Даниел Кала
Пандемия (7)

Глава 5

Джорджтаун, Вашингтон

След като Питър си бе прибрал вещите, просторната спалня изглеждаше на Гуен Савард още по-празна. Но не по онзи угнетяващ, „само ако имахме още една възможност“ начин. Просто оголена. Питър бе изявил желание да разделят мебелите поравно, но Гуен беше настояла той да вземе по-голямата част. Сега вече съжаляваше. Чувството за вина — вече го осъзнаваше в ретроспективен план — не беше особено полезна емоция, когато ставаше дума за разпределяне на имущество.

А и за какво изобщо трябваше да изпитва вина, запита се тя. Не му беше изневерявала. Никога не се беше отнасяла към него със злонамереност или жестокост. Доколкото зависеше от нея, не можеше да се каже, че не е участвала в приготвянето на домашната храна. И със сигурност беше прекалявала със заниманията си с прането. Дори бе участвала във всички онези непоносими фирмени партита и коктейли — в ролята си на вярна съпруга на адвокат. И макар Питър да обвиняваше всепоглъщащата й кариера, не тя бе причина бракът им да се разпадне. Причината не беше и в безплодието. В подобни болезнени моменти на размисъл — нещо нормално за периода след всяка раздяла, Гуен ясно осъзнаваше, че някак така и не бе успявала да се отдаде всецяло на брака си. Колкото и усилия да бе полагал Питър, в любовта бяха нужни двама души. И след като беше вдигнал ръце и се бе отдалечил от удобната, но лишена от страст връзка, Гуен беше приела да носи лъвския дял от вината.

В мислите й започваха да се прокрадват неочаквани и нежелани детски спомени. Отново и съвсем ясно виждаше лицето на майка си. Не настоящата, хирургически изгладена и непоносимо изрисувана версия, а онова младо, поразително лице от детството й. Спомняше си болезнената усмивка, изписана по това лице, която безпогрешно пропускаше да прикрие разочарованието, когато шестицата не беше шест плюс, когато сребърната награда от конкурса за пианисти не беше златна или когато държавната стипендия не беше стипендия „Роудс“. Младото лице на майка й не искаше да изчезне — със стиснатите му в разочарована усмивка устни, убеждаващо я колко по-добре би живяла без Питър. Гуен усети как нещо в стомаха й се свива. И подобно на всеки един ден, откакто се бяха разделили, реши, че ще бъде много по-добре, ако отложи признанието за скъсването им с още един ден.

Голите стени само усилваха усещането за празнота, което изпитваше, докато накрая не започнаха да я притискат едва ли не физически. Трябваше да намери начин да избяга от постоянното напомняне за проваления си брак. Което пък обясняваше защо Царицата на буболечките започна да приготвя багажа си за бизнес пътуване, което с лекота можеше да замести и с обикновено телефонно обаждане.

 

 

Ню Хейвън, Кънектикът

Гуен пристигна в ранната вечер, усещайки се отпочинала и готова за работа. Не криеше от никого, че е нещо като маниачка на тема музика от седемдесетте и беше прекарала шестчасовия път зад волана — което май можеше да се отбележи като най-дългия, лишен от стрес период в спомените й — слушайки любимите си дискове. Нещо от рода на „Капитан Фантастик“ на Елтън Джон, „Слухове“ на „Флитуут Мак“ и „Закуска в Америка“ на „Супертрамп“.

Докато караше през Ню Хейвън, си позволи да се отдаде на носталгични спомени за следдипломните времена в Йейл, особено когато подмина сградата, в която бе държала апартамент. Поне на външен вид, през изминалите шестнадесет години не се бе променило абсолютно нищо. Почти спирайки пред входната врата, дори успя да усети мириса на екзотичните подправки, просмуквали се в тесния таванския апартамент на практика целогодишно, благодарение на дебелите килими в коридорите, които безпогрешно абсорбираха ароматите от готвенето на съседите й — представители на многообразни етнически групи, усилваха ги и отново ги освобождаваха. Зачуди се дали стените в старото й убежище все още бяха със старите пастелносини и розови оттенъци, които тя и приятелите й един ден бяха измислили в резултат на необясним импулс — извор на нестихващо разкаяние през по-голямата част от живота й тук по-късно.

Кариерата й след завършването бе толкова напрегната, че в перспектива четирите години, прекарани в завършване на докторската й дисертация в Йейл, съчетани с работа на две места на непълен работен ден, сега й се струваха като относително безгрижни времена. Още в колежа Гуен бе възприемала нестихващата си амбиция като част от своята маска — нещо, което не беше нито добро, нито лошо, а просто като част от нея, както желанието й да пътува и неуморната й трудова етика. Повечето от колегите й студенти се придържаха основно към целта да завършат доктората си. Не и Гуен. Тя беше планирала живота си доста по-напред. Но никога не си бе представяла, че ще подхване кариера в държавния сектор. Като студентка смяташе, че на по-късен етап вероятно ще има собствена лаборатория в някоя голяма компания. Някъде, където щеше да й се открие прозорец към Нобеловата награда, подобно на нейния наставник д-р Айзък Москор.

С изненада си даде сметка, че не е виждала Айзък вече почти четири години. Той никога не напускаше Ню Хейвън. А и тя рядко намираше време да намине. Поддържаха връзка главно по телефона и посредством електронна кореспонденция, но Айзък не беше особено разговорлив по телефона, а още по-малко имаше навика да излива душата си в дълги писма. В професионален план Гуен опитваше да не изостава от изследванията на Москор, понеже мнозина смятаха именно него за всепризнатия лидер в областта на противовирусните антибиотични средства. Колкото и параноично потаен да бе по отношение на работата си, Айзък й се доверяваше в достатъчна степен, за да й споделя успехите си.

Подминавайки любимите си места от миналото, Гуен прекоси Ню Хейвън, докато най-после се добра до сънливия квартал, съставен от относително заможни къщи, където живееше Москор, и паркира до тротоара пред скромното му, почти петдесетгодишно, боядисано в бежово бунгало. Подобно на апартамента от студентските й дни, и то не се беше променило с нищо през изминалите двадесет години.

Айзък Москор я посрещна на вратата. Поне метър и деветдесет и пет, и тежък около сто и петнадесет килограма, той имаше изсечено лице, полегато чело и силно издадена брадичка, които някой лесно можеше да асоциира по-скоро с професионалната борба, отколкото с академичната кариера. И макар да бе в края на шейсетте си години, стойката му си оставаше все така изправена. Възрастта така и не бе успяла да смали масивното му телосложение. И въпреки че самата Савард доста надминаваше средната височина със своите метър и седемдесет и пет, Москор трябваше да се наведе, за да я прегърне и задържи колебливо, сякаш се страхуваше да не я прекърши в силните си ръце. Секундите на физическа близост бяха единственото време, в което Гуен усещаше нотка на несигурност в своя наставник.

Москор отстъпи назад и я измери с поглед от главата до петите.

— Все така си кльощава, но иначе изглеждаш добре, хлапе — каза със силното си произношение от Джърси.

Гуен му се усмихна топло, осъзнавайки колко много й бе липсвал този човек.

— Възможно ли е на четиридесет и две все още да ме смяташ за дете?

— При положение че съм на шейсет и девет? Безусловно. — Той се обърна с изненадваща за мъж на неговата възраст и с неговите размери бързина. — Не стой на вратата като посадена. Влизай! Влизай!

Гуен го последва през късото преддверие, водещо към всекидневната. Подобно на останалата част от къщата, и тук двете износени сиви рипсени кушетки, разнищеният килим и няколкото рисунки с въглен създаваха по-скоро усещане за практичност. Гуен знаеше, че за Москор и жена му къщите не бяха нищо повече от места, където да преспиш и да се нахраниш, а лабораториите — там, където обикновено се живее.

— Къде е Клара? — попита тя, отпускайки се в една от изненадващо удобните кушетки.

Москор сви рамене.

— Кой знае! Може би в лабораторията. Може би е решила да поостане при дъщеря ни. — Лицето му се изкриви в полуусмивка, чиито малко по-дълбоки бръчки за пръв път намекнаха по някакъв начин за напредването на възрастта от последната им среща насам. — Тайната на над четиридесетгодишния ни брак се крие в дълбоката и трайна незаинтересованост към местонахождението на единия или другия.

Гуен се засмя.

— Така и не проумявам как те търпи Клара.

Москор отново сви рамене.

— Вероятно се дължи на външния ми вид на филмова звезда. — Той също се тръшна на кушетката до нея. — Ако се нуждаеш от нещо след дългото пътуване дотук… например бира, безалкохолно или хапване… знаеш къде е кухнята. Нищо не сме местили. Вече съм твърде стар за предекориране.

Осъзнавайки колко е изморена от пътуването дотук, тя стана и отиде в кухнята, където двете с Клара бяха прекарали толкова много вечери в приготвяне на храна.

— Искаш ли нещо? — попита тя Москор.

— Не бих отказал една бира.

Гуен се върна след минутка с две отворени бирени бутилки. В този дом човек нямаше нужда да се главоболи с такива дреболии като чаши.

— Как е адвокатът? — поинтересува се Москор, докато тя се настаняваше обратно на кушетката до него.

— Питър се изнесе преди няколко дни — отговори тя. — Развеждаме се.

Той кимна, показвайки горе-долу толкова изненада от думите й, все едно Гуен току-що му бе съобщила, че Питър е навън и паркира колата.

— Така беше най-добре и за двама ни, Айзък. Опитахме, но дълго време не се получаваше. Всъщност сме като деня и нощта.

Москор сви безпомощно рамене:

— Виж, хлапе… Вирусите ги разбирам. Хората — никак.

Гуен отново се усмихна. Божичко, този човек наистина й беше липсвал. И макар Айзък да не показваше голям интерес към домашните й премеждия, усещането да се разтовари пред някого беше чудесно. Докато Москор отпиваше на малки глътки от бирата си, а след като приключи с бирата, докато се бореше да остане буден, заслушан в разказа й, Гуен най-после изля сърцето си. Не спести и най-малкия детайл от финалните месеци на брака им: от противоречивите си чувства по отношение на непроработилите лекарства за плодовитост до графика на командировките си, който съзнателно изготвяше по такъв начин, че да увеличи времето надалеч от Питър.

Когато привърши, не беше сигурна дали Москор все още е буден. Точно когато се наведе, за да погледне в наполовина затворените му очи, той произнесе:

— Хлапе, не мога да вляза в ролята на личен съветник, знаеш го. Но ще ти кажа същото, каквото ти казах и преди. Като оставим настрана факта, че все още си прекалено слаба, ми изглеждаш наред.

Гуен почувства как тежестта изведнъж се смъква от раменете й. В позицията й на главен правителствен учен, в чиито задължения понякога влизаше и да докладва пряко на президента, малцина можеха да й излязат насреща. Одобрението на Москор обаче най-после й носеше опрощението, което така дълго бе търсила.

Той протегна дългите си ръце над главата и каза:

— Надявам се, че не си шофирала по целия път дотук само за да обявиш, че отново живееш сама. Понеже единственият ерген в лабораторията ми е гей.

Гуен се усмихна.

— Оценявам това, че ме изслуша, Айзък. Помогна ми. — Москор отново сви рамене, този път малко стеснително. — Но съм тук, за да науча повече около последните ти разработки.

Той се поизправи на мястото си. Лицето му внезапно беше грейнало и сега изглеждаше дори подмладено.

— Нещата изглеждат наистина обещаващи, Гуен.

Тя се наведе напред със засилен интерес.

— Как точно?

— Едноверижен РНК-вирус, подобен на този на инфлуенцата. В животинчето наистина няма нищо специално. Дори не може да се репродуцира, без да нападне клетката на гостоприемника. Но проклет да съм, ако не разполага с една от най-комплексните системи за защита в природата! — Москор изведнъж се бе оживил, подобно на колежански атлет по време на парти, когато темата на разговора изведнъж се е изместила от балета към футбола. — С ранните препарати, от А35321 до 348, постигнахме някои наистина начални резултати при шимпанзетата, но буболечката мутираше толкова бързо, че на практика ставаха безполезни само в рамките на няколко жизнени цикъла.

Той се изправи и забързано излезе от стаята. Няколко секунди по-късно дотича, леко задъхан, с една папка под мишница. Тръшна се обратно в кушетката и отвори папката пред себе си. Страницата съдържаше схематична рисунка на органична молекула с множество израстъци, някои завършващи с циклични вериги.

— Това е първоначалният А35321. Красотата е в това, че не атакува копирането на ДНК, както правят повечето антивируси. Не. Вместо това блокира рибозомния пренос на РНК. Дърпа щепсела на цялото производство на протеини. — Той издиша тежко. — Само че в А35 серията имаше един недостатък. В рамките на няколко жизнени цикъла, микробът ставаше все по-резистентен. Не спирахме да въвеждаме дребни промени… отрязвахме някоя верига тук, подхвърляхме друга там… — Пръстът му играеше по сложната схема, сочейки пръстени и верижни образувания. — Но в крайна сметка битката беше загубена. Скоро не ни останаха пръсти, с които да запушваме непрестанно възникващите течове… Разбираш какво искам да кажа.

Устните му се изкривиха в горда усмивка.

— Което ни принуди да се върнем обратно на чертожната дъска. Няма какво да го увъртам, идеята беше на Клара. „Защо да не го направим по по-прост начин?“, каза тя. — Ръката му внезапно се спусна напряко през изображението, сякаш го разсичаше надве. — Понякога по-малко върши по-добра работа от повече! — В гласа му се усещаше едва сдържана радост. Той обърна страницата. Следващата диаграма демонстрираше доста по-компактна молекула. — Запознай се с А36112. Същият механизъм… Вече тествахме няколко щама с буболечката върху примати… До този момент не сме документирали резистентност. Малкото дяволче и досега не може да разбере какво го е ударило.

— Хапче? — попита Гуен.

Москор кимна.

— Използваме по сто милиграма два пъти дневно, но сме почти уверени, че и сто милиграма на ден ще бъдат напълно достатъчни.

— Зависят ли резултатите от стадия на инфекцията?

Москор се ухили още по-широко.

— А, хлапе, явно добре си си научила урока. Проклятието на повечето антивируси е, че ако не бъдат приложени рано… през първите четиридесет и осем до седемдесет и два часа на инфекцията… не вършат абсолютно никаква работа. Разбира се, по-рано винаги е по-добре от по-късно, но А36112 изглежда действа в която и да е фаза на инфекцията. — Усмивката му стана още по-широка. — Осемдесет процента от шимпанзетата се излекуваха от треската в рамките на първите двадесет и четири часа от лечението.

Заразена от ентусиазма му, Гуен стана от мястото си и се надвеси над диаграмата, сякаш пред нея бяха разгърнали карта на съкровище.

— Ами опити с хора? — попита тя.

Москор отново кимна.

— Отне ни известно време, докато си проправим път през Комисията по етичните въпроси и получим одобрение от Агенцията по храните и лекарствата, но вече започнахме първата фаза от опити с доброволци.

Гуен кимна. Знаеше, че първата фаза от изпитанията обикновено не доказва нищо повече, освен че лекарството не е по-опасно от болестта, която се опитва да излекува.

— Първоначални резултати? — попита тя.

— Дотук добре — сви рамене Москор. — От десет до двадесет процента имат диария, също като бедните ни маймуни. Нищо ново. Раздай на хората капсули със захар и десет до двадесет процента от тях също ще проявят признаци на експлозивна диария.

— За къде сме без добрия стар плацебо ефект? Иначе търговците на масло от змия щяха отдавна да фалират — усмихна се Гуен. — Нямате индустриален спонсор, нали?

Още докато изричаше последното, Гуен разбра, че въпросът й е глупав; презрението, което Москор хранеше към фармацевтичните компании, граничеше с омраза.

Той смръщи вежди. Очите му се смрачиха.

— Единствените паразити, с които работя, спадат към света на микроорганизмите — едва ли не изплю думите той. — Тези кучи синове не дават и пукната пара за това по какъв начин разработката ще помогне на хората. Виж само какви ги свършиха в Африка! По-скоро са готови да извършат геноцид, отколкото да намалят постъпленията си от производство на HIV антиретровируси. Призлява ми само като стане дума за тях.

Савард не защитаваше тезата на Москор, но бяха спорили по темата толкова много пъти, че предпочиташе да не започват отново. Просто кимна.

— Айзък, зная как се чувстваш, но ви очаква втора фаза, а и трите независими изпитания на лекарството ще изискват много средства…

— Финансира ни Националният здравен институт. Ще получим всички средства, от които се нуждаем.

Гуен се приближи до него и сложи ръка на рамото му:

— Айзък, аз мога да ви помогна.

Гневът изчезна от лицето на Москор. Той се засмя по обичайния си сдържан начин.

— Федералните имат интерес в откриването на лекарство срещу грип?

— Особено ако представя нещата като въпрос на национална сигурност, Айзък.