Ингар Йонсрюд
Виенското братство (30)

Глава 30

— Отдавна ли познаваш Фредрик?

Кафа беше снижила глас. Андреас Фигуерас я погледна студено.

— Да — отвърна лаконично той.

Не я интересуваше тонът му.

— Какво се е случило с крака му? Защо куца?

Андреас се поколеба. Хвърли поглед към човека, за когото говореха. Като виждаше черните очила, тениската на „ЗиЗи Топ“ и мръсното кадифено яке, собственикът на малкия магазин „Норвежка техника за сигурност“ трудно би могъл да си представи, че пред него стои полицейски служител. Оттук бяха купени камерите за наблюдение в Сулру.

— Добре — каза премерено Андреас. — Ако ще работиш с него, добре е да знаеш истината. За да не оакаш някъде.

Тя докосна горната си устна. Не си беше давала сметка досега, че зад това куцане има някаква история, по-дълбока от падане по стълбите или от колелото. Измери го изпитателно с поглед — от кафявите лъскави кожени обувки до сребристосивите му къдрици. Андреас разбра какво се пита Кафа: искрен ли е или просто си търси повод да я унижи? Отговорът дойде веднага.

— Фредрик си нарани крака, докато опитваше да спаси сина си от горящия им апартамент.

Видя, че тя се стресна.

— На Фредрик и жена му, Алис, тъкмо им се беше родило третото дете. Алис отново бе започнала да работи. Той седеше вкъщи при бебето. Фрик. Но докато Фрик спял, Фредрик излязъл да напазарува. Само няколко дребни неща от магазина на ъгъла. Нямало го едва десет минути. Най-много десет. И въпреки това. Като се върнал, апартаментът горял. Скочил от третия етаж с Фрик на ръце. Фрик почина. Фредрик си повреди коляното.

— Колко тъжно — каза унило Кафа.

Андреас стисна устни.

— Да.

Фредрик помаха на колегите си да се приближат. Посочи към договора на масата и към собственика, плешив тип в средата на четиридесетте. Договорът датираше отпреди две години. От „Светлината Божия“ бяха платили около сто хиляди крони за оборудването за наблюдение. След като дълго разглежда значката на Фредрик, продавачът сподели, че си спомня добре поръчката.

— Повторете това, което ми казахте за плащането.

Продавачът изпръхтя като кит, заседнал на брега.

Явно приемаше сериозно гаранцията поверителност на магазина.

— Е, добре. Платиха в кеш. С банкноти.

— В кеш? — повтори Фредрик. — Това обичайно ли е?

— Не.

— Попитахте ли ги защо плащат с банкноти?

На лицето на собственика се изписа недружелюбна усмивка.

— Работя в сферата на сигурността. Хората идват тук, защото имат тайни. Нали не е незаконно да се плаща с банкноти в тази страна?

— Засега все още не — отвърна сърдито Фредрик. — Ще ни опишете ли хората, които дойдоха в магазина?

— Не бяха много. Един беше. Обаче всъщност не си спомням как изглеждаше. Съвсем нормален човек. Само леко напрегнат. С напрегнат поглед, ако ме разбирате.

— Но е бил този мъж? — намеси се Кафа.

До този момент беше разглеждала договора и сега сочеше към подписа.

Собственикът обясни, че не е разглеждал подробно личната му карта, все пак платил в кеш, но да, това бил подписът му.

Пер Улсен.

Магазинът се намираше в промишления район на Алфасет, на около седем-осем километра от центъра на Осло. Купиха си нещо, което наподобяваше кафе, и се отправиха към Грьонланд. Кафа караше, а Андреас разстилаше лист след лист на задната седалка. Резултатите от вчерашното ровене из обществените архиви.

— Няма никакъв Пер Улсен нито сред жертвите, нито сред изчезналите — каза Кафа.

— Може да е псевдоним — измърмори Андреас.

— Хм. Чий псевдоним? Собственикът не разпозна пастора от снимката, която му показахме. Нито пък някого от останалите членове на общността. Не. Не мисля, че е псевдоним — каза Кафа.

Отново бе придобила поучителния си тон и физиономията на Андреас почервеня като варен рак.

— Звучи ми като псевдоним — повтори сърдито той.

Известно време всички мълчаха.

— Така, като изключим това… — Фредрик реши да направи опит. — Кажи какво откри, Андреас.

Колегата му си сложи очилата. Пастор Бьорн Алфсен-син бил този, който дърпал конците. Нямало съмнение по въпроса. Андреас беше проучил имуществото на общността. Разкритията му бяха забележителни. Никой от членовете на общността не притежаваше каквото и да е имущество. Нямаха нито парцел земя. Проучването показваше, че някога са били собственици на къщи и апартаменти като повечето норвежци, но вече не са.

Фредрик се завъртя на седалката.

— Разказаното ни от Кари Лисе Ветре за дъщеря й го потвърждава. Анете продала апартамента си в Санктхансхауген — каза той, впечатлен от количеството документи, с които колегата му боравеше на задната седалка.

Андреас се подсмихна.

— Грешиш. Милата Анете хубаво е заблудила майка си. Всъщност не е продавала каквото и да било. Апартаментът е бил прехвърлен безвъзмездно на пастор Бьорн Алфсен.

— Мамка му.

Андреас зачете от един от документите.

— Освен Сулру на негово име са регистрирани още тринайсет имота. Два от тях, къща на Бюгдьой и хижа в Тьоме, е наследил от родителите си. Когато е бил убит обаче, е притежавал пет апартамента в Осло, земи в Люсакер, къща в Ларвик, две в Лилехамер, гори в Северен Трьонелаг и хижа в Рюкан. Всички тези имоти са принадлежали на членове на сектата, но са били прехвърлени на Алфсен. А да, проверихме — каза, гледайки мрачно към Кафа. — Никой не живее в тях.

— Имаш ли теория защо?

— Да — отговори Андреас. — Имам. Но си е само теория — каза той, като все още гледаше буреносно новата си колежка. — Мисля, че е било някакъв вид финансова сигурност.

Странно беше, че Алфсен не е продал нито един имот. Значи общността не е имала нужда от пари. Как тогава са платили за построяването на мазето и тайната лаборатория? Как са се издържали повече от двайсет души? Андреас разпери ръце, показвайки, че това е дяволски добър въпрос. Вероятно самият Алфсен е имал някоя друга скътана пара. Но за сумите, за които говореха тук? Десетки милиони? Поклати глава. А и пасторът не е имал банкова сметка от повече от десет години. Ако имаше пари, то те бяха скрити в някой матрак, който все още не бяха открили.

— А Сулру? — попита Кафа.

— Както казах, цялото имение е собственост на Алфсен. Както показва това… — Андреас разтвори карта на Маридален — … парцелът земя на Сулру е доста голям. С площ над 20 000 квадратни метра и възможност да се разраства както на север, така и на изток.

— А тайното мазе?

Андреас извади копие на писмо с печата на общината на Осло.

— Формалностите са изпълнени. Това означава, че са подали молба за построяването на мазе към плевнята. Алфсен не споменава нищо в молбата за лаборатория — каза той и размаха документа. — Общината е разрешила разширяването срещу обещание, че ще им бъдат изпратени скици. Така и никога не са получени. Или поне ги няма в общинските архиви.

Кафа поклати глава.

— Ами ако имотите не са били замислени като финансова сигурност? Ами ако са били скривалища. Места, на които да могат да се скрият, ако нещо се обърка?

— Забравяш нещо — каза Андреас. Тонът му беше твърд. — Нещо се е объркало. Част от тях са били избити.