Ингар Йонсрюд
Виенското братство (89)

Глава 89

Името на махагоновата врата беше изписано с позлатени букви, големи колкото кибритени клечки. Почукаха и чуха леко прищракване на ключалката.

Стените в чакалнята бяха облепени с тънки дървени плоскости от палисандрова дървесина. Стаята беше елипсовидна като бадем и миришеше сладникаво на дърво. Подът беше покрит с дебел червен килим. Успешно поглъщаше всякакъв шум и придаваше на стаята сериозно настроение, отговарящо на израженията на шестимата мъже, които висяха в златни рамки на стената. В центъра на помещението зад миниатюрно бюро седеше секретарка. Беше слабо създание с очила точно на върха на носа и изглеждаше като неотменна част от датския дизайн. Вдигна поглед към тях от малката клавиатура пред тънкия си като картон монитор. В средата на бюрото имаше черна кожена покривка, а върху нея лист хартия. „Симон Рибе. Адвокат от Висшия съдебен съвет. Народен представител. Адвокатска кантора «Riebe & Со.»“

— Кафа Икбал и Фредрик Байер?

— Точно така.

— Направо влизайте. Той ви очаква — каза тя и им посочи вратата на офиса зад гърба си.

Портретът на Симон Рибе висеше точно до вратата. За разлика от картините на петимата му предшественици, сегашният лидер на Десните бе нарисуван в модерен стил, с подчертани тъмни и светли сенки по ъгловатото му лице. Портретът беше мрачен. Не бе ясно дали идеята е да се представи личността на Рибе, или че държавата, в която той живее, обикновено се управлява от социалдемократи.

Фредрик понечи да почука, но вратата се отвори. Беше съветникът на Симон Рибе. Рюбен Андершен. Беше го виждал по телевизията.

— Влезте — изписка той с издадена напред муцуна и наведе старомодно глава.

За разлика от чакалнята, офисът на Рибе беше с формата на правоъгълник. Симон Рибе седеше зад бюрото си в дъното на стаята. Зад него се издигаше една етажерка. Дълги кафяво-оранжеви пердета се спускаха пред широкия прозорец на едната стена с изглед към морето и музей „Аструп Фернли“^[1] по-нататък в квартал „Шювхолмен“.

Фина статуя на женско тяло от бял мрамор с височина един метър внасяше разнообразие в правоъгълната стая. Моделът изобразяваше тялото от хълбоците до врата. Формите бяха извити и гладки, а двата крайника, наподобяващи ръце, се протягаха и галеха гърба по цялата му дължина. Предната част на тялото бе обърната към стената. Всъщност произведението на изкуството се състоеше от линията, преминаваща от седалището през гърба към врата. Статуята бе поставена точно срещу прозореца на пиедестал от нефтеночерен камък.

— От Арп^[2] е — каза мъжът с кестеняво-сива коса зад бюрото. Стоеше изправен.

Симон Рибе беше висок колкото Фредрик и носеше официални дрехи. Отправи им самоуверена богаташка усмивка и разкри белите си зъби. Здрависаха се, а сетне политикът даде знак на следователите да седнат на кожените столове пред бюрото му. Съветникът остана прав зад тях.

— Пропуснали сте да ми кажете, че тя е персийска принцеса — започна Рибе и погледна към Фредрик. Наля им кафе в бели порцеланови чаши.

— Благодаря — отвърна измъчено Кафа. — Но съм от пакистански произход. Не от персийски — побърза да добави тя.

— Красотата не знае граници — каза усмихнато Рибе и избута чашите към тях.

Не сипа на съветника си, а напълни само собствената си чаша наполовина и после я допълни с гореща вода от една сребърна кана. След това се облегна назад в стола си и ги загледа.

— Така… — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Фредрик внимателно избута чашата с кафе настрана. Рибе сложи ръце на бюрото и следователите можеха да се полюбуват на перфектно изрязаните му нокти.

— Тук сме, защото имаме основания да твърдим, че сте давали информация на журналиста Йорген Мустю относно случая в Сулру. — Фредрик направи кратка пауза, за да може да проследи реакцията на Рибе. — Този, който беше убит край операта.

Рибе повдигна дясната си вежда.

— И на какво… се дължи тази теория?

Тонът му беше такъв, сякаш Фредрик току-що му беше предложил да хапнат дюнери на площад „Юнгсторге“.

— Знаем, че Мустю ви е звънял многократно това лято. А вие сте му изпращали есемеси. За последно в деня на неговото изчезване — отговори Фредрик. Мъчеше се да запази неутрален тон.

— Разбирам — каза Рибе. След това сведе поглед към сакото си и изтупа няколко едва забележими трохички от ревера. — Ами. Така се случи, че ми откраднаха телефона тази пролет. Познавам Мустю от парламента, разбира се, но никога, ама никога не съм му бил източник. Особено за този случай. Със Сулру. Откъде мога да имам информация за него? Аз съм политик. Не съм полицейски следовател. — Поклати прошарената си глава и погледна отчаяно към съветника си. — Мисля, че някой ни разиграва всички — допълни той и се отпусна отново на стола.

Преди Фредрик да съумее да каже нещо, Рюбен Андершен вече беше донесъл два документа. Наведе се между тях и остави листовете на бюрото.

— Четете — изписка той кратко и не особено вежливо.

Фредрик изрови очилата си от вътрешния джоб.

Единият документ беше копие от полицейски показания с дата само два дни преди да бъде регистриран първият контакт с телефона на Йорген. Другият пък беше касова бележка за покупка на нов телефон.

— Добре, де — каза Фредрик, след като ги разгледа внимателно. — Не си ли заключихте телефона след кражбата?

Рибе се усмихна.

— За съжаление, не. Бяхме по средата на планирането на предизборна кампания. И не само. Изготвяхме и бъдещата програма на правителството.

Отново отправи поглед към съветника си, с който явно подчертаваше, че Фредрик няма как да има представа какво означава всичко това.

— В случаи като този човек просто… забравя за такива подробности.

Фредрик посочи към Андершен през рамо.

— Мислех, че точно за това имате такива като него?

Пискането отзад показа, че обидата е била разбрана. Рибе повдигна вежди и сетне се разсмя на висок глас. Междувременно завъртя дръжката на чашата за кафе на сто и осемдесет градуса, така че тя сочеше право към гърдите на следователя.

— Нали не съм заподозрян?

Фредрик не му обърна внимание.

— Откъде знаехте, че идваме, за да ви зададем няколко въпроса? След като вече сте подготвили документите?

— Ще тълкувам това като „не“ — отвърна Рибе и продължи. — Не беше много трудно. Ние, политиците, винаги трябва да сме подготвени за заплетените случаи. Много хора са по петите ни. Пресата. Политическите опоненти. Всезнайковците… — Изгледа многозначително Фредрик. — В забавна ситуация сме, в която винаги трябва да документираме невинността си. — Погледна от единия към другия. — Нещо като юридическо салтомортале.

Почти половин минута мълчаха и се гледаха. Фредрик осъзна, че Симон Рибе в действителност изглежда по-млад, отколкото на портрета, който бе поръчал да му нарисуват. Вероятно такава е била целта. Така сякаш бе недокоснат от времето. Определено не беше случайно. Тук сякаш случайностите не съществуваха.

— Трябва да призная, че съм изненадан, че сте решили да си загубите сутринта в моя офис. Цялата нация очаква общността да бъде намерена, нали знаете…

Рибе остави думите си да увиснат във въздуха.

Фредрик се усмихна студено.

— Нацията очаква също така виновниците да бъдат наказани. Нали знаете.

С това Фредрик се изправи и подаде ръка.

Ръкостискането на Рибе беше леденостудено.

— Радвам се, че се запознахме, госпожице Икбал — каза политикът. — Рюбен ще ви изпрати.