Ингар Йонсрюд
Виенското братство (34)

Глава 34

Фредрик лежеше буден в двойното легло. Лятната нощ беше тъмна и не миришеше на нищо след проливния дъжд, който беше като акомпанимент на студените му тласъци в Бетина. Сега загорялото й от солариума тяло лежеше отпуснато по корем до него. Чуваше се лекото й дишане. Лятната завивка я покриваше така, че от татуирания орел на ръката й се виждаше само главата. Помисли си какво беше казала. „Отнасяш се с мен като с мръсна кучка. Като с някоя курва, на която можеш да се обадиш, когато ти се прииска някой да ти духа. Не може да продължаваме така. Не може.“

Пасторатът. Тази дума използваха те. Бьорн Алфсен-син, Сьорен Плантенстед и Пер Улсен. Пасторат.

Беше я търсил в тълковния речник. Нямаше такава дума на норвежки. Но я имаше на шведски, датски и немски. Разграничаване на организаторите от останалите в дадена общност.

Какво ли е било това, в което те са участвали, а останалите не? Какво са знаели, което за останалите е било скрито? Бьорн Алфсен-син е бил основателят. Създателят и спонсорът. И е бил убит. Сьорен Плантенстед, шведски сирак от висшата класа от богато имение извън Упсала, който е прекъснал следването си и станал свещеник. Изчезнал. Пер Улсен. Мъж, който според продавача на камерите за наблюдение е изглеждал съвсем нормално. С живи очи. Изключителен почерк. Изчезнал.

Пер Улсен. Толкова обикновено име, че чак беше необикновено. Фредрик се сепна, когато Кафа му даде статистиката. Имаше само шейсет и един души в цяла Норвегия с името Пер Улсен. Освен ако нямаше и презиме. Тогава бяха шейсет и двама. Освен ако номер шейсет и две, неговият Пер Улсен, изобщо не се казваше така. Ако това беше псевдоним. Теорията на Андреас. Защо обаче някакъв свещеник от една полузабравена общност ще ползва псевдоним?

Бетина отвори очи, когато той се наведе над нея, за да вдигне вибриращия си телефон от земята.

— По работа е — прошепна той и я погали по челото. Тръгна гол по студения под на стаята. Предположи, че е оставил очилата си някъде около канапето. Във всеки случай, там лежеше Крьосюс. Не в кучешката клетка, където трябваше да е.

Пак беше Кафа.

— Какво има? Два без десет е?

Тя даде направо по същество.

— Отново прегледах базата данни за подаване на сигнали. Няма анонимни обаждания за Емира. Мохамад Камбрани лъже. — Фредрик хвана за врата единствената истинска кучка в апартамента и я замъкна навън на терасата. След това затвори вратата отвътре. Застана зад пердетата и се загледа към тъмните прозорци на съседите.

— Разбирам. За това ли се обаждаш?

— Не. Пристигнаха резултатите от мобилния телефон. Онзи, който намерихме в плевнята.

— И?

— Никакви пръстови отпечатъци. Никакво ДНК. Телефонът сякаш не е използван за никакви разговори. Няма съобщения. Само анонимна СИМ карта. — Направи пауза. — Обаче някой е сърфирал с него в интернет.

— Аха…? — Чу тихото бръмчене на мотор и някакъв глас от радиото. — Ти къде си?

— В такси. Както и да е. Анализът не показва кои сайтове са посещавани през телефона. Нито кога е използван за сърфиране…

— Тогава откъде знаеш, че изобщо е ползван за сърфиране?

Кафа се покашля доволно.

— Притежателят е изтрил всички данни и списъци с повиквания. Явно е използвал мощен софтуер, защото няма никакви следи. Затова накарах техниците да използват друг метод. — Отново направи пауза. — Вместо да се опитват да възстановят запазена информация, да потърсят активни бисквитки. Файлчета, които се ползват от телефона, за да работи оптимално. И ги намерихме. Телефонът е бил настроен да търси вече използвани безжични интернет мрежи.

— Така, и?

— Две в Стокхолм и една тук. В Осло. В центъра. Бил е настроен да търси заключената Wi-Fi мрежа на хостел „Осло“ на улица „Принсенс гате“.

Фредрик не успя да попита нищо, защото тя продължи.

— Нещо ми подсказва, че не му е доставен така от производителя.

— И ти в момента си в такси на път за…?

— Вече съм на „Принсенс гате“.

— Мамка му, не. Спри проклетото такси и стой мирно, докато не дойда. По дяволите!