Даниел Кала
Пандемия (39)

Глава 37

„Глен Еко Хайтс“, Бетезда, Мериленд

Когато Ноа се събуди, най-напред си даде сметка, че е проспал изтичащия в полунощ ултиматум на Братството за изтегляне на американските войски, а вторник сутринта вече клони към обед. И макар да не вярваше, както повечето американци, че ултиматумът все още е в сила след нападението над сомалийската база, нетърпеливо бе очаквал отминаването на крайния му срок.

Когато видя, че часовникът показва 10:21 сутринта, той посегна към безжичния телефон и набра мобилния номер на Гуен.

— Сега ли ставаш? — попита изумено тя.

По игривия й тон можеше да се разбере, че докато е спал не се е случвало нищо заплашително.

— Странно, а? — каза той. — И за мен беше изненадващо, че еднодневната разходка в разгара на някаква си африканска война може така да ме изцеди. Не ми достига мелатонин^[1]. — Той се изкиска. — Нещо ново?

— Нищо — отговори тя. — Но липсата на новини в този случай определено е добра новина. Как си ти?

— Просто чудесно — каза той, ставайки от леглото. Приближи се до огледалото до дрешника. — Но да си дойдем на думата. Как си ти?

— С леко наранено самочувствие, което се дължи основно на глезена ми. Иначе всичко е наред.

Халдейн замълча. До този момент всичко в дните им заедно бе вървяло по строго определена програма, диктувана от изискванията на кризата.

— И така, ммм, какво следва оттук нататък? — попита той, като изучаваше наболата си брада в огледалото и отбелязваше колко бяха хлътнали бузите му от началото на случая насам.

— Подготвени сме за най-лошото. И силно се надяваме то да не се случи. — Тя направи пауза. — Не съм сигурна какво точно, Ноа, но нещо определено не ми се връзва, нали разбираш?

Последните й думи съвсем точно описваха и собствените му чувства по въпроса.

— Именно — съгласи се той.

— Хайде да се срещнем днес в офиса ми, за да направим разбор на свършеното досега, съгласен? — попита тя.

— Дадено.

Халдейн изключи телефона и се упъти към душа.

Когато излезе от банята с кърпа, увита около кръста, едва не се сблъска с Ана, която тъкмо минаваше по коридора.

— Добро утро. — Тя му подаде чаша чай и се усмихна свенливо.

— Здрасти. — Ноа прие чашата, усещайки неочаквано неудобство от онова, което преди беше обикновен сутрешен ритуал за двама им. — Хлои на детска градина ли е?

— Да — усмихна се Ана. — Само така можех да я спра да не ти се качи на главата тази сутрин.

— Благодаря. — Той пусна една насилена усмивка, но безпокойството не го напускаше.

Тя посочи дълбоката драскотина, започваща от средата на вътрешната част на бедрото му и стигаща почти до глезена.

— Не каза ли, че не ти се е случило нищо особено по време на пътуването до Африка.

Халдейн сви рамене.

Тя скръсти ръце и се намръщи.

— Хлои ще има нужда от баща си доста по-дълго, отколкото смяташ — произнесе с лека горчивина в гласа.

— Нищо от случилото се не е по мой избор — каза рязко той.

Тя вдигна рамене, след което произнесе малко по-тихо:

— Нито пък си избра обикновена професия с работно време от девет до пет.

Халдейн вдигна ръце.

— Ако го бях направил, всичко помежду ни щеше да бъде наред, нали така?

— Аз… не исках да прозвучи по този начин — заекна тя. Лицето й поруменя от гняв. — Просто искам Хлои да има по-добър живот. Искам ние да имаме по-добър живот! А ти определено не ми помагаш много.

Тя се обърна с намерението да се отдалечи, но Ноа внимателно я улови за китката.

— Ана, зная колко се стараеш да постъпиш правилно — произнесе той. — Но просто не вярвам, че дори си наясно какво всъщност искаш.

Тя понечи да отговори, но той я прекъсна:

— И истината е, че аз също не съм съвсем наясно какво искам.

 

 

След като прекараха по-голямата част от деня в телеконференция с Жан Нантал от СЗО, Халдейн и Маклеод пристигнаха в офиса на Гуен някъде към средата на следобеда. Ноа разочаровано отбеляза, че Алекс Клейтън вече седеше в креслото срещу нея и изглеждаше като у дома си в спортното си сако „Армани“, сключил ръце на тила.

Облечена в джинси и лек пуловер, Гуен на свой ред седеше зад бюрото си със загрижено изражение на лицето.

— Здравейте — поздрави ги отсъстващо тя.

След като заеха местата си около малката конферентна маса, Маклеод й кимна.

— Гуен, какво се е случило? Изглеждаш така, сякаш все още не са смъкнали сградата от гърба ти.

Халдейн мимоходом отбеляза искрената загриженост зад забележката на шотландеца.

— Имаме известно развитие — отвърна мрачно тя. — Алекс?

Агентът свали ръце от тила си и сви рамене.

— Току-що получихме предварителните резултати от аутопсията на Хазир Кабаал, проведена от военните патолози.

— Нека отгатна — намеси се Маклеод. — Все пак не е умрял?

— Всъщност е доста умрял — поклати глава Клейтън. — Тоест, патолозите са на мнение, че е бил убит два пъти.

Халдейн се наведе напред.

— Какво искаш да кажеш?

— Човекът е бил надупчен от горе до долу с куршуми. До един калибър 5.56. — Клейтън отново сви рамене. — Но поради някакъв проблем с пропускливостта на капилярната му система, или както там го нарекоха… — вдигна ръце той, — в заключението се допуска, че някои от раните са му били нанесени посмъртно.

— Е, и? Кабаал е лежал на огневата линия — възрази Халдейн. — Напълно е възможно да е получил наранявания в последвалата престрелка.

Клейтън поклати глава.

— Патолозите не са съгласни с тази теория. Смятат, че между двете наранявания е имало промеждутък от поне два часа.

— Потвърдени ли са тези резултати? — попита Ноа.

— Не — призна Клейтън. — Все още не са напълно сигурни.

— Но ако подозренията им се окажат верни, тогава…

— Тогава е твърде вероятно някой от хората на Хазир Кабаал да се е погрижил за него преждевременно — кимна Клейтън.

— Ох — изръмжа Маклеод. — Но защо тогава са го оставили пред комплекса?

— За да ни накарат да мислим, че е бил убит в престрелката — отвърна Клейтън.

— Чакайте малко — потропа Маклеод по масата пред него. — Защо би имало такова значение кога точно е умрял?

— Ами ако някой се е опитвал да прикрие следите си? — започна да разсъждава на глас Халдейн. — Подхвърлят тялото на Кабаал навън, след което се измъкват. А по-късно, който там е бил останал във вътрешността, детонира експлозива, което пък не ни позволява да преброим жертвите.

Клейтън кимна бавно, като на свой ред обмисляше казаното от Халдейн.

— По този начин не ни остава нищо друго, освен да допуснем, че всички са били там, защото водачът им е бил там!

При последното предположение в стаята настъпи мрачно мълчание.

— Има и друго — произнесе с каменно изражение Гуен. — Преди половин час се чух с Отдела по контрол на болестите.

Халдейн усети как кръвта застива в жилите му. Усещаше как сърцето пулсира в ушите му. Той се изправи:

— Гуен, моля те, ни ми казвай, че…

Тя поклати глава.

— Не. Няма нови случаи на вируса.

Той издиша облекчено. Пулсът му възвръщаше нормалния си ритъм.

— Но?

— Маймуната, която измъкна от лабораторията — каза тя.

— Какво за нея? — попита той, без да смее да седне обратно на мястото си.

— Направили са някои изследвания върху кръвния й серум. — Тя приближи пръсти до слепоочията си и започна да ги разтрива.

— И?

— Оказва се, че маймуната не е страдала от същия щам на вируса Гансу, както останалите.

— Останалите? — изръмжа Маклеод.

Гуен престана да разтрива слепоочията си. Наведе се напред в стола.

— Говоря за жертвите в Чикаго, Лондон, Ванкувър или Китай.

Халдейн поклати объркано глава.

— Значи не става дума за вируса Гансу?

— Всъщност става — сви рамене тя. — Но вирусът е мутирал. Не е H2N2. А H3N2.

Клейтън вдигна предупредително ръка.

— Добре, добре… Стига със засуканите думи. Кажи ми на обикновен английски за какво, по дяволите, говориш!

— Вирусът Гансу е мутация на инфлуенцата, нали така? — побърза да обясни Гуен. — Всички грипни вируси, включително и вируса Гансу, се делят на подтипове на базата на два протеина в обвивката си — H за хемаглутинин и N за невраминидаза. До този момент бяхме виждали само вируса Гансу от тип H2N2. Сега обаче си имаме вирус Гансу, тип H3N2.

— Разбрах — кимна Клейтън. — Но какво означава това?

— Означава — произнесе бавно Халдейн, — че терористите са създали нов вирус.

— И как е възможно това да бъде по-зле от онова, което вече хвърлиха срещу нас? — попита агентът.

— Е, мистър Бонд — обади се Маклеод. — Може да е по-зле, ако вирусът беше по-смъртоносен — макар да ми е трудно да си представя нещо по-смъртоносно от Гансу H2N2 — или ако беше по-силно заразен. За съжаление, поне на този фронт, има доста място за подобрения в съществуващия щам.

Халдейн усети как се вледенява, сякаш току-що беше пристъпил във вашингтонския въздух. По някакъв начин беше сигурен, че Маклеод е уцелил право в целта.

— Кучият му син! — каза той. — Успели са да разработят по-силно заразна форма на буболечката?

— По дяволите, представяш ли си само? — поклати глава Маклеод и въздъхна.

— Не — обади се Клейтън. — Нямам докторска степен, така че моля, обяснете ми съвсем точно за какво говорите.

— Резултатът е експоненциален, Алекс — обясни на свой ред Гуен, без да отделя пръсти от слепоочията си. — Ако направиш вируса два пъти по-заразен, тогава ще се заразят два пъти повече хора. Което означава, че сега два пъти повече хора ще го предадат на два пъти повече хора след себе си. Така че на практика „второто поколение“ заразени са четири пъти повече. И така нататък…

Маклеод довърши Клейтън:

— И сам виждаш как няма да отнеме дълго време, преди да се изправим пред поредния мъничък проблем.

— Разбирам, но… — Агентът вдигна два пръста: — А. Не знаем със сигурност дали този вирус е два пъти по-силно заразен от предишния и по-важното — Б. Все още не сме потвърдили, че сме изправени срещу каквато и да било армия от терористи, които да го разпространяват.

Гуен кимна.

— Първата част е лесна. Отделът по контрол на болестите ще ни даде отговора в рамките на няколко дни. Колкото до втората част… — Тя вдигна рамене. — Особено след последните разкрития от аутопсията на Кабаал…

— Пък и не ти трябва армия, за да го разпространяваш — произнесе уморено Халдейн, колкото на себе си, толкова и към останалите.

— В смисъл? — попита Клейтън.

Ноа въздъхна.

— При предишния щам четирима терористи предизвикаха сериозни, но бързо потушени огнища в четири града. Но с един супервирус, който е далеч по-силно заразен…

Агентът присви очи съсредоточено, опитвайки сам да сглоби картината.

Маклеод разпери ръце.

— Ако изпуснем котката от торбата, няма начин да я напъхаме обратно вътре.

Устата на Клейтън зяпна с постепенно заливащото го разбиране.

— Значи твърдите, че ако вирусът е достатъчно силно заразен, ще трябват само двама или трима терористи, за да дадат началото на пандемия?

Халдейн кимна бавно.

— Може би дори само един ще бъде достатъчен.