Ингар Йонсрюд
Виенското братство (68)

Глава 68

От коридора на хотела се чуваше само монотонното бръмчене на вентилацията. Андреас и Кафа седяха на аварийната стълба на последния етаж на хотела. Той й хвърляше бързи погледи. Кафа се потеше, облегната на стената, и с насочен към пода пистолет. Изглеждаше голям в ръцете й. Очите й бяха нервни, едното червено, другото бяло. Погледите им се срещнаха и Кафа кимна бързо. След това той направи крачка встрани към коридора с вдигнат пистолет. Тя го последва. Нямаше никого. Видяха плакат на операта, закачен на стената, на около петнайсет метра пред себе си. В края на коридора имаше завой наляво. Тук бяха Лебедовият апартамент и изходът към терасата на покрива. Той се затича напред. Покрай прозореца с изглед към операта. Тича, докато не стигна до стената. Огледа късия коридор зад завоя. Чисто. Кафа стоеше плътно зад него. Спря пред прозореца. Точно тук явно бе седял фотографът.

В края на чакълестия покрив коленичеха двама полицаи. Единият държеше снайпер, другият телескоп. С дръжката на пистолета си тя започна да чука по прозореца.

Фредрик остана до полицейската кола в очакване на обаждането на Андреас.

— Да?

— Всичко е наред. Явно е имало проблеми с радиопредавателите. Стрелците не са имали връзка с останалите екипи в продължение на четвърт час. Сега изглежда всичко си е на мястото.

— А фотографът?

— Няма и следа от него. Претърсихме целия етаж. Нищо. Изчезнал е.

— Добре — отговори замислено Фредрик.

Мръзнеше, все едно имаше треска. Какво се случваше? Какво не разбираше?

Кари Лисе Ветре все още седеше на гардероба. Някой й бе донесъл маса, кафе и вода. Горната й устна се бе подула и бе придобила пламтящ цвят. Себастиан Кос седеше до нея на метален стол с тънки крака. Якето му висеше на облегалката, а по синята му копринена риза се бяха образували тъмни петна при подмишниците. Все още носеше бронираната жилетка.

— Жената, която й е дала телефона, няма нищо общо. Вцепенена е от ужас. Настоява, че е намерила телефона наопаки. Вярвам й — каза Кос.

— Едва ли е бил там дълго време — отвърна Фредрик и се обърна към жената политик. — Казвали ли сте на някого, който…

Ветре срещна погледа му с подпухнали очи. Поклати леко глава.

— Не.

— Абсолютно на никого?

Продължаваше да клати глава.

Кос отведе Фредрик далеч от масата. Самир Бикфая крачеше към тях. Подаде една прозрачна торбичка на Кос. Телефона.

— Нямаме никаква информация за номера, от който е изпратена снимката — каза той. — Става дума за някаква СИМ карта от чужбина. Активирана е преди три дни. Ще ни отнеме повече време да съберем данните от базовата станция. Тоест къде се е намирал подателят, когато е изпратена снимката.

— А самият телефон?

— Обявен е за откраднат преди половин година. Оригиналната СИМ карта, разбира се, е премахната. Картата в него също е на анонимен притежател.

— Е, какво ще правим? — попита Кос и погледна първо към Бикфая, а после към Фредрик. — Имаме телефонен номер, който може да ни свърже директно с похитителя.

Бикфая плесна самоуверено с ръце. Гледаше ту единия, ту другия.

— Елате с мен.

Поведе ги към тоалетните. В стилната дамска тоалетна Фредрик видя, че са сложили една голяма маса в центъра на пода. Беше затрупана от компютри, екрани и сървъри. Трима оператори разговаряха възбудено. Нито един от тях не вдигна поглед, когато влязоха. По пода имаше каски и бронирани жилетки.

— Готови сме да проследим разговора — каза глухо Бикфая. — Ако отговори, бързо ще го локализираме. Вече сме свързани с базовата станция в района.

Фредрик поклати глава. Това беше необмислено. Прииска му се Сюне да беше там.

— Нямаме никакво време. Мисля да се обадим — каза Кос.

Бикфая изглеждаше доволен.

Фредрик хвана Кос за ръката.

— Само че не иска ли той точно това от нас? Да не мислиш, че е изпратил номера си по погрешка?

Себастиан Кос рязко се отскубна от него. Поклати ядосано глава и вдигна треперещия си пръст.

— Няма как да сме сигурни в това! Възможно е да се е стресирал при вида на снайперистите. Престъпниците не обичат много да си имат вземане-даване с Делта^[1]. — Натика пръста си в лицето на Фредрик. — Ти изобщо не си годен да взимаш решения в ситуация като тази, по дяволите. Затваряй си устата! — След това смекчи тона. — Слушай. Правим го, за да спасим живота на похитените. Изпуснем ли го сега, край! Мамка му, става дума за твой приятел, нали?

Гневът започна да се надига у Фредрик. Очите му се присвиха.

— Защо ни е изпратил номера си? Защо ни е изпратил снимката? Похитителят диктува тази игра!

Кос не му обърна внимание.

— Действаме. Не знае, че можем да го проследим. Или поне, че можем да го направим толкова бързо. Не го очаква. — След това се обърна към Бикфая. — Ще се обадим.

Сивите къдрици на началника от ПСС се поклатиха, сякаш бяха наелектризирани. Бикфая вдигна един телефон. Черен кабел го свързваше с един от компютрите.

Фредрик поклати силно глава.

— Ами ако телефонът е…

Кос вдигна ръка точно пред лицето му. Взе телефона, набра и го сложи на ухото си.

— … капан.

— Звъни — каза Кос.

Трясъкът прозвуча като пукането на найлонова торбичка. Подът се разтресе, а мониторите примигнаха.

Фредрик Байер тичаше, а около него беше тихо.

Видя и другите да тичат. Силите за специални операции. Полицаите във фоайето. Прозорците около главния вход бяха пръснати на парчета, а пукането на стъкълцата под обувките му бе първият звук, който достигна до него. След това сякаш някой завъртя докрай копчето за силата на звука. Някой ридаеше. Вой на сирени. Началниците крещяха заповеди. Разпозна странния мирис на бадеми и моторно масло. Това бе мирисът на експлозив и той ставаше по-силен. Отвън се сипеха малки тлеещи парченца от лак и мраморен прах. Създаваха завеса между тях и слънцето.

Полицейската кола беше взривена. По-голямата част от страничните стени и покрива ги нямаше, но предницата и двете седалки седяха все още в рамката. Тогава я видяха. Полицайката от колата. Лежеше до камъка, където бе седяла Кари Лисе Ветре. Двама полицаи с униформи на Силите за специални операции седяха наведени над нея. Гъста червена кръв се стичаше от ухото й и тя стискаше силно ръката на единия полицай. Бледата й кожа блестеше. Фредрик продължи напред. Точно пред себе си видя някаква ръка. Тънка бяла гола ръка. А още по-близо до колата — долната част на тяло. Откъснато от пъпа. Краката бяха дебели, панталонът беше разкъсан и от него се подаваше мъжки член. Спря пред багажника на полицейската кола. Вътрешната част беше опръскана с кръв, навсякъде висяха парчета кожа, коса и човешка мазнина. Тук бяха останалите части от телата. Или по-голямата част от тях. Анете Ветре лесно можеше да бъде разпозната. Липсваше й едната ръка, вътрешностите й се бяха разпилели под памучната й блуза, но главата й бе почти непокътната. С Йорген положението беше много по-зле.

Чак вечерта откриха взривения му череп с червените къдрици, когато гмуркачите претърсиха пристанището.