Ингар Йонсрюд
Виенското братство (96)

Глава 96

Колко ли време беше минало? Четиридесет минути? Четиридесет и пет? Кафа Икбал паркира от другата страна на улицата и двамата заедно прекосиха чакълестия път. В ръката си Фредрик бе скрил широкия край на фенерче. Дали Бьоре Дранге щеше да разбере, че е разкрит? Вероятно да. В такъв случай трябваше да го обезвредят възможно най-бързо.

Фредрик дишаше дълбоко. Почука на вратата. Силно, но не и неприятелски. В момента, в който кокалчетата му докоснаха вратата за трети път, тя се отвори. Пред тях беше тъмното неприятно антре.

— Вратата отворена ли беше, когато си тръгна? — прошепна Кафа.

Той не си спомняше. Заслушаха се.

— А сигурен ли си, че това е бил Бьоре Дранге?

— Обадих се на социалните служби. Колбайн Име Монсен няма домашен помощник — промърмори мрачно той.

Изведнъж Кафа хвана ръката му. Погледите им се срещнаха. След това пристъпиха вътре.

— Ехо? Монсен? Говори Фредрик Байер. От полицията. — Нямаше почти никакви книги по етажерките в кабинета. Всичките бяха разпръснати по пода. Книги, илюстровани и обикновени списания. Фредрик не спря, а продължи към хола. Изпсува тихо. Канапето беше празно. Колбайн Име Монсен го нямаше и само смачканата възглавница показваше, че само преди по-малко от час на нея е била облегната главата на един стар човек. Инвалидната количка също липсваше, на масата бе останал само бастунът на стареца.

— Мамка му — промърмори той и отвори рязко следващата врата. Спалня. В средата на стаята имаше обикновено неоправено легло. До него беше поставена нощна масичка. Върху нея имаше два предмета, които привлякоха вниманието му. Единият беше стъклена ампула. Като онази, открита в колата, с която бяха отвлечени Карл Йосефсен и Пио Отаменди. Упойващо вещество. В спринцовката до ампулата беше останала голяма част от течността. За стареца не е била необходима силна доза. Фредрик позна и гребена, който беше виждал и преди. Беше свит, така че не се виждаха зъбците и инициалите „КИМ“, гравирани от едната страна. Монсен го беше използвал на срещата на Военната общност. — Мамка му — повтори той.

На вратата от другата страна на стаята висеше едно огледало, а вратата водеше към кухнята. Фредрик се обърна, забелязал, че Кафа вече не го следва.

— Кафа?

— Тук! В кабинета.

— Отвлякъл е стареца. Упоил го е и го е взел със себе си! — изрева Фредрик и бързо прекоси стаите.

Кафа стоеше пред етажерката в кабинета. Беше избутала една купчина настрана, бе си сложила гумените ръкавици и прелистваше някаква гнила брошура. Обърна пожълтялата корица към него. „Норвежката програма за расова хигиена“ на Юн Алфред Мьоен.

— Има много такива тук — каза бавно тя. — Това… — продължи тя и размаха листовете, които държеше в ръка — … беше там вътре.

Зад най-долния рафт на етажерката в стената беше монтиран сейф. Беше малък, едва можеше да побере купчина списания. Ако имаше наредени книги пред него, щеше да остане скрит. Фредрик надникна вътре. Празно.

— Явно е открил това, което е търсил — каза отчаяно той и силно притисна длани към челото си. Не можеше да повярва. Че е оставил Бьоре Дранге да се измъкне. Че не е могъл да разбере, че именно той се крие зад тази дебела брада. Нали го беше гледал право в очите. В тези силно изразителни очи.

— Как може да съм такъв проклет идиот — простена той. — Такъв идиот.

Кафа го погали по гърба.

— Очите виждат само това, за което има предпоставки да бъде видяно — каза тя. — Не помниш ли, че ти ми го каза? Първия път, като бяхме при семейство Кварвинген?

В кухнята на пода имаше капак към килера. Той го отвори. Кафа, която беше взела от него фенерчето, светна долу в полумрака. Слизаше се само по подвижна стълба с широки стъпала. И двамата легнаха по корем. Удари ги миризмата на мокра хартия и мухъл. Два прозореца пропускаха бледа светлина по небоядисания тухлен под. Имаше разпръснати полуотворени кашони, пълни с разни четива. Фредрик понечи да пропълзи надолу, но Кафа го хвана за ръката.

— Виж!

Изгаси фенерчето. На фона на светлината от прозорците той видя същото като нея. Нещо се движеше в градината отвън. Тъмна безформена сянка пробяга по пода на килера.

Тъкмо се изправиха и чуха стъпки пред входа. Вратата на антрето рязко се отвори и затвори отново.

Той беше тук.