Ингар Йонсрюд
Виенското братство (26)

Глава 26

Като песен на щурец скърцаха водоустойчивите панталони на униформите. Чуваше се хрущенето на чакъла под военните ботуши. Полицаите тичаха, като се криеха зад контейнера пред големите врати на склада.

Фредрик водеше акцията през затъмнените прозорци на микробуса. На разнебитен стол до него седеше Себастиан Кос. Инспекторът прошепна в микрофона:

— Настъпвайте.

Полицаите надигнаха оръжията и се раздвижиха. През станцията се чуваше тихото им забързано дишане. Прекъсвано от кратки съобщения.

— Чисто.

— Чисто.

Фредрик разглеждаше картата в ръцете си. Тънкият червен кръг между Кампен и Вале Ховин в източната част на столицата беше едва забележим. Нямаше съмнение, че картата, която бяха намерили в плевнята, показваше стария промишлен хангар в Еншьо. Не можеше да има съмнение.

— Чисто!

Въздухът в микробуса беше спарен, липсваше кислород. Вратите и прозорците бяха затворени. Никой не трябваше да знае, че са в него.

— Чисто!

Челото му беше влажно. Облиза устни и вкуси капчиците пот по брадата си. Миришеше на обувки и потни тела. Фредрик се облегна назад и срещна погледа на Кафа. Тя поклати несигурно глава. Измина още около половин минута.

— Чисто!

Самоуверен глас прозвуча по радиовръзката.

— Инспектор Кос. Складът е претърсен. Тук няма никого.

Кос се изправи бавно от стола. Зарови ръце в русата си влажна коса и, побеснял, изрита задната врата.

— Мамка му — избухна той и я отвори.

Микробусът се изпълни с лошо настроение и свеж въздух.

На малки групи въоръжените полицаи заизлизаха от дългия шейсет метра тухлен хангар. От всеки ъгъл на покрива се издигаше тясна кръгла кула, а върху бетона над портата бе изписана годината на построяване — 1923-та. Стоманените врати бяха конструирани така, че през тях да може да мине влак. На асфалта имаше следи от някогашни релси.

— Този хангар отдавна не е бил в употреба. Тук няма никой — каза на Кос един от добре сложените полицаи.

Мъжът бе свалил каската си и бършеше чело от потта, докато говореше.

Фредрик махна на Кафа да дойде с него. В полумрака въздухът беше влажен и студен, а звуците отвън бързо бяха заглушени. Релсите преминаваха през помещението, а на пода имаше тънък слой стърготини. Вериги, дебели колкото човешки глезени, висяха неподвижно от тавана. От стоманените греди под тавана се чуваше слабо цвърчене на птици.

Ходеха мълчаливо из промишления хангар. Погледите им минаваха през голите стени и тавана. Краят на помещението се състоеше от бетонна стена. В нея имаше три врати, които бяха разбити от тарана на щурмуващите групи. Двете странични стаи бяха малки. Бюрата и празните шкафове за папки показваха, че някога са били ползвани като офиси. Стаята в средата беше по-широка и стоманената врата беше силно огъната. Явно полицаите бяха срещнали сериозни затруднения да я разбият с тарана.

Тази стая беше с размери приблизително десет на десет метра и стигаше чак до кулата на покрива. Тук беше по-тъмно от останалата част на хангара. Всички малки прозорчета, без този на кулата, бяха покрити, както и големият кръгъл прозорец на външната стена. Край страничните стени имаше дървени етажерки. Бяха празни, с изключение на няколко сгънати одеяла. Двамата ги погледаха известно време. След това Фредрик поклати глава.

— Чисто! — промълви той и въздъхна потиснато. — Ще накараме и техниците да хвърлят един поглед. Но тука като че ли няма нищо.

Кафа не отвърна. Вместо това наведе глава назад, дишайки дълбоко.

— Почакай — каза тя и клекна, а след това зарови ръце в стърготините на пода.

— Не усещаш ли?

Фредрик също си пое дълбоко въздух. Нищо не усещаше.

— Тук е по-влажно, отколкото в главното помещение. И пипни това — каза тя и протегна ръка.

Стърготините в ръката й не бяха сухи, както в останалата част от хангара, а лепкави и мокри. Одеялата също бяха влажни. Явно допреди малко бяха лежали на пода. С това бяха попречили на влагата да се изпари. Кафа застана с гръб към него с ръце на кръста и погледна нагоре. Към кулата високо над тях.

— Затвори вратата — каза тя.

Огънатата стоманена врата изскърца, докато я затваряше. Стана тъмно. Само тънка ивица светлина се прокрадваше през спарения въздух, а прашинките, които се носеха като снежинки, сякаш сами блещукаха. В края на този лъч седеше Кафа. Лицето й бе осветено като портрет на Рембранд. Профилът й, кръстът, дупето и гърдите бяха като бели линии върху черен лист хартия.

— Кибла — промълви тя.

— Моля?

— Мисля, че това е кибла — каза тя и извади телефона си.

Той я загледа неразбиращо.

— Така ли?

Тя заговори, докато пишеше по дисплея.

— Кибла е посоката, в която се обръщат мюсюлманите, когато се молят. Към Мека. Мисля, че единственият непокрит прозорец сочи към Мека.

Миг по-късно тя го погледна и се усмихна.

— Права съм. Това е кибла.

— Откъде знаеш?

— Защото това приложение… — отвърна тя и му показа телефона — … по всяко време на денонощието може да ти покаже в каква посока е Мека.

Намигна му.

— Одеялото допреди малко е било на пода. Някой се е криел тук. И се обърнал към Мека, за да се моли.

— Емира и Камбрани — заключи Фредрик.

Кафа кимна замислено.

— Въпросът е дали са избягали, когато дойдохме. Ако не знаят, че сме били тук, може да се върнат — каза той, докато закопчаваше якето си. Въздухът беше влажен и студен. Кафа поклати глава.

— О, не — отговори тя. — Знаят, че сме били тук. Няма как да са толкова непредпазливи. Но въпреки това ще се върнат.

— Така ли?

— Одеялото със сигурност е покрито с улики. Кожа, коса… Причината, поради която все още е тук, е, че са побягнали в паника. Тези, които са се криели тука, се надяват, че няма да разберем, че тази стая е използвана. Ще се върнат, за да прикрият следите.

— Някакъв час да кажеш? — попита лаконично Фредрик. Тя го погледна сериозно.

— Щом се мръкне може би.

Кафа седна в ъгъла до вратата. Почти изцяло потъна в мрак.

— Предполагам, че си права — въздъхна той.

— Ще помоля Кос да направи да изглежда така, сякаш си тръгваме.