака Ди Салис. — Длъжен сте всичко да ни кажете.

* * *

— Студентска процесия — подновил разказа си мистър Хибърт. — Факелно шествие. Група комунисти излезли да си търсят белята след полицейския час. В началото на четирийсет и девета… трябва да беше пролетта, май… напрежението тъкмо беше почнало да се покачва. — За разлика от дотогавашните му разхвърляни приказки, повествованието на мистър Хибърт изведнъж станало много по-стегнато. — Насядали бяхме около огъня, нали, Дорис? Ти, Дорис, тогава на четиринайсет ли беше, или вече на петнайсет? Много обичахме да седим около огъня дори когато нямаше нужда от него — напомняше ни за дома ни в Макълсфийлд. И изведнъж чуваме отвън дрънчене и скандирания: цимбали, свирки, гонгове, камбани, барабани — ужасен шум. Аз поначало си имах едно наум, че такива неща стават. Малкият Нелсън непрекъснато ме предупреждаваше по време на уроците по английски: „Вървете си у дома, мистър Хибърт. Вие сте добър човек“, все ми викаше, Господ да го поживи. „Добър човек сте, но отворят ли се шлюзовете, водната стихия ще отнесе и добрите заедно с лошите.“ Той, Нелсън, много хубаво се изразяваше, когато искаше. От вярата му произтичаше. Не беше измислено, а преживяно.

„Дейзи, викам й — за Дейзи Фонг става дума, и тя седеше с нас — Дейзи, я вървете с Дорис в задния двор да видите дали случайно скоро няма да ни дойде компания.“ И докато го кажа — прас! — някой хвърли камък през прозореца. После се чуха гласове, викове, а сред тях моментално разпознах и гласа на Нелсън. Той, разбира се, знаеше и чаочжоу, и шанхайски, но към момчетата си се обръщаше на шанхайски, естествено: „Смърт за страхливите империалистически псета!“, викаше. И „Долу религиозните хиени!“. Нямате си представа какви лозунги им идваха на акъла! На китайски звучат съвсем нормално, но преведеш ли ги на английски — пълен боклук! После събориха вратата и нахлуха.

— И разпятието счупиха — казала Дорис със забит в ръкоделието поглед.

Този път обаче, за най-голяма изненада на слушателите им, не дъщерята, а Хибърт прибягнал до простонародни изрази:

— И куп други неща изпотрошиха проклетниците, не само разпятието! Чупеха на поразия: пейки, пианото, столове, лампи, молитвеници, библии. Вилнееха с пълни сили, да ви кажа. Като истински свине. „Давайте — викам им аз. — Трошете, каквото ви попадне. Сътвореното от човешка ръка ще погине, но Божието слово вечно ще е живо, дори и всичко на подпалки да нацепите.“ Нелсън, горкият, не смееше да ме погледне. Направо ми се плачеше от жал за него.

А след като си заминаха, аз се огледах и видях как старата Дейзи Фонг е застанала на прага, а зад нея и Дорис. Дейзи всичко беше видяла. И се беше радвала — по погледа й личеше. В сърцето си и тя била една от тях. Радваше се. „Дейзи — викам й, — събирай си багажа и да те няма. На този свят можеш да даваш или да не даваш от себе си, колкото си искаш, драга моя. Но никога не се отдавай под наем. Това е по-лошо дори и отколкото да си шпионин.“

Кони засияла в знак на съгласие, но Ди Салис само изписукал обидено.

Старецът обаче бил изпаднал в нещо като еуфория.

— Та сядаме ние, значи — аз и нашата Дорис, — и си поплакваме заедно от мъка, не виждам какво срамно има, че да го крия, нали, Дорис? Никога не съм се срамувал от сълзите си, открай време. И двамата усетихме колко ужасно ни липсва майка ти, затова коленичихме и почнахме да се молим. После станахме и се захванахме да разчистваме. Най-трудното беше да решим откъде да започнем всъщност.

— И в този момент се появява Дрейк! И клати глава, понеже не вярва на очите си. „Добър вечер, мистър Хибърт“, вика ми с басовия си глас и с лекия си северняшки английски акцент, дето винаги ни е смешен. А зад гърба му стои малкият Нелсън с четка и леген в ръка. Ръката му още беше саката — предполагам, че и досега си е такава — разкъсана от бомбите, когато беше малък, — но това никак не се отразяваше на работата му с четката, да ви кажа. И тъкмо беше почнал да четка, че като го подбра оня ми ти Дрейк да го псува като жив хамалин! Не знаех, че и това го може. То, като се замислиш, той самият донякъде си беше хамалин, така да се каже. — И пуснал ведра усмивка на дъщеря си. — Добре че го псуваше на чаочжоу диалекта им, нали, Дорис? Аз него само наполовината го знам, без тия му изрази, ама да не ви разправям какво беше! Да ти таковам и онаковам, както си му е редът.

Млъкнал и затворил за миг очи като за молитва — или може би от умора.

— Но самият Нелсън всъщност не беше виновен, разбира се. На Дрейк поне дотолкова му беше ясно. Нелсън само им беше предводителят. И нямаше как да се посрами, като ги възпре. Тръгнали да шестват, без да имат ясна представа за къде точно, и изведнъж някой се изцепва: „Ей, мисионерчето! Я да видим сега на кой бог се кланяш!“. И той се е видял принуден. И въпреки това Дрейк не спря да го ругае. Почистиха, ние си легнахме, а те двамата останаха да спят на пода в параклиса, да не би тълпата да се върне пак. На сутринта като слязохме, гледаме всички оцелели молитвеници подредени старателно на купчинка, библиите и те. И разпятие бяха измайсторили от подръчни материали. Та дори и пианото бяха закърпили, без да го акордират, естествено.

Свил се наново на възел от напрежение, Ди Салис решил да зададе въпрос. И той като Кони държал пред себе си отворена тетрадка, но до този момент нищо не си бил записал.

— А каква беше дисциплината на Нелсън по онова време? — попитал настоятелно със своя носов, възмутен тон и приготвил химикалката да си записва.

Въпросът му доста озадачил мистър Хибърт.

— Ами как? Партийна. Комунистическа, естествено.

А докато Дорис шепнела на плетката си „Ох, татко“, Кони предложила набързо свой превод:

— Каква дисциплина изучаваше на този етап Нелсън, мистър Хибърт, и къде?

— А, дисциплина, казвате. Сега разбирам за каква дисциплина говорите! — върнал се мистър Хибърт към своя по-непретенциозен стил.

* * *

Отговорът на въпроса му бил прекрасно известен. Че за какво друго — изключая комунистическия символ верую — имало да си говорят двамата с Нелсън по време на уроците по английски освен за личните амбиции на Нелсън? Нелсън бил влюбен в инженерните науки. И бил убеден, че именно техниката, а не библиите щели да изведат Китай от епохата на феодализма.

— Корабостроене, пътища, железници, заводи — все това му беше в устата на Нелсън. Архангел Гавриил със сметачна линийка, бяла яка и диплома. Такъв се виждаше той в своите представи.

Мистър Хибърт нямал възможността да остане достатъчно дълго в Шанхай, че да стане свидетел на това как Нелсън достигнал до мечтаното състояние, понеже Нелсън се дипломирал чак през 1951 г., пояснил старецът.

Писалката на Ди Салис задращила бясно по тетрадката.

— Но Дрейк, който заради него беше мизерувал през всичките тези шест години — разправял мистър Хибърт, очевидно за да заглуши повторното споменаване на триадите от страна на Дорис — Дрейк се заинати, но успя и той като Нелсън да постигне целта си. Щом видя как ръцете на Нелсън поемат жизненоважната свита на руло диплома, Дрейк осъзна, че е изпълнил задачата си и че е вече свободен да се измъкне, както го е мислел от самото начало.

Вълнението на Ди Салис направо нямало насита: нови цветни петна избили по кожата на лицето му, а тялото му не можело да си намери място върху стола.

— И какво стана после, след като завърши? — попитал притеснено. — С какво се захвана? Какъв стана? Продължавайте. Не спирайте, моля ви се.

Този необичаен ентусиазъм предизвикал усмивка върху лицето на мистър Хибърт. Ами според Дрейк, заразправял мистър Хибърт, Нелсън първо постъпил като чертожник в корабостроителница. Правел чертежи, проектирал строежи и попивал като луд всичко възможно от съветските техници, които навлезли масово след победата на Мао. После, през 1953-а, ако мистър Хибърт не го лъжела паметта, Нелсън заслужил да го изпратят да се доизучи в Ленинградския университет в Русия, където останал до… абе, някъде докъм края на петдесетте години.

— Дрейк толкова се гордееше — разправял мистър Хибърт с такава гордост, сякаш ставало дума за негов собствен син. — Беше като куче, на което са пораснали две опашки.

А Ди Салис изведнъж се привел напред и си позволил въпреки предупредителните погледи на Кони да ръгне с писалката си въздуха пред стареца.

— А след Ленинград какво станало с него?

— Върнал се в Шанхай, естествено — засмял се мистър Хибърт. — Където, вследствие на това, че се бил изучил, го повишили и станал важна клечка: корабостроител, съветски възпитаник, технолог, администратор! А пък и той поначало обожаваше руснаците! Особено след Корея. Те били титаните на техниката, на силата, на идеите, на мисълта! Изобщо за него Русия беше новата обетована земя. В очите му те бяха направо…

Гласът и разпалеността му угаснали едновременно.

— Ох, горкият — измърморил и млъкнал, изпитвайки неувереност за втори път, откакто го изслушвали. — Де да е знаел, че това няма да трае вечно? Това да се възторгваш от руснаците — колко дълго щяло да е на мода в новата страна на чудесата на Мао? Дорис, скъпа, подай ми шал.

— Вече е на раменете ти — казала Дорис.

Ди Салис обаче продължил да го обсажда нетактично и със свистене. Не го интересувало вече нищо — дори разтворената в скута му тетрадка — освен отговорите.

— Добре. Върнал се, значи — изписукал. — И се издигнал в йерархията. Съветски възпитаник, с просъветска ориентация. Чудесно. И какво става след това?

Мистър Хибърт задържал дълго погледа си върху Ди Салис. Лукавство не се четяло нито в изражението, нито в очите му. Напротив, наблюдавал го с проницателността на умно дете, лишена от всякаква софистика; от което моментално станало ясно, че мистър Хибърт вече изобщо не вярвал на Ди Салис, нито го намирал за поносим.

— Той вече не е сред живите, млади момко — казал по някое време мистър Хибърт, извъртял се върху стола си и втренчил поглед в морския пейзаж. В стаята се бил възцарил полумрак и повечето светлина идвала от газовия огън. Сивият плаж бил безлюден. Кацналата върху портичката черна врана изглеждала огромна на фона на остатъците от вечерния небосвод.

— Но вие казахте, че и досега е със саката ръка — озъбил се право насреща му Ди Салис. — Че предполагате, че и досега си е такава „Досега“ казахте; дори гласът ви беше в сегашно време.

* * *

— Добре. Но аз смятам, че достатъчно измъчихме мистър Хибърт — намесила се Кони с приветлив тон, хвърлила рязък поглед на Ди Салис и се навела да си вдигне чантата. Ди Салис обаче проявил вироглавост.

— Не му вярвам! — изписукал. — Кога е умрял Нелсън? Да чуем датата!

Старецът обаче само придърпал шала около себе си и не отмествал поглед от морето.

— Живеехме в Дърам — обадила се Дорис, без да вдига очи от плетката си, въпреки недостатъчната за плетене светлина. — Дрейк дойде в лимузината си с шофьор да ни види. Водеше със себе си и своя пръв помощник, когото нарича Тиу. Заедно вилнели навремето в Шанхай. Изобщо искаше да се изфука. Подари ми запалка от платина, дари хиляда лири в кеш за татковата църква и ни показа за секунди от куфарчето си своя орден на Британската империя; после ме отведе в ъгъла и ме покани да съм отидела в Хонконг и да съм му станела метреса. Представяте ли си нахалството му: под самия нос на баща ми! Но му трябвал подписът на баща ми върху някакъв документ. Поръчителство. Щял да учи право в „Грейс Ин“. Представяте ли си: на неговите години! Цели четирийсет и две! Не „зрял студент“, ами оттатък! Той, естествено, изобщо не е възнамерявал да учи. Както винаги, всичко беше само за фасон и големи приказки. Та баща ми го попита тогава: „Какво прави Нелсън?“ и…

— Една минутка, ако обичате — намесил се отново в най-неудачния момент Ди Салис. — На коя дата? Кога стана всичко това, моля ви? Държа да знам точната дата.

— Шейсет и седма. Татко почти се беше оттеглил от работа, нали, татко?

Старецът обаче не помръднал.

— Добре. Приемаме шейсет и седма. Кой месец? Бъдете точна, ако обичате!

Кони го усетила как за една бройка щял да се изпусне и да каже: „Изказвай се точно бе, жена“, и това ужасно я притеснило. Но опитът й да го озапти отново бил тотално пренебрегнат.

— Април — казала Дорис след кратък размисъл. — Току-що беше минал татковият рожден ден. И той тъкмо затова носеше хилядата лири за църквата. Уверен беше, че баща ми няма да ги присвои, понеже баща ми никак не одобряваше начините, по които Дрейк печелеше парите си.

— Добре. Хубаво. Дотук чудесно. Април. Значи, Нелсън умира към април шейсет и седма. И какви подробности ви съобщи Дрейк във връзка с това събитие? Това случайно да помните?

— Никакви. Вече ви казах. На татковия въпрос само отговори: „Умря“, все едно ставаше дума за куче, а не за Нелсън. И това ми било братска обич. Татко се чудеше накъде да си извърне очите. Сърцето му се скъса направо, а Дрейк стои насреща му и пет пари не дава. „Нямам вече брат. Нелсън умря.“ Татко и до ден-днешен се моли за душата на Нелсън, нали, татко?

Този път проговорил самият старец, чийто глас с настъпването на здрача станал значително по-силен.

— Винаги съм се молил за Нелсън, моля се и досега — отговорил без заобикалки старецът. — Докато беше жив, се молех да успее по някакъв начин да върши Божието дело на земята. Вярвах, че му е заложено да постигне велики цели. Дрейк не го мислех. Той всякак щеше да се оправи. Той е печен. Но и друго си мислех: светлината над входа на мисията „Божи живот“ не ще да е горяла напразно, ако Нелсън Ко успее да положи основите на едно справедливо общество в Китай. Нелсън сигурно щеше да го нарече „комунизъм“. Да го нарича каквото си ще. Но ние с майка ти цели три години го обграждахме с християнската си обич, така че не позволявам, Дорис, нито ти, нито който и да било друг да каже, че светлината на Божията любов може да се угаси завинаги — било то с политика, или с меч. — Старецът поел дълбоко въздух. — А сега, след като умря, се моля за душата му по същия начин, по който се моля и за душата на майка ти — добавил, но с неочаквано по-слаба убедителност. — И пет пари не давам, ако сметнете това за проява на католицизъм.

Кони в действителност била вече станала да си върви. Усещаше кога човек е опрял в някаква граница, имаше и точен поглед и сериозно се била уплашила от проявяваното от Ди Салис упорство. Затова пък хукналият по следата Ди Салис не признавал никакви ограничения.

— Значи, е бил застигнат от насилствена смърт, нали така? „Политика или меч“, както сам се изразихте. От кой род политика обаче? Дрейк не уточни ли? Нали съзнавате, че истинските убийства стават относително рядко, все пак. Според мен вие криете нещо от нас!

Ди Салис също се бил изправил, но стоял до самия мистър Хибърт и джафкал въпросите си над побелялата глава на стареца, като да се намирал в Сарат и да участвал в учебна инсценировка на разпит.

— Изключително любезна бяхте — възторгвала се Кони пред Дорис. — Честно да ви кажа, научихме много повече от онова, за което бяхме дошли и което ни е нужно. Мен ако ме питате, няма начин да не му присъдят рицарското звание — обявила с претоварен с многозначителност тон, дано Ди Салис се сети. — Сега вече си тръгваме и ви благодаря безкрайно и на двама ви.

Този път обаче била възпрепятствана не от друг, а от самия старец.

— А на следващата година изгуби и другия си Нелсън, Бог да го пази — синчето си. Тежки години в самота му предстоят на този човек Дрейк. Точно така беше писал в последното си писмо до нас, нали, Дорис? „Молете се за малкия ми Нелсън, мистър Хибърт“, пишеше. И ние наистина се молихме. После настоя да съм вземел самолета и да ръководя погребението. Не знам защо, но нещо отвътре ме възпря. Пък и никога не съм одобрявал големите разходи по погребенията, честно да ви кажа.

Тук вече Ди Салис буквално му се нахвърлил, и то — с ужасен, изпълнен с ликуване глас. Привел се над стареца и дотолкова се увлякъл, че грабнал с трескавата си ръчица стиска от шала му.

— Аха! Сега да ви питам! А за Нелсън-_старши_ поиска ли някога от вас да се молите, а? Държа да чуя отговора ви.

— Не — отвърнал простичко старецът. — Не е искал такова нещо.

— А защо не? Може би, защото не е бил наистина умрял! Доколкото знаем, в Китай човек може да умре по различни начини, като не всички от тях завършват със смърт! „Изпаднал в немилост“ — не е ли това по-точният израз?

Скърцащите му думи се разлетели като зли духчета из осветената само от огъня стая.

— Те се канят да си вървят, Дорис — казал кротко старецът по посока на морето. — Виж там с какво ще почерпиш шофьора им, моля ти се. Май трябваше да му занесем одеве нещо за хапване, но вече е късно.

Сбогували се, застанали прави в коридора. Старецът останал да седи на стола си, а Дорис била затворила междинната врата.

Понякога Кони можеше наистина да уплаши човек с шестото си чувство.

— Говори ли ви случайно нещо името „Лизе“, мис Хибърт? — попитала, докато закопчавала колана на огромния си дъждобран. — В досието на Ко се упоменава някоя си Лизе.

Негримираното лице на Дорис се смръщило ядно.

— Така се казваше мама — отвърнала. — Беше немкиня, от лутеранското вероизповедание. И това ли е откраднала тази гадна свиня?

Шофирани от Тоби Естерхази, Кони Сакс и Док ди Салис се понесли да докладват на Джордж невероятните си разкрития. Първо, още по пътя се скарали по повод пълната липса на задръжки у Ди Салис. Особено шокиран бил Тоби Естерхази, а Кони се тревожела да не вземе старецът в действителност да напише писмо до Ко. Но значимостта на новоустановеното бързо надделяла над опасенията им и те пристигнали победоносно пред дверите на тайния им град.

* * *

Сега, зад дебелите крепостни стени, най-после настъпил звездният час на Ди Салис, който моментално свикал своята орда — „жълтата опасност“ — и задвижил цяла поредица от издирвания, разпращайки ги подир една или друга фалшива следа от единия край на Лондон до другия, че дори и до Кеймбридж. По душа Ди Салис беше самотник — нещо, което надали друг човек, освен може би Кони, подозираше; а щом дори на Кони й беше безразличен, надали щеше да се намери някой друг, който да го обича. Сред хората постоянно всяваше дрязги, които често стигаха до абсурд. Но в същото време никой нямаше и капка съмнение в способностите му на ловец.

Забил се в някогашни архиви на Шанхайския университет по съобщенията — на китайски „Чао Танг“, — средище на войнстващи студенти комунисти след войната от 1939–1945 г., като съсредоточил вниманието си най-вече върху факултета му по морско дело, предлагал по онова време изучаването както на ръководство на народното стопанство, така и корабостроене. Съставил списъци на партийните кадри до и след 1949 г. и изучил оскъдните подробности за биографиите на онези, на които било поверено овладяването на едрата промишленост, за което се искало технически познания — и най-вече на корабостроителницата „Джанян“ — огромно предприятие, където няколкократно се налагало да провеждат чистки на гоминданските елементи.

И след като съставил списъците с няколко хиляди имена, създал досиета за всички онези от тях, за които се знаело, че са следвали в Ленинградския университет и впоследствие са се появили отново в корабостроителницата на по-висши длъжности. Курсът по корабостроене в Ленинград траел три години. Според изчисленията на Ди Салис, Нелсън трябвало да е бил там от 1953 до 1956 г., след което да е бил официално назначен в отдел „Мореплаване“ към шанхайския окръжен съвет, който от своя страна пък го върнал в „Джанян“.

Освен това Ди Салис приел за вероятно Нелсън да е имал малки китайски имена, които до момента им били неизвестни, но също така и вероятността междувременно да си бил избрал и ново фамилно име, поради което предупредил помагачите си, че нищо чудно биографията на Нелсън да е разделена на две, всяка част — под различно име. Така че да си отваряли очите за съвпадения. Сдобил се, преодолявайки куп трудности, със списъци на дипломантите и на приетите студенти както в „Чао Танг“, така и в Ленинград, и ги поставил един до друг.

Специалистите по Китай са особено братство, в което общите интереси пренебрегват протоколните правила и националните различия. Ди Салис имаше връзки не само в Кеймбридж и във всички архиви за Изтока по цял свят, но и в Рим, Токио и Мюнхен. Отправил писмени запитвания до всички тях, замаскирайки действителните си цели сред куп други, нерелевантни въпроси. Впоследствие щеше да се изясни, че дори и „братовчедите“ открили неволно досиетата си заради него. Имало и други, още по-засукани запитвания от негова страна. Изпратил неколцина от копачите си при баптистите — да прегледат архивите за някогашни ученици в мисионерските им училища да не би случайно някой някога да е записал все пак в дневниците китайските имена на Нелсън. Проучил и малкото налични сведения за починали шанхайски ръководители на средно ниво в корабостроителната индустрия.

Това било само първият етап от подвизите му. Вторият започнал с така наречената от Кони „Велика отвратителна културна революция“ от средата на шейсетте години и имената на шанхайските ръководители, които в хода й били официално подложени на чистка и унижение и изпратени в „Кадровите училищата от Седми май“ да се запознаят наново с прелестите на селскостопанския бит. Прегледал, но без особен успех, и списъците на изпращаните в трудововъзпитателните лагери. Обърнал внимание на упоменатите в хунвейбинските дадзибао кадри, заклеймени специално заради отрицателното влияние на баптисткото им възпитание в миналото, и се заиграл със сложни комбинации, свързани с името „Ко“, тъй като непрестанно го глождела мисълта, че променяйки името си, Нелсън вероятно си е избрал друга идеограма за изписването му, която обаче е запазила вътрешното си родство с първоначалния йероглиф и се произнасяла по същия или по сходен начин. Но когато се опитал да разясни тази идея на Кони, тя още от самото начало престанала да следи мисълта му.

Тъй като търсенията на Кони поначало се движели в съвсем различна посока. Онова, което най-много я вълнувало, били известните на Цирка обучени от Карла вербовчици, които били дейни през петдесетте години сред чуждестранните студенти в Ленинградския университет; а така също и все още недоказаните слухове, че като младши агент в полза на Коминтерна Карла бил командирован временно след войната към нелегалната комунистическа партия в Шанхай със задачата да помогне във възстановяването на тайния й кадрови апарат.

И тъкмо посред развихрилото се ново копаене от Гровнър Скуеър им подхвърлиха бомбастична сензацийка. Данните от мистър Хибърт още парели и търсачите и от двете фамилии ровели най-усърдно, когато Питър Гуилъм влязъл в кабинета на Смайли със спешно съобщение. Смайли, както винаги, се бил зачел дълбоко в нещо, но при влизането на Гуилъм пъхнал преписката в чекмеджето и го затворил.

— От „братовчедите“ е — казал благовъзпитано Гуилъм. — И се отнася до любимия ти пилот, брата Рикардо. Искат да имали среща с теб в Анекса при първа възможност. Толкова спешно било, че още вчера трябвало да им се обадя да потвърдя.

— Какво точно искат?

— Среща. Да имали среща.

— Нима? Ама наистина ли така се изразиха? Божичко, това трябва да е някакъв много стар израз, останал я от старогерманския, или в най-добрия случай — от староанглийския. Да имали среща. Не мога да повярвам. — И се помъкнал към банята да се обръсне.

А Гуилъм се завърнал в собствения си кабинет, където заварил настанилия се във фотьойла Сам Колинс, пушещ една от отвратителните си кафяви цигари със застинала на лицето му дежурна усмивка.

— Нещо ново ли има? — попитал съвсем лениво Сам.

— Омитай се оттук — озъбил му се Гуилъм. Сам поначало прекалявал с пъхането на носа си, но точно през този ден Гуилъм имал истинска причина да му няма доверие. На път към секретариата на Министерския съвет да представи на Лейкон за одобрение ежемесечния отчет за служебните разходи на Цирка, Гуилъм станал свидетел как Сам се появил от частния му кабинет, разменяйки си дружески шеги както с Лейкон, така и със Сол Ендърби от Форин Офис.