Даниел Кала
Пандемия (44)

Глава 42

Джесъп, Мериленд

Когато пристъпи към нея, Гуен вече се изправяше на крака. Внимателно подпъхна ръка под нея, за да я подкрепи, без да си дава сметка, че все още държи в нея пистолета.

— Добре ли си? — попита.

— Да. — Гуен залитна леко, но успя да се задържи. Внимателно се освободи от ръката му. — Отиди да помогнеш на Алекс! Той има много по-голяма нужда от теб, отколкото аз. — След това изтри тънката струйка кръв, стичаща се от разреза на шията й.

Халдейн я остави и изтича през стаята до мястото, където Клейтън все още лежеше до вратата. Маклеод беше свалил сакото си и го бе смачкал на топка, за да притисне раната в горната част на гърдите му. Всеки сантиметър от зеления плат на сакото бе станал кафяв от попилата кръв.

Халдейн се спусна на колене до агента.

— Дънкън?

Маклеод поклати глава.

— До един момент все още ми говореше. — Той преглътна с мъка. — После започна да си мърмори. Изгуби съзнание преди минута-две.

— Звъня ли на 911?

— Два пъти — отговори шотландецът, като използва свободната си ръка, за да повдигне брадата на Клейтън в опит да облекчи дишането му.

Когато Халдейн се наведе напред, чу слабо бълбукане. В червената пяна, стичаща се от устата на агента, се появиха мехурчета. Почисти кръвта около устата му с пръст, за да може Клейтън да вдишва по-свободно, но разбираше, че едва ли му помага особено. Провери за пулс първо на китката, а после и на лакътя на агента, но не напипа такъв. Чак когато притисна пръсти към шията му, успя да долови бързите, едва доловими удари на сърцето.

— Няма да изкара дълго — изкрещя Халдейн, без да е сигурен на кого точно. — Къде се бавят, по дяволите!

Гуен докуца до тях. Като използваше рамото на Маклеод, за да не падне, тя се отпусна помежду им откъм главата на Клейтън. Протегна ръка и нежно погали главата му.

— Моля те, Алекс — каза тихо. — Дръж се.

Очите на агента потрепнаха няколко пъти и се отвориха. Погледът му беше на границата на безжизнеността, но успя да се усмихне. После клепачите му отново се спуснаха.

Халдейн чу далечния вой на сирени.

Клейтън все още беше жив, когато парамедиците го натовариха на линейката и излетяха с бясна скорост по посока на балтиморския център за спешна помощ, който се намираше на около сто километра. От унилите им физиономии и внимателния начин, по който избягваха да дават каквито и да било гаранции, Халдейн бе разбрал, че не хранят големи надежди за подобряване на състоянието на агента. Фактът, че когато потегляха Клейтън все още имаше пулс, сам по себе си беше малко чудо. При все това Ноа изпитваше искрица оптимизъм.

Той се приближи до парамедика, който в същия момент се опитваше да се погрижи за раните на Гуен. Тя проследи с поглед отдалечаването на линейката. Когато задните светлини на колата изчезнаха, посегна и измъкна интравенозният канюл от лакътя си. Младият парамедик от Спешна помощ залепи върху раната лейкопласт със същия цвят, с какъвто беше и лейкопластът на шията й. Когато мъжът посочи към линейката, Гуен разтърси глава.

— Оценявам загрижеността ви. — Тя се усмихна. — Но съм добре. Предпочитам да остана. — И сякаш за да оспори думите си, политна за секунда, преди отново да възстанови равновесието си.

— Всичко е наред — каза Ноа на парамедика. — И двамата сме лекари. — Той посочи себе си и Маклеод. — Ще се погрижим за нея.

Мъжът сви рамене и тръгна обратно към линейката.

Маклеод приближи до тях. Лицето, ръцете и ризата му все още бяха изпръскани с кръвта на Клейтън.

— Храбрец е, не ще и дума — каза той. — Ако въобще има някаква вселенска справедливост, ще прескочи трапа. — Той замълча. — Но пък не бих заложил всичко, което имам, на това. Напоследък Бог има доста извратено чувство за хумор.

— Всичко свърши — каза Халдейн.

— И преди сме си го казвали, Халдейн — произнесе шотландецът, търкайки кръвта по ръцете си. — И смятам този път да се въздържа от шеги в стил лейди Макбет. Ще видя къде мога да се измия.

Той отмина, търсейки баня с течаща вода. Ноа и Гуен потънаха в мълчание, загледани в стълпотворението от хора и автомобили около „Тихата дрямка“. Край пътя се бяха приземили и три хеликоптера. На паркинга и околните улици бяха безредно паркирани бусове и камиони. Виждаха се фигури, облечени във всевъзможни униформи и дрехи, като се започнеше от щатски патрули и се стигнеше до мъже и жени, носещи жълтите костюми за работа в опасни условия.

Гуен се притисна към него, обви ръка около кръста му и отпусна глава на рамото му. Това му се струваше съвсем в реда на нещата.

След няколко секунди тя каза:

— Ноа?

— Да?

— Той не ме уби — произнесе Гуен.

— Което много ме радва — отговори той, докосвайки бузата й с ръка.

— Не това имах предвид — каза Гуен. — Погледна право в мен и просто се усмихна. Можеше да натисне спусъка.

— Може би е осъзнал, че не би имало смисъл?

— Да, може и така да е — съгласи се тя и отново потъна в мълчание.