Даниел Кала
Пандемия (36)

Глава 34

Вашингтон, окръг Колумбия

Неочакваният североизточен вятър бе преминал през града внезапно, водейки след себе си рекордно ниски за преди Коледа температури. Опаковани от главата допетите в якета, ръкавици и шапки, Халдейн и Савард взеха тичешком разстоянието от нейния офис до „Старбъкс“, главно защото бързаха, но най-вече за да се спасят от хапещия студ.

Влязоха в кафенето точно в осем сутринта. Сгушен на една от масите вътре, Дънкън Маклеод все още не се решаваше да свали ръкавиците и шапката си.

— Мамка му, за пръв път в живота ми откачената стара Шотландия ми писва през декември! — каза той, докато двамата се приближаваха.

Халдейн се усмихна несигурно, но мислите му все още бяха на друго място. Споменът за спешното събиране на Комитета по въпросите на държавната сигурност отпреди час все още отекваше в съзнанието му и по никакъв начин не успяваше да се отърси от видеокартините на наближаващата операция „Антисептик“.

Двамата с Гуен направиха място на масата за зимната си екипировка, след което си издърпаха столове. Както напоследък бе започнало да им става обичай, Маклеод вече беше купил кафетата. Шотландецът им подаде екстра големите чаши.

Гуен с мъка повдигна своята.

— Кой изобщо може да пие от такава чаша? — попита тя.

— Искаше ми се, в случай на необходимост, да можете да си накиснете краката в тях — сви рамене Маклеод. Той отмести поглед от Савард и насочи очи към Халдейн. — Е? Какви са големите новини?

Ноа хвърли бърз поглед към Гуен, питайки се как ли е научил Дънкън, след като и двамата бяха положили клетва за спазване на секретност.

— Какви новини, Дънкън?

Маклеод присви очи.

— Срещата тази сутрин! Когато звъннах у вас, Ана ми каза, че още рано-рано са те вдигнали за някакво спешно събранийце.

Халдейн остави чашата си.

— Слушай, Дънкън… — започна с неудобство той.

Маклеод също стовари чашата си на масата.

— А, не, Халдейн! След всичко това няма да ме оставиш извън играта! Точно сега ли?

— Идва от много високо и така нататък — обясни безпомощно Гуен. — Нямаме избор по въпроса.

— А, вярно — изръмжа Маклеод. — Все забравям каква голяма опасност е този лудичък шотландец за националната сигурност на американците.

Гуен пъхна ръка в джоба на панталоните си. Извади миниатюрния си мобилен телефон, който най-вероятно беше оставила „на вибрация“, защото до този момент не го бе чул да звъни нито веднъж.

— Гуен Савард — произнесе тя и остана заслушана известно време. — Добре, тръгваме. — Изправи се, прибирайки телефона обратно в джоба си. — Ноа, трябва да вървим. Веднага.

Халдейн грабна шапката и ръкавиците си, след което потупа Маклеод по рамото.

— Гледай откъм положителната му страна, Дънкън — каза и му намигна. — Просто няма да ти се налага да се тревожиш за още едно от онези забравени от бога места, които напоследък посещаваме.

Маклеод махна раздразнено след тях.

— Измитайте се оттук. Още сега! — произнесе с ехидна усмивка. — И за бога, пазете се!

 

 

Въведоха Халдейн и Савард директно в обширния кабинет на министъра на Службата за гражданска сигурност в центъра на Небраска авеню.

— Доктори — каза с дрезгавия си глас Тед Харт и се изправи да ги посрещне.

Двамата застанаха пред бюрото му, но той така и не ги покани да седнат.

— Доктор Халдейн, след срещата на Комитета по държавната сигурност днес сутринта, неколцина от членовете му, включително и президентът, останаха да обсъдят един-два допълнителни въпроса. Решихме, че няма да бъде лоша идея, ако отидете в Сомалия.

Халдейн кимна, без да отговори.

— Веднага щом подсигурим лагера на терористите, разбира се. — Харт избухна в кашлица. След малко продължи. — Надяваме се, че няма да имате нищо против да се присъедините към екипа по огледа. Опитът ви ще бъде от неоценима помощ при оценката на лабораторията им и всичко останало.

Халдейн усещаше как адреналинът препуска из кръвта му.

— Разбира се, господин министър.

— Абсолютно! — Гуен посочи себе си. — И двамата ще заминем.

— Двамата? — обърна се изненадано към нея Харт. — Не. Не. Само доктор Халдейн.

— Тед… — започна тя.

Харт размаха ръце към нея.

— Не, Гуен! Имаш далеч по-важна работа. Страната разчита на теб, трябва да останеш тук и да я свършиш.

Гуен разтърси упорито глава.

— Всичко тук протича според очакванията. В този момент не мога да направя нищо повече, освен да стоя и да чакам, подобно на всички останали.

Харт се намръщи.

— И какво толкова можеш да направиш там? — попита рязко.

— Аз също съм учен, Тед. Знам също толкова за микробиологичните лаборатории, колкото и Ноа. — Тя се беше вторачила в него с изражение, в което се четеше яростна решителност. — Знам съвсем точно какво търсим. Усещам го с костите си.

— Гуен е права — намеси се Халдейн. — Може да помогне.

Харт поклати глава, но вече не чак толкова убедено.

Гуен погледна надолу и заговори:

— Тед, атакуваха ни с оръжие, за което дори не си бяхме помисляли, че някой може да употреби. Трябва да бъда там, за да се погрижа лично. Разбираш ме, нали?

Харт остана загледан в нея в продължение на няколко секунди, след което каза:

— За твой късмет, нямам никакво време да спорим. Трябва веднага да се насочим към военновъздушна база „Андрюс“. Самолетът ви излита след половин час.

Гуен се усмихна с благодарност на шефа си.

— Смятай, че сме там, Тед.

 

 

Никога дотогава не му се беше случвало толкова безпроблемно прехвърляне. Лимузината ги откара директно на пистата. Двамата излязоха от колата и започнаха да изкачват стълбите, водещи към вътрешността на самолета с два двигателя С37А. Очакваха ги две стандартни раници с всичко необходимо за еднодневен престой. Няколко секунди по-късно вече излитаха.

В обширната кабина, като се изключеше екипажът от пилот, втори пилот и младши офицер, който изпълняваше ролята на стюардеса, нямаше други пътници. Самият самолет не бе много по-малък от обикновен комерсиален рейсов самолет. Щом се издигнаха на подходяща височина, откъм високоговорителя се разнесе приятелският глас на пилота:

— Здравейте, доктори, ще пътуваме със скорост, близка до тази на звука, което ще ни позволи да стигнем в Йемен след малко повече от осем часа.

Ноа погледна часовника на ръката си и направи грубата сметка, че щяха да кацнат там малко след 12:30 ч. през нощта местно време, по-малко от два часа преди началото на операция „Антисептик“.

Въпреки че се бяха настанили удобно, Халдейн беше прекалено изнервен, за да успее да заспи. Гуен беше седнала до него, съсредоточена в лаптопа пред себе си. Той я докосна по рамото.

— Как се справяш? — попита я тихо.

— Добре — усмихна се отсъстващо тя. — Радвам се, че поне сме заедно.

— Нервна ли си?

Тя откъсна вниманието си от компютъра и го изучи с насмешлива усмивка.

— И без друго няма да ни пуснат твърде близо до основните действия.

Халдейн остави ръката си още секунда на рамото й, след което я отдръпна.

— Нямах предвид по този начин… Просто изведнъж всичко е поставено на карта…

— Искаш да кажеш, най-после — въздъхна тя. — Всъщност дори изпитвам облекчение. Започвах да се чудя дали всичко това някога ще свърши.

Халдейн се усмихна.

— Стига да свърши по възможно най-добрия начин.

— Да, това донякъде е ключовата част. Но за да бъда напълно честна с теб, наистина съм нервна. — Тя прехапа долната си устна. — В добрия смисъл, нали разбираш?

Ноа се усмихна, оценявайки колко красива изглеждаше тя в моменти като този, когато позволяваше на истинското си лице да надникне зад това на професионалиста.

— Хей! — Тя се наведе напред и започна да рови из ръчната си чанта на пода. Поднесе към него затворената си длан, след което я обърна и разтвори, показвайки кафявата бутилка с таблетки в ръката си. Отвори капачето и му показа малките жълти хапчета в нея.

За момент Халдейн остана загледан в необозначените таблетки, след което внезапно му просветна:

— Лекарството чудо на доктор Москор?

— Е, частта с чудото все още предстои да бъде доказана, но да, това е неговото лекарство, А36112. Чакаше ме на бюрото ми заедно с малка бележка, в която пишеше: „Отивай да спасяваш света, хлапе“. — Тя се изкиска. — Типично за Айзък!

Халдейн посочи към бутилката.

— Светът ще трябва да е твърде малък, за да го спасиш с тези.

— Вярно — усмихна се Савард и отново прехапа долната си устна. — Да се надяваме, че няма да ни бъде нужно и едно-единствено хапче.

Малко след като мина полунощ, йеменско време, Халдейн надникна през илюминатора, за да осъзнае, че самолетът е започнал да се спуска в чернотата под тях. Усещайки как налягането се покачва в ушите му, се зачуди къде ли точно в този мрак е решил да ги приземи пилотът. Внезапно пред тях изникнаха светлини и той най-после видя, че се намираха на не повече от неколкостотин метра от пистата.

Самолетът се приземи почти неусетно. Докато рулираха по посока на хангара, Халдейн отбеляза колко забързан изглеждаше трафикът на летището. От двете им страни подминаваха най-различни модели самолети, като се започнеше с изтребители и се стигнеше до огромните транспортни самолети тип „Херкулес“. В противоположната посока се виждаше дълга опашка от други самолети, чакащи разрешение за излитане.

Техният С37А най-после забави почти напълно ход и спря пред огромния хангар. Гуен и Ноа грабнаха багажа си и слязоха заедно с екипажа.

Изправен във влажния йеменски въздух — място, където в полунощ температурата беше с десетина градуса по-висока в сравнение с Вашингтон през деня — Халдейн започваше да усеща как дрехите залепват по тялото му. Огледа се наоколо, оценявайки още по-цялостно трескавата активност, царяща край него. Въпреки че войниците работеха в пълно мълчание и непоколебима решителност, шумът беше оглушителен. Отваряха се и се затваряха врати на хангари. Стартираха реактивни двигатели. Във всички посоки се движеха коли, камиони и бронирани превозни средства; някои носеха доставки, а други изчезваха в търбусите на огромните транспортни самолети.

Халдейн никога дотогава не беше стъпвал на територията на военновъздушна база, особено такава, откъдето съвсем скоро се планира началото на жизненоважна операция, но и така можеше да се усети носещата се във въздуха целенасоченост. Внезапно го обзе някакво патриотично чувство, емоция, на която се отдаваше рядко. Когато погледна към Гуен, откри, че тя също стои като хипнотизирана пред чудовищното механизирано пчелно гнездо пред очите им.

Офицер, облечен в камуфлажни дрехи и шапка, привлече вниманието им, махайки с ръце над главата си.

— Доктор Савард? Доктор Халдейн? — надвика шума той.

Гуен вдигна утвърдително палец.

Мъжът им махна да го последват. Щом се озоваха във вътрешността на хангара, Халдейн си даде сметка, че нивото на шума беше спаднало с няколко децибела и сега чисто и просто му се струваше шумно.

Почти очакваше да му козируват, но мускулестият мъж с четвъртита челюст, ниско подстригана коса и дълбоки белези от акне, просто се ръкува с тях.

— Добра вечер, доктори. Аз съм майор Патрик О’Туул към Седемдесет и пета рейнджърска въздушнопреносима, но всичкия народ наоколо ме знае като Пади^[1].

— Гуен Савард — представи се тя и се здрависа с него.

— Ноа Халдейн — посрещна размазващото му ръкостискане той. — Но народът наоколо съвсем скоро ще ме знае като Пъзльо.

Майорът се разсмя от все сърце.

— Радвам се да се запознаем, Пъзльо. Веднага ще се впишеш.

Той се завъртя и им посочи далечната част на хангара, сякаш регулираше автомобилно движение.

Отведе ги дотам, където вече наистина беше по-тихо, имаше набързо изграден стол за хранене на смени и предлагаха кафе, чай, сладки и бързи закуски на самообслужване.

— Кафе? — попита Пади, докато сам си наливаше.

Тъй като още не можеше да се съвземе от разтърсващия нощен полет и изпаренията от самолетните двигатели, Халдейн отказа с поклащане на глава. Същото стори и Савард. Пади просто сви рамене и запази чашата за себе си.

Настаниха се в края на единия ред маси, върху които тук-там се забелязваха шишета с подправки.

— Запознати ли сте с подробностите на мисията? — попита майорът.

Гуен кимна.

— Тази сутрин присъствахме на брифинга с генерал Фишър в Белия дом.

Долната челюст на Пади увисна от изумление.

— Но ни запознаха набързо — прибави забързано тя.

— Окей — каза той. Изражението му стана каменно, а гласът му придоби стоманени нотки: — Както ви е известно, това е вариант на светкавична атака срещу терористична база. — Той остава чашата настрана и нарисува с пръст върху масата един кръг. — Вариант, не само защото трябва да подсигурим целта, но и понеже можем да си позволим нулеви изтичания. — Двата му пръста демонстрираха бягащ човек във въздуха. — Тоест, искам да кажа, че успехът на операцията зависи от това да се уверим, че нито един терорист не е напуснал жив лагера.

Гуен сви рамене въпросително.

— Как точно променя тактиката на атаката това?

— Добър въпрос, мадам — кимна Пади. — До известна степен ще ни забави. Ще се наложи да установим пълна видимост на 360 градуса от небето, както и да подсигурим периметъра дори още по-плътно от обичайното.

— Значи ще бъдат предупредени, когато пристигне атакуващият отряд? — попита Гуен.

— Съвсем вярно! — потвърди той. — Но не чак дотам. Не ни се налага да се справяме с военновъздушни сили. Всичко опира до това да разположим правилно самолетите и хеликоптерите, след което да стоварим момчетата на земята. В състояние сме да го сторим доста бързо.

— И къде точно се вписваме ние в уравнението? — попита Халдейн.

— Е, лично аз не виждам оръжие в ръцете ви, нито парашути на гърба ви, така че си оставате на опашката — обясни Пади. — Вярно е, че идвате направо от Белия дом и имате важна работа за вършене, но се налага първо да изчакаме потвърждение от хората в челото.

Той посочи към края на хангара, където срещу тях стоеше един от по-големите транспортни самолети. Масивната му предна врата беше отворена, а на рампата имаше паркиран военен автомобил — всичко това караше самолета да изглежда като чудовище, развило вълчи апетит за метал.

— Ще се прехвърлим с един от тези С17 до пистата западно от Харгейса. — Той сви рамене. — След това ще чакаме и с малко късмет ще проследим битката от преносимия команден център.

— А после? — полюбопитства Гуен.

Приветливото изражение на Пади отново изчезна. Очите му се превърнаха в две остриета.

— Заповедите ми са да отведа до мястото вас и останалата част от екипа по огледа, след като лагерът е подсигурен. И няма нужда да ви повтарям, че не отиваме никъде, преди лагерът да е наистина подсигурен.