Даниел Кала
Пандемия (37)

Глава 35

База на американските военновъздушни сили, Йемен

Час след пристигането си в Йемен, Халдейн и Гуен се намираха в търбуха на един С17 „Глоубмастър III“, чакащ разрешение за излитане. За разлика от предишния им полет обаче, този път не бяха единствените пътници. Споделяха пътническото отделение на самолета с няколко приличащи на джипове HMMWV (високопроходим многоцелеви колесен транспорт^[1]), камиони, танкове и неколцина войници, включително и останалите членове на екипа по огледа. Всички на борда бяха екипирани със специално разработени камуфлажни костюми за работа в опасни условия и кевларени бронежилетки. Ноа, чието гадене се бе завърнало секунди след като излетяха, с облекчение научи, че не са задължени да носят маските, напомнящи на тези на пилотите, поне докато не се приземяха и не се окажеха в непосредствена близост до лагера на терористите.

Хвърляйки бърз поглед край себе си, Халдейн почувства как в него се разлива усещане за загриженост за войниците. В йеменската вечер повечето от тях му се бяха сторили самоуверени и добре обучени професионалисти, ала сега, от съвсем близо, в добре осветения отсек, изведнъж осъзна колко млади бяха те всъщност. Лицата около него бяха също толкова млади и изпълнени с надежди, колкото и на студентите му в Джорджтаун. Разликата беше там, че му бе малко трудно да си представи как същите онези студенти се разделят с удобния живот в близост до мама и татко, а още по-малко — как биха се чувствали малко преди да атакуват някоя терористична крепост.

Като надвикваше воя на четирите двигателя на самолета, Пади им го описваше така, сякаш се опитваше да им го продаде:

— И още как, сър! Това е най-модерния, всестранен и гъвкав транспортен самолет в този бизнес. Като нищо ще пренесе товар от 110 африкански слона. — Той се разсмя високо. — Разбира се, можете да си представите как ще се държат слоновете по време на пътуването, но схващате каква е идеята. Както виждате, С17 може да превозва батареи и танкове, но и като нищо е способен да спусне двеста парашутисти в тила на врага, стига да стане нужда…

Докато Пади не си затваряше устата по време на полета, Халдейн и Савард почти не говореха. Ноа си запълваше времето, зяпайки през илюминатора към ескорта им от изтребители F16, очертаващи се в зловеща, но красива формация непосредствено до тях. Петдесет минути и четиристотин километра след като бяха излетели, светлините в отсека притъмняха, а всички разговори рязко замлъкнаха.

— Вече летим над сомалийска територия — прошепна Пади.

Шест минути по-късно гласът по разговорната уредба потвърди думите му и добави:

— Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия току-що е подсигурила западната писта. Кацаме след петнайсет минути.

Сред войниците се надигнаха радостни викове, които бързо потънаха сред воя на двигателите.

Шейсет и четири минути след като беше излетял от Йемен, самолетът С17 безпроблемно докосна осветената от факли писта в Северна Сомалия, западно от Харгейса. Халдейн забеляза, че всички на борда слагаха маските и каските си и неохотно последва примера им, след което двамата с Гуен се присъединиха към двете стройни редици от хора, напускащи самолета.

Както и в Йемен, самолетите бяха подредени от двете страни на пистата, но танковете, хъмвитата и другите превозни средства оформяха бронирани колони встрани от пътя. Недалеч от пистата вече се издигаха караулки. Далечният й край беше защитен от няколко танка. Над главите им кръжаха хеликоптери. На Халдейн му се стори, че от един от вертолетите наднича дулото на снайпер, но нямаше как да бъде сигурен дали въображението не му е изиграло шега.

Въпреки че не се усещаше непосредствена опасност, всеобщата забързаност не позволяваше на адреналина в кръвта му да спадне. А екваториалната пустинна нощ в никакъв случай не спомагаше за удобството във вътрешността на защитния костюм. Докато подтичваше след Пади, усещаше как мократа риза прилепва към тялото му.

Майор Патрик О’Туул се насочи право към поредицата набързо построени дървени укрития в далечния край на пистата. В непосредствена близост до тях бяха паркирани два буса, приличащи на преносими къщи. По покривите им се виждаха боядисани в черно сателитни чинии. Халдейн можеше само да допуска, че това ще бъде преносимият команден център, за който Пади им бе споменал малко преди това. Майорът приближи втория бус и влезе вътре. Гуен и Ноа го последваха.

Вътрешността на превозното средство приличаше на умалена версия на залата за контрол на полетите на НАСА. Покрай стените имаше плоски телевизионни екрани. Централната стена беше заета от електронна карта на района. Под екраните се забелязваха сложно устроени конзоли, оборудвани с множество датчици и бутони. За конзолите се грижеха двама свързочници с гърбове към вратата. Пръстите на мъжете летяха по клавиатурите, а увенчаните им с големи слушалки глави неспирно се движеха, отчитайки показанията на компютърните екрани, конзолите и електронната карта.

Офицерите с нищо не показаха, че са забелязали влизането на Пади и придружителите му. Когато майорът потупа единия по рамото, свързочникът му кимна късо и отново насочи вниманието си към компютъра.

Пади смъкна каската и маската си.

— Можете да ги свалите тук — каза на останалите.

После придърпа три стола, за да могат да се настанят зад гърбовете на войниците и да наблюдават ставащото на видеоекраните над тях.

Лично за себе си Халдейн отдавна беше решил, че е изгледал своя дял от филми за войната, но възможността да наблюдава ставащото от такава непосредствена близост, каквато предлагаха телевизионните екрани, беше нещо съвсем ново за него. Отне му няколко минути, докато настрои очите и стомаха си за трескавите, постоянно движещи се изображения. Няколко от екраните показваха единствено тъмнина, сякаш бяха изключени, но от време на време същата тази тъмнина се насичаше от ярки експлозии.

Един от телевизорите показваше поглед отгоре към две свързани една с друга сгради, като изображението най-вероятно се заснемаше от хеликоптер. Комплексът, приличащ повече на западнал жилищен блок, беше озарен от нажежена зеленикава светлина. Зад сградата имаше няколко неподвижни обекта, най-вероятно превозни средства. Отпред бяха разпръснати още неясни точки. Халдейн се зачуди дали пък не бяха хора, но нямаше как да бъде сигурен, тъй като не помръдваха. Единственият случай, в който настъпи някакво раздвижване, беше когато след поредица от експлозии, цялата сграда се разтърси от ударната вълна.

Но картините, които определено привлякоха вниманието му, се виждаха на трите екрана от най-долния ред. Заснети през окуляри за нощно виждане, образите в тях бяха в постоянно движение. Отне му известно време, докато си даде сметка, че картината всъщност се заснема от камери, които по някакъв начин бяха прикрепени към самите войници. Той обърна поглед към Пади и посочи екраните в търсене на обяснение.

— Камери на каските — почука по собствената си глава Пади. — Част от предния отряд.

Халдейн отново насочи очи към екраните и хипнотизирано, почти без да диша, загледа как войниците внимателно изучават целите си, а камерите на каските им обхождат комплекса.

След още две минути наблюдение трите екрана се раздвижиха едновременно, когато войниците, към които бяха прикрепени, обърнаха глави встрани от целта. Картината се фокусира върху неколцина войници, налягали по корем в прахта с пушки пред себе си. Войниците останаха напълно неподвижни в продължение на още няколко дълги минути, след което един от тях се изправи на колене. Мъжът протегна нагоре ръка и рязко започна да дава сигнал за атака, сочейки с пръст към небето.

— Бог да ви е на помощ, момчета — промърмори Пади.

Внезапно екраните се заляха от движение.

С разтуптяно сърце Халдейн едва успяваше да следи едновременно всичко случващо се. Картините от трите камери се залюляха толкова силно, сякаш целият комплекс заплашваше да рухне.

Очите на Халдейн се насочиха към екрана, показващ лагера откъм въздуха, който на свой ред се бе оживил. Камерата приближи образа, така че сега можеше да разпознае фигурите на войниците. Докато комплексът се разлюляваше от поредица от експлозии, от три различни посоки към него започнаха да се вливат командоси, тичащи така, сякаш беше за последно в живота им.

Като се изключеше тракането по клавиатурите и спорадичните заповеди, които издаваха свързочниците по радиото, в буса цареше пълна тишина. Крайното впечатление на Ноа обаче беше, че земята се олюлява с всяка детонация, докато специалните части неотклонно наближаваха целта си.

— Мамка му! — изруга Пади.

Ноа го изгледа объркано. След това и той го видя. Една от трите камери на долния ред беше потъмняла. Когато се вгледа по-отблизо, разпозна по екрана звезди. Войникът беше прострелян.

Преглъщайки буцата в гърлото си, Халдейн се съсредоточи върху изображението от въздуха. Трима или четирима от командосите лежаха на земята, някои неподвижни, други — извиващи се в агония, докато другарите им ги подминаваха тичешком. Облекчено проследи как останалите успяха да се доберат до комплекса без повече жертви.

Двете оцелели камери бясно оглеждаха обелената боя по стените на сградата. Образите се бяха стабилизирали, което значеше, че вече напредваха по-бавно. Камерите се насочиха към земята. Навсякъде се виждаха изпопадали хора в тъмни роби, носещи традиционни шапки или шарени кърпи, все още стискащи или изпуснали оръжията си. Чак когато си даде сметка какво вижда, Халдейн осъзна колко много хора бяха охранявали комплекса.

Камерите на каските не се задържаха дълго върху труповете; вместо това се фокусираха върху командосите, застанали срещу вратата на комплекса. Двама от тях насочиха оръжията си към вратата. Дулата на пушките озариха мрака. Единият от войниците изрита вратата и я накара да хлътне навътре.

Пулсът на Халдейн се ускори още повече, когато камерите навлязоха в сумрака на коридора отвъд. Картината потъмня, докато обективите компенсираха липсата на светлина. Командосите напредваха предпазливо. Пред всяка срещната врата или завой, войниците се прегрупираха от двете страни с готови за стрелба оръжия. Всеки път Ноа затаяваше дъх.

На третия завой Халдейн едва ли не подскочи от мястото си, когато образът запламтя от изстрели и почти напълно се замъгли от дим. Камерите се замятаха във всички посоки, преди отново да се успокоят. После картината се фокусира върху един паднал командос. Ръцете му се бяха усукали над главата.

— Мамка му! — произнесе още веднъж Пади и потърка очи.

Един от войниците коленичи и започна да тегли падналия си другар обратно към изхода. Камерата ги изостави и се прехвърли към далечния край на коридора, където лежаха четири тела, облечени в традиционни роби. Три от тях бяха паднали безредно на пода, докато четвъртото бе приседнало с гръб към стената и с отпусната глава, сякаш мъжът бе потънал в дълбок сън. Широката рана на лицето му обаче навеждаше на други мисли.

Камерите мъчително бавно започнаха да приближават към падналите терористи. Халдейн усещаше как едва-едва си поема дъх, сякаш самият той пълзеше заедно с останалите надолу по смъртоносния коридор. Командосите обаче успяха да минат покрай убитите без допълнителни изненади.

Една от камерите на каските се фокусира върху някаква врата. Двама от войниците заритаха по нея, докато не я разбиха. В продължение на няколко секунди никой не помръдна. Ноа чувстваше как по челото му се стича пот, но не смееше да помръдне, подобно на мъжете на екрана.

Един от командосите начело махна с ръка, давайки знак на останалите да го последват. Камерата продължи напред, навлизайки в обширно помещение, приличащо на класна стая, но вътре вместо чинове, имаше килими. Халдейн избърса потта от челото си, изпитвайки облекчение от факта, че войниците са достигнали по-отворено и изглеждащо далеч по-безопасно място. Явно обаче, нямаха намерение да спират. Командосите се пръснаха по пода, заемайки позиции пред поредната врата в другия край на помещението.

Точно когато камерата започна да се движи след тях, избликна ослепителна светлина и образът потъмня, сякаш някой го беше изключил.

Свързочникът точно пред Ноа смъкна рязко слушалките си, като че пронизан от непоносима болка, и ги захвърли срещу конзолата.

Поразеният Халдейн все още не можеше да разбере какво се беше случило току-що пред очите му. После чу гласа на Гуен до себе си:

— О, не, само това не…

Хвърли поглед към камерата, предаваща от въздуха, която в този момент излъчваше погълнатия от пламъци комплекс. Пламъците се издигаха толкова нависоко, че съвсем скоро сградата напълно изчезна в тях, а Халдейн не виждаше нищо друго освен заплашителна сивота.

Всички в буса наблюдаваха мъртвешката неподвижност.

Минути по-късно, когато димът най-после започна да се разнася, успяха да забележат, че три четвърти от комплекса бяха изчезнали. Халдейн почувства как сърцето му се свива. В очите му напираха сълзи.

— Мамка му! — изруга още веднъж Пади и скри лице в шепи.

 

 

Най-дългият половин час в живота на Халдейн вече изтичаше, когато радиото на Пади най-после оживя. Майорът говори известно време с човека от другата страна, след което прибра радиостанцията на колана си и се обърна към Ноа и Гуен:

— Добре, комплексът… — Той замълча, за да овладее гласа си. — Поне онова, което е останало от него, е под контрол.

Халдейн не попита какво се е случило с войниците, уловени в капана на сградата, понеже не искаше да изгуби и последната си искрица надежда. Пропъди безрадостните мисли от ума си, нахлузи маската и шлема си и последва Пади навън заедно с Гуен.

С възхищение видя, че в поведението на майора не се забелязва и следа от емоция, докато сформираше екипа по огледа пред двата очакващи ги HMMWV. Освен Гуен и Ноа, в екипа присъстваха още четирима технолози от Американския инженерен корпус. Събраха си набързо оборудването — сакове, пълни с епруветки, кутии за събиране на образци и марли, и без бавене се натовариха в каросериите на високопроходимите машини, за да потеглят в тъмната димна нощ.

След шестнайсет неописуеми минути из неравния терен колите завиха по някакъв черен път. Подминаха още войници и камиони, някои отправени в противоположната посока, а други — просто изчакващи встрани. В светлините на камионите и фаровете пред тях Халдейн успя да зърне за пръв път и самия, обгърнат в пушек, комплекс. По-голямата част от сградата беше рухнала, но допълнително добавената пристройка все още се възправяше откъм далечния й край.

Слязоха от хъмвито на около трийсет метра от комплекса. Няколко групи медиците трескаво ровеха из купищата чакъл на руините. Още войници крачеха сред купищата цимент и тухли, викаха затрупаните си отдолу другари и правеха безнадеждни опити да отместят огромните бетонни парчета от пътя си. Халдейн изпитваше невероятна и странно позната безпомощност. Изпитваше и непреодолимата нужда на свой ред да се присъедини към спасителите и да рови из рухналите стени, докато ръцете му закървят, но знаеше, че действията му едва ли ще дадат какъвто и да е резултат.

Застанал до входа на все още непокътнатата сграда, Пади му махна да се приближи.

— Гледай! — извика той с глас, приглушен от маската.

Посочи надолу. Двама от войниците насочиха ярките светлини на фенерите си към мъртвия вражески войник, паднал пред вратата.

Халдейн коленичи, за да огледа по-добре облечения в роба мъж. Ръката му все още стискаше пушката. Лицето му бе покрито с мръсотия и прах от рухналата сграда, но нямаше как да не разпознае чертите му, станали познати от двадесет и четири часовите репортажи на CNN малко по-рано. Мъжът беше Хазир Кабаал.

Пади кимна мрачно.

— Чудесно — произнесе той, ала в тона му нямаше тържество. Той посочи към останките на сградата. — Не им е останало време да взривят тази част — надвика шума от машините и крещящите хора. — Сапьорите казаха, че можем да хвърлим едно око набързо. Но трябва да внимаваме. Експлозията е отслабила стените. Може да рухне всеки момент.

Двама войници поведоха екипа през задния вход на сградата, надолу по къс коридор, водещ към обширна лаборатория. Когато пристъпи вътре, Халдейн изненадано установи колко голяма беше всъщност. Разбира се, в нея цареше пълен хаос. Центрофуги, охладители, инкубатори, електронно оборудване — всичко лежеше разхвърляно по пода заедно с изпотрошените епруветки, захвърлените лабораторни престилки и пръснатата документация. За него бе повече от ясно, че за бъркотията тук бяха отговорни хора, а не експлозиите. „Но защо?“, запита се той. Не му остана време да стигне до някакво разумно заключение.

В далечния край на помещението се виждаше дебела врата, която веднага привлече вниманието му. Той грабна кутиите си за образци, потупа Гуен по рамото и посочи вратата. Двамата се упътиха към нея. Наложи се да напрегне всичките си мускули, за да отмести заклещената стоманена врата. Когато най-после успя, вратата отведнъж се разтвори и се удари в стената встрани. Разтреперано си припомни предупредителните думи на Пади.

На пет стъпки по-нататък имаше друга врата, същата като тази, която току-що бяха отворили. Тя обаче беше останала открехната благодарение на подпъхнато парче дърво. Вратата ги отведе в по-малко помещение. Покрай задната стена имаше редица клетки. Халдейн изумено установи, че няколко от клетките се клатят неистово, а от вътрешността им се разнасят крясъци. Когато се приближи, за да ги огледа по-отблизо, видя, че в клетките имаше няколко зелени маймуни с черни лица и бели гърди, които го наблюдаваха с очевидно раздразнение. Изпитваше съжаление към обърканите животни, но знаеше, че няма какво повече да направят за потенциално заразните примати.

— Ноа! — извика Гуен.

Той се върна обратно при нея. Савард стоеше пред друга, по-малка група клетки. Никоя от тях обаче не помръдваше. Когато най-после приближи, му стана ясно защо. Маймуните в тях бяха мъртви. Но не и по естествени причини. Плексигласовите стъкла на клетките бяха ошарени с дупки от куршуми.

Той се обърна към Гуен.

— Защо им е било да екзекутират някакви си маймуни? — попита той.

Тя просто поклати глава.

Той започна да рови из сака си.

— Да вземем тъканни проби.

— От живите ли? — посочи към тресящите се клетки Гуен.

— И от живите, и от мъртвите! — посочи с пръст към избитите маймуни той.

Докато разопаковаха турникетите, венозните игли и епруветките от комплекта за вземане на кръв, се разнесе глух грохот, който ги накара да замръзнат. От тавана се посипа прах.

— Ноа — каза разтревожено Гуен.

— Зная, зная — отговори той. — Трябват ни само няколко кръвни проби.

Стените започнаха да скърцат.

— Нямаме време! — извика тя. — Покривът ще се срути!

— Тръгвай, Гуен! — махна към вратата той. — Трябва ми само минутка.

Тя разтърси глава.

— Не и без теб. Хайде!

Тя го улови за ръката и започна да го дърпа надалеч от клетката.

Халдейн се измъкна от хватката й точно когато от тавана се посипа поредната обилна порция прах.

Гласът на Пади се разнесе някъде отвън:

— Гуен, Ноа, омитайте си задниците оттам!

Халдейн се обърна и се втурна към надупчените от куршуми клетки.

— Хайде, Ноа! — изпищя Гуен и замаха ужасено ръце към него.

— Идвам! — изкрещя той. — Тръгвай!

Тя се спусна към вратата, но Халдейн не я последва. Вместо това се забори с вратичката на една от клетките. Беше заключена. Използвайки лакътя си, успя да пробие достатъчно голяма дупка в плексигласовото стъкло.

— Хайде, Ноа! — извика към него Гуен от мястото си до вратата.

Той издърпа и останалата част от пластмасовото стъкло с разтреперани ръце. После ги провря вътре, улови мъртвата маймуна и я издърпа към себе си.

— Давай! Давай! — изкрещя на Гуен. — Точно зад теб съм.

Савард спринтира през двете врати към лабораторията. Халдейн я следваше на десет стъпки разстояние. В основното помещение вече валяха огромни гипсови парчета, откъснати от тавана. Цялата сграда се огъваше и стенеше.

На половината път през лабораторията Халдейн настигна Гуен, която вече не тичаше, а мъчително накуцваше заради навехнатия си глезен и забави крачка, за да я подкрепи.

— Добре съм! Продължавай напред! — извика му тя и се изтръгна от ръката му.

Халдейн все още се бавеше.

— Върви! — изпищя Савард. — Води ме!

Той се втурна през вратите, водещи вън от лабораторията. Докато спринтираше през последните десетина метра, почувства как земята се разтърсва от внезапен грохот. Хвърли се с последни сили през вратата и се претърколи няколко пъти заедно с мъртвата маймуна в ръцете си, като удари болезнено крака си в някаква остра дървения.

Точно когато се изправяше на крака, нещо се сгромоляса, а по гърба му заваляха парчета камъни и цимент. Останал на колене, Халдейн се огледа в двете посоки, търсейки трескаво Гуен, но без да открие и следа от нея.

Сградата, от която току-що бе успял да изскочи, беше рухнала.