Ингар Йонсрюд
Виенското братство (102)

Глава 102

Колбайн Име Монсен висеше зловещо от стръмната скала на около три метра от върха и също на толкова от пропастта под него.

Не беше вярно, че е гол. Тялото беше по долнище на пижама и висеше с главата надолу. И именно долнището на пижамата се беше закачило за предпазителната мрежа по скалата и се беше усукало около глезените му. Като плувец, скочил от трамплин, с отпуснати надолу ръце и увиснал старчески пенис. Кафа не можа да отмести поглед от гнусния тънък член с опънат препуциум, който бе навит около сбръчканата като орех глава на пенис.

— Сигналът е подаден от един шофьор — каза полицайката до нея. Посочи някаква кола край пътя. — Той разказва как мъжът паднал от храста там горе. Полетял надолу и… така де, закачил се е.

Въпреки че Кафа никога не беше виждала стареца на живо, тънката кожа на мехури, белезите от изгаряния по главата и гърдите, обезобразеното ляво ухо и кривият нос бяха достатъчни, за да бъде сигурна. Мъжът, който висеше над тях в здрача насред наклона на улица „Мосевайен“ с изглед към остров Юлвьоя и плажа Нурстранд, беше старият герой от войната. Направи снимка и я прати на Фредрик.

— Работата тук е почти привършена. Чакаме само камион със стълба — каза полицайката.

— Паднал… — каза учудено Кафа. — Сам?

Полицайката кимна.

— Така казва свидетелят. Но… станало, разбира се, много бързо. А и свидетелят е шофирал и е внимавал за пътя.

Оттук до къщата на Колбайн Монсен в Ламбертсетер беше по-малко от километър. Колегите й продължаваха да разпитват хората горе, но засега никой не бе видял да изнасят Монсен от къщата му. Никой не бе забелязал Бьоре Дранге.

Тя гледаше към мъжа на скалата. Очите му бяха затворени, а от главата му течеше струйка кръв.

— Хубаво — каза бързо Кафа. — Обадете ми се, ако се появи някой, който е видял нещо.

Полицайката я спря.

— Вие не трябва ли да… си вземете отпуска? Или някаква почивка. — Тя посочи многозначително надутата устна на Кафа и посинелите й нос и бузи.

Кафа се опита да се усмихне.

— Изглежда по-зле, отколкото е — изфъфли тя и избърса слюнката, събрала се в ъгълчето на устните й.

Къщата на Колбайн в края на сателитното градче Ламбертсетер бе обвита в мрак сред овощните дръвчета. Жълтата ограничителна лента беше единственото видимо доказателство за смъртоносната битка, в която бяха участвали с Фредрик. В антрето почувства, че се намира в дом, който вече не принадлежи на никого. Без душа. Като собственика край улица Мосевайен. Къде ли е бил Колбайн през това почти цяло денонощие след изчезването си? Преди да дойде тук, тя бе спряла на върха на склона. Беше заградена гориста местност. Между пътя и пропастта преминаваше двойна железопътна линия. Как, по дяволите, Дранге беше успял да замъкне един стогодишен мъж дотам и да го хвърли в храсталака? Тя внимателно обходи малката къщичка. Все още цареше същият хаос от предния ден. В кабинета имаше окървавени книги и списания, разпилени по пода. Кървава следа водеше от кабинета към хола. Кръвта на Фредрик.

Кафа внимателно легна пред етажерката. Загледа се в празния сейф. В праха имаше неясно очертание на пръстен. Край дясната стена нямаше прах. Вътре явно беше имало малка бутилка или съд с големината на медицинско шишенце. Освен това нещо е било подпряно към стената на сейфа. Може би книга? Пари или стари писма?

С химикалка бутна вратата на сейфа. Беше старомоден, с колело в средата. Монтиран беше директно в стената и нямаше следи от разбиване.

Закрачи из хола, а под краката й изпукаха стъкълца. Спомни си звука от падането на Стафан Хейхе. Все едно някой отчупва кълките на току-що опечено пиле. Телефонът иззвъня. Беше Фредрик.

— Спях — каза дрезгаво той. — Чак сега виждам снимката.

— И какво мислиш?

— Той е. Няма и съмнение, че това е Колбайн Име Монсен. Някакви наранявания по тялото?

— Не. Не и видими. Една малка рана на главата. Но висеше от толкова високо, че не можах да видя добре.

— Със сигурност е той. Ще трябва да съобщим на Кос.

Фредрик дишаше тежко.

— Бях горе и го видях. Хейхе — промълви той.

Кафа не отвърна.

— Както и да е. Знаеш къде да ме намериш.

— Бързо оздравяване — каза Кафа.

— Благодаря. Между другото, видях колегите ти.

— Какво имаш предвид?

— Охраната, която пази Хейхе.

Кафа замълча.

— Не — отвърна бавно тя. — Грешиш. Няма никого от ПСС в „Юлевол“. Полицията на Осло е отговорна за охраната.

Фредрик Байер дръпна пердетата. Смрачаваше се. Вечерта настъпваше. Скоро Стафан Хейхе щеше да е единственият пациент в крило 2.

Не му пукаше за сестрата. Не му пукаше за рамото, което пулсираше. За шевовете на коляното му, които се късаха, и топлата кръв, която течеше от крака му и оцветяваше в червено долнището на пижамата му. Не изчака асансьора. Отвори вратите на коридора. Затича се покрай празните стаи на пациенти и миялното помещение. Зави зад ъгъла. В края на коридора пред себе си видя няколко души, облечени в бяло. Вратата към стаята на Хейхе бе отворена. Неохраняема. Извика, изкрещя им. Не го ли чуваха?

Проблясък. Силна, ослепителна жълто-бяла светлина. След това гръм.