Ингар Йонсрюд
Виенското братство (100)

Глава 100

Фредрик почувства едновременно облекчение и тъга, когато тя си тръгна. Затвори очи, искаше да изкорени болката и умората чрез сън, но телефонът иззвъня. Имаше само един номер на света, който можеше да го накара да вдигне. Точно той се изписа на дисплея.

— Здравей, тати — проплака разтрепераният глас от другата страна на линията. — Мама не ни даваше да се обадим по-рано. Каза, че трябва да си почиваш. Толкова се радваме, че си жив!

Гласовете на двамата тийнейджъри, София и Якоб, го накараха да се почувства едновременно силен и размекнат. Изслушаха го като големи хора, след като бяха поискали подробен разказ на случилото се по време на боя с „побъркания убиец“. И като деца не се успокоиха, докато не им повтори многократно, че убиецът никога повече няма да нарани никого. Накрая Алис грабна телефона.

— Боже, Фредрик. Добре, че си жив. Мили боже.

Отново разказа за кървавите минути в къщата на Колбайн. Между различните възгласи от шок и ужас на бившата си жена, той глътна последното болкоуспокояващо хапче, което от известно време го изкушаваше. Като приключи с разказа си, тя затаи дъх.

— Виж, Фредрик. Има нещо, което трябва да ти кажа. Знам го от известно време, но тъй като… Ти трябваше да работиш през лятото и не можа да отидеш на почивка с децата… Нещо, което, както със сигурност разбираш, доведе до доста… Беше неочаквано за мен и Ерик, и за децата, разбира се, и затова досега не съм намерила повод да ти кажа…

Той предвидливо запази мълчание. Ерик, новият мъж на Алис, бе получил работа в Осло. Директорски пост в Министерство на образованието. Изобщо не му дремеше къде ще работи Ерик. Обаче това щеше да има последствия за него. Защото те бяха решили да се върнат вкъщи. В Осло.

— Е, сега вече знаеш.

Фредрик не можа да заспи. Кафа, Бетина и Алис. Децата. Мили боже, каква чудна бъркотия.

Трябваше да се разсее с нещо. Седна на леглото. Стаята пред него се завъртя и пред очите му се появиха снежинки. Като изчезнаха, се изтласка от леглото на хладния под, дотътри се до прозореца и дръпна тъмносините пердета. Мислеше, че е вечер, но като погледна над блоковете на болницата, разбра, че е ранен следобед. Наметна си един халат и си сложи телефона в джоба.

В коридора беше тихо. Фредрик се усмихна бързо на една сестра зад стъкления прозорец. Боеше се, че строгата дама ще го прати обратно в леглото, но тя само му отвърна на усмивката. До асансьора видя широки стълби, отвеждащи към горния етаж, и двойни врати към отделението, към което се бе запътил. Крило 2. Пред вратите седяха двама облечени в костюми мъже и разговаряха с един лекар. Черни сака, черни панталони, кожени обувки, бели ризи и тъмни вратовръзки. Бодигардове от ПСС. Фредрик ги поздрави, като мина покрай тях, но те не му обърнаха внимание. За тях той беше просто пациент.

Пое по жълто-белия коридор. Зърна няколко облечени в бяло фигури в някакъв офис, един санитар изчезна в една от стаите с леген и няколко кърпи. Покрай него избутаха един безжизнен мъж. Сви в ъгъла в края на коридора и стигна. Двама униформени полицаи седяха всеки на дървено столче и зяпаха една врата.

— Здравейте — прошепна Фредрик.

Не му отговориха.

— Аз съм полицай. Фредрик Байер. Бях ранен по време на задържането на мъжа, когото охранявате.

Те се изправиха и го поздравиха.

— Искам да го видя — прокашля се той. Полицаите се спогледаха колебливо. Преди обаче да съумеят да отговорят, прозвуча един познат баритон, идващ от коридора зад него.

— Фредрик. Радвам се да те видя.

Беше Себастиан Кос.

— Ходих до стаята ти, за да те видя. Като не те намерих, предположих, че си тук.

Фредрик се покашля утвърдително с ръка на уста. Кос отвори вратата пред тях, която водеше към един тесен къс коридор. Една врата с прозорец препречваше пътя към стаята на пациента. През стъклото Фредрик видя леглото, в което лежеше Хейхе. Една сестра седеше до него и си водеше бележки, докато наблюдаваше апаратите, които следяха пациента.

— Оперирали са го цяла нощ. Успели са да му спасят живота. Решихме да изпразним цялото отделение. В рамките на този следобед всички останали пациенти ще бъдат преместени.

— Добре — промърмори Фредрик. Разбираше какво си мислят Кос и главният секретар Неме. Стафан Хейхе представляваше голяма опасност за своите поръчители. Не беше трудно да се досетиш, че те ще опитат да се отърват от него. За полицията беше важно да запази жив този нещастник.

— Имаме значителен напредък през последните дни — каза Кос. — Оценявам вашата ангажираност. Твоята и на Кафа. Най-накрая открихме общността. А сега имаме и извършителя.

Имаме? Ние? Фредрик не отвърна. Оглеждаше фигурата в леглото. Виждаха само профила на лицето, останалата част от тялото беше прилежно покрита със завивка. Над главата му висеше прозрачна торбичка, а от нея някаква течност се вливаше в създанието. Дори през вратата чуваха тежкото му дишане. Фредрик потрепери, съвзе се и отправи поглед към обезобразеното лице.

— Кой те е изпратил, наемен убиецо? — прошепна той и облегна глава на стъклото.

Не го интересуваше погледа на Кос. Остана така, леко приведен напред, и сложи двете си ръце на прозореца. Завъртя бавно глава, още опрян в стъклото, и погледна Кос право в очите.

— Трябва да започнем да разсъждаваме как да накараме това дяволско изчадие без език да проговори — каза тихо той, сякаш говореше на себе си. — Кои са тези хора, готови да пожертват толкова много животи в името на това, отвратителните планове на сектата да не излязат на бял свят.

За миг на Фредрик му се стори, че вижда как погледът на Кос трепва.

— Да — каза Кос. — Между другото, получихме информация от шведите. Действително нямат особено много данни за Хейхе. Бил в шведските Въоръжени сили през деветдесетте. Раните по лицето му са били нанесени по време на акция на ООН в Югославия. Някаква злополука. След това явно е действал сам. Живял е известно време в Стокхолм. После просто е изчезнал. Няма следи от него през последните десет-петнайсет години.

— Аха — каза Фредрик. — Сигурен ли си, че не премълчават нещо?

— Да… — Гласът му бе едновременно подразнен и въпросителен. — Защо да го правят?

— Да — отговори уморено Фредрик. — Защо да го правят?

Двамата полицаи, единият по хавлия и пантофи, другият, облечен в един от многото шити му по мярка костюми, наблюдаваха размазаните си отражения в прозореца. Накрая Кос наруши тишината.

— Сюне Йоргенсен се връща. — Гласът му бе неутрален. — Обвиненията са оттеглени. Специалните сили са прекратили разследването. За някакво време ще работи по-малко. Ще може да си завърши следването по право.

— Чудесно — отвърна отвеяно Фредрик. Мислите му бяха другаде. Имаше нещо, което трябваше да обсъди с инспектора.

— Подозирам, че дядо ти, Колбайн Име Монсен, е бил отвлечен. От Бьоре Дранге. Мисля, че Колбайн беше упоен, когато бях там.

Кос простена, явно недоволен от избора на тема за разговор.

— Кафа ми каза.

— Имаше сейф — продължи Фредрик. — Скрит сейф. Похитителят го е открил. Имаш ли представа какво е съдържал?

Себастиан Кос се обърна към него.

— Не — каза той. — Бързо оздравяване.

Завъртя се на пета и се отдалечи.

Фредрик дълго наблюдава мъжа в безсъзнание. Завивката, която се надигаше и спускаше, монотонното му хрипливо дишане и пиукането на монитора. Проследи с поглед извивката на челото. Пластмасовите тръби с хранителни вещества се спускаха надолу към лицето, забулено в мрак. Изведнъж усети, че телефонът му вибрира. Кари Лисе Ветре.

Въпреки че Стафан Хейхе бе дълбоко упоен, той снижи глас.

— Да?

— Фредрик? Фредрик Байер? Казаха ми какво се е случило. Радвам се, че сте жив — каза Ветре.

Фредрик избоботи нещо в знак на благодарност.

— Трябва да говоря с вас по един въпрос.

За момент настана тишина.

— Анете е била бременна. Анете е била бременна, когато е била убита.