Даниел Кала
Пандемия (43)

Глава 41

Удмор, Мериленд

Седнал на задната седалка в колата на Клейтън, Халдейн почти не обръщаше внимание на гледката, която прехвърчаше покрай прозорците, нито на клаксоните и скърцащите спирачки на колите, които Клейтън засичаше в лудата си надпревара по пътя от Вашингтон към Мериленд. Вместо това просто гледаше в краката си, кипящ от гняв и ужасяваща тревога.

Осемнайсет минути след като бяха напуснали Вашингтон — пътуване, което нормално би им отнело поне четиридесет, седанът на агента от ЦРУ спря на паркинга пред бензиностанцията, която вече преливаше от полицейски коли, автобуси и всевъзможни други возила.

Клейтън незабавно изскочи навън, оставяйки вратата отворена след себе си. Халдейн и Маклеод го последваха. Наложи се да си проправят път с лакти през тълпата от полицаи, техници и държавни работници, обграждащи лексуса на Гуен, паркиран в най-отдалечения край на паркинга. Екипът от криминалните следователи вече се беше захванал за работа.

Точно преди да достигнат колата, една ниска жена с безформена коса и черен костюм с панталон махна на Клейтън:

— Алекс!

Халдейн и Маклеод последваха агента, който се насочи към жената, застанала до бензиновите колонки.

— Мойра Робъртс, заместник-директор към ФБР. — Клейтън посочи с пръст към двамата мъже зад себе си: — Доктор Ноа Халдейн и Дънкън Маклеод от СЗО.

Мойра Робърт отправи към Халдейн откровен поглед, в който ясно се четеше недоволството й от факта, че двама цивилни се размотават на местопрестъплението. Забелязал това, агентът каза:

— Всичко е наред. Те работят с Гуен. Кажи ни какво знаем досега.

— Разбира се, съм тук само в ролята си на административен работник, но вярвам, че информацията ми е актуална — каза Робъртс.

Клейтън й даде знак с ръка да премине направо към въпроса.

— Колата е била изоставена на паркинга някъде след полунощ, когато бензиностанцията затваря — каза с разтревожен тон тя. — Според служителя на касата е имало и втора кола, сив седан, паркиран точно до лексуса. Било е някъде по времето, когато е заключвал. Допускаме, че който и да я е отвлякъл…

— Не е „който и да е“ — прекъсна я Маклеод. — А Абдул Сабри!

Робъртс кръстоса ръце на гърдите си.

— Нямаме конкретни доказателства, че отвличането й е свързано с конспирацията на биотерористите.

— Колко съм глупав, да се хвърлям направо в първата догадка, която ми хрумне! — изръмжа шотландецът. — Като изключим изгорения американски флаг и миниатюрното чучело на президента, висящо от огледалото за обратно виждане, какво друго доказателство очаквате да…

— Достатъчно — сгълча го Клейтън. — Мойра, моля те, продължи…

— Вярваме, че похитителят, или похитителите са прехвърлили доктор Савард от собствената й кола в сивия седан, въпреки че засега нямаме свидетели, които да потвърдят тази теория.

Стриктният начин, по който Робъртс следваше предписанията, започваше да се отразява сериозно на търпението на Халдейн. Той изщрака с пръсти.

— Споменаха нещо за кръв на задната седалка.

Тя кимна.

— На задната седалка наистина има кръв, но са само няколко размазани капки — каза с делови тон. — Ето защо смятаме за вероятно доктор Савард да е била преместена.

Ноа вече се канеше да я разтърси за реверите.

— Колко няколко?

— А… — Робъртс махна с ръка пред загрижеността му. — Не чак толкова много. Количеството оставя впечатление за, да кажем, разкъсване на скалпа.

— Нещо друго? — попита Клейтън.

— Организирали сме пътни блокади в радиус от осемдесет километра. Освен това хеликоптерите ни следят за коли, които отговарят на описанието на сивия седан. — Тя посочи техниците, работещи около колата на Гуен и пространството зад нея. — Вече претърсваме из основи сцената на престъплението. — Замълча и известно време ги наблюдава с поглед, в който се четеше нещо като симпатия. — Разследването все още е в началото си, но съвсем скоро ще разполагаме с повече улики.

— Добре, кой отговаря за… — започна Клейтън, но Робъртс вдигна ръка, за да го прекъсне.

После извади от джоба си мобилен телефон и отговори на повикването, макар да не го бяха чули да звъни.

Нещо се мъчеше да изплува на повърхността в съзнанието на Халдейн. Загледан в нея, чувстваше, че е на път да направи епохално откритие, което обаче в продължение на няколко изпълнени с агония секунди отказваше да се разкрие с цялата си сила.

Сетне просто го връхлетя.

Той се обърна и се втурна към тримата криминални следователи, работещи по колата на Гуен. Без да обръща внимание на кървавото петно на задната седалка, потупа мъжа, който надничаше под волана на автомобила.

— Да? — обърна се следователят. — Какво има?

— Мобилен телефон? — каза задъхано Ноа.

— Нямам — отговори мъжът. — Можете да използвате платения телефон на…

— Не! — прекъсна го Халдейн. — Открихте ли мобилен телефон в колата?

— Не. Нито един, поне доколкото ми е известно.

Ноа се обърна и откри, че Маклеод и Клейтън се взират в него така, сякаш виждаха пред себе си умопобъркан.

— Елате с мен — каза им той. Отведе ги на няколко метра встрани от колата, колкото да не се чува разговорът им. — Вижте, мобилният телефон на Гуен не е в колата й.

— Е, и? — сви рамене Клейтън. — Нали по-рано й звъня. Не ти отговори.

— Именно! — каза развълнувано Ноа. — Нямаше отговор, но все пак звънеше. Ако беше изключен, щеше направо да ме препрати към гласовата й поща.

Секунда по-късно очите на агента се разшириха.

— Дявол да го вземе! Може би все още е в нея?

Маклеод вдигна ръце.

— Голямо чудо. Звънял е. И сигурно още е в нея. Какво от това? Щом не може да отговори, каква полза от него?

— Ти му обясни — каза Клейтън към Халдейн. — Ще се обадя в Лангли, за да го проследят. — След което извади собствения си мобилен телефон и се отдръпна на няколко крачки, за да говори на спокойствие.

Напълно объркан, Маклеод се обърна към Халдейн:

— Какво става, Ноа?

— Всички последни модели мобилни телефони са оборудвани с GPS чипове^[1] — отговори той.

Маклеод разтърси глава.

— Тоест?

— GPS чиповете са свръхточни устройства за проследяване — обясни Халдейн, като се почука по слепоочието. — Така че ако телефонът е включен, доставчикът на услугата може да проследи собственика му със степен на грешка от няколко метра.

— Мамка му! — избухна шотландецът. — Това си е нарушение на личното пространство! — По устните му плъзна дяволита усмивка. — Халдейн, да се помолим да е задържала онзи мъничък телефон близо до себе си.

Без да си кажат и дума повече, двамата се обърнаха и загледаха по посока на Клейтън, който стоеше на пет-шест метра от тях, притиснал телефона до едното си ухо и запушил с ръка другото. От нетърпение Халдейн стискаше и разпускаше юмруци, но това не му помагаше особено. „Хайде, хайде, нуждаем се от тази информация!“, не спираше да си повтаря; нещо, което започваше да му прилича на молитва.

След две дълги минути агентът свали телефона от ухото си и дотича обратно при тях.

— Е? — попита Ноа, още преди Клейтън да се е доближил напълно.

Агентът вдигна победоносно палци.

— Проследихме го. Мястото се казва мотел „Тихата дрямка“, намира се на изхода на Джесъп, Мериленд.

Халдейн усети как го залива вълна от въодушевление.

— На какво разстояние е от тук?

— На около петдесет километра северно — отговори Клейтън.

Халдейн сложи ръка на рамото му.

— Алекс, смяташ ли да кажеш за това на Мойра?

— Би следвало — каза агентът, но изражението му издаваше по-скоро несигурност.

— Какво ще направят, ако им кажем? — попита Халдейн.

— Във ФБР понякога прекалено много си падат по сухите цифри — поклати глава Клейтън. — Първо ще искат да поставят мястото под наблюдение, да организират координирана атака…

— Което може да отнеме време — съгласи се Ноа.

— Часове — потвърди Клейтън.

Халдейн стисна рамото му по-силно, преди да отдръпне ръка.

— Време, с което Гуен едва ли разполага, Алекс.

— Зная — кимна агентът. — Но ФБР разполага с ресурсите за подходяща атака. Ние на свой ред нямаме дори три пистолета.

Ноа не се оставяше да го разубедят толкова лесно.

— Само че, Алекс, ние имаме на своя страна предимството на изненадата.

Маклеод кимна с необичайно спокойствие.

— Хората, които са я отвлекли, няма да се поколебаят да отнемат дори собствения си живот. Ако дори само подушат полицейска хайка…

Клейтън стисна зъби, а лицето му се превърна в каменна стена от решителност. Той огледа шотландеца и Ноа.

— Ако и когато се нуждаем от помощта на ФБР, ще ги извикаме — произнесе твърдо. — Да вървим да я приберем.

 

 

Клейтън шофира през целия път до разпадащия се мотел, който се намираше на две мили извън Джесъп, без да натисне спирачките дори веднъж. През живота си Халдейн сигурно беше виждал хиляди мотели, подобни на „Тихата дрямка“, но никога дотогава не си беше давал труда да разгледа някой от тях с толкова засилено внимание.

Гърбът на мотела гледаше към гористата част на лагерен район, а самият мотел пък се състоеше от няколко дървени къщи. Халдейн преброи поне дванайсет, но беше напълно възможно да има още, скрити зад онези, които бяха непосредствено до пътя.

Клейтън паркира колата на чакълената алея пред лагера, горе-долу на две пресечки от мотела. Лагерът не работеше през зимата, така че тяхната кола беше единствената. Без да излиза от автомобила, Клейтън извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

— Меган, телефонът, който те помолих да пуснеш за проследяване — каза. — Можеш ли да ми дадеш точните координати? — Той замълча. — Да, мотела има дванайсет къщички, можеш ли да го наложиш върху картата? Трябва да знаем коя точно. — Отново замълча. — Меган, няма място за грешки, сигурна ли си?… Идеално. Задължен съм ти.

Той се обърна към двамата и се намръщи.

— Добре, отседнали са в последната къщичка, която подминахме. Има известен смисъл. Тя е най-отдалечената и най-добре защитена от всички. — Посегна към ключалката на вратата си. — Оттук продължаваме пеша.

След като излязоха от колата, агентът заобиколи и отвори багажника. Отметна мокета най-отдолу, където стоеше резервната гума и извади от там неголямо метално куфарче. Затвори багажника. Огледа се първо вдясно, а после и вляво, след което постави куфарчето върху багажника и използва малък ключ от връзката си, за да го отвори.

Във вътрешността му имаше разнородни метални части, разпределени във формована дунапренена подложка. Щом Халдейн си даде сметка, че частите принадлежат на огнестрелни оръжия, адреналинът в кръвта му просто полетя.

Клейтън им хвърли един поглед.

— Никой от вас не е въоръжен, предполагам?

Ноа поклати глава, а Маклеод просто въздъхна.

Агентът взе един от по-малките пистолети и зареди в него пълнител. След това улови оръжието за дулото и го подаде с дръжката напред към Халдейн и шотландеца.

— „Глок“ 17. Девет милиметра — обясни той. — Изключително лек и съобразен със средните възможности на първия идиот, който срещнете. Имам само един допълнителен. Някой от вас стрелял ли е досега?

— Само за да сме наясно. Аз съм от Шотландия, а не от скапания Тексас! — обади се Маклеод.

— Аз няколко пъти съм стрелял с 38-и калибър на стрелбището — каза Халдейн.

— Имаме победител — заяви Клейтън, като му подаде оръжието.

Ноа подхвърли пистолета в ръката си, изненадан от факта колко лек беше всъщност.

— Просто устройство, с двойнодействащ спусък, полуавтоматичен — обясни Клейтън. — Няма предпазител. Натискаш и стреля. Пълнител със седемнайсет патрона. Ако задържиш спусъка, ще стреля на всеки две секунди.

Ноа кимна, все така удивен колко лек беше пистолетът.

Агентът отново насочи вниманието си към куфарчето и започна да сглобява друг, който очевидно имаше повече части от „Глок“ 17. Точно когато Халдейн вече си мислеше, че Клейтън е приключил, Алекс взе още една от частите, която подозрително напомняше на заглушител и я завинти в края на дулото. Агентът отхвърли сакото си и пъхна оръжието отзад в колана си.

Халдейн направи същото.

— Най-голямото ни предимство в случая е, че Сабри не само не ни очаква, но и никога не е виждал лицата ни — каза Клейтън. — Но ако той или те наблюдават, а според мен е точно така, трима мъже, приближаващи към мотела, ще им се сторят силно подозрителна гледка. — Погледна към Ноа. — В теб ли е телефонът ти?

Халдейн го извади от джоба си и му го показа.

Клейтън на свой ред измъкна своя апарат.

— Добре, остави номера ми за повторно набиране, ще направя същото с твоя. Ще тръгна пръв. Дайте ми пет минути преднина, след което ще се срещнем при третата къщичка, броено от последната. Разбрахте ли? Третата, броено от последната!

 

 

Гуен се събуди с усещането, че устата й е пресъхнала като пещ. Облиза устни и преглътна няколко пъти в отчаян опит да изстиска малко слюнка. Още преди да отвори очи, острият натиск върху глезените и китките й от само себе си й подсказа, че все така бе прикована към леглото.

Когато най-после се огледа, видя, че в стаята има съвсем слаб ореол. Дори и Абдул Сабри, надвесен над нея, беше обгърнат от синкава светлина, която го караше да изглежда като огромен ангел. „Ангелът на смъртта“, помисли си безрадостно тя. Премигна няколко пъти и когато отново отвори очи, Абдул Сабри се беше разделил с божествената си сянка.

— Какво стана? — попита дрезгаво, опитвайки да се фокусира върху някакъв, какъвто и да е план.

— След натриевия тиопентал бяхте далеч по-склонна да ни сътрудничите — отговори майорът с безизразен тон, който съвсем точно отговаряше на изражението на лицето му.

— Какво ти казах? — поинтересува се Гуен.

Той вдигна леко рамене:

— Достатъчно.

Тя замълча и пак преглътна, раздвижвайки сухите си устни. Знаеше, че ако въобще все още имаше някакъв шанс, трябва да действа възможно най-бързо.

— Какво ще правиш с мен? — произнесе.

— Ще разбереш. — Сабри се обърна и тръгна обратно към вратата.

Гуен все още усещаше как телефонът се впива в корема й, точно под ластика.

— Майоре, налага се да отида до тоалетната — каза тя.

Вече на половината път до вратата, той спря и погледна към нея през рамо, без да каже и дума.

— Тоест… наистина се налага — обясни Гуен.

Той сви рамене.

— Отивай тогава.

— Струва ми се, че не е особено учтиво от твоя страна — произнесе тя. — Мислех си, че в теб има повече класа.

Сабри отново тръгна към вратата.

— Така ли се отнасяш с една жена? — извика Гуен подпре му. — Религията ти намира ли го за приемливо?

Той спря на прага, но не се обърна.

Тя усети прилив на надежда, понеже майорът изглежда се колебаеше, пристъпвайки от крак на крак.

После Сабри съвсем бавно се извъртя. Ала щом отново се оказа с лице към нея, в ръката му проблясваше дълго, назъбено острие.

 

 

За един изпълнен с тревога миг, докато стоеше с гръб към олющената стена на разнебитената стара къщичка, точно на две постройки от онази, в която предполагаха, че се намира Гуен, Халдейн се зачуди дали не бяха разтълкували погрешно думите на Клейтън, или дори по-лошо — че нещо вече се беше случило с агента.

— Къде си, Алекс? — попита, без да издава звук, Ноа, а от устата му излезе облаче пара.

Сетне съвсем тихо и безшумно Клейтън се появи иззад ъгъла и приближи до тях.

— Гуен е жива — прошепна напрегнато. Думите му накараха Халдейн да въздъхне от облекчение. — Но глезените и китките й са завързани към леглото на четири места. Намира се във втората спалня. С нея има най-малко двама терористи: Сабри и нисък, дебел мъж с брада… На прозореца до входната врата има пролука в завесите, откъдето можах да разгледам какво става вътре. — Клейтън се наведе и вдигна една клечка. Започна да рисува груб план на къщичката в пръстта пред краката си. — Вдясно има врата, която води към всекидневна, която е отделена от кухнята зад нея посредством половин стена и плот. — Той изписа X до линията, изобразяваща преградата между всекидневната и кухнята. — Дебелакът е в кухнята, а Сабри тъкмо излизаше от спалнята. — Клейтън посочи лявата страна на къщичката. — Първата спалня е отпред, а тази, в която държат Гуен — отзад. Прозорците обаче са доста нависоко. Трябваше да се покача на един сандък, за да надникна вътре. Завързана е към леглото и изглежда… упоена. Но определено е жива.

— Добре, какъв е планът? — попита също така шепнешком Маклеод.

— Ще останем в готовност, ще наблюдаваме и ще чакаме — отговори Клейтън. — Ако стане нужда, влизаме вътре.

— И наричаш това план? — попита не особено впечатлен шотландецът.

Клейтън се усмихна.

— Работя за ЦРУ, не помниш ли? Когато започнем да правим планове, обикновено измисляме нещо от сорта на Залива на прасетата. — Изражението му отново стана сериозно. Той подаде телефона си на Маклеод: — Дънкън, искам от теб да поемеш периметъра зад къщичката. От онази страна няма врата и прозорците са прекалено нависоко, за да се мине през тях, но ще наглеждаш Гуен. Ако нещо се обърка, се обади. Просто натисни бутона за повторно набиране.

Шотландецът взе телефона и кимна.

— Изчакай тук около две минути след като сме тръгнали и тогава съвсем тихо се прехвърли на позиция. — Агентът се обърна уверено към Халдейн. — Двамата с теб ще поемем предната част.

— Ами ФБР? — попита Халдейн.

— Току-що разговарях с Мойра — обясни Клейтън. — Вече са тръгнали.

Клейтън свали палтото си и го хвърли на земята, но остави черното си сако. Махна на Халдейн да го последва и се затича, заобикаляйки третата къщичка отзад. Подмина ниско приведен прозорците и спря чак на ъгъла на къщичката, след което се обърна, за да изчака Ноа.

С няколко бързи движения на ръката му обясни откъде точно иска да минат, за да се озоват пред прозореца на къщичката, в която държаха Гуен. Започна да брой от три, като му показваше пръстите си. Като се придържаха възможно най-ниско, двамата претичаха покрай сандъка под прозореца на Гуен и продължиха нататък, докато не достигнаха ъгъла на сградата и не се озоваха откъм най-далечния й край.

Докато Халдейн се опитваше да възстанови нормалния ритъм на дишането си, повече от стреса, отколкото от краткия спринт, Клейтън надникна зад ъгъла.

Агентът извади пистолета от колана си и кимна на Ноа да направи същото, след което застана на колене. Щом Халдейн на свой ред измъкна оръжието си, изведнъж си даде сметка колко по-веществен му се струва пистолетът сега, а ръката му започна да трепери.

Клейтън пропълзя напред и замръзна на шест-седем крачки от Ноа. Вдигна ръце от земята и надникна съвсем внимателно през прозореца, след което махна на Халдейн да се приближи.

Ноа също залази на четири крака, докато най-после го достигна. Леко започна да се надига и щом главата му достигна на същата височина, погледна през пролуката от около два сантиметра между рамката и долния край на пердето. Ниският дебел мъж с брада крачеше нервно недалеч от кухненския тезгях с пистолет на кръста. Халдейн бързо завъртя очи, търсейки Сабри в помещението, но майорът не се виждаше никъде.

Сърцето му започна да бие по-силно. „Къде?“ попита беззвучно Клейтън.

Агентът поклати глава само веднъж.

Халдейн стреснато почувства как нещо в джоба му започна да вибрира. Посегна към вътрешността му и грабна телефона си. На дисплея беше изписан номерът на Маклеод. Той допря слушалката до ухото си.

— Дънкън? — прошепна.

— Нож! — прошепна истерично шотландецът.

— Какво?

— Сабри. Нож. Отива към Гуен — говореше припряно Маклеод.

Халдейн изпусна телефона и се завъртя към Клейтън.

— Сабри отива към Гуен с нож.

Клейтън кимна хладнокръвно.

— Остани на вратата и ме прикривай, когато вляза вътре. Разбра ли? — прошепна той.

Халдейн кимна.

Агентът отново отброи с пръсти. На нула направи няколко крачки, все така ниско приведен, след което рязко се изправи срещу вратата. Халдейн пропълзя подире му, точно когато Маклеод се стрелна покрай ъгъла, като махаше ожесточено с ръце.

— Не. Не! Всичко е наред — каза задъхано. — Всичко е наред. Не е нужно да влизаш.

Само че Клейтън вече беше набрал скорост.

Той насочи пистолета към вратата със сключени лакти. Дулото на оръжието потрепна двукратно, издавайки две поредни съскания, след което агентът удари вратата с мощен ритник на десния крак. Още преди кракът му да се е върнал на земята, той се наведе ниско и се гмурна през вратата.

Халдейн припряно се изправи на крака и притича след него с насочен глок. Надникна в стаята вътре точно навреме, за да види как дебелакът се извръща към вратата. Мъжът посегна към оръжието си и се опита да изкрещи нещо, когато внезапно полетя назад към кухненския плот. С широко отворени очи се блъсна в стената под него и се свлече по нея съвсем бавно, оставяйки кървава диря, след което се преви напред.

 

 

Докато Сабри приближаваше към нея с огромния нож пред себе си, Гуен усети как я връхлита невероятно спокойствие. Беше твърдо решена да не каже и дума повече. Нямаше да му позволи да й ограби правото да умре достойно.

Той коленичи до леглото, държейки ножа само на няколко сантиметра от главата й. Бледите му очи се впиха в нейните, а сгорещеният му, стерилен дъх опари лицето й. Тя извърна глава и затвори очи, като се питаше дали ще изпита неистова болка или болка чисто и просто нямаше да има, когато ударът най-сетне се стовари върху нея.

Почти престана да диша. Нищо.

Когато няколко секунди по-късно долови подръпване някъде около левия си глезен, Гуен рязко надигна глава и видя, че Сабри се е заел да пререже и останалите каиши.

Преди да освободи ръцете й, той я погледна.

— Най-добре ми съдействай, или се приготви да умреш. — След това сряза и останалите.

Тя се изправи несигурно в леглото.

Точно когато вече стъпваше на крака, чу звук от изкъртване на врата. Преди да успее да реагира, Сабри я сграбчи за косите и я изправи с едно-единствено издърпване. После уви ръката, с която държеше ножа, около шията й и почти прободе кожата й с острието му.

— Едно погрешно движение и с теб е свършено! — произнесе остро и я забута напред.

Тя чу как нечий мъжки глас изпищя нещо на арабски, последвано от тежък тропот.

Сабри вече буквално я влачеше за врата, докато излизаше от спалнята. Когато завиха зад ъгъла, Гуен най-после видя, че Клейтън е застанал в средата на запуснатата всекидневна. Пистолетът му беше насочен право към тях.

Сабри спря.

— Всичко е наред, Гуен — произнесе с равен глас агентът и заговори на терориста: — Отдръпни ръцете си от нея, още сега, майоре. Всичко свърши. — Пистолетът му дори не потрепваше.

— Да, свърши — повтори Сабри и Гуен усети как дъхът му облива ухото й. — Аз ще умра, а вие ще изгубите своя директор на контрабиотерористичното звено. — Той притисна острието още по-близо до гърлото й, докато тя не почувства рязко ужилване и осъзна, че ножът е пробил кожата й.

— Пусни я! — настоя Клейтън.

— Остави пистолета на земята, или тя умира още сега — отговори Сабри.

Агентът се поколеба.

— Веднага! — изсъска майорът.

Клейтън отстъпи няколко крачки, докато не се озова съвсем близо до входната врата. Чак тогава Гуен забеляза, че и Халдейн беше там, въпреки че от него се виждаха само главата, ръката и пистолета в нея.

Острият натиск около врата й се засили. В същия момент усети, че Сабри търси нещо зад гърба й.

Клейтън бавно свали оръжието.

— Ето, както поиска — произнесе той.

Внезапно Гуен си даде сметка, че майорът вече държеше друго оръжие зад гърба й. Тя отвори уста, за да изкрещи.

— Алекс… — ала в същия миг той грубо я блъсна право към стената.

Реалността изгуби форма. Изведнъж всичко забави ход.

Рамото й се блъсна болезнено в стената. Вдигна очи точно навреме, за да забележи как Клейтън се олюлява назад, докато в същия момент от гърдите му изхвърчат пръски кръв. Той падна на колене, след което рухна по гръб до вратата.

Погледна към Сабри. На мястото на ножа се бе появил пистолет. И пистолетът стреля още три пъти по посока на входа.

 

 

По времето, когато Клейтън се завъртя и падна на колене, Ноа хвърли един поглед надолу само за частица от секундата. В следващия миг дървото непосредствено до главата му експлодира в облак от трески, а той чу още три шумни изстрела.

Светкавично дръпна главата си от отвора на вратата. От другата й страна се намираше Маклеод, на колене, който рискуваше кожата си, за да издърпа навън за краката кървящото тяло на Клейтън.

Очите на агента бяха полузатворени, а между устните му се процеждаше кръв. Когато главата му се завъртя и стъкленият му поглед откри Халдейн, той произнесе умолително:

— Довърши това, Ноа!

Думите излязоха заедно с пръски кръв, сякаш дъхът му бе почервенял.

Халдейн отново подаде глава иззад ъгъла. Сабри се бореше с Гуен. Майорът вдигна глава, забеляза го и отново стреля, а Ноа усети как куршумът просвирва край главата му.

Халдейн вдигна своя глок и се прицели. Пръстът му замръзна над спусъка в моментно колебание, докато си задаваше въпроса дали няма да уцели Гуен. Използвайки забавянето, Сабри с невероятна бързина я завлече в кухнята и се прикри зад плота.

Халдейн усети как го разтърсва вълна от ярост.

Без да сваля пистолета, той закрачи напред, влезе във всекидневната и зави вляво.

Точно когато вече му се откриваше поле за стрелба, стъклото на картината зад гърба му се пръсна на хиляди парчета и в помещението отекна нов изстрел.

Той приклекна. Като не смееше да си поеме дъх, отново започна да се промъкна напред, за да надникне в кухнята. Щом успя да зърне пространството зад ниската стена между кухнята и всекидневната, установи, че двамата със Сабри са се озовали очи в очи.

Двамата вдигнаха оръжия едновременно, ала внезапно майорът изкрещя от болка. Гуен беше впила зъби в ръката му. Тя се изви и освободи от хватката му.

Халдейн се прицели внимателно.

— Стреляй, Ноа! — извика тя.

Гуен се хвърли напред и се плъзна по земята. Първият изстрел попадна в горната част на лявата ръка на Сабри, а вторият пръсна една водна чаша над главата му.

Лявата ръка на майора падна отпусната до тялото му, но дясната продължаваше да държи пистолета. Той премести оръжието от Ноа към Гуен, която беше на не повече от пет стъпки от него. Устните му се разкривиха в гротескна усмивка, ала не натисна спусъка.

Халдейн стреля още два пъти. Главата на Сабри се отметна назад и се блъсна в шкафа зад гърба му.

Тялото му остана изправено, потрепери веднъж и замръзна. Вглеждаше се право в Ноа. С изключение на раната с големината на двадесет и пет центова монета в горната част на челото му, изразът върху лицето на майора си оставаше съвсем същият.