Ингар Йонсрюд
Виенското братство (94)

Глава 94

Антрето беше малко и те седяха обезпокоително близо един до друг. Дървените стени бяха стари и потъмнели. Само едно малко прозорче до вратата пропускаше светлина вътре. Чак след като Фредрик окачи коженото си яке, домашният помощник отвори вратата към вътрешността на къщата.

— Колбайн наскоро изкара тежка пневмония — прошепна той.

Вървяха по тесен коридор. От лявата страна бе кухнята, от дясната имаше кабинет. На стената точно пред него висеше един пожълтял лист хартия в стъклена рамка. Фредрик се загледа с присвити очи. Под лъва, символ на Норвегия, беше написано: „Аз, Хокон, Крал на Норвегия, връчвам Военния медал на Колбайн Име Монсен за неговата служба към отечеството по време на войната 1940-1945-а.“ Беше подписано от самия крал на 10 май 1946-а. Отстрани висеше бронзовият медал с профила на краля и червената със златни нишки връзка на медала. Фредрик надникна в кухнята. Точно до вратата имаше хладилник с дръжка като на онези американски коли на ветерани.

— Оттук — покашля се помощникът и тръгна към кабинета.

Вътре цареше същински хаос. Пред стените имаше етажерки за книги, а на прозорците висяха дебели кафяви пердета, така че стаята се осветяваше само от един лампион на тавана. Под прозореца имаше бюро, а върху него бяха струпани купчини книги. Между тях имаше и известни философски произведения, но по-голямата част беше тежка научна литература. Медицина, биология, химия. Предимно на немски. Същото бе и на пода. Там бяха разпръснати сиво-кафяви списания. Двамата минаха през тесен коридор към хола и там лежеше Колбайн Име Монсен. В метрото Фредрик си бе спомнил тяхната първа среща. Треперещите му усърдни ръце и черните му ясни очи.

Сега мъжът пред него нямаше нищо общо с това. В очите на стареца под завивките на канапето нямаше пламък. Колбайн Монсен лежеше на една страна, така че белезите от пожара по черепа му и деформираното му ухо бяха обърнати към Фредрик. Кичурите коса по врата му изглеждаха като изгорели водорасли, а ноздрите на кривия му нос вибрираха като водата в езерото, когато вятърът сменя посоката си. Монсен не ги забеляза, така че Фредрик реши да разгледа снимките на стената. Най-голямата беше сватбена снимка. Прическата на жената и формата на брадата на мъжа показваха, че снимката е правена през седемдесетте в стилна барокова зала. Това беше Герхард Монсен. Синът на Колбайн Име Монсен. Изглеждаше сериозен и горд. Жена му пък бе слаба, красива със светла коса и ведро изражение. Обърна внимание на слабото пъпчасало момче, приготвено за миропомазване^[1], на следващата снимка. Бяла риза с къс ръкав и средно дълга коса. Себастиан Кос. Снимката събуди у Фредрик същите чувства, които изпитваше, когато срещаше свой мил колега на вратата на тоалетната в полицейския участък. Миризмата, оповестяваща какво е ставало вътре. Излишък на гадна информация. На третата снимка имаше три момичета. Абсолютно еднакви, и те на възраст за миропомазване. Стояха на алея под редица тополи. Бяха наследили скулите, цвета на кожата и правия нос от майка си. Това трябваше да са сестрите на Кос. Явно бяха тризначки.

Мъжът на канапето въздъхна дълбоко.

Фредрик се обърна. Бастунът беше до главата му. Фредрик му се възхити. Беше направен от абаносово дърво, а долната част явно беше отрязана и заменена със стоманен край. Край дръжката здравият лакиран ствол преминаваше в голяма колкото юмрук топка.

Помощникът избута напред единствения стол в стаята — инвалидната количка.

— Колбайн — каза тихо той и се наведе над стареца. Цъкна с език, за да привлече вниманието му. — Колбайн, имаш посещение. Един полицай. Казва, че се познавате.

Фредрик седна. Монсен отвори очи и се загледа с изцъклен поглед към тях. Очите му бяха покрити със синьо-сив слой. Като каша от брашно и мляко.

— Байеее… — промълви старецът, дърпайки завивката си в опит да го докосне.

Фредрик хвана ръката му. Беше студена и костелива.

— Байеее… — прошепна отново той. В ъгъла на устните му се образува пяна от слюнка. Веднъж вече беше произнасял името му. На срещата на Ословската военна общност. Явно беше достатъчно с акъла си, че да помни срещата и името му.

— Той отдавна ли… — Фредрик се обърна. — Той отдавна ли е в лошо състояние?

Помощникът се почеса по брадата и поклати глава.

— Лекарят смята, че има подобрение. Обикновено живва следобедите.

— Семейството знае ли колко зле е положението?

— Не мога да кажа. Но общината ще се погрижи за него. Колбайн няма да бъде оставен на произвола на съдбата. Мога да гарантирам това.

Фредрик сбърчи чело и се обърна към стареца.

— Колбайн? Разбирате ли какво казвам?

Мъжът го погледна, закашля се, но не отговори. Отслаби хватката, с която държеше ръката на Фредрик.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за Виенското братство? За работата ти в него?

— Дааа… — изпъшка мъжът на канапето. Wien… Land der Berge…

Фредрик го гледаше неразбиращо.

— Land am Strome…^[2]

Помощникът се наведе напред. Фредрик усети, че е разчел разтревожен поглед в очите му. Дали натоварването не беше твърде голямо за стареца?

— Колбайн не обича да говори за тези времена — прошепна помощникът. Сега вече бе застанал толкова близко, че Фредрик усещаше телесната му топлина на гърба си.

— Дали ще може да поговоря с него насаме?

Помощникът се поколеба за секунда, после на лицето му за кратко се изписа ухилена гримаса.

— Разбира се. Прощавайте. Аз ще оправям кабинета. Повикайте ме, ако има нещо.

Фредрик се подразни, че той не затвори вратата след себе си. Но след като погледна към стареца на канапето, осъзна, че е все едно. Светлорозовите му устни трепереха и Колбайн Име Монсен беше просто едно много, много старо тяло. Приличаше на старците с празни погледи по коридорите на старческите домове.

— Съжалявам да чуя, че сте болен — каза Фредрик. Монсен се изкашля и завъртя глава. — Аз… може би ще дойда друг път? — Старецът хвана по-здраво ръката му. Жълт нокът се заби в кожата на дланта на Фредрик. — В момента тече следствие. Така че, ако си спомняте човек на име Бьоре Дранге или общност, която се казва „Светлината Божия“, бих искал да…

Ветеранът от войната обърна глава и се загледа в него.

— Байеее…

— Какво?

— Байееееер… — изпъшка бавно той. След това очите му отново се затвориха.

Щом се изправи, Фредрик видя помощникът да седи на вратата. Изглеждаше ядосан.

— Ще трябва да ви помоля да си вървите. Колбайн не е в състояние да бъде разпитван — каза строго той.

Следователят повдигна рамене.

— Така изглежда, да.

Отново навън, Фредрик изпълни дробовете си със свеж студен въздух. Главата му се проясни.

Имаше нещо нередно в атмосферата в тази малка къща. Никак не му харесаха цветовете вътре и повехналия мъж. Полъх на гниене. Дали не трябваше да предупреди Кос колко болен е дядо му? Как беше възможно Колбайн Име Монсен да живее в такава мизерна къща, когато синът му беше собственик на кораби, народен представител и бивш министър? Какво беше казал Кос? Че Герхард Монсен не контактувал с баща си?

Фредрик обърна глава към прозореца на вагона на метрото. Не. Не беше негова работа. Човекът си имаше лекар и помощник. Дори и да би трябвало семейството му също да е до него, Монсен не беше оставен сам. Не беше работа на Фредрик да се обажда на когото и да било.

Да се обажда?

Чак тогава осъзна, че телефонът му все още е изключен.

Кафа му бе оставила три съобщения. На последното гласът й трепереше.

Главен комисар Фредрик Байер беше видял един болен стар мъж, един домашен помощник и една разпадаща се и разхвърляна къща. След разговора си с Кафа вече виждаше всичко по друг начин. Виждаше Бьоре Дранге. С ръкавици, шапка и брада. Нащрек, когато Фредрик бе попитал за Виенското братство. В ужас, когато Фредрик беше попитал за него. Виждаше един старец, безпомощен и молещ за помощ. Виждаше една къща, която не беше разхвърляна, а претърсвана.

— Вземи ме от Хелсфюр — промълви той със стиснати устни.