Даниел Кала
Пандемия (41)

Глава 39

„Глен Еко Хайтс“, Бетезда, Мериленд

Халдейн престана да опакова нещата си, за да погледа как дъщеря му си играе в долния край на леглото. Три дни след Коледа, Хлои все още се чувстваше прекалено объркана от огромното количество играчки, за да фокусира вниманието си върху която и да е поотделно.

И макар празникът да бе преминал напрегнато за родителите й, самата Хлои си оставаше в радостно неведение относно личната и глобалната драма, която се разразяваше край нея. Двамата с Ана добре се бяха потрудили дъщеря им да не разбере абсолютно нищо от ставащото. Не си позволяваха да обсъждат неминуемата си раздяла в нейно присъствие. Нито гледаха двадесет и четири часовите новинарски репортажи по последната криза, когато беше наблизо. Халдейн и без друго почти не гледаше телевизия, понеже разполагаше с огромна част от вътрешната информация по въпроса. Знаеше и че от вируса или от терористите нямаше и следа през последните две и повече седмици след операция „Антисептик“.

Хлои се прехвърляше от играчка на играчка и от костюм на костюм на всеки пет минути. Най-накрая, щом играчките й покриха половината под в спалнята, тя ги изостави и се хвърли на голямото двойно легло до куфара да Ноа.

— Татенце, нали току-що те нямаше? — каза тя и започна да подскача на леглото. — Защо пак трябва да си ходиш?

— Това е друг вид пътуване, Хло — усмихна се той. — Този път ще бъде по-забавно. Ще можеш да ме виждаш през цялото време.

— А как? — попита тя.

— Ще бъда само на няколко пресечки от теб — обясни й той. — И ти ще ме посещаваш доста. Понякога дори ще може да преспиваш при мен. Друг път ще спиш при мама.

Тя престана да подскача.

— Но защо не можеш да останеш тук, татенце? Тогава ще мога да бъда и с двамата.

Халдейн усети как сърцето му се свива. Той придърпа дъщеря си и я прегърна силно.

— Ей, Хло, малко по-сложно е. Но всичко ще бъде наред. Ще видиш.

 

 

По стечение на обстоятелствата, които само три седмици по-рано можеха да бъдат сметнати за истинско чудо, Ноа откри място за паркиране пред шикозния италиански ресторант в центъра на града. Подобно на повечето такива места в района, и този ресторант беше отворил врати след Коледа и за пръв път от две седмици насам, което подсказваше, че хората започваха да се връщат към нормалния си начин на живот. Въпреки всичко обаче, каквито и да бяха признаците, нощният живот във Вашингтон си оставаше три пъти по-слаб от обичайното.

Халдейн беше пристигнал пръв. Избра маса в единия ъгъл до прозореца. Щом се настани, поръча „Хайнекен“, за да потуши нервността в стомаха си. Питието му пристигна някъде по същото време, по което се появи и Гуен. Халдейн й даде знак с махване на ръка, но тя и без друго вече го беше забелязала.

Носеше копринена бяла блуза с ниска яка и черни панталони с висока талия, които обгръщаха бедрата й и подчертаваха дългите й стройни крака. Беше оставила русите си коси да падат свободно по раменете. До този момент Ноа бе навикнал да я вижда в обичайните за нея бизнес костюми, с които я показваха по телевизията, но никога досега не си беше представял, че Гуен може да се облича и по-небрежно, като за вечеря с познат например. Проследи с възхищение женствената й походка, докато тя се приближаваше, но в същото време почувства и известно неудобство, сякаш внезапно беше забравил някоя стъпка по време на танц.

Изправи се, за да я поздрави с целувка по бузата, както и за да открадне миг от уханието й.

След като сервитьорът донесе виното на Гуен, той поклати глава и въздъхна.

— Изглеждаш… — той подсвирна тихо — … прелестно. — Усмихна се. — Жалко, че и Дънкън не може да те види, той също ти е почитател.

— Благодаря… струва ми се — отговори тя. — Защо Дънкън не можа да дойде тази вечер?

— Най-вече защото не беше поканен.

— Аз също не бях много сигурна защо съм поканена — каза с игрива усмивка тя. — Как го нарече? „Работна вечеря“?

Халдейн усети как пеперудите в стомаха му започват да пърхат по-силно.

— О, ами просто си помислих, че би искала да вечеряш… нали знаеш… с мен — заекна той.

Тя постави ръка върху неговата.

— Не знаех дали става дума за работа или… — Гуен остави недовършеното изречение да натежи във въздуха.

Халдейн се разтапяше от топлото й докосване.

— Основно става дума за частта след „или“, но след като така или иначе го спомена… Някакви новини от следобеда?

Тя пусна ръката му, а Ноа вътрешно се изруга задето беше попитал.

— Хмм — проточи Гуен. — Още проблеми в Атланта с лекарството на Айзък.

— Имаш предвид изтичането на информация към медиите? — попита той и побърза да обясни: — Чух да се говори за това по радиото по пътя за насам.

— Направо съм бясна! Предполагам, че така или иначе щяха да научат, но беше твърде рано. Особено с проблемите, които имаме. — Тя се загледа надолу към чашата си и лекичко я завъртя за крачето. — Пресата изглежда все още не знае достатъчно, но е въпрос на време да научи.

Халдейн кимна.

— Как е на фронта с лекарството?

— Няма особени промени. — Гуен престана да си играе с чашата и го погледна. — Рискът от хепатит е в рамките на два и половина процента, но в крайна сметка това се компенсира от факта колко добре противодейства на двата щама на вируса.

— И колко добре противодейства? — попита той.

— Смъртността в контролните групи спада от двадесет и пет на пет процента.

— Дори и след като се вземе предвид риска от хепатит?

Тя кимна.

— Така че фармацевтичната фабрика отново работи с пълна пара. До края на седмицата би трябвало да разполагаме с първите промишлени количества от лекарството.

Халдейн надигна наполовина изпразнената си чаша с бира:

— Пия с надеждата усилията ни да се окажат излишни.

Изражението на лицето й се смекчи и тя се усмихна.

— Аз също ще пия за това — каза и допря чашата си до неговата.

— Две седмици, а от Братството няма ни вест, ни кост — обади се Халдейн. — Това според мен е добра новина, нали?

— Да се надяваме — съгласи се Гуен. — Лично аз смятам, че страната вече е достатъчно отегчена от непрестанната заплаха.

Халдейн завъртя чашата си, сочейки помещението край тях.

— Хората със сигурност са започнали да възвръщат нормалния си начин на живот.

Тя сви рамене.

— Не бих го нарекла точно нормален.

— Е, поне излизат от домовете си. Немалко се връщат и по работните си места. Границите се отварят за желаещите да пътуват.

— Което не е кой знае какъв напредък. Летищата приличат на зоологически градини. Допускат се съвсем малко пристигащи международни полети. Според онова, което научавам от Тед, Службата по гражданска сигурност възнамерява да запази степента на готовност в код „червено“ поне в обозримото бъдеще.

Халдейн махна с ръка.

— Добре, достатъчно приказки на тази тема. Отразява се на апетита ми.

— Предложението се приема. — Тя взе менюто и го разтвори. — Като заговорихме за апетит…

Останаха верни на споразумението и до края на вечерята никой от двамата не заговори за работа, като вместо това си запълниха времето с далеч по-приятен разговор на дребни теми. Когато храната им пристигна, Ноа остана впечатлен от апетита на Гуен. Повечето жени, с които беше излизал, никога не се хранеха на първа среща, но тя като по чудо се справи и с трите блюда, включително и десерта.

— Как успяваш да останеш толкова слаба? — попита той с удивление.

— Наследила съм метаболизма на майка си. Както и слепия й перфекционизъм. — Тя въздъхна. — Знам, че съм извадила късмет, но нямаш идея колко непопулярна може да се окаже комбинацията от вълчи апетит и относително слабата линия сред съученичките ти. — Тя се разсмя. — Перфекционизмът също не помагаше особено.

Халдейн се пресегна и взе ръката й в своята, като остави пръстите им да се преплетат.

— Струва ми се, че поне в нашия социален кръг си доста популярна.

Тя стисна ръката му, но челото й се сбърчи объркано.

— Нашият социален кръг?

— Съвсем мъничък е, като прибавиш Дънкън и Алекс.

Тя се засмя.

— Повече ми прилича на правоъгълник.

— А като заговорихме за Алекс… — каза Ноа.

Тя вдигна вежда.

— Какво за него?

Халдейн сви рамене, чувствайки се леко засрамен.

— Просто вие двамата ми се струвате доста близки, това е всичко.

Преди да отговори, Гуен остана загледана в него.

— Ревнуваш на първа среща? Знаех си, че ми се струваш прекалено съвършен. Ето го и първият сигнален флаг — произнесе, без да отдръпва ръката си от неговата.

— Не това имах предвид — разсмя се Ноа. — Просто не искам да заставам помежду ви, нали разбираш?

Тя посочи романтичния ресторант около тях, а след това и двете чаши на масата.

— Не правиш ли тъкмо това в този момент?

— Предполагам — изкиска се той. — Виж, положих най-добронамерени усилия да изпитам презрение към него, но поради някаква мистериозна причина, този тип ми става все по-симпатичен. — Опита да наложи възможно най-благородното изражение на лицето си. — Ако има нещо помежду ви, с радост ще отстъпя.

Тя се усмихна, но Халдейн изпитваше силното подозрение, че не се е уловила на въдицата. Гуен издърпа ръката му до устните си и я целуна.

— Не се тревожи за Алекс и мен.

Осъзнаваше, че е избягнала въпроса му, но не го беше грижа. Топлият й дъх и меките й устни бяха достатъчни, за да забрави за всичко останало. Включително и Клейтън.

След като Халдейн плати сметката, двамата извървяха пътя до нейния лексус, хванати ръка за ръка. Застанал до вратата на колата, той каза:

— Не бях съвсем сигурен дали наистина умееш да шофираш. Просто допусках, че навсякъде се придвижваш с лимузини.

— Само когато посещавам Белия дом — отговори тя и пристъпи по-близо, така че краката й се допряха до неговите.

Той обгърна кръста й с ръка и я придърпа до себе си. Наведе се над нея, докато устните му докоснаха нейните. Първата им целувка беше някак несигурна. Ала щом Гуен отново се притисна към него, устните й бяха по-влажни и разтворени. Ноа я прегърна още по-силно, докато я целуваше. А когато устните й се раздалечиха още повече, а езикът й докосна вътрешността на неговите, възбудата го заля като отприщен язовир.

Не искаше нищо друго, освен да разкъса дрехите й и да обсипе с целувки всеки сантиметър от тялото й. В колата, навън — в мразовития въздух, не го беше грижа. Желанието му да я има беше неудържимо.

Знаеше, че трябва да изчака, но не знаеше дали е способен на това, така че просто я целуваше по-дълбоко, освобождавайки чрез устата, устните и езика си месеците сдържано желание.

 

 

Докато се отдалечаваше от ресторанта, Гуен изпитваше странна замаяност. Не беше толкова заради компанията на Ноа — макар че някъде между неподправеното му очарование и отчаяно чувствената им целувка не би имала нищо против да отидат у тях, стига да беше поискал — колкото заради възможността най-после да си отдъхне. До такава степен беше обсебена от този вирус и в продължение на толкова дълго време, което вече започваше да й се струва като цяла вечност, че напоследък бе започнала да забравя какво значи да му отпуснеш края и да си прекараш приятно вечерта, без да се тревожиш за проблемите на света.

Докато шофираше през слабото автомобилно движение, едва-едва надаваше ухо към думите на водещия по радиото, който рецитираше сигурно за стотен път добре познатите новини от последната седмица. Заслуша се по-внимателно едва когато чу да споменават името й:

— Но доктор Гуен Савард, директор на звеното за контрабиотерористични действия към Службата за държавна сигурност, отново отказа да коментира слуховете за масово производство на лекарство срещу вируса Гансу — казваше с дълбокия си акустичен баритон говорителят. — В другите новини безспорният крал на океаните, „Атлантическа принцеса II“, претърпя първия си лош късмет от близо две години по море. Член на екипажа е станал жертва на убийство, ден преди корабът да пристигне в Маями. Тялото на двадесет и три годишния младеж е било намерено в пералното отделено с две прободни рани в гърдите. Неговият партньор, сервитьор, е задържан за разпит…

Понеже не искаше да си разваля настроението, Гуен изключи гласа на водещия насред изречението и пъхна в плейъра компактдиска „Най-големите хитове“ на Джони Мичъл. Запя заедно с думите на „Голямо жълто такси“, щастливо изключвайки от ума си всякакви мисли за хепатит, вируси и терористи.

Все още пееше, когато зави към подземния гараж на жилищния си блок. Отвори портала с помощта на дистанционното управление и измина трите спираловидни нива до мястото си за паркиране. Спря колата и извади ключа.

Взе си чантата и понечи да излезе, когато си спомни, че трябва да вземе и мобилния си телефон. Пресегна се към жабката и го измъкна оттам. Реши, че ще стане по-бързо, ако прослуша съобщенията си на път за апартамента, така че остави телефона в ръката си и излезе от колата.

Флуоресцентната лампа над мястото й за паркиране, както обикновено, не спираше да премигва апатично, но сега бяха изгорели още две тръби, така че най-долното ниво на паркинга бе потънало в почти пълна тъмнина, осветявано единствено от самотната крушка над асансьора и вратата за стълбите.

Пристъпваше внимателно с ботушите си на високи токове, осъзнавайки какъв голям риск поема с изкълчения си глезен. На половината път до стълбището чу шум зад гърба си и допусна, че някой от съседите й е паркирал на някое от горните нива. Замръзна и остана заслушана, но звукът не се повтори. Обърна се и тръгна малко по-бързо към асансьора.

Когато най-после стигна до него, натисна бутона за повикване, но той не светна. Натисна го още два пъти двойно по-настойчиво, но резултатът си остана същият. Раздразнено се обърна към вратата за стълбите. Надникна през малкото прозорче в стоманения корпус и забеляза, че крушката вътре също беше изгоряла.

Отново огледа гаража, заслушана за още необясними звуци. Съвпаденията започваха да стават прекалено много и твърде трудни за обяснение. Усети, че дланите й се изпотяват. Зарови из чантата си, преди да си даде сметка, че е оставила спрея за самозащита в „дневната“ чанта.

Остана пред вратата известно време, като все още се колебаеше. Обмисли възможността да се върне обратно и да паркира пред главния вход на сградата, но идеята й се стори по-скоро параноична. Пое си дълбоко дъх и отвори широко вратата към стълбите.

Когато вратата хлопна зад гърба й, Гуен опипом намери перилата и започна да се изкачва нагоре. Измина първите пет стъпала колебливо, повече от опасения да не навехне по-лошо глезена си, отколкото от някакво конкретно безпокойство. Достигна първата площадка, спря и се ослуша.

Нищо.

Чак когато зави и понечи да продължи изкачването нагоре, усети внезапна болка в зъбите си. Устата й се изпълни с вкуса на кожа. В същия момент нечия ръка се обви около гърдите й и я издърпа силно назад, докато тя почти изгуби равновесие. Нещо твърдо се притисна към гърба й. Почти моментално разбра, че това е пистолет.

— Не говорете, доктор Савард — прошепна глас в ухото й. — Или ще умрете още тук.

Тя остана неподвижна, с препускащи мисли.

— Отведете ме до колата си — прошепна още веднъж гласът. — Веднага!

Мъжът рязко я завъртя в противоположната посока и я пусна, ала само за да я засили надолу. Гуен едва не се претърколи надолу по стълбите, но навреме успя да запази равновесие. Усещайки пистолета в гърба си, продължи надолу съвсем бавно, опипваше пътя си на всяка крачка, като междувременно внимателно прокрадваше ръка към кръста си.

— По-бързо! — подкани я гласът.

Гуен достигна последното стъпало. Даваше си сметка, че щом излезе от вратата, щеше да има повече светлина, което вероятно щеше и да я лиши от удобната възможност. Със следващата крачка успя да натика с палец миниатюрния си мобилен телефон под колана и ластика на бельото си.

— Отвори вратата!

Тя протегна вече празната си ръка и отвори металната врата. Мъжът грубо я изблъска в гаража. Вече на по-светло, подканяна с върха на дулото, Гуен закрачи по-бързо към колата си. Когато стигнаха до автомобила, усети как дърпат нещо от рамото й, сякаш нападателят се опитваше да изтръгне чантата й.

Чу как мъжът започна да рови в нея, а после издрънкаха ключове. Фаровете на колата просветнаха два пъти, когато човекът отключи вратата с дистанционното.

— Отвори задната врата!

Тя отвори вратата към задната седалка. Вместо да се качи обаче, се обърна лице в лице с мъжа, за да срещне неумолимото му лице и напрегнати, светли очи. Собствените й очи се преместиха от пистолета в лявата му ръка към предмета в дясната. Успя да различи единствено иглата, но останалото без съмнение беше спринцовка.

Инстинктивно се отдръпна назад, но вече беше твърде късно. Ръката му се стрелна и Гуен почувства остро ужилване в лявото рамо. Другата му ръка я блъсна силно и тя усети как полита назад във вътрешността на колата, удряйки главата си в катарамата на предпазния колан.

Остана легнала върху студената кожа, изпитвайки нарастващо замайване. Вътрешността на колата започваше да се върти. Седалката вече й се струваше като огромно всмукващо езеро. Клепачите й натежаха. Вкусът на кожа се замени с лек аромат на ванилия. Забори се да остане в съзнание, заповядвайки на тялото си да се съпротивлява срещу препарата, който й бяха инжектирали, ала вкусът ставаше все по-силен.

Без значение колко упорито се бореше, пълзящият мрак идваше… докато постепенно я обгърна напълно.