Даниел Кала
Пандемия (8)

Глава 6

Харгейса, Северна Сомалия

„Парите. В страна без правителство и закони парите са и двете“, помисли си Хазир Кабаал. И парите, които имаше, му бяха послужили добре.

Гледани отвън, двуетажната постройка със сив тенекиен покрив и едноетажната й пристройка можеха да минат по-скоро за складов комплекс. Намираше се на около дванадесет километра от бедния северносомалийски град Харгейса. Генерали, кланове, отцепници и чуждестранни сили, като например Етиопия, всички те безуспешно се бореха за контрол над тази територия. В резултат водачите и съюзниците на деня силно варираха в зависимост и от улицата, на която се намираш. Това може би щеше да представлява проблем за някой, занимаващ се със сформирането на тайна наемническа операция, но дълбоките джобове на Кабаал позволяваха на реда да надделее над анархията.

Местната милиция беше обезопасила всички пътища, водещи до постройката. Картечниците и ръчните гранатомети вършеха чудеса в удържането на любопитните на задоволително разстояние. Милицията освен това бе поела и задължението да наглежда непрестанния поток от необозначени камиони, транспортиращи лабораторно оборудване и медицински доставки, успели да се промъкнат през изпълнения с опасности път от Могадишу. Шофьорите на камионите много добре знаеха, че движението по сомалийските пътища се наблюдава от американски шпионски спътници и умело използваха същите маршрути, по които нормално преминаваха и местните наркотрафиканти и един куп други превозни средства. Сигурността на периметъра около комплекса, от друга страна, се бе паднала на хората на Кабаал — доста по-добре обучени и оборудвани от сомалийската милиция египетски бойци. Египтяните бяха готови да умрат за Братството и човекът, който лично ги бе избирал за тази мисия, майор Абдул Сабри.

Облечен в традиционната широка горна дреха, но гладко избръснат и обут в пустинни ботуши за шестстотин долара, Кабаал се срещна с д-р Ануар Азиз и майор Абдул Сабри при входа. Пристъпвайки навън, той още веднъж си даде сметка какъв добър избор е направил с двамата си помощници. Странната двойка бе успяла да преобрази стария военен болничен комплекс — изоставен преди повече от десет години — във впечатляваща, добре маскирана лаборатория.

Д-р Ануар Азиз беше нисък и як мъж с кръгло безизразно лице, малки, премигващи зад очила очи и ниско подстригана брада. Всичко в петдесетгодишния йордански микробиолог — от бързата му походка до идеално изгладената му лабораторна престилка, излъчваше научна прецизност.

Майор Абдул Сабри на свой ред стоеше мълчаливо до Азиз. В пълен контраст с учения, движенията и речта на Сабри бяха по-скоро провлачени и дори апатични. И въпреки простата галабия, традиционната, дълга до земята роба, характерна за обикновените египетски работници, Сабри си оставаше заплашителна фигура. Беше висок и мускулест мъж, с голяма глава и безбрадо лице със стряскащо деликатни, почти женствени черти, подчертани от светлосините му очи — рядко срещащи се при арабите. Кабаал нямаше как да отдели внушителното физическо присъствие на Сабри от миналото му. Като член на специалните египетски армейски части, майорът бе участвал в не едно сражение, главно на египетска земя и срещу ислямските бунтовници. Въпреки строго секретния характер на тези мисии, Кабаал бе подочул едно-друго за легендарната репутация на Сабри. Майорът се славеше с това, че винаги довежда работата докрай, независимо от цената. След като беше напуснал армията на четиридесет години, причините за което си оставаха неизяснени, Сабри бе решил да предложи услугите си на своите доскорошни смъртни врагове.

Кабаал знаеше, че двамата мъже пред него са дълбоко религиозни, но не си правеше илюзии за действителните мотиви, накарали ги да се присъединят към него. Азиз преди всичко беше учен, а Сабри — войник. Операцията беше просто извинението, което си търсеха, за да се отдадат на любимите си занимания. Мотивите им, разбира се, не го интересуваха; от значение бяха единствено лоялността и резултатите.

След като размениха обичайните любезности, Азиз и Сабри го поведоха през комплекса. Започнаха с втория етаж на главната сграда, някогашното обширно болнично отделение, сега разделено на поредица офиси и складови помещения. Когато приближиха до една двойна метална врата, водеща към добре охранявана вътрешна зона, Азиз ги спря с думите:

— Оценка на резултатите.

Кабаал реши, че не е необходимо да настоява за допълнителни обяснения за случващото се зад металната врата.

Азиз ги поведе надолу по друго стълбище, различно от онова, по което се бяха качили. Скоро го напуснаха и поеха по къс коридор, който ги изведе в обширната лаборатория, разположена в пристройката. В помещението кипеше дейност. Всички бяха в движение и никой дори не си даде труда да спре и да огледа новодошлите. Облечени в бели престилки техници се суетяха около компютрите и работните станции. Други работеха, облечени в изолирани костюми, проврели ръце през стъклото, с помощта на дълги, оранжеви ръкавици, които им позволяваха да манипулират епруветките и контейнерите в защитената зона, без да рискуват да се заразят.

Докато следваше Азиз из импровизираната вирусна лаборатория, Кабаал опита поне донякъде да осмисли огромния поток от информация, с която го заливаха. Повечето от наситените със специализирани изрази обяснения обаче просто пропускаше покрай ушите си. Въпреки всичко започваше да усеща лека гордост и задоволство от технологичната атмосфера, която парите му бяха постигнали. Центрофуги, охладители, инкубатори, вентилирани лабораторни станции и компютри… Компютрите бяха навсякъде. Гледката на всичко това го изпълваше с усещане за смисъл. Мълчаливо отправи благодарност към Аллах, задето го бе избрал за тази важна мисия.

След като обиколката приключи, Азиз, Сабри и Кабаал се събраха в кабинета на Азиз на втория етаж. Като се оставеха настрана дървеното бюро и столовете, двете лавици, натъпкани с медицински книги, и молитвеното килимче, покриващо малка част от облицования с плочки под, помещението изглеждаше празно до аскетичност. Азиз настоя Кабаал да заеме мястото зад бюрото. Ученият седна в стола пред него, но Сабри остана прав.

Хазир Кабаал описа кръг с пръст, сочейки комплекса:

— Д-р Ануар, майор Абдул, изключително съм впечатлен от онова, което сте постигнали тук!

Сабри кимна резервирано, докато в същото време Азиз не отмести поглед от плота на писалището и просто сви рамене — или засрамен, или безразличен от похвалата на Кабаал.

— Как вървят експериментите? — попита Кабаал.

— До този момент изключително обещаващо, Абу Лахаб. — Азиз бе използвал почетното арабско име, което буквално означаваше „баща на пламъка“, намек за красивите му черти.

— Обещаващо?

— Съоръженията ни са повече от достатъчни за съхранение на вируса — отговори Азиз, без да откъсва очи от плота. — Първоначалните азиатски мостри на серума не са изгубили потенциала си.

Кабаал сви рамене.

— Простете, докторе. Серум?

— Серумът е онова, което остава от кръвта, след като премахнете клетките и кръвосъсирващите фактори, Абу Лахаб — обясни Азиз. — До този момент сме инжектирали осем субекта със серум от първоначалния китайски пациент.

— Субекти — повтори Кабаал, осъзнавайки, че Азиз говореше за собствените си хора. — И?

— Всеки един от тях придоби някаква степен на инфекция.

— Колко от тях са мъртви?

— Двама.

Кабаал кимна сериозно.

— А останалите? — попита, като мислено отхвърляше лекия пристъп на съмнение.

— Четирима се възстановиха напълно. Откровено казано, трима проявиха слабо покачване на температурата, но иначе симптомите им не се различаваха особено от тези на обикновена настинка. Други двама още имат известни показания, но са на път да се възстановят.

Кабаал се облегна в стола си, без да обръща внимание на главичката на един винт, който се заби в гърба му.

— Значи вирусът убива двайсет и пет процента от инфектираните?

Азиз рязко вдигна глава и втренчи поглед в очите на Кабаал:

— Няма как да защитим подобно твърдение, без да имаме на разположение по-голяма база за сравнение. Освен това селекцията не беше пълна. Досега сме инфектирали само здрави мъже на възраст между седемнайсет и двайсет и девет години. Няма как да знаем какъв ефект ще има вирусът върху останалата част от популацията.

— Разбира се, докторе. — Кабаал махна с ръка в знак, че увъртането на учения не го интересува. — Но спокойно можем да се опрем на ранните наблюдения, че вирусът би могъл да убие един от всеки четирима заразени.

— Ранните резултати навеждат на тази мисъл, да — кимна предпазливо Азиз.

— Не сте имали проблеми при предаването на инфекцията по кръвен път — каза Кабаал. — Но какъв е случаят с предаването й по въздуха? По… — Той затърси точните думи.

— Респираторен път? — предложи Азиз.

— Да — кимна Кабаал.

— Това не е вирусът на едрата шарка — въздъхна Азиз, като звучеше едва ли не разочаровано. — Бих го класифицирал като умерено заразен.

Кабаал отново се наведе напред:

— Бихте ли обяснили по обстойно, доктор Ануар?

Азиз прехапа замислено долната си устна:

— Избрахме индексен случай в неговия втори ден от симптоматичната инфекция. Предположихме, че по това време степента на вирусна наситеност ще… — Забелязал, че Кабаал свива рамене, Азиз обясни: — Когато смятахме, че вирусът ще бъде най-силно заразен. Избрахме човека, който кашляше най-силно, и го поставихме в помещение приблизително с размерите на голям асансьор заедно с още десет други субекта в продължение на тридесет минути. Три дни по-късно само двама души проявяваха признаците на заболяването.

— Велик е Аллах — усмихна се Кабаал.

Азиз се намръщи.

— Но ако работехме с вируса на едрата шарка, всички без имунитет щяха да развият болестта.

Усмивката на Кабаал стана още по-широка:

— Напълно достатъчно е, добри ми докторе.

Азиз кимна, но разочарованието продължаваше да се мержелее в малките му очички. В статистиката имаше твърде много микробиологично несъвършенство.

Внезапното почукване ги накара да замълчат. На вратата стоеше невисок, мускулест малаец. Беше облечен в свободна бяла роба и носеше декорирана със зелено и златно копиа, традиционната малайска шапка.

— А, Ибрахим Сундарам, добре дошъл, добре дошъл! — каза Кабаал и се изправи, за да посрещне младежа с топло ръкостискане.

Д-р Азиз кимна на Кабаал, след което профуча покрай Сундарам, без дори да го забележи.

Кабаал постави ръка на рамото на малаеца:

— Ела, да повървим.

Почака все така флегматичния Сабри и поведе Сундарам през вратата.

Слязоха по стълбите и минаха през задната врата, за да се озоват насред прашната, гореща дневна светлина. Кабаал им предложи да потърсят подслон от слънчевите лъчи под една ламаринена козирка. Леко разочарован установи, че сянката почти не ги защитаваше от екваториалната горещина, но в крайна сметка искаше да проведат този разговор навън, а мястото бе толкова уединено, колкото и всяко друго, което му бе известно наоколо.

Двамата със Сабри стояха един до друг, в самия край на сянката и с лице към Сундарам, чийто гръб почти опираше в стената на комплекса.

— Искали сте да ме видите, Абу Лахаб? — попита на перфектен английски малаецът.

— Исках да ти благодаря, Ибрахим — отговори Кабаал с акцент, в който се долавяше успокояващ примес от британски английски и египетски — неустоима комбинация в дните му на контакти със студентките в Лондонското икономическо училище. — Без твоята помощ нямаше да постигнем и една стотна от всичко това.

Човекът, който собственоръчно беше транспортирал вируса от Китай в Африка, сви скромно рамене:

— Бях просто куриер. А и без моя добър приятел Фарук Али, едва ли щях да сполуча.

— Разбира се, разбира се. Храбрият Фарук — произнесе сериозно Кабаал. — Какво се случи с него?

— Разболя се, преди да се доберем до китайската граница. Беше прекалено рисковано да я пресечем, особено когато симптомите на болестта му станаха очевидни. — Сундарам се загледа към прахта в краката си. — Застрелях и него, и китайския черноборсаджия, преди да премина. Фарук умря като мъченик.

— Слава на Аллах! — произнесе тихо на арабски Сабри, макар съвсем ясно да бе разбрал разговора на английски.

— Славна смърт — съгласи се Кабаал. Той присви очи към Сундарам. — А ти, Ибрахим? Как се чувстваш ти?

Сундарам започна да рови в меката прах с върха на обувката си.

— По-добре, Абу Лахаб. Много по-добре.

— Какво беше усещането? — попита Кабаал.

Сундарам обмисли въпроса за секунда, след което отново вдигна поглед:

— Докато все още живеех у дома и работех във фермата на баща си, се разболях от малария. В продължение на двайсет часа дневно се чувствах добре. Но два пъти дневно треската се проявяваше с пълна сила. Болката беше непоносима. Чувствах се толкова слаб, че не успявах да вдигна ръка, за да поднеса чашата с вода до устните си. С тази болест обаче в продължение на три дни се чувствах по абсолютно същия начин, но през цялото време. Бях сигурен, че ще умра. След това болките престанаха дори по-бързо, отколкото бяха започнали. А сега отново се чувствам добре.

— Радвам се, че си добре, Ибрахим — произнесе Кабаал.

По устните на Сундарам плъзна усмивка. След това започна да се смее на глас. Смехът му бе заразителен. Съвсем скоро и Кабаал започна да се смее, докато в същото време Сабри безучастно ги наблюдаваше.

Когато успя да спре смеха си, Кабаал попита:

— Как си с арабския?

Сундарам сви рамене:

— Говоря няколко езика, но с тъга трябва да призная, че арабският ми не е чак толкова добър. Мога да чета от Корана, но изпитвам затруднения при разговор.

— Жалко наистина — въздъхна Кабаал. — Повечето от мъжете тук говорят само арабски.

Сундарам кимна.

— Освен това сме изправени и пред проблема с присъствието ти в Източна Африка — продължи Кабаал. — Някак си не се вписваш, нали разбираш?

— Разбира се — кимна малаецът.

— Ако те забележи погрешен човек, е възможно да си извади някои заключения. А знаеш как говорят хората. Особено моите хора.

— Няма как да се избегне — сви рамене Сундарам.

Сабри направи няколко крачки, докато не се озова под лъчите на слънцето.

— В крайна сметка всичко опира да следите, които оставяме — говореше Кабаал, като повече се опитваше да убеди себе си, отколкото младия мъж с отпуснати рамене пред него. — Операцията е деликатна. Не можем да си позволим да оставяме следи.

Сундарам разпери ръце пред себе си:

— Такава е волята Божия.

— И тъкмо тя понякога ни води по най-трудния път — рече Кабаал. Той погледна Сабри през рамо и кимна, след което се обърна към Сундарам: — Разбира се, ще бъде смърт на мъченик.

— Смърт на мъченик — повтори убедено Сундарам.

— Раят те очаква — произнесе Кабаал, като отстъпи встрани от пътя на Сабри.

Майорът извади полуавтоматичния пистолет изпод галабията си. После решително вдигна ръка, докато оръжието не се изравни с лицето на Сундарам.

Натисна спусъка.

Главата на Сундарам се отметна към стената на комплекса. Секунда по-късно краката му се подкосиха и младежът рухна като взривена сграда. Когато главата му се удари в земята, копиата се изтърколи, сякаш да поведе след себе си рукналия кървав поток.

Кабаал погледна към Сабри, който стоеше неподвижно, отпуснал пистолета до себе си. Лицето му бе напълно лишено от изражение, като че излято от восък. Загледан в бледите, ледени очи на майора, Кабаал с усилие на волята потисна потръпването си. Отчасти понеже никога досега не бе присъствал на екзекуция, но главно защото гледаше право към един от най-страховитите хора, които някога бе срещал.