Даниел Кала
Пандемия (9)

Глава 7

Град Дзяюйгуан, провинция Гансу, Китай

Град Дзяюйгуан дължеше името си на част от стена. Но не на коя да е, а на Великата китайска стена. През четиринадесети век проходът Дзяюйгуан, или крепостта със същото име, се бе намирал в най-западната част на Великата стена. Страховитото укрепление някога бе носило името „Първият и най-велик проход под небето“.

Халдейн беше научил всичко това от пътеводителя, който бе правил опити да чете по време на турбулентния полет със самолет на Китайските авиолинии в периодите между пристъпите на призляване и непрестанното нервно дърдорене на Дънкън Маклеод. Когато вече не беше в състояние да се насили да възприеме и едно изречение повече, Халдейн обмисли малкото, което знаеше за СОРК и в крайна сметка обезсърчено реши, че щеше да им трябва епидемиологичният еквивалент на Великата стена, за да спрат разпространението на вируса отвъд провинция Гансу.

Тринайсет часа след излитането от Женева и с напълно объркани вътрешни часовници, екипът на СЗО, съставен от Мили Юйен, Хелмут Щрайхер, Дънкън Маклеод и Ноа Халдейн, най-после се приземи на летището в град Дзяюйгуан. Посрещна ги истинска тълпа от бюрократи и военни, натоварени с подаръци от най-различно естество, като се започнеше с цветя, преминеше се през образци на местната дърворезба и се свършеше със скъпи коприни. Всички бяха усмихнати до уши и изпълнени с благодарност в остър контраст със студеното посрещане, което Халдейн беше получил по време на предишното си посещение в апогея на ТОРС. Както го беше уверил Жан Нантал, китайското правителство явно бе приело различен подход в сравнение с катастрофалната политика на тайнственост и пълно отричане, която бе следвало, когато ТОРС бе помел провинция Гуангдонг.

След импровизираните взаимни представяния, ръкостискания и поклони, китайските представители поведоха екипа на СЗО вън от терминала и право към очакващата ги дълга лимузина, паркирана между автомобилите на съпровождащия ескорт. От двете страни на багажника на лимузината гордо се развяваха флагчетата на ООН. Малко по-късно, със запалени светлини, полицейските мотоциклети изведоха процесията от района на летището.

Халдейн и Маклеод бяха седнали с гръб към движението, а на задните седалки срещу тях се бяха настанили Юйен и Щрайхер. Маклеод посочи през прозореца към мотористите, които не се отделяха от двете им страни:

— Дяволия! Кога ли точно са ме провъзгласили за кралицата! — изкоментира с шотландския си акцент.

Юйен се изкиска, но Щрайхер само въздъхна.

— Д-р Маклеод, необходимо ли е да обръщате всичко на шега?

— Не всичко, Хелмут — поглади неравната си червена брада Маклеод. — Но не ти ли се струва малко любопитно това, че сме тук да разследваме чумата, а ни посрещат като Спайс Гърлс… преди да ги напусне Джинджър?

— Джинджър? — намръщи се Щрайхер, объркан от внезапната препратка.

— Хелмут, ако не му обръщаш внимание, накрая престава — посъветва го Халдейн. Той също посочи през прозореца. — Но Дънкън има право. Правителството прави истинско показно с нас.

Маклеод се протегна в луксозната кожена тапицерия на седалката.

— Няма значение. Отдавна беше време да получим признанието, което заслужаваме.

— Защо сега? — попита тихо Мили, без да поглежда никого в очите.

— Именно — кимна Халдейн. — Последния път бяхме парии, а сега сме герои. И не сме направили нищо друго, освен да се появим.

Маклеод сви рамене:

— Местните знаят, че скоро ще се озоват под светлините на прожекторите и се подготвят за целия цирк.

Халдейн кимна разсеяно:

— Да. Логично е.

Щрайхер вторачи напрегнатия си синьо-сив поглед право в него.

— Не си много убеден. — Беше произнесъл последното като факт.

— Когато става дума за мотивите на което и да е правителство, съм роден скептик — сви рамене Халдейн. — И всеки път, когато ги видя да развиват червения килим, се питам дали не го правят, за да прикрият някоя нечистотия.

Маклеод избухна в смях и плесна мястото до себе си.

— Халдейн, ти си един циничен копелдак! Но ми харесва начина, по който разсъждаваш.

Процесията се промъкваше през улиците на град Дзяюйгуан. През това време с помощта на Юйен, влязла в ролята на преводач, шофьорът им се преобрази в екскурзовод, подхвърляйки пикантна историческа или географска информация, подправена с щедра доза политически клюки.

С население, не по-малко от двеста хиляди души, Дзяюйгуан бе малък град, поне по китайските стандарти. Беше модерен и индустриализиран, построен през шейсетте в помощ на местната стоманена индустрия. В резултат на това сивият конформизъм, рожба на върховите усилия в дните на Културната революция, си личеше на всяка крачка. Последното го лишаваше и от етническото очарование на храмовете, палатите и останалите детайли, характерни за историческите китайски градове, които досега бе посещавал Халдейн.

След като се движиха в продължение на десет минути през самото сърце на града, гледката започна да става толкова еднообразна, че Халдейн се запита дали не се въртят в кръг. Точно когато се обърна към Маклеод, канейки се да изрази своите подозрения, лимузината зави и спря пред вратите на хотел „Великата стена“. Докато излизаше от колата, внезапно почувства безпокойство. Нямаше представа дали се дължи на сивите облаци, потискащо еднаквите сгради или на призрака на неизяснената епидемия, надвиснала във въздуха, но изпитваше усещане за неясна спешност.

Докато крачеха през приветливото фоайе на хотела, онова, което не му бе давало мира още от пристигането им, най-после успя да се фокусира — липсата на хора. Вярно че беше студена неделна утрин в отдалечена западна провинция, но това беше Китай, най-гъстонаселената страна в света. Само един кратък престой на летището в Пекин му бе дал възможност да усети с пълна сила задушаващата пренаселеност на урбанизираната страна. А ето че в този момент — нямаше дори 8 вечерта местно време, Дзяюйгуан приличаше на призрачен град. Внезапно вълнението, свързано с пристигането им, започна да придобива смисъл. Комитетът по посрещането не се опитваше толкова да впечатли делегатите от СЗО, колкото се стараеше да увери местните хора, че кавалерията е дошла. Ако се съдеше по празните улици, Халдейн можеше да заключи, че опитът не беше сполучил.

След още един изблик от усмивки и ръкостискания в хотелското лоби, екипът на СЗО се раздели с посрещачите си и се оттегли по стаите. Макар чисти и тихи, стаите си оставаха малки и слабо осветени. Хотелът беше тризвезден. Халдейн трябваше да се съгласи с Маклеод. Още от дъното на коридора шотландецът бе извикал: „В някой пътеводител май са били прекалено щедри с раздаването на звезди!“.

Стаята на Халдейн се намираше на седмия етаж и прозорецът й гледаше към площада отвън — също толкова опустял, както и останалата част от града. И макар изгледът да бе далеч по-приятен от всичко, което досега бе успял да зърне през прозореца на лимузината, нямаше време да се заглежда в пейзажа. Вместо това се насочи право към телефона на нощната масичка.

Мериленд беше на тринайсет часа след Китай (където официално бе прието едно и също време за цялата страна, въпреки факта, че страната се простираше на цели пет часови зони), но Халдейн не можеше да чака. В момента, когато операторът го свърза, у дома тъкмо минаваше седем сутринта.

Ана отговори на второто позвъняване.

— Ало? — Линията припукваше.

— Здравей, Ана, аз съм. В Китай съм — каза Халдейн, чувайки ехото от собствения си глас в слушалката.

— О, Ноа — произнесе безизразно тя. — Всичко наред ли е?

— Всичко е точно. Не те събудих, нали?

— Не — отговори меко тя. — Бях будна от известно време.

Халдейн знаеше какво означава това. Обикновено Ана и Хлои сутрин спяха непробудно.

— Пак ли ухото? — попита той.

— Да — отговори тя. — Пропълзя в леглото ни около три сутринта, знаеш как е.

Да, знаеше. В техния дом това се случваше често.

Изтягайки се на твърдия, неудобен матрак, Ноа съвсем ясно можеше да си представи жена си, облечена в една от неговите фланелки, която я обгръщаше като нощница, свита на кълбо в голямото им легло заедно със скимтящата Хлои в прегръдките й. Хлои навярно не преставаше да се движи, ридаеща, изпотена, неспособна да намери утеха в ръцете на майка си, въпреки тиленола, докато в същото време Ана правеше всичко възможно да я успокои, шепнейки в ухото на дъщеря си.

Образът в съзнанието му го накара да се присвие от внезапната вина и самота.

— Може ли да говоря с нея? — попита той.

От отсрещната страна се разнесоха шумолене и тежко дишане, последвани от изсумтяване.

— Хлои? — каза той.

— Здрасти, татенце. — Въпреки статичния шум, се усещаше, че говори носово.

— Хло, добре ли си?

— Боли, татенце — подсмърчаше тя.

Още едно присвиване, по-болезнено от предишното.

— Зная, миличка. Иска ми се да бях при теб сега. Толкова много ми липсваш. — Когато тя не отговори, той прибави: — Ще си дойда скоро.

— За закуска? — оживи се гласът й.

— Не, Хло — въздъхна Халдейн. — Но веднага щом успея. Толкова много те обичам.

— Чао, татенце — произнесе тя. Чу как слушалката на телефона падна.

Секунда по-късно Ана отново беше на линията.

— От доста дълго не я бях виждала да се усмихва — произнесе жена му с нова топлина в гласа.

— Нямаш представа как бих искал да можех да го видя с очите си — рече той.

Никакъв отговор.

— Как си?

— Малко самотна. — Тя се поколеба. — И доста объркана.

Халдейн се изправи в леглото, стиснал по-здраво слушалката.

— Все още не си обмислила нещата хубаво, а?

— Не съвсем — отвърна тя.

И двамата замълчаха.

Халдейн почти физически усещаше всеки километър от делящите ги двайсет хиляди.

Умът му се залута обратно към сцената във всекидневната им няколко месеца по-рано. След седмиците, през които бе избягвала въпросите, свързани със странната й нервност, Ана едва бе дочакала майка й да вземе Хлои за целия следобед, след което го беше накарала да седне заедно с нея, за да „поговорят“.

Без да подозира нищо, Халдейн бе седнал до нея на кушетката във всекидневната, наслаждавайки се на редкия момент на близост помежду им, докато тя галеше ръката му.

Сълзите бяха бликнали още преди признанието. Халдейн просто стоеше, стискайки ръката й, не толкова от нуждата да я подкрепи, колкото в резултат на чистия шок, предизвикан от разказа как връзката й с Джули, зъболекарка, която живееше сама на долния етаж, от засилващо се приятелство се бе превърнала в истински романс. Не еднополовата връзка беше успяла да му отнеме дар слово; добре му беше известно, че по време на следването си в колежа Ана е прекарала две години в романтично съжителство със съквартирантката си. Още при запознаването си с тяхната привлекателна съседка с къса кестенява коса и пронизващи кафяви очи, Халдейн бе доловил, че съществува вероятност тя да е хомосексуална, но просто не бе успял да си даде сметка, че настроенията на собствената му съпруга или дългите му отсъствия биха могли да накарат Ана да си падне по тази или по която и да е друга жена.

През онзи следобед Халдейн не каза много. В същото време Ана мъчително се разкъсваше между извиненията и опитите си да придаде на случилото се някакъв рационален смисъл. Ала през следващите дни откри, че не може да спре да говори за случилото се с нея. Не желаеше да приеме разкаянията й, нито дори силното й желание да намери сексуална утеха в него. Искаше гаранция. За известно време Ана упорито отстояваше твърдението, че е прекратила всякакви контакти с Джули, но въпреки всичко не му позволяваше да получи желаното: уверение, че я е преодоляла или скоро ще я преодолее. Наместо това Ана поддържаше тезата, че е влюбена и в двамата.

Шумът на статичното електричество по линията отново го върна към действителността. Той дълбоко си пое въздух.

— Виждала ли си се с нея откакто тръгнах? — попита. За Халдейн Джули винаги беше „тя“ или „нея“.

— Не — потрепна гласа на Ана. — Не и лично.

— Но редовно разговаряте? — повиши тон той, преди мозъкът да успее да догони думите в устата му.

— Тя ми изпраща електронни писма.

Халдейн положи огромно старание да не строши телефонната слушалка в ръката си.

— И ти й отговаряш?

— Изпраща ми стихотворения, Ноа. Красиви са. — Ана направи дълга пауза. — Да, отговарям й.

Той преглътна.

— Ана, не искам да си пишеш с нея.

— Зная — произнесе почти недоловимо през шума тя.

Халдейн чу плача на дъщеря си някъде от много далеч.

— Най-добре да нагледаш Хлои.

— Добре — отговори Ана. — Ноа, обещай ми, че ще внимаваш там. Моля те.

— Дочуване, Ана.

Той отново се отпусна по гръб и се загледа в тавана, размишлявайки върху този последен безсмислен разговор, както над всички онези разговори, които го бяха предшествали. И още веднъж се почувства изгубен и неспособен да разбере как да спаси рухващите стени на личния си живот. Замисли се и за дъщеря си, страдаща от поредната ушна инфекция, докато той беше далеч от нея, без да може да я утеши. Мислеше за жена си. За големите й кафяви очи. За крехката усмивка. За размъкнатата тениска, която само загатваше за формите на гладкото чувствено тяло, скрито под нея. И въпреки потока от смесени чувства, осъзна, че започва да изпитва странна възбуда. Повече от всичко друго желаеше да зърне лицето й, да вдъхне аромата на косите й и да плъзне ръце по безупречния й гръб, докато краката й се увиват около кръста му.

Халдейн отхвърли противоречивите мисли в главата си, скочи от леглото и грабна лаптопа си. Премести телефона, за да не му пречи, и отвори компютъра. С едно щракване накара екрана да се изпълни с информация, свързана със синдрома на острия респираторен колапс. Постепенно, водейки си бележки върху прочетеното, изгубен сред документи, графики и таблици, все пак успя да отдалечи мислите си в изучаване на един свят, който бе дори по-объркан от неговия.

 

 

На следващата сутрин екипът на СЗО се раздели. Щрайхер и Юйен, които нямаха опит в клинична среда, отидоха да инспектират местната лаборатория, докато Халдейн и Маклеод се насочиха към предните линии на битката срещу СОРК.

Излизайки от хотела по посока на очакващия ги необозначен правителствен седан, Халдейн забеляза първите местни жители с надянати хирургически маски на лицата. Гледката зловещо му напомни за дните на ТОРС.

— Хора много паникьосани — обясни техният преводач и водач от предната седалка на колата.

— Хора много чувствителни — имитира го Маклеод от задната седалка.

Скоро подминаха градските очертания и продължиха в южна посока.

— Халдейн, длъжен съм да ти кажа — обади се шотландецът, — че тази буболечка никак не ми се нрави.

Халдейн се засмя.

— Да не искаш да кажеш, че някои микроорганизми харесваш повече?

— Не особено, но специално тази — въобще.

Усмивката се изпари от устните на Халдейн.

— И защо?

— Краткия инкубационен период. Бързия респираторен недостиг при иначе напълно здрави хора. Хеморагичната пневмония… Напомня ми за нещо, което вече съм виждал.

Халдейн поклати глава.

— Дънкън, това не е ебола.

Маклеод кимна.

— Зная. Колко жалко!

— Така ли?

— Възпитан и чистичък убиец е еболата — кимна възхитено Маклеод. — Но тъкмо безпощадната смъртност при нея е основната й грешка. Избива всичко по пътя си. Ако и сега си имахме работа с ебола, щяхме да разполагаме с неколкостотин мъртви селяни, а на пазара щеше да се появи малко евтина обработваема земя, но болестта щеше да прегори от само себе си поради липса на нови жертви.

Халдейн също кимна, виждайки логиката в думите на Маклеод:

— Докато в същото време СОРК убива само известна част от жертвите си, позволявайки на останалите да го пренасят отвъд мястото на индексните случаи.

— И се разпространява като пожар.

— Това тепърва предстои да бъде уточнено, Дънкън — поправи го Халдейн, но и сам не беше убеден в правотата на аргумента си.

Колата забави и напусна основния път, поемайки по отбивката за регионалната дзяюйгуанска болница. Подминаха два контролно-пропускателни пункта, пазени от войници с хирургически маски, и паркираха на чакъления паркинг пред самата болница. Докато излизаха и навличаха якетата си, упътени към входа, заръмя студен дъжд.

Щом преминаха през стандартните охранителни процедури, позволиха на Маклеод и Халдейн да влязат в някакво помещение, където да се преоблекат. На Халдейн неведнъж му се беше налагало да навлича прекалено много костюми за работа в опасна среда, за да изпита дори леко безпокойство. А докато пристъпваха през херметическата врата в болничното отделение, дори почувства облекчение най-после да бъде на територия, където се спазваха всички възможни предпазни мерки, далеч от ирационалния страх, който бе доловил в очите зад хирургическите маски на улицата.

Облечен в син костюм за работа в опасна среда мъж от екипа на болницата ги посрещна и им предложи да го последват и да се възползват от услугите му на преводач. Закръгленият лекар ги отведе до болнична стая на втория етаж. Халдейн с изненада установи, че вратата й беше заключена. Наложи се да изчакат пристигането на охраната, която да им отключи.

— Защо има пазачи? — попита преводача.

Мъжът поговори с охранителя, след което се обърна към Халдейн:

— Мъжът все още може да е инфектиран — отговори с глас, приглушен от подобния на скафандър костюм. Посочи към пазача, който тъкмо отваряше вратата: — Не желаят да поемат излишни рискове.

Веднъж озовали се вътре, със заключена зад гърбовете им врата, двамата експерти огледаха пустата стая, която напълно подхождаше на страна от втория свят. Зад спуснатите завеси имаше две легла. В другия край на помещението, на тесни легла и един срещу друг, седяха двама мъже, носещи маски, ръкавици, шапки и стандартни болнични дрехи. Мъжете играеха на маджонг с малки бели плочки, подобни на тези за домино.

— Защо са още тук? — посочи към изглеждащите излекувани мъже Маклеод.

— Все още може да са инфектирани — обясни преводачът.

— „Инфекциозни“ — поправи го отсъстващо Халдейн. Той махна към двамата мъже, които му отвърнаха с приятелско кимване, след което попита преводача. — Кога са се разболели.

Мъжът разговаря с тях на мандарин в продължение на няколко минути.

— Гледай сега — обади се Маклеод, като нетърпеливо се размърда. — Хиляди пъти съм виждал как става. Ще дърдорят в продължение на половин час, след което преводачът ще се обърне и ще отговори с „да“ или „не“.

Халдейн също беше присъствал на подобни дразнещи случки, но в този случай Маклеод беше сгрешил.

— И двамата са от един и същи град, разположен на осемдесет километра северно от Дзяюйгуан — обясни преводачът. Той посочи по-дребният от двамата, седнал на близкото легло. — Педи седем дни Сианг имал силна треска. Само след ден започнал да кашля. После много, много се разболял. Кислородът не му помагал. Задушавал се в собствената си слюнка. — Преводачът сложи ръце на собственото си гърло и изигра кратка пантомима със задушаване. — Градският лекар уредил да откарат Сианг в Дзяюйгуан, но казал на жена му, че едва ли ще има някаква полза. Тук, в нашата болница, лекарите сложили Сианг на животоподдържащи системи. След три дни той се почувствал много по-добре. — Преводачът щракна с пръсти, за да укаже колко бързо се бе развило всичко. — Сега той ще чака още два дни, докато докторите не кажат, че вече не е инфекциозен. — Той погледна към Халдейн и гордо му кимна.

Халдейн се изкиска и върна кимването.

— А другият? — попита той.

— Тан — обясни преводачът, показвайки с палец високия слаб мъж. — Той също се разболял преди седмица. Не толкова сериозно, колкото Сианг. Имал само сериозна кашлица. Но… — Преводачът прочисти гърлото си. — Сестрата на Тан умряла от вируса преди три дни.

— О! — каза бързо Халдейн. — Моля ви, предайте му колко съжаляваме за случилото се.

Тан и преводачът разговаряха в продължение на още няколко секунди. Тан вдигна ръка и помаха на Халдейн, оставяйки го в пълно недоумение относно смисъла на жеста.

— Искаме да им зададем няколко въпроса за болестта — каза Маклеод.

С помощта на преводача шотландецът и Халдейн се фокусираха върху въпроси, свързани с началните симптоми на инфекцията. Никой от пациентите не бе изпитал класическото възпалено гърло или смътните болки, предвестници на обикновения грип. Симптомите им бяха започнали с внезапна треска и слабост и до известна степен — респираторен колапс.

Халдейн беше чул достатъчно, за да знае, че каквото и да причиняваше СОРК, си имаха работа със страховит патоген. Удряше бързо. И удряше здраво.

След като благодари на пациентите за отделеното време, преводачът заудря по вратата. Когато охранителят ги пусна, тримата се насочиха към стълбището и се качиха на четвъртия етаж. Халдейн на два пъти се видя принуден да посегне към сигурността на парапета, когато се препъваше по стъпалата, благодарение на обемистия гумен предпазен костюм.

На четвъртия етаж ги очакваше друга херметическа врата. И макар да не беше успял да разгадае китайските букви на табелката, от оживената дейност зад нея можеше да се заключи, че се намираха в интензивното отделение. Не разполагаха с толкова модерна техника, колкото в едно северноамериканско или европейско интензивно наистина, но във въздуха се носеше съвсем същото усещане за спешност. Може би дори в още по-голяма степен.

Преводачът им се консултира с една от сестрите и отведе двамата експерти към затворена стая — една от многото, които обграждаха централната част на отделението, подобно на спици на колело. Вратата на тази обаче не беше заключена. Веднага щом я отвориха, Халдейн разбра защо. Пациентът не бързаше за никъде, освен може би към моргата.

Когато приближиха леглото, преводачът обясни:

— Това е докторът. Д-р Чжао Фунг.

— Кой доктор? — попита Маклеод.

Халдейн обаче изпревари преводача:

— Градският доктор. Онзи, който се е грижил за двамата мъже, които преди малко интервюирахме.

Преводачът закима енергично.

— Хиляди дяволици! — рече Маклеод. — Не ни ли казаха, че нямало вътрешноболнично разпространение?

Преводачът махна с облечената си в ръкавица ръка:

— Не болнично в този град. Само… в клиника… където той е работил. Използвал е най-добрите предпазни средства, с които е разполагал, но…

Халдейн кимна отсъстващо. Мислеше за своя колега, д-р Франко Бертули, умрял от ТОРС в подобна на тази стая, но в Сингапур, и след като също беше следвал всички предписания и предпазни средства. Спомняше си как Бертули се шегуваше, че майка му го окуражавала да следва медицина, защото я смятала за далеч по-безопасно професионално поприще от другия му избор — полицията. И в случая на Бертули, и в случая на Фунг, вирусът бе успял да надхитри защитните мерки. В крайна сметка медицината се бе оказала погрешната професия за двамата лекари.

Д-р Фунг изглеждаше на повече от петдесет. Лицето му бе мъртвешки бледо, подуто и петнисто. Набъбналите му устни бяха почти толкова дебели, колкото и ендотрахеалната тръба, подаваща се от тях и изчезваща в машината за изкуствено дишане. С всеки дъх, който машината насилствено вкарваше и изкарваше от пациента, във вътрешността на полупрозрачната тръба плъзваше кървава слюнка, подобно на парченце хартия, уловено в отвора на тръбата на прахосмукачка. Отпуснатите ръце на доктора бяха покрити с рани. От гърдите надолу го покриваше одеяло, но Халдейн знаеше, че по всички открити части на тялото му със сигурност имаше подобни охлузвания и синини. Халдейн можеше да постави диагнозата и да определи мястото, където се намираше инфекцията: дисеминирана интраваскуларна коагулопатия, или ДИК. Възпалителната реакция, подкладена от вируса, потискаше съсирващите фактори в кръвта на пациента. В резултат докторът кървеше спонтанно под кожата: оттам и охлузванията.

Халдейн чувстваше съвсем същата безпомощност, каквато бе усетил и в Сингапур. Местните специалисти бяха сторили всичко по силите си — по силите на който и да е друг на тяхно място — за своя колега. Изправен до леглото в гумения си костюм, Халдейн чувстваше и друго — срам, сякаш беше любопитен минувач, вторачен във фатална пътна злополука. Нямаше с какво да помогне на обречения лекар. Всичко, което можеше да направи, бе да се опита да предпази и други от същата участ. Мълчаливо се закле да стори именно това.

Беше видял достатъчно. Обърна се и отиде при вратата. Маклеод и преводачът го последваха. Дори Маклеод не смееше да продума, докато се връщаха към съблекалнята, където под зорките погледи на пазачите взеха душове съгласно приетите процедури за деконтаминация.

Щом се облякоха, преводачът им ги отведе в скромен сив офис на приземния етаж. Във въздуха се носеше аромат на билков чай. Заместник-директорът, д-р Пинг Ву, скочи иззад бюрото и се приближи да ги поздрави. Беше на средна възраст, с очила с дебели рамки и добре изгладена бяла лабораторна престилка. Достигаше едва до гърдите на двамата си западни колеги.

Преводачът ги представи един на друг, но дребният директор се обърна направо към Халдейн и Маклеод на английски, в който се усещаше лек акцент:

— Английският ми е доста слаб, но смятам, че ще се справя — произнесе с типично ориенталско смирение. — Учил съм четири години в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. — Махна на преводача, който се завъртя и напусна кабинета.

Халдейн и Маклеод се настаниха срещу директора, който зае мястото си зад бюрото:

— Приемете искрените ми извинения, доктори — каза Ву. — Директорът, д-р Хуанг, замина за провинциалната столица Ланчжоу, за да докладва на губернатора. Той много искаше да се срещне с вас.

— Оценяваме факта, че отделяте от времето си, за да се срещнете с нас, доктор Ву — обади се Халдейн.

Ву склони глава:

— За мен е чест.

— Удоволствието е взаимно — отвърна Халдейн. — Доктор Ву, доколкото разбирам, вашата болница има най-голям опит със заболяването?

— Съвсем вярно, доктор Халдейн — отговори Ву. — Имали сме 146 случая. Почти толкова, колкото всички останали болници.

Маклеод потърка брадата си:

— Колко са смъртните случаи?

— Двайсет и седем — прочисти гърлото си Ву. — Опасявам се, че до края на деня бройката ще нарасне до трийсет.

— В това число и доктор Фунг? — попита Маклеод.

— Да.

— За нас ще бъде от неоценима полза, ако можем да научим от първа ръка какъв опит имате с вируса — предложи Халдейн.

— Разбира се. — Заместник-директорът се загледа в плота на бюрото си. — Всичко започна преди двайсет и три дни. При нас беше докаран фермер от север. Човекът имаше силна треска и пълна респираторна недостатъчност. Почина в рамките на двайсет и четири часа от пристигането си. Тревожеше ни възможността за птичи грип или дори ТОРС.

Халдейн се намръщи:

— Достигал ли е ТОРС до Дзяюйгуан?

— Не. Не се разпространи из цялата провинция Гансу. Въпреки това следвахме съвсем точно пулмоналния протокол с пациента. Не знаехме какво да мислим, докато тестовете за ТОРС не се оказаха негативни. Скоро започнаха да идват и други пациенти със същите симптоми. Рязка проява на силна треска, последвана от респираторни симптоми и пневмония, често асоциирана с хемоптиза. — Ву беше употребил техническия термин за кръвохрачене.

— Последвано от респираторен колапс — обади се Маклеод.

Ву поклати глава:

— Не при всички случаи, доктор Маклеод. Повече от половината пациенти така и не стигаха дотам, че да останат без дъх. Просто кашлица, температура и силна слабост. В тези случаи възстановяването е бързо и в рамките на четири дни. Вярваме, че има и такива, които развиват субклинична форма на болестта и не се нуждаят от лечение.

— А в случаите, при които положението е било критично — попита Халдейн, — какво лечение прилагахте?

Ву въздъхна.

— Всичко, за което можаха да се сетят нашите специалисти по инфекциозните заболявания: стероиди, рибавирин, ацикловир, амантадин, даже антивирусни препарати срещу HIV.

— И?

Ву вдигна малките си ръце в знак на безпомощност:

— И досега нямаме положителен резултат. Единствената интервенция от наша страна, която като че дава резултати, е дихателният апарат. Животоподдържащите системи помогнаха на някои от пациентите да оцелеят достатъчно дълго, за да се съвземат. — Той сви рамене. — Ако пациентът оцелее в продължение на четири дни, тогава тя или той изглежда се възстановяват. Но разполагаме с ограничени ресурси. Всички дихателни апарати са заети. Налага ни се да отгатваме кой има най-големи шансове за оцеляване. А останалите… — Раменете му се отпуснаха. Загледа се в плота с такова изражение, сякаш носеше лична отговорност за недостига на ресурси.

— Разбираемо — обади се Маклеод. — Ами градския лекар? От колко време е на изкуствено дишане?

— Това е едва вторият ден на доктор Фунг. Възнамеряваме да го отделим от животоподдържащия апарат след няколко часа. — Заместник-директорът отмести поглед с неудобство. — Нуждаем се от машината за друг пациент, който може би има шанс.

Халдейн кимна с разбиране. В сърцето си беше с Ву и останалите от екипа на заместник-директора. Много добре знаеше, че точно този вид разпределяне на ресурси от жизненоважно значение е най-ужасният избор, пред който обикновено са изправени медицинските работници.

— Доктор Ву, какви мерки сте предприели, за да предотвратите разпространението на болестта в самата болница и извън нея?

Заместникът се изправи сковано в стола си.

— Не разбирам какво искате да кажете, доктор Халдейн — отсече той. — Досега не сме имали разпространение извън болницата.

Халдейн го изгледа изненадано. Резкият отговор на доктора съдържаше в себе си странна нотка.

— Доктор Ву, оценяваме отличната работа, която вие и екипът ви вършите тук. Онова, което имах предвид е, можете ли да опишете програмата си за инфекциозен контрол?

Ву кимна, но все още се взираше предпазливо:

— Въвели сме същите мерки за сигурност, които бяха използвани и от болницата в Пекин по времето на епидемията от ТОРС. В този момент приемаме за лечение само пациенти с подозрения за заразяване с вируса. Останалите пренасочваме. Във всички болнични отделения се поддържа отрицателно въздушно налягане, а самият въздух се филтрира. Стаите и междинните отделения се намират зад херметично затварящи се врати. Персоналът носи предпазни костюми. До този момент нямаме нито един случай на заразен служител на болницата.

— Доколкото разбрах, доктор Фунг също е следвал процедурата? — посочи Маклеод.

Ву скръсти ръце на гърдите си:

— Той се е заразил в собствената си клиника. Носел е единствено хирургическа маска, ръкавици и престилка. По време на епидемията от ТОРС тези мерки се оказаха неадекватни, особено в случаите, когато маските не са прилягали както трябва.

Халдейн мълчаливо си отбеляза, че настроението на заместника внезапно се бе променило от почтителна колегиалност към бюрократична предпазливост. И макар все още да не разбираше напълно тази промяна, осъзна, че едва ли щяха да изкопчат нещо повече от Ву. Той се изправи и каза:

— Благодаря ви, докторе. Оказахте ни незаменима помощ.

Преди да се изправи на свой ред, Маклеод погледна Ву и попита:

— Само между нас казано, колко всъщност ви плаши тази буболечка?

Заместникът отмести поглед, сякаш се канеше да игнорира въпроса. Най-накрая обаче произнесе:

— Никога не съм виждал пациент, болен от ТОРС, но вярвам, че сега е по-зле. Мисля, че това е най-лошото нещо, което някога е връхлитало Гансу.

— А ще остане ли в Гансу? — запита Халдейн.

Очите на Ву се присвиха, докато не заприличаха на цепнатини. После съвсем бавно той поклати глава.

 

 

Д-р Пинг Ву остана загледан през прозореца, докато колата с двамата експерти от СЗО завиваше по чакъления паркинг. След това спусна щорите, заключи вратата и се върна до бюрото си. Внимателно инструктира административния си секретар да не бъде безпокоен при никакви обстоятелства.

Разчисти документите от бюрото си, избърса чашите с кърпа и чак тогава положи ръце на плота. Остана напълно неподвижен, опитвайки да събере мислите си, преди да продължи.

Двамата лекари от СЗО му се бяха сторили искрени, но Ву хранеше своите съмнения. Въпросите и намеците им относно възможността вирусът да се разпространи отвъд болницата и провинцията не идваха от никъде. Може би вече знаеха?!

Как се беше стигнало дотук? Постара се мислено отново да проследи стъпките.

По време на четирите години от престоя си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис през седемдесетте Ву бе живял в нищета, като добър комунист. Нито веднъж не се беше оплакал, не бе пожелал материалното благополучие, което виждаше навсякъде край себе си. След завръщането си в Китай той продължи да живее като аскет, изоставяйки всяка мисъл за собствено семейство, в полза на усилната работа, често превишаваща в пъти тази на неговите колеги и подчинени, докато в същото време виждаше как мързеливите партийни протежета забогатяват от подкупи и машинации. Ву на практика беше построил болницата, в която седеше в този момент, ала когато настъпи моментът да й бъде назначен директор, отнякъде се бе появил някакъв едва излязъл от младежките си години, зле квалифициран партиен любимец, който моментално го измести. Нищо от това не беше смекчило етичните принципи на лекаря, поне до момента, когато осемдесетгодишните му родители стигнаха дотам, че да не могат да се грижат сами за себе си в своята колиба. За да им помогне, се налагаше да намери друг източник на доходи. Така че направи онова, което се очакваше от него. Онова, което трябваше да направи, заради всички онези прослужени години.

Всичко беше започнало по достатъчно безобиден начин. Приемаше дребни благодарности в замяна на достъп с предимство до диагностични уреди и ресурси, като например лабораторни тестове или рентгенови снимки в полза на хора, които в противен случай щяха да чакат с месеци. През онази първа година парите едва стигаха за заплатата на домашния работник, когото бе наел да се грижи за родителите му. Оттам нататък обаче, услугите му започнаха да се разширяват. В замяна на по-висока такса даваше съгласието си да премести някой на по-челно място в избирателните списъци с чакащи за хирургическа намеса. Скоро самите хирурзи започнаха да му плащат за повече оперативно време, през което да се занимават със свои „частни“ пациенти. Срещу по-сериозна благодарност Ву дори се съгласяваше да разписва свидетелства за инвалидност и други пенсионни документи.

Когато за пръв път чу предложението на Ли за възможността двама „роднини“ да посетят умиращ от инфекция пациент, идеята някак го беше стреснала. Черноборсаджията обаче му бе предложил повече, отколкото бе виждал дотогава. И въпреки огромните си вътрешни възражения, Ву не успя да устои. Още в момента, когато погледът му бе спрял върху чужденците, беше наясно, че едва ли намеренията им са честни. Опита се да се успокои, че са просто репортери, които са надушили горещата новина и се нуждаят от време насаме с пациента, за да запечатат всичко на лента. В сърцето си обаче така и не бе успял да се убеди. Знаеше, че над цялата работа е надвиснала невидима заплаха.

Когато няколко часа след посещението им една от сестрите бе установила, че над югуларната вена на пациента има следи от пробождане, Ву успя да покрие нещата. Само че повече не можеше да се самозалъгва. Мъжете бяха взели от кръвта на пациента, а заедно с нея — и самия вирус. Носеше пряка отговорност за тази кражба.

Дълго време Ву бе успявал да потуши пристъпите на самообвинения по отношение на дребните рушвети. В системата, в която живееше, това бе разбираемо и дори до известна степен се очакваше. Ала животът му бе посветен на практикуването на медицина. Никога дотогава не беше трупал пари върху гърба на пациентите си. Сега ролята му в разпространението на вируса отвъд Гансу, макар и предопределена от небрежност, не можеше да бъде извинена с нищо. Нито пък простена. В седмицата, последвала кражбата на вируса, едва бе успявал да спи.

Доволен, че най-после е подредил мислите си, той отново сложи очилата си, придърпа компютърната клавиатура и започна да пише. Адресира имейла до непосредствения си началник, младия болничен директор д-р Кай Хуанг.

Д-р Хуанг,

 

Пиша ви, за да ви информирам за критичен пробив в болничната сигурност, възникнал преди седем дни.

Приех пари от човек на име Куок Ли, за когото със сигурност имам информация, че е черноборсаджия. В замяна на подкупа, помогнах на г-н Ли и двама негови спътници в желанието им да се срещнат с един от нашите болни. Твърдението на г-н Ли беше, че спътниците му са роднини на умиращия мъж, но заключението в противоположното се натрапваше само, тъй като те бяха от малайски или индонезийски произход. Предположих, че са журналисти, но не поисках от тях да удостоверят самоличността или намеренията си.

Тримата мъже прекараха сами пет минути с пациента. Пациентът умря час по-късно. Впоследствие, докато приготвяла тялото, една от сестрите намерила следи от убождане над лявата югуларна вена. Няма сведения в тази област от тялото на пациента да са провеждани медицински процедури. Единственото ми възможно заключение е, че мъжете са взели венозни проби от пациента.

От опита ни знаем, че телесните течности на инфектираните пациенти са силно заразни. И тъй като специално този пациент страдаше от сепсис, кръвта му със сигурност е била с изключително висока концентрация на вируса.

Не разполагам със сведения за начина, по който са смятали да използват тази инфектирана кръв и мога само да предполагам, че намеренията им са престъпни. Освен това, няма как да изключа възможността за заплаха от терористични действия и използването на вируса като оръжие.

Ваш,

Пинг Ву

Ву удовлетворено препрочете писмото. Умишлено беше изключил всеки опит да омаловажи своята роля или да обясни действията си. Не им го дължеше. Натисна бутона за изпращане без всякакво колебание. Веднага щом имейлът изчезна от екрана на компютъра, Ву почувства как тежестта напуска плещите му. Беше изпълнил своята част от представлението, беше ги предупредил.

Протегна се и отвори същото онова чекмедже, в което на два пъти бе прибрал мръсните пари, унищожили както неговия, така и вероятно живота на много други хора. Парите вече ги нямаше, вместо това извади оттам двете шишета. Едното съдържаше популярно китайско вино, другото — сто таблетки силен седатив.

Отвори капачката на шишето с таблетките. Поднесе твърдата пластмасова бутилка към устните си и започна да изсипва солените хапчета в устата си. Прокара ги с глътка вино. Отпи още веднъж от виното, но вкусът на лекарството не изчезваше. Пое си дълбоко дъх, след което погълна и останалите таблетки.