Даниел Кала
Пандемия (6)

Глава 4

„Юнайтед Еърлайнс“, полет 640, източната част на Атлантическия океан

Ако Ноа Халдейн бе изчакал и част от секундата в повече, преди панически да издърпа крака си от пространството между редовете от седалки, количката с напитки чисто и просто щеше да прегази стъпалото му.

— Съжалявам, сладурче — провлече жизнерадостно с южняшкия си акцент набитата стюардеса на средна възраст. — За малко да ти премажем малките прасенца.

— Не. Вината е моя — отвърна Халдейн, като се премести в седалката и напразно опита да премести възглавницата си на по-удобно място. Въпреки преумората и относителния комфорт в първа класа, дори не се доближаваше до така желания сън.

— Изглеждаш ми неспокоен, скъпи — произнесе жената, оголвайки зъбите и венците си в поредната широка усмивка. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Можете ли да накарате последните двадесет и четири часа от живота ми да изчезнат?

Стюардесата се разсмя толкова силно, че бухналата й изрусена коса започна да се тресе:

— Миличък, мога и още как. — Тя се наведе напред и затършува из количката, след което се изправи с три минибутилки, подаващи се между пръстите й. — Водка? Джин? Или работата е само от компетенцията на Джони? — Тя разклати бутилката с уиски „Джони Уокър“ с показалеца и палеца си, сякаш държеше звънче.

— Ще започна с водката.

Халдейн се изправи в креслото и кимна с благодарност, вземайки чашата си с водка с лед. Мълчаливо се съгласи със себе си, че явно няма да може да поспи, така че реши да се заеме с купчината разпечатки, изпратени му от СЗО.

Насили се да насочи вниманието си върху различните страници. В купчината цареше пълен хаос от лабораторни доклади, медицински заключения и чисто бюрократични паметни бележки. Все по-ясно си даваше сметка колко познато му бе всичко това. Отново се започваше от селските райони на Китай, отново си имаха работа със същата схема на разпространение и за пореден път резултатът се дължеше на недостатъчната заинтересованост. Точно по този начин се беше започнало и с ТОРС. Ала докато разлистваше епикризите на пациентите, Халдейн достигна до съвсем същото заключение, до което бяха стигнали и местните власти. ТОРС не се беше завърнал. Случващото се имаше потенциал да се превърне в далеч по-сериозен проблем.

Вече беше ясно, че времето не е лукс, който можеха да си позволят. През идните дни и часове го очакваше работа и пак работа, но така и не успяваше да се отърси от спомена за сцената малко преди да излезе от дома си във вашингтонските предградия на Глен Еко Хайтс, Мериленд.

 

 

Хлои Халдейн отново имаше възпаление. До четвъртия й рожден ден оставаше по-малко от месец, но нищо не можеше да промени факта, че до този момент беше преживяла ушни инфекции, достатъчни за цял живот. Като човек от бранша, Ноа Халдейн много добре разбираше антибиотичната зависимост на дъщеря си, но тя не го тревожеше толкова. Далеч по-безрадостна му се струваше перспективата за миринготомия^[1] или вентилационните тръбички, които се мержелееха в близкото бъдеще на детето му.

Подобно на повечето мъже и Халдейн бе навлязъл във фазата на бащинството без особени очаквания, като се изключеха предположенията за множество безсънни нощи, разбира се. Само че по някакъв начин бе възприел ролята си доста по-пламенно, отколкото очакваше. От момента, когато за пръв път му бяха дали да я подържи, Хлои се бе превърнала в център на целия му живот. Ако не пътуваше или работеше, винаги и с радост посвещаваше цялото си останало време на дъщеря си. И въпреки трескавата програма и принудителните отсъствия, пак беше сменил повече пелени и бе присъствал на повече уроци по танци, отколкото голяма част от мъжете в неговото положение. А и Хлои по никакъв начин не усложняваше нещата за татко. Вън отличното му пристрастие, не можеше да отрече, че тя притежава особена способност да се радва на живота. И то до такава степен, че някъде на осмия месец след раждането родителите й се видяха принудени да я заведат на педиатър, разтревожени от факта, че тя никога не плаче. Лекарят през смях ги бе уверил, че времето съвсем скоро ще ги обезщети за този недостиг; а с напредването на ушните й възпаления, сълзите наистина бяха дошли. Но дори и това успяваше едва-едва да одраска повърхността на обичайното й слънчево настроение.

Халдейн лежеше в леглото до дъщеря си. Беше се свил неудобно и всеки момент можеше да падне от единичното легло, но обожаваше всяка възможност да се сгуши до нея и да й прочете някоя от любимите й приказки. Главите им се докосваха и усещаше съвсем ясно топлината, която се излъчваше от челцето й. Треската й тепърва щеше да отшумява. След петата приказка обаче изненадващо силното похъркване, разнесло се откъм нея, увери Халдейн, че най-после е заспала. Осъзнавайки, че вероятно нямаше да я види в близките седмици и даже месеци, той остана до нея още час, след което я целуна по челото и заслиза надолу по стълбите.

Влизайки във всекидневната, откри жена си, седнала странично на кушетката. Беше подвила колене, а босите й крака почиваха върху сивата материя. В едната й ръка имаше чаша чай, а с другата тъкмо отмяташе един кичур от дългата си тъмна коса, спускаща се над очите.

— Как е тя? — попита Ана.

— Все още има температура — отговори Халдейн и седна до нея на кушетката. — Но сега спи.

Ана кимна. Очите й останаха вперени в масичката за кафе до него.

— Ще се върнеш ли навреме за рождения й ден?

Халдейн сви рамене.

— Не зная.

Ана мълчеше.

— Не е същото, като да се приготвям за приятен уикенд и игра на голф с приятели, Ана.

— Разбира се. Отиваш да спасиш света — произнесе тя с ясна следа от горчивина в гласа.

— Можеш да зарежеш мелодрамата — каза той. — Не съм искал тази командировка.

Тя вдигна очи. Чертите на лицето й внезапно омекнаха:

— Зная, Ноа. Не зависи от теб.

Той постави ръка на коляното й. Тя не реагира, но и не се отмести, както донякъде беше очаквал.

Поседяха няколко мълчаливи минути на кушетката. Осъзнавайки до каква степен се бе изгубила близостта помежду им, Халдейн изпита внезапно разкаяние.

Без грим и облечена в свободна спортна дреха с качулка, Ана изглеждаше болезнено красива. Беше висока не повече от метър и шестдесет и имаше слаба фигура, като на балерина. Като се оставеха настрана големите кафяви очи, високите скули и закачливата усмивка, изглеждаше крехка като порцелан, което допълнително подсилваше привлекателността й.

Той стисна коляното й.

— Когато се върна…

Тя поклати глава.

— Ноа, няма смисъл да говорим, преди да си се върнал.

— Мисля, че все пак този разговор ни е нужен — отговори Халдейн. — Става въпрос за нещо повече от нас двамата.

Ана замръзна на мястото си. После отстрани ръката му от коляното си и остави чашата на масичката за кафе.

— Смяташ, че не го осъзнавам ли?

— Понякога се държиш така, сякаш не го осъзнаваш — каза той.

Тя се засмя безрадостно и го погледна с вкаменено изражение.

— Беше изчезнал за повече от четири месеца. Освен това те нямаше още преди да си заминал. Помниш ли? — произнесе, говорейки за няколкото бурни месеца, когато Ноа по собствена инициатива бе взел решението да се оттегли от брака им.

Халдейн много добре знаеше, че не бива да позволява на спора да се задълбочи, но въпреки всичко не успя да се въздържи:

— И това ти бе достатъчно, за да се влюбиш в някой друг?

Тя скръсти ръце.

— Не си търсех извинение. Бях самотна. Просто се случи, Ноа.

— Глупости, Ана — отсече той. — Тези неща не се случват просто така. Знам, че оставих двете ви с Хлои, но времената бяха критични. Бях нужен там.

— Беше нужен и на мен, тук — произнесе тихо тя, свеждайки очи към краката си.

— Бях ти нужен аз? — изсумтя Халдейн. — Или който и да е?

Тя поклати глава, без да вдигне очи.

— Все още не схващаш, нали?

— Не, Ана. Но вече е време да вземеш решение. Нямам намерение да те деля с друг. — Той замълча и дълбоко си пое дъх. — Налага се да избереш между нея и мен.

 

 

Главен щаб на СЗО, Швейцария

Въпреки греещото слънце и безоблачното небе, есенният студ накара Халдейн да потрепери. В очакване на по-топло време, така и бе пропуснал да се облече както трябва. Независимо от това, той приветства ясния женевски въздух, който предлагаше така желаната отмора след изтощението, смяната на часовия пояс и лекия махмурлук, сливащи се в засилващо се, туптящо главоболие.

Стоеше, нарамил сака си с една ръка и хванал с другата лаптопа си — така и не му бе останало време да мине през хотела на път от летището — и оглеждаше сградата на СЗО. Отпред се вееше големият син флаг на организацията — комбинация от флага на Обединените нации, и кадуцея (жезъла и змията). Отзад се издигаше импозантната главна сграда, чийто вафлен архитектурен стил след всяко следващо посещение му се струваше все по-демодиран. Онова обаче, което му направи най-силно впечатление този път, беше никога дотогава невижданата демонстрация на сила. На улицата и по входовете имаше охрана, въоръжена с автомати. Доста необичайна гледка за миролюбива Швейцария, но след смъртоносните бомбени атентати на срещата на УНИЦЕФ в Багдад, в ООН вече не обичаха да поемат излишни рискове. Всичко това по безрадостен начин напомни на Халдейн, че напоследък светът се бе превърнал в далеч по-опасно място, отколкото си го спомняше.

Постоя още няколко минути, дишайки с пълни гърди освежаващия въздух, след което пое към главния вход. Показа акредитацията си на охраната, влезе във фоайето и се остави в ръцете на появилия се асистент, който го отведе до конферентна зала, разположена на десетия етаж.

Когато влезе вътре, заседанието вече беше започнало. Доктор Жан Нантал моментално се изправи и с обичайната си френска възторженост се завтече да го посрещне с прегръдка и целувка по двете бузи.

— Ноа, колко мило от ваша страна, че се отзовахте.

Безукорно облечен, спретнат, слаб, с издължено лице, д-р Жан Нантал сякаш въплъщаваше в себе си образа на изтъкнатия европейски професор. Беше в средата на шейсетте си години и представляваше нещо като легенда сред медицинските кръгове на Общественото здравеопазване. В младостта си Нантал активно бе участвал и на практика се беше превърнал в един от архитектите на успешната интернационална програма за изкореняване на едрата шарка през 60-те и 70-те. Сред останалите безценни качества на изпълнителния директор по заразните болести към СЗО се числяха неизменната му готовност да се усмихне, мекият френски акцент и дарбата му да кара хората да изпитват моментална непринуденост, което в голяма степен даваше обяснение за чудовищната му популярност и умението му да изстисква и последната капка усилие и саможертва от страна на своите подчинени.

— Здравей, Жан — отвърна Халдейн. — Съжалявам, че не успях да се появя по-рано.

Нантал махна с ръка, която изведнъж заприлича на птица, готова да отлети:

— Глупости, Ноа. Оценяваме дълбоко факта, че успяхте да се появите в толкова кратък срок. — Той посочи с широк жест останалите в помещението. — Мисля, че вече познавате останалите, non?

Ноа кимна на тримата души около масата.

— Здрасти, Хелмут — каза на Хелмут Щрайхер, младия сериозен австрийски епидемиолог с руса коса и мрачни сиви очи. — Мили! — Усмихна се на дребничката, срамежлива микробиоложка от Тайван на име Ми Ли Юйен, която, когато изобщо се осмеляваше да проговори, наричаше себе си Мили. Но най-топлото си приветствие нямаше как да не запази за Дънкън Маклеод, длъгнестия шотландски вирусолог и колега специалист в областта на патогените, който, като се оставеше настрана характерът му, внушаваше незабравимо впечатление с огненочервената си коса, рошава брада и нервен клепач на лявото око. — Дънкън, как си, по дяволите? — попита Ноа.

— Екстра! Мамичката му! По-добре от това не съм бил — протътна Маклеод с типичната за него непочтителност. — Китайците този път наистина свършиха, каквато я свършиха, Халдейн. Направо са пуснали нечестивия Армагедон от претъпканите си ферми. И знаеш ли кое е най-хубавото? Жан възнамерява да ни хвърли право в окото на урагана, като две палми със страшно поизчерпан късмет!

— А, Дънкън, винаги готов с по някой и друг цветист израз — засмя се Нантал. — Но малко поизпреварваме дискусията. — Той се обърна към Халдейн. — Имахте ли възможност да прочетете материалите, които ви изпратихме?

Халдейн порови из сака си и извади от него разпечатките от получените имейли, след което се настани на мястото си до Юйен:

— Прегледах онова, което сте ми изпратили, но ми се струва, че в картината има някои празноти.

— Без майтап! — изрева отново Маклеод. — Аз пък казвам, че можеш да прокараш цял танк през тях.

Нантал го озари с безгрижната си усмивка:

— Е, да прегледаме онова, което знаем, какво ще кажете? — Той се обърна към Щрайхер. — Хелмут, за да не изостава Ноа, би ли бил така любезен отново да ни запознаеш с увлекателните детайли, които преди малко сподели?

Преди да посегне към отворения лаптоп пред себе си, Хелмут се намръщи.

— Моля — посочи към екрана на далечната стена. Щракна с мишката и на него се появи картата на Китай. Натисна клавиша още веднъж и картата се уголеми, за да изобрази Северен Китай. В центъра на екрана, горе-долу с размерите на Флорида, имаше участък, оцветен в розово. — Провинция Гансу. — Щрайхер отново щракна. Северно от най-големия регионален център, град Дзяюйгуан, се появи малък червен хикс. — Първият документиран случай е възникнал във ферма на осемдесет километра северно от Дзяюйгуан.

— Все същата история, Халдейн — прекъсна го Маклеод. — Прасета, овце, патици и фермерът Чан. И всички до един пият от един и същи водоизточник. Имат и обща канализация. Мамичката му! Сигурно всички във фермата са се хранели и с едни и същи скапани пръчици! На вирусите им е било позволено да… о, по дяволите, направо са ги насърчавали… да си общуват, да споделят ДНК тайни и да суперинфектират колкото си искат своите гостоприемници. И не щеш ли — гледай ти — ето ти Черна смърт номер две.

Маклеод махна към Ми Ли Юйен в закъснял опит да каже „без да се обиждаш“, но изобличителната му реч, така или иначе, май нямаше видим ефект върху нея. Последният му жест обаче я накара да се изчерви.

— Зная, Дънкън — каза тя с висок глас, в който се долавяше съвсем лек акцент. — Не мразиш всички китайци, ясно. — Тя се изкиска.

— Съвсем вярно. Особено тайванците. Чудесен народец. Мамка му, Мили, истина си е, че особено ти винаги си ми била на сърцето. — Той й изпрати въздушна целувка, която предизвика ново кискане и още по-дълбоко изчервяване от страна на микробиоложката.

— Както казвах — продължи Щрайхер без каквато и да е следа от развеселеност, — според местните власти първите четири случая, двама възрастни и две деца, са развили симптомите преди три седмици.

— Китайското правителство проявява ли сговорчивост? — попита Халдейн.

Нантал кимна.

— Изглежда предишният опит е успял да ги образова, Ноа — произнесе, без да споменава изрично епидемията от ТОРС. — Тъкмо те ни поканиха да отидем там.

— Шибано страхотно! — кресна червенокосият шотландец. — Вече се чудех на кого да изпратя благодарственото си писмо.

Подобно на дете, чийто разказ е бил прекъсван прекалено често, Щрайхер изсумтя и повиши глас:

— През последвалите две седмици можем да забележим пряко разпространение към съседните ферми. Осемдесет инфектирани, двайсет смъртни случая. Заслужава да се отбележи забележително късият период на инкубация в случая. От два до три дни.

Щрайхер отново щракна клавиша и около предишния хикс се появи цял рояк сходни означения.

— От регистрираните случаи на локални огнища виждаме как започва разпространение към градовете северно от Дзяюйгуан. Следват още стотици инфектирани и сходна бързина при инкубацията.

— Процент на смъртността? — попита Халдейн.

— Ранните оценки сочат приблизително двайсет и пет. — Щрайхер прокара пръсти през гъстата си руса коса. — Очевидно най-младите и най-здравите са най-засегнати.

— О… — промърмори Халдейн. — Звучи ми почнато.

Жан Нантал безпогрешно бе доловил надигащото се разбиране в гласа му.

— А, да, ние също се питахме за това. Може пък испанският грип да ни е навестил отново, non? — усмихна се широко и обезоръжаващо той. — Твърде рано е да се каже.

— Първият случай в Дзяюйгуан е бил документиран преди четири дни — каза Щрайхер. — Според местните власти, случаите са твърде ограничени, но на този етап информацията е недостатъчна.

— Крайно — кимна Халдейн. — А болниците?

— Справят се доста добре — стисна победоносно ръце Нантал. — Значително по-добре от времето на ТОРС. Няма регистрирани случаи на инфекции на болнична територия. Виждате ли, Ноа? Всяко нещо си има и добра страна.

„Не кой знае колко добра“, помисли си Халдейн, но кимна, без да направи коментар.

Нантал се обърна към Юйен.

— Мили, ще ни осветлите ли с малко основна информация от гледна точка на микробиологията?

Юйен запрелиства бележките си. Не започна да чете от тях, но през цялото време не откъсваше очи от текста:

— Разполагаме с кръвни проби от по-малко от седмица, но анализите за познати бактериални и вирусни култури до този момент са отрицателни. Проведохме стандартна фенотипна и молекулярна вирусна диагностика. Направихме тестове за ПВР, полимеразна верижна реакция, за всяка позната вирусна група… до този момент нищо окончателно.

Халдейн я погледна, доловил някаква нерешителност в гласа и:

— Какво има, Мили? — попита той.

Юйен вдигна очи от документите и се взря в очите му.

— Не се опирам на солидни научни резултати, но някои от РНК пробите дадоха далечно сходство с инфлуенцата.

— Значи говорим за грипен щам? — попита Халдейн.

— Не можем да го твърдим със сигурност — отговори Юйен и отново сведе очи към бележките си. — Правим изследвания единствено за наличие на вирусни ДНК и РНК. Кръвните проби може да са от пациенти, които са били изложени на грипна епидемия, случила се преди десет години, а ние просто виждаме остатъците на мъртвите вируси в организмите им.

— Нямаме пряка причинно-следствена връзка — кимна Халдейн. — Разбирам. Но какво ти подсказва вътрешното чувство, Мили? Според теб може ли това да бъде нов грипен щам?

— Не — отговори Юйен, но гласът й леко потрепна. — Не мога да говоря със сигурност, но при тестовете микробът показва по-скоро кръстосана реакция с инфлуенцата.

— Близо, но не съвсем, а? — произнесе Халдейн.

Юйен кимна ентусиазирано.

— Просто моя хипотеза. Със сигурност не е грип тип A или B, но става дума за сходен вирус. Вероятно от тип, какъвто никога досега не сме виждали.

Халдейн не беше толкова сигурен. Той се облегна в креслото си и погледна Нантал.

— Какво очакват китайците от нас?

— Искат само онова, което иска всяко правителство, идващо при нас, Ноа — разтвори широко ръце Нантал и се усмихна. — Да открием причинителя и да ликвидираме заболяването.

— Точно — обади се Маклеод. — И да е готово за вчера. Както и да ги оставим да си припишат скапаните заслуги.

— Нека си ги приписват — каза Халдейн. — Този микроорганизъм ми звучи прекалено познато. Кратък инкубационен период. Свързан с инфлуенцата. Хеморагична пневмония. В целевата група са младите и здравите… — Той замълча и изгледа поотделно всеки от колегите си. — Както знаете испанският грип, форма на свинския грип, е изчезнал през 1919. Също толкова бързо, колкото и се е появил. Открити са единствено остатъци от същинския вирус. Тоест от генома на вируса са останали единствено фрагменти. Едва ли бихме го разпознали със сигурност, ако отново се възвърне към живот.

— Ноа, рано е да правим подобни заключения — каза Нантал.

— Така ли мислиш? — произнесе Халдейн. — Само че, ако е испанският грип, или някой негов наследник, би било катастрофално да го пренебрегнем като възможност.

— Разбирам — кимна Нантал. — Но правилата са ви известни, приятелю. Докато не изолираме патогена, го наричаме само в съответствие със синдрома му.

— Който е?

— Синдром на острия респираторен колапс. — Нантал гордо посочи Юйен. — Трябва да благодарим на Мили за новия акроним. СОРК.

За Халдейн терминът звучеше също толкова безвредно, колкото му се бяха стрували и други вирусни акроними, като ТОРС и СПИН, появили се на повърхността през последните няколко десетилетия. Ала когато го чу произнесен на глас, внезапно усети леден полъх, сякаш току-що отново бе пристъпил в студения женевски въздух.

Мрачно се зачуди дали СОРК нямаше да накара света да забрави за всички останали вируси.