Даниел Кала
Пандемия (33)

Глава 31

Харгейса, Сомалия

Хазир Кабаал седеше в кабинета си и слушаше репортажа на египетско радио, в който се обсъждаше последния ултиматум на Братството на Единната нация.

— Чухме обещанията на президента, но не бързаме да се доверяваме на празните му думи — казваше говорителят на Братството с гърления си глас. — Обявеният период за изтегляне на неверниците от нашите свети земи е неприемлив. Ислямските републики Афганистан и Ирак бяха превзети за по няколко дни. — Гласът му потрепери. — Американците и техните така наречени съюзници разполагат с три дни, за да се изтеглят от ислямските земи. Ако в полунощ в понеделник в нашите земи е останал и един чуждестранен войник, нашите мъченици ще залеят Америка като прииждащите води на река. И Аллах не ще се смили над онези по пътя му.

Въпреки че сам беше писал думите на речта, да ги чуе през статичните шумове по радиото му се струваше нереално, сякаш слушаше част от някаква пиеса.

Когато вдигна очи, видя, че Абдул Сабри стои в рамката на вратата. Беше сменил галабията си с обикновени военни дрехи, а на хълбока му на видно място стоеше автоматичен пистолет в кобур. Както винаги досега, без да чака да го поканят, Сабри влезе в кабинета. И вместо да остане прав, се отпусна в креслото срещу Кабаал.

— Съобщението беше правилна стъпка, Абу Лахаб — каза той. Признанието му беше най-близкото нещо до комплимент, което досега бе излизало от устата му в присъствието на медийния магнат.

— Обаче три дни… — произнесе замислено Кабаал.

— Ако имат някакво намерение да се подчинят, са повече от достатъчни — отговори Сабри.

Кабаал поклати глава скептично.

— Ще видим.

— Трябва да се подготвим, Хазир — каза майорът.

Кабаал не отговори.

— Хората ни са в готовност, но се нуждаят от вируса — настоя Сабри.

— Горката Шарифа — въздъхна Кабаал. Според първоначалния им замисъл Шарифа трябваше да отнесе вируса до Сиатъл, откъдето да го подготвят за по-нататъшно разпространение, но всичко беше пропаднало след неуспелия й опит да пресече границата с кола. Резервният план също се беше провалил, когато преносителката им в Чикаго беше умряла, преди да успеят да извлекат вируса от кръвта й. — Сега ще бъде още по-трудно да го вкараме в Америка — посочи той.

— Трудно, но не и невъзможно — сви рамене Сабри.

— Така ли?

— Този път ще използваме повече от един маршрут — каза уверено майорът. — Може би дори един от нас ще трябва да го отнесе лично дотам. Не можем да си позволим повече да разчитаме на късмета.

Кабаал го гледа в продължение на няколко секунди.

— Ти наистина смяташ, че ще ни се наложи да пуснем вируса на свобода, нали?

— Да — отговори, без да се поколебае, Сабри.

— Даже и ако американците се подчинят на изискванията ни? — попита той.

— Няма да го сторят — отвърна без всякакво съмнение майорът. — Съвсем скоро ще се появят тук, така че трябва да напуснем това място още днес.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Кабаал.

Сабри поклати нетърпеливо глава. Промяната му от безразличие към предизвикателност вече не беше чак толкова незабележима.

— Бил съм войник през целия си живот. Войната е в кръвта ми. Разбирам я по-добре, отколкото някога би ти се удало. Американците смятат, че могат да ни спрат, ако ни открият навреме. А и имат възможности, за които дори не можем да си мечтаем. Повярвай ми, Хазир, скоро ще дойдат. И то съвсем скоро. Все още имаме прозорец и можем да се измъкнем.

Сърцето на Кабаал биеше учестено.

— И къде предлагаш да отидем? — попита той.

Преди Сабри да е успял да му отговори, в стаята влетя Ануар Азиз. Възпълният учен на практика дотича в галоп до бюрото на медийния магнат. И по напълно несвойствен за него начин — беше усмихнат до уши.

— Азиз, мога само да предположа, че ни носиш добри новини? — попита Кабаал.

— Наистина е така, Абу Лахаб — изкиска се ученият. — Наистина.

Кабаал вдигна ръка:

— Моля те…

Азиз събра полите на бялата си лабораторна престилка и се тръшна в креслото до това на Сабри.

— Откакто пуснахме в действие лабораторията, постигнахме доста повече от това просто да съхраняваме вируса Гансу. Продължихме с експериментите — заяви с очевидна гордост в гласа. — Инжектирахме прасета с други вируси на инфлуенцата. Нали разбирате, в микробиологията прасетата са известни като „смесители“ за някои щамове на този организъм.

— Което означава? — въздъхна отегчено майорът.

— Разбира се, разбира се. — Азиз нервно потри ръце. — Кръвта на прасетата е идеалното място, където вируси от различни видове могат да обменят гени, да мутират. Организмите разменят своето РНК.

— И това им се отразява как? — поинтересува се Кабаал.

— По различни начини. — Ученият избърса челото си, по което бяха избили едри капки пот. — Отличителните черти на един вирус могат да се прехвърлят на друг. Или поне това се опитвахме да постигнем с нашия щам — обясни, сякаш съвсем сами бяха успели да създадат вируса Гансу.

— Кои отличителни черти? — попита с леко вдигната вежда медийният магнат.

— Способността да инфектира, Абу Лахаб — каза Азиз. Несвойствената му усмивка отново се появи. — Така и не останах доволен от постигнатите резултати. Вирусът Гансу не беше толкова силно заразен, колкото обикновената настинка.

— Не беше? — Сабри се изправи на мястото си и погледна с подновен интерес учения. — Вече е?

Усмивката на Азиз ставаше все по-широка.

— Вече е, майоре. Заедно с проби от вируса Гансу инжектирахме в прасетата и далеч по-заразни, но не толкова смъртоносни форми на обикновения грип. Последните няколко щама не представляваха интерес. Но когато въведохме в уравнението пекинския грип… — Той стисна ръцете си в знак на победа. — Нещата просто си дойдоха по местата. Изглежда, сме успели да създадем по-силно заразна форма на вируса Гансу.

— Колко по-заразна?

Азиз се вгледа в ръцете си и като че остана изненадан от начина, по който ги държеше. Раздели ги и изтръска една въображаема прашинка от безупречно чистата си престилка.

— При първоначалните ни експерименти с хора имахме приблизително двайсет процента успеваемост след десет минути непосредствен контакт — обясни той. — Резултатите бяха сравними с онова, което постигнахме и с маймуните.

— А след новата мутация? — попита Кабаал.

— Още не сме правили опити с хора, само с маймуни, но успеваемостта е от шейсет до седемдесет процента. — Той закима гордо. — С други думи, вирусът вече е поне триста процента по-заразен от преди.