Ингар Йонсрюд
Виенското братство (15)

Глава 15

Лондон, февруари 1943 година

— Трябва да поговорим — прошепна той.

— Това си ти? — тихо промълви Колбайн.

— Най-сетне — отвърна мъжът.

Разходката от „Риджмънт Гардънс“ през Хайд Парк премина в мълчание. Колбайн полагаше усилия да следва почти двуметровия мъж. Накрая спряха пред тухлена къща от Едуардската епоха в богатия квартал Кенсингтън. Високият отвори вратата, след като се убеди, че са сами.

Норвежецът се настани на походно легло в боядисаната в бяло кухня.

— И на нас ни трябва такова легло — каза другият. Беше спуснал пердетата и се протягаше, така че ушитите му по мярка износени, памучни панталони се опънаха. Извади бутилка. „Гленливет“. Малцово уиски.

— Държат те под око, Колбайн.

Шотландският му акцент си беше все така силен, както го помнеше. Значи все пак не беше полудял. Бяха го преследвали.

— Те…? Властите? Ами ти?

Джон Монкланд Актън бавно го погледна над карираната в червено и бяло покривка. След това сложи две чаши за мляко, извади тапата и наля по два пръста във всяка. Усмихваше се. Нищо не казваше. Само се усмихваше. Значи беше вярно. Колбайн дори не можеше да си спомни колко пъти Елиас Бринк в яда си бе обвинявал Джон, че е британски шпионин. Джон отричаше. „Верен съм на науката. На теб и на науката“, убеждаваше го той.

— Говори се, че си магистър. Магистър по какво, ако смея да попитам? — каза Джон.

Колбайн извади гребена, разтвори го и среса тъмнорусата си коса. След това пресуши чашата и се облегна назад. Почувства опияняващото действие на алкохола.

— По влечуги — отвърна тихо той. — Гущери и други подобни — добави, въпреки че Джон, разбира се, вече знаеше.

Това дори не беше лъжа. Имаше стара диплома за магистратура. Първата му. За изследванията в музея в Берген.

Големият мъж се втренчи подозрително в него.

— Значи… просто си оставил всичко? Човек с такъв талант. С такава слава.

— Виена е затворена страница за мен — каза Колбайн и отново пресуши чашата.

Джон наля отново.

— За мен там стана твърде мрачно. Имах нужда от промяна, от нова страна. Нов град. Без призраци от миналото. Без история — въздъхна Колбайн.

Шотландецът го погледна.

— И получи ли го? Новото начало?

Колбайн изсумтя.

Джон беше напуснал Виена малко след него. Когато избухнала войната, започнал да дешифрира кодове за британското разузнаване.

— Работя по проект, който се пази в пълна тайна. Нямаме право да говорим за това. Какво правим и с кого работим. Живеем във военен щаб и рядко получаваме отпуски. Тук съм, защото мислят, че съм отишъл да видя бременната си сестра. Но дори семейството ми не знае с какво се занимавам.

Джон го погледна право в очите.

— Трябваше да се уверя, че никой не те преследва. И че никой не преследва и мен. Чак тогава можех да се свържа с теб. Човек с моя чин може да бъде изправен пред военен съд, дори само защото е разменил поглед с някого като теб.

Думите му бяха нараняващи. „Някой като теб.“ Сякаш той не мразеше Елиас Бринк много по-дълбоко и силно от който и да е самодоволен британец. Това беше доказателство, че е направил правилния избор да запази своята идентичност в тайна. Защото те нямаше да разберат. Никой нямаше да разбере.

След дълга пауза шотландецът продължи:

— Задачата беше да се дешифроват немски кодирани съобщения. Поради причини, които нямам право да назова, ние сме ужасно добри именно в това.

Не се хвалеше. Гласът му беше по-скоро тъжен. Струваше му много да изрече тези думи на глас. На външен човек. А Колбайн се чудеше защо той му се доверява.

Джон сякаш разбра какво си мисли и вдигна ръце.

— Сега ще ти стане ясно — каза той.

Стана и извади дебел пощенски плик от сака край вратата.

— Помниш ли?

Вътре имаше снимка в рамка с големината на книга. Стъклото беше покрито с прах. Снимката беше черно-бяла, а на тясното паспарту беше изписано със завъртян шрифт „Виена, 1931 година“. Колбайн прокара пръст по лицата на картината. Нямаше нужда да ги брои, знаеше, че са осем. Седем студенти и един професор, застанали пред големите кръгли прозорци на главния вход на университета на Хайнрих фон Ферщел от 1884-та. Виенският университет.

Най-отзад вляво седеше шведът Улф Плантенстед със сресана назад тъмна коса, раиран черен костюм и наченки на двойна брадичка. До него беше Томас. Австриец, математик с козя брада и среден път на косата, а лулата безсрамно висеше от устата му както обикновено. И Колбайн, прясно избръснат и с елегантно оформена коса. Изглеждаше щастлив. И, трябва да признае, леко надменен.

— Мина много време — каза Колбайн замислено.

— През април ще станат дванайсет години — отвърна Джон.

Джон стърчеше до него, с една глава по-висок от всички останали. Къдравата му коса се подаваше изпод черното бомбе, като онези, които носеха гангстерите от Чикаго. Ръбестото му лице беше спокойно. Последният на задната редица беше Зигмунд. Химикът с красиви тъмни къдрици и кръгли очила. Единственият, който се беше снимал по лабораторна престилка.

— Чувал ли си нещо за тях? — попита Колбайн и почука по гърдите на евреина.

Джон поклати мрачно глава.

— Притеснявам се и какво се е случило с Любов. От това, което чувам, Киев е в руини.

Едрата съветска жена с конска физиономия седеше отпред вдясно. Светлата й коса бе късо подстригана, а под безформената рокля се подаваха дебелите й глезени. До нея седеше той. Професорът. Елиас Бринк.

Колбайн преглътна тежко.

Бринк беше в центъра на снимката. Напрегнатите му очи пламтяха и беше леко приведен напред. Менторът беше безупречно облечен в карирано памучно яке, което, както знаеше Колбайн, миришеше на афтършейв, марка „Лентерик“. В скута си държеше сертификат. „Награда Рудолф IV за единствено по рода си изследване. 1931 година. Професор Елиас Бринк“. Професорът беше в края на трийсетте. Останалите бяха по-млади.

Лявата ръка на професора беше отпусната до бедрото му. Близо до ръката на другата седнала жена. Но дори Колбайн да се вглеждаше много внимателно, както бе правил много пъти след това, не можеше да различи дали се докосват. Ръката беше на Елса. С изправена стойка и събрани колене, тя позираше до своя учител. Погледът й бе самоуверен и флиртуващ. Беше прибрала косата си зад тънкия си благоуханен врат и само един кичур се спускаше върху роклята, която носеше в онзи ден. Лицето беше малко и светло, а носът — тесен, докато очите и устните й бяха големи и топли. Топли, каквито винаги бяха. Светлината отстрани падаше така, че гърдите й хвърляха красива сянка. Беше толкова хубава, колкото Любов беше грозна.

Над главите на изправените мъже беше изписано с тънък писец: „Виенското братство ще пребъде. Вечен живот! Вечна слава! Твой приятел, Елиас.“

— Виенското братство — прошепна Колбайн.

Прозвуча така, сякаш се е изправил лице в лице с призрак.