Ингар Йонсрюд
Виенското братство (41)

Глава 41

Главата й беше обръсната от слепоочието до ухото. Само една черна резка, дълга около милиметър, показваше, че е минала седмица, откакто хирургът е прокарал скалпела по черепа на Кафа Икбал. Двата набъбнали от съсирена кръв разреза бяха зашити с осем шева. Кафа избърса една сълза със задната част на дланта си и притисна с пръст зачервеното ъгълче на окото си.

— Това там ще се оправи ли?

Андреас посочи към зачервеното от кръвоизлив око. Кафа се усмихна предпазливо.

— Така казва лекарят. Просто спукан капиляр. — Въздъхна. — Извадила съм див късмет — каза тя и погледна към Андреас, а след това към Фредрик.

Късмет. Огромен чист късмет. Нищо друго. Куршумът не я беше уцелил. Беше минал само на около сантиметър или два покрай черепа. Силата на снаряда я беше поразила от слепоочието до лявото ухо. Шокът, бликащата кръв и болката се бяха оказали достатъчни да изпадне в безсъзнание.

— Но не е само късмет. Толкова съм ти благодарна… — Кафа хвана ръката на Фредрик. Сякаш го жегна с това и му се прииска да се дръпне. Защото не изпитваше никаква гордост. В никакъв случай не трябваше да се качват на този таван. Невъоръжени. Без да предупредят. „Непростимо“ — това беше думата, използвана от Себастиан Кос. И най-лошото не беше, че Сюне не му възрази. Най-лошото беше, че Фредрик беше съгласен с него. И двамата можеха да бъдат убити.

Надигна глава и се загледа в една вдлъбнатина на раирания тапет над чорлавата глава на Кафа. Намираха се в кухнята на апартамента й в Сагене. Почувства се твърде близо до нея и му стана неудобно да срещне погледа й, както беше облечена в широко долнище на пижама и бяла тениска. Много по-близо от онези мигове, в които беше коленичил над нея на онзи таван, кръвта му пулсираше, а тя го беше погледнала. Уплашена за живота си. Молеща се. Тогава знаеше какво трябва да направи. Сега нямаше представа какво да каже.

Андреас се покашля.

— Така. Приеми това като един вид кръщене. Добре дошла в екипа — каза той и подаде ръка.

Тя я пое.

— Благодаря. Оценявам го, Андреас.

Андреас се усмихна и повдигна брадичка.

— Големите благодарности са за Фредрик. Той спаси не само теб. Спаси цялото разследване.

Фредрик изтласка стола си силно назад и се закашля от неудобство. Почеса се по носа. Новите очила му убиваха, въпреки че бяха същите като старите.

— Тоя болен маниак направи всичко възможно да заличи следите си. Съседите казаха, че са чували шумове от горе и че това е продължавало вече месец. Мислели, че са плъхове. Въпреки това не откриваме нищо. Нищо! Няма дори косъм или следи от обувки. Една дреха няма — каза Андреас и поклати глава. — Нищо не може да се направи. Щяхме да сме в задънена улица, ако не беше Фредрик.

Разказа им за кожената кесийка, която Фредрик беше успял да изтръгне от колана на нападателя. И какво съдържаше тя. Флашка.

Андреас разтвори папката с документи, избута встрани една ваза с увяхващи цветя и сложи четири снимки на кухненската маса.

— Бяха на флашката.

Кафа се наведе над най-ясната от тях. Приличаше на паспортна снимка. Някакъв мъж. Изглеждаше като скандинавец. Светла коса, сресана надолу. Лицето му беше тясно и продълговато, имаше изразителни очи и малки устни. Около трийсетгодишен. Другите две снимки бяха от охранителни камери на някакво магазинче и бяха размазани. Едната показваше тила на мъж, който беше на път да влезе вътре. Човекът беше слаб, нито много висок, нито твърде нисък. Чак на втората снимка мъжът можеше да бъде разпознат. Косата му беше дълга и несресана. Беше поне три години по-възрастен, отколкото на паспортната снимка. Но си беше същият мъж. Четвъртата бе направена на ски излет. Мъжът стоеше на слънце пред побелелите планински върхове. Бе облегнат на щеките. Усмихваше се. Кожата му беше бледа. Имаше същите изразителни очи.

— Не знаем каква е историята на първата и последната снимка. Що се отнася до останалите обаче… — Андреас се заигра с най-горното копче на ризата си. — Направени са от магазинче на улица „Юлеволсвайен“. Както виждаш, са от миналата есен. Собственикът е сигурен, че не са били предоставяни на никого.

— Тогава как са се озовали на флашката на нападателя? — попита Кафа.

Андреас разтвори ръце и погледна към Фредрик.

— Нямам никаква представа.

— Мъжът на тавана е държал тези снимки у себе си. Явно са били важни за него. Мисля, че този мъж… — Фредрик почука с пръст паспортната снимка — … е бил мишена на нападението. — Отпусна пръста си. — Този човек не прилича на никой от познатите ни членове на общността в Сулру. На никоя от жертвите. Или на издирваните. Нали така?

За първи път този следобед Фредрик срещна погледа на Кафа.

— Но виж очите му. Знаем само едно нещо за третия пастор в общността. Хората са обръщали внимание на очите му.

— Пер Улсен — каза Кафа.

— Пастор Пер Улсен — допълни Фредрик.

Кафа погледна продължително Андреас.

— Снимките по никакъв начин ли не бяха защитени?

— За самата флашка имаше парола. Но файлът със снимките беше отворен. Има още някакъв файл, обаче той е блокиран. Работим по въпроса да го отворим.

— Ок. Каква беше паролата?

— „РъкатаБожия“.

— „РъкатаБожия“ — повтори Кафа подчертано. — Какво означава това?

Нямаха представа.

Фредрик извади от джоба си кутийка с болкоуспокояващи, изтръска две хапчета върху ръката си и ги глътна с кафето. След това се изправи и застана до прозореца. Сложи ръце на кръста.

— Емира, Мохамед Халед Омар, е бил убит според съдебните лекари с изстрел в главата. Твърдят, че е бил мъртъв от седмица, преди да го намерим във ваната. Около глезените и китките има следи от въжета, което показва, че е бил завързан. При това здраво. Това означава, че известно време е бил жив, след като са го отвлекли.

Фредрик замълча за известно време, като гледаше замислено надолу към улицата.

— Защо? — попита той. — Защо ще отвличаш човек, обвинен в тероризъм. Защо нападателят е поел риска да похити мъж, който очевидно е издирван от полицията?

Нова посока на разследването. И тримата го осъзнаваха. Полицията, медиите и всички останали бяха подлъгани да си мислят, че кървавата баня в Сулру е в резултат на враждата между ислямистки и християнски фундаменталисти. И въпреки че имаше своите опасения, Фредрик също беше тръгнал по тази следа.

— Мисля, че планът е бил Емира да бъде държан в плен, докато Пер Улсен не бъде убит. Накрая е щял да се освободи, а убиецът отдавна вече да е изчезнал. Емира е бил убит, защото нападението над Сулру не е минало по план.

Фредрик се обърна.

Нова сълза се търкулна от кървясалото око на Кафа. Този път гравитацията си каза думата и тежката солена капка се стече по кожата на лицето й, която Фредрик си представяше топла и мека като кадифе. Сълзата забави ход край брадичката, после отново се спусна бързо по гърлото й. Кафа не й обърна внимание. Съзнанието й беше заето със следващата стъпка на мислите й.

— Ако оставим настрана отвличането на Емира, останалата част от предполагаемите действия на ислямистите изглеждаха доста аматьорски. Коприненият шал с цитата от Корана и странният сигнал, подаден към полицията. Тези, които стоят зад това, със сигурност са знаели, че е въпрос на време — каза тя.

Значи целта не е била да се очернят мюсюлманите. Това не беше борба от омраза срещу исляма. Този метод беше избран само защото нападателят е знаел, че всичко, което изглежда като ислямски тероризъм, ще привлече общественото внимание. Целта беше полицията да разследва достатъчно дълго ислямската следа, за да може извършителят да избяга.

Фредрик кимна бавно.

— Това означава, че мъжът от снимките е все още жив. Пер Улсен е жив и животът му е в опасност. — Разтри подутото си гърло, а след това продължи. — Ако не беше така, нападателят отдавна щеше да е изчезнал. Нямаше да се крие на някакъв таван в центъра на Осло.

Фредрик се покашля и вдигна поглед. Повиши глас.

— Извършителят не е приключил със задачата си. Ще нападне отново. Трябва да предупредя Сюне.

Заслушаха се в трафика от улицата. Андреас започна да рови в малкия сак, който носеше със себе си.

— „Светлината Божия“ със сигурност не са имали финансови проблеми. Банковата им сметка е регистрирана на името на Плантенстед. Затова и не намерихме нищо за Алфсен — каза той и сложи някакво банково извлечение на масата. — Седемдесет и два милиона крони — продължи той, наблягайки на всяка една сричка. — Няколко тегления на година. Всеки път по няколко стотици хиляди крони. Понякога и повече.

По-голямата част от парите се беше появила на сметката преди седем години. Точно шейсет милиона. Полицията беше успяла да проследи парите до една пощенска фирма на Барбадос. Там свършваха всички следи.

Андреас надигна глава.

— Някой е много щедър към сектата „Светлината Божия“.

— Сигурни ли сме, че това не е просто скрито наследство на Бьорн Алфсен? — попита Фредрик.

Андреас повдигна рамене.

— Съмнявам се. Алфсен се е занимавал с много странни неща навремето, но нищо не сочи към използване на офшорни фирми или укриване на парите в данъчен рай. — Разтърка чело. — Не. Мисля, че парите идват от другаде.

Кафа ги изпрати до вратата. Дръпна топло Фредрик настрана.

— ПСС ще ме оставят да продължа с разследването — каза бързо тя. — Въпреки че ислямската следа изглежда свършва тук. Искам да продължа. Заедно с вас.

Той се усмихна.

— Разбира се.

— Благодаря — каза тя и го придърпа към себе си. Бързо го целуна по бузата.

Фредрик усети мирис на портокалово дръвче и прясно окосена трева.