Ингар Йонсрюд
Виенското братство (80)

Глава 80

Фредрик прокара ръка по белега на ръката си от инжекцията. След седмица щеше да има имунитет.

Бяха му дали чифт бели гащи и тениска. Погледна към оборудването в гардероба. Жълт предпазителен костюм. Шапка за коса. Дихателна маска, малък шлем, който все още седеше пакетиран в стерилен найлон, ръкавици и обувки. Една санитарка му помогна да ги облече.

— Пио Отаменди е много болен. Според мен едва ли ще оцелее. Но е в съзнание. Един от вас може да влезе за пет минути. Пет минути — бе казала Хансон.

С мрачно кимване Кос му даде знак. Фредрик си мислеше, че той иска сам да разпита Отаменди, но, обзет от необикновена смиреност, Кос му преотстъпи задачата.

— Мисля, че си по-добър от мен в тези неща — каза той.

Пио Отаменди отвори широко очи при вида на следователя, който пристъпи от въздушния шлюз в стаята. Тялото му все още бе покрито от гнойни циреи, но Фредрик остана с впечатлението, че изглежда малко по-добре, отколкото преди дванайсет часа. Отаменди беше облечен в чиста болнична синьо-бяла пижама. Бяха го изкъпали и бяха почистили раните му. Към ръката на болния беше прикачена система. Апаратът за измерване на пулса пиукаше равномерно. Двамата санитари край леглото бързо поздравиха Байер и излязоха от стаята.

— Казвам се Фредрик Байер — каза той. — Полицай съм. Бях от хората, които ви намериха.

Откриваше му се възможност да докосне гноясалото тяло на пациента. Преглътна тежко, ала все пак се реши и хвана ръката на Пио с гумената си ръкавица. Докосването сякаш вдъхна живот у болния. Баскът бавно обърна лице към него.

— Мечтаех си да видя някого на онази врата. Някой, различен от… него. От онзи дявол. — Гласът му бе сух и писклив и макар граматически да говореше перфектно правилно, в произношението му се усещаше лек акцент. Надигна се и хвана ръката на Фредрик.

— Карл? Къде е Карл? Никой не ми казва как е Карл.

Фредрик срещна погледа му. Черните му очи бяха воднисти. Бяха му казали да отговори, че Карл е добре.

— Карл… Не знам. Не са ми докладвали. Транспортираха го в Осло.

Това донякъде си беше вярно. Бяха транспортирали Карл в Осло. За да му бъде направена аутопсия от Съдебна медицина.

— Там имат най-добрите лекари — прошепна Пио.

Фредрик кимна.

— Там имаме най-добрите — повтори той.

— Казват, че съм болен от… едра шарка? Small pox, нали? La viruela?

Болният го гледаше невярващо.

— Да.

Пио Отаменди не си спомняше отвличането. Но помнеше как се бе събудил. Завързан за леглото, в което го бяха намерили. Карл лежал на походно легло до него. Чак по-късно, седмици след това, ги разделили. Той си спомняше мъжа, който се изправил над тях. Косата му била светла и несресана. Седял в края на леглото до краката му, усмихнал се и се навел напред. Очите му блестели. Но не срещнал погледите им. Сякаш гледал през тях. Тогава за пръв и последен път говорил с тях.

— Вие сте грешници — казал той. — Както вие сте обърнали гръб на Бога, така и той сега обръща гръб на вас. Но Бог е благочестив. Има планове дори за онези, които е отхвърлил от себе си. Всички ние сме част от плановете Божии — казал той и с това оправдал злините си.

Пио Отаменди предполагаше, че са изминали месеци, откакто се разболели за пръв път. Оздравявали, след това отново се разболявали. Русият мъж им давал храна, бръснел ги, миел ги, почиствал изпражненията им и им вкарвал катетри в пикочния канал. Понякога си тананикал нещо, ала никога не говорел. Ако крещели, ги оставял да крещят. Когато паниката, самотата и страхът вземали надмощие и те започвали да се мятат в леглата, дърпали белезниците и хапели до кръв езиците си, ги оставял да беснеят. Чак когато почти вече нямало живот в тях, когато страхът се превръщал в трептящ спомен и пламнала от треската кожа, той избърсвал телесните им течности и поставял студена кърпа на челата им.

— Така и не ви е казал името си?

— Не.

— Това ли беше той? — Фредрик му показа снимка на Бьоре Дранге.

— Да.

— Виждали ли сте и други хора, освен него?

— Не.

Чул обаче някакъв женски глас. Или поне така мислеше. Можело да е и сън.

— Ето защо е избягала Анете Ветре — каза Фредрик след това в колата. — Видяла е цялата тази лудост и е искала да избяга от нея.

Бьоре Дранге явно беше преценил грешно Анете. Като мислел, че фанатизмът в нея е достатъчно силен, явно й беше показал своите сатанински творения, своите умиращи трофеи. Затова тя беше отрязала пръста от тялото на Карл Йосефсен — за да има доказателства.

Фредрик разтри бузи. Кожата му беше суха и небръсната.

Звукът накара Кос да завърти глава към него.

— Откъде, дявол да го вземе, Бьоре Дранге се е снабдил с вируса на едрата шарка? И защо? Какво е искал да прави с него? Да измъчва още хомосексуални?

Фредрик не отвърна. Вместо това само въздъхна дълбоко и бавно. За него беше ясно. Бьоре Дранге имаше много по-важни планове от това, от време на време да умъртвява по някой и друг педал. Той провеждаше експерименти. В лабораторията при контролирани условия той бе изучавал болестта. Така че да е подготвен. Така че да знае какво ще се случи, когато Бог му нареди да пусне вируса.

Все още валеше. Смрачаваше се, докато минаваха по улиците. Телефонът завибрира. Фредрик позна, че номерът е на някой от TV2. Понечи да затвори, да остави телефона и да освободи съзнанието си, но нещо го накара въпреки това да вдигне. Пусна разговора на високоговорител, така че и Кос да може да чува.

— Да?

— Фредрик Байер?

— Да.

— Обажда се Карл Сули. Редакторът на новините на TV2. Срещнахме се в дома на Тюрид и Йорген Мустю. След…

— Да, да. Помня — отговори Фредрик.

— Цял ден се опитваме да се свържем с някого, отговорен за разследването на убийствата в Сулру. Но никой не ни вдига.

— Окей?

— Обаждам се, за да кажа, че знаем, че стрелбата в бомбеното убежище в Поршгрюн има връзка с клането в Сулру. Разбрахме, че двама членове на общността са убити. Братята Хени, Пол и Фритьоф. Говори се също, че един полицай е загинал при някаква експлозия?

— Да, добре — отвърна Фредрик. Кос стисна още по-здраво волана. — Откъде имате тази информация?

— Не мога да кажа.

Нямаше и нужда. След като опечалените родители на братята бяха посетени от един свещеник и двама полицаи, беше само въпрос на време медиите да научат. Такива слухове се разпространяваха със скоростта на чума. Сравнението беше уместно в случая.

— И защо ми звъните на мен?

Карл Сули направи кратка пауза.

— Правя ви услуга. Знам, че бяхте ядосан на Йорген заради случката с дезертьорите. Реших, че е правилно… да ви информираме, преди да съобщаваме съществени новини по случая. Освен това, разбира се, искаме и коментар от полицията.

— Да, добре — повтори Фредрик. — Няма да потвърждавам или да коментирам каквото и да било. Така че, ако ми звъните за това, просто забравете. Себастиан Кос е вашият човек. Той ще ви отговори, ако иска да разговаря с вас.

Кос поклати глава. Настъпи мълчание от другата страна.

— Хубаво — каза Фредрик и смяташе да затвори. Сетне обаче промени решението си. — Ей, Карл? Знаете ли какво?

— Не.

— Не беше бомбено убежище, а бункер.

— Окей?

— Трябва точно да се предава информацията, нали така?

— Да, така е.

— И в него имаше още двама. Пио Отаменди и Карл Йосефсен. Хомосексуалният политик и приятелят му. Йосефсен е мъртъв, Отаменди е жив. Били са измъчвани.

Карл Сули зяпна толкова силно, че можеха да го чуят по телефона. Кос за малко да излезе от пътя.

— Не ми се обаждайте повече — каза Фредрик и затвори.

Смесицата от недоверие, гняв и объркване, изписана на изкривеното лице на Кос, развесели Фредрик.

— Е, и това мина — каза той. — Така или иначе щеше да се наложи да бъде съобщено на пресконференцията утре. Сега поне няма да седиш буден цяла нощ и да мислиш какво да кажеш.

Ето защо го мразеше Кос.