Даниел Кала
Пандемия (32)

Глава 30

Хотел „Харбървю“, Ванкувър, Канада

Освободен от принудителната карантина, Халдейн за пръв път през последните пет дни излезе от асансьора и пристъпи в хотелското фоайе. Искаше му се да захвърли куфара и да се отправи към декемврийското слънце, нахлуващо през прозорците, но забеляза Дънкън Маклеод, понесъл поднос с три чаши кафе откъм противоположния край на фоайето. Шотландецът му даде знак да се приближи.

— Исусе! — ревна Маклеод, докато Халдейн вървеше. — Сега, след като вече е безопасно да те прегръщам, някак съм изгубил интерес. Странна работа.

— Преживявал съм и по-големи разочарования — увери го Ноа, взимайки една от чашите с кафе. — Благодаря. Някаква следа от Гуен?

— Още не — отговори Дънкън. — Сигурно още се конти заради мен.

Халдейн се изкиска, докато вдишваше сладкия аромат на прясното кафе. Още от дете предпочиташе мириса пред вкуса, но след изминалата, изпълнена с очакване и почти никакъв сън нощ, се нуждаеше и от последната капка в чашата само за да продължи да функционира нормално.

— Смей се колкото искаш, Халдейн, но очарованието на стария Дънкън си остава мистериозна и могъща сила. — Той запърха с клепки, като от това едното му мързеливо око стана дори още по-забележимо. — Фактът, че сърцето ми отдавна е завоювано само подлудява допълнително дамите.

— Човек може само да си представи — съгласи се Ноа.

Маклеод му кимна.

— Стори ми се, че долавям нещичко между вас двамцата горе в стаята, прав ли съм? Не? — Той повдигна едната си вежда. — Не сте се отдавали на взаимната карантина треска, нали?

Халдейн поклати глава. Тъкмо се канеше да посъветва Маклеод да си затваря човката, когато забеляза, че Гуен тъкмо излиза от асансьора. Повлякла куфара на колелца по петите си, тя едва ли не затича към тях. Ноа забеляза, че в походката й все още се забелязва леко накуцване.

Носеше зелен костюм, стигащ до коленете, който разкриваше идеалните й прасци. Жълтеникаворусата й коса бе завита зад ушите. Когато ги приближи достатъчно, той си даде сметка, че лицето й е поруменяло, а очите й горят от вълнение.

Гуен изненадващо се хвърли в прегръдките му, като междувременно едва не го накара да разлее кафето си от изненада. Допирът на тялото й внезапно накара кръвта му да се раздвижи, ала осъзнал, че прегръдката им е продължила секунда повече от уместното, той я пусна, по същото време, когато това направи и тя. Вероятно беше просто една обикновена, невинна прегръдка — нищо повече не можеше да има между двама приятели — но си оставаше първият им физически контакт освен обичайното ръкостискане, а това го объркваше дори още повече.

— Пропусна едно ъгълче — посочи с палец към себе си Маклеод.

Гуен се разсмя на глас, наведе се напред и, като се пазеше от подноса в ръцете му, го целуна по бузата. Шотландецът взе една от чашите и й я подаде.

Тя му благодари усмихнато.

— Изглеждаш ми подозрително щастлива от скорошното избавление — каза Халдейн.

— Не е само това. — Тя ентусиазирано разтърси глава. — Имам новини. — Усмихна се широко и Ноа забеляза колко съвършени бяха зъбите й. — И за разлика от друг път, новините са добри.

— Какво има? — попита Халдейн.

Тя издигна чашата си, сякаш се канеше да предложи тост.

— Наставникът ми, доктор Айзък Москор, е постигнал огромен пробив с експерименталния антивирусен препарат, който разработва.

— Срещу щама Гансу? — попита Халдейн, ненадейно увлечен от вълнението й.

Савард кимна и им разказа всичко за ранните резултати от експериментите със зелените маймуни. Когато стигна до момента с резервите на учения по отношение на масовото производство на лекарството, Маклеод поклати глава в знак на съгласие:

— Има пълно право. Голям риск си е да изложиш милиони хора на лекарство, което още не е излязло от етапа на изпитанията.

— При нормални обстоятелства, не би имало никакво съмнение — съгласи се Халдейн. — Но срещу онова, срещу което сме изправени в близкото бъдеще? — Той смачка празната чаша в ръката си. — Залавяме се за сламки, а тази специално е една от най-обещаващите, за която мога да се сетя.

 

 

„Юнайтед Еърлайнс“, полет 3614

Тримата лекари прекараха по-голямата част от полета обратно до летище „Дълес“ напълно изгубени в работа. Савард беше отворила лаптопа си на подноса срещу себе си, но така или иначе затваряше въздушния телефон само колкото да приеме следващия разговор. Маклеод се беше настанил от другата страна на пътеката срещу двамата и с очила на носа ровеше из купища медицински статии. Въпреки че полагаше неимоверни усилия да убеди света в обратното, в действителност той бе един от най-умните и авторитетни вирусолози, които Халдейн някога беше срещал. Като се оставеха настрана празноглавите забележки, шотландецът бе сплотяващото звено, без което правилното функциониране на екипа от специалисти по зараждащи се патогени към СЗО щеше да бъде немислимо.

На свой ред Халдейн бе фокусирал вниманието си върху Сомалия, една от малкото африкански страни, където работата му за СЗО никога не го бе отвеждала. Използвайки електронната енциклопедия в лаптопа си, Ноа прелистваше изпълнената с подлости история на бившата британска и италианска колония и в същото време получаваше основна информация за сухия й климат, равнинна територия и изпълнената й със съревнования политическа сцена. Загледа се в детайлната карта. За нация в ръцете на пълната анархия, Сомалия наистина беше страна, подходяща за укриването на чиято и да е екстремистка база. Локализирането на лагера на терористите можеше да се окаже непосилна задача даже и за най-могъщата във военно и разузнавателно отношение държава на планетата.

Докато работеше, нямаше как да не даде ухо на част от разговорите, които Гуен водеше на седалката до него. По време на полета Савард, изглежда, с бързи и решителни действия бе успяла да осигури цяла фармацевтична фабрика единствено за производството на новия антивирусен препарат на Москор. И макар подслушването да включваше само едната страна на разговора, трябваше да признае, че беше впечатлен от способността й да убеждава, въвличайки в процеса равни части обаяние и откровена заплаха.

В промеждутъка между два такива телефонни разговора, той се пресегна и я докосна по ръкава на сакото.

— Гуен, ако всичко мине без засечки, кога най-рано ще бъде готово лекарството?

Тя сви рамене.

— Твърдят, че някъде между три и четири седмици.

— Хммм — измърмори той.

— Така казаха — продължи с лека усмивка Савард. — На което аз отговорих, че искам да стане за една. Максимум.

Халдейн кимна и отдръпна ръка.

Тя задържа очи върху него.

— Сигурно се радваш, че се връщаш вкъщи при нея? — Ноа не беше сигурен дали тя говори за дъщеря му, или за Ана. След това обаче Гуен добави: — Най-накрая ще можеш да отпразнуваш на живо рождения й ден.

Той се усмихна широко.

— Да, нямам търпение.

Тя се покашля и сведе очи към лаптопа си.

— Как ще протече останалата част от повторното събиране?

Той сви рамене.

— Нямам представа — отговори напълно искрено. Беше споделил само някои дреболии с нея по повод брачните си неволи, но не бе споменавал за обърканата сексуална ориентация на Ана, нито за липсата й на вярност. Гуен си беше направила изводите за повечето неща, които знаеше, от редките случаи, когато изобщо бе заговарял по темата.

Тя се разсмя нервно.

— Моето положение е малко по-недвусмислено. Трябва само да се погрижа за котката.

— И медиите — напомни й Ноа.

Тя затвори капака на компютъра.

— Да, за тях също. Имам чувството, че когато се доберем до Вашингтон, няма да успея да откажа на нито една покана за танц.

— Нервно ли ти е? — попита той.

— Мъничко — отвърна Савард. — Но така и трябва да бъде. В края на краищата, от мен се очакваше да защитавам страната тъкмо от подобни заплахи.

Той поклати невярващо глава.

— Да не би да обвиняваш себе си за случилото се?

Тя вдигна рамене. Когато най-после срещна погледа му, Ноа си даде сметка, че за пръв път е забелязал уязвимост в зелените й очи. Искаше му се да погали бузата й и да я вземе в прегръдките си, но вместо това каза:

— Ти беше една от малкото, които предвидиха точно този сценарий. Какво повече можеше да направиш?

— Не зная — отговори тя. — Зная само, че съм Директор по въпросите на контрабиотероризма, а страната на практика е обсадена от биотерористи. Поне в моите очи, това не е особено висока оценка за добре свършена работа.

Халдейн се изкиска с разбиране.

— Моята работа изисква да се справям с нововъзникнали патогени, но не се бичувам публично всеки път, когато изскочи някой нов вирус или паразит.

Тя се усмихна с топлота, което изличи крехкостта от очите й, но не накара меланхолията да изчезне.

— Много си мил, Ноа, но сравнението не е справедливо. — Тя го докосна по ръката. — Както и да е, не се тревожи за мен. Способността ми да се самообвинявам е наистина ограничена. И мога да се справя с пресата… поне така ми се иска да вярвам.

Той улови ръката й и я стисна в своята. Тя я задържа в продължение на няколко секунди, преди на свой ред да я стисне продължително и да я издърпа.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Когато самолетът им най-после докосна пистата на международно летище „Дълес“, следобедът отдавна преваляше. Антуражът от Службата за гражданска сигурност ги посрещна на портала и ги поведе към очакващите ги лимузини. Навън, сред забързания вашингтонски ден, светлината постепенно преливаше в сиво на надвисналото небе. От време на време вятърът довяваше до лицата им мокри снежинки.

Като пристъпваше внимателно, Маклеод подбираше пътя си измежду участъците от кишав сняг на тротоара.

— За бога, Халдейн! А аз си мислех, че Глазгоу е неприятен през зимата — каза той.

Когато се натовариха в лимузината, един от служителите на министерството каза почти извинително:

— Министър Харт е оставил строги нареждания да ви отведем направо при него за съвещание.

Гуен поклати глава.

— Преди това трябва да се отбием някъде.

— Къде, мадам? — попита младият секретар.

— Лангли — отговори тя.

Халдейн се поколеба дали да отиде заедно с останалите в щабквартирата на ЦРУ, или да мине през дома си. В крайна сметка реши, че работата в случая беше на първо място. Когато обаче колите отбиха пред огромния комплекс от метал и стъкло, мъчително си даде сметка, че се намираха само на някакви си пет километра от дома му от другата страна на Потомак.

След като ги провериха на входа, което включваше преминаване през метален детектор и неостаряващото ръчно претърсване, ги въведоха в широк коридор с мраморни стени и колони. Човек, облечен в скъп тъмносин костюм и бледосиня риза, но без вратовръзка, закрачи право към тях. Халдейн предположи, че мъжът с напомадена черна коса и средиземноморски тен, подобно на него самия, току-що е навлязъл в четиридесетте си години.

Непознатият приближи първо до Гуен и я прегърна, карайки Ноа да изпита внезапно чувство на ревност. След като я пусна, Гуен посочи към двамата си спътници.

— Алекс, това са моите колеги, Ноа Халдейн и Дънкън Маклеод.

— За мен е удоволствие, Алекс Клейтън.

Той се ръкува с тях и ги заслепи с най-добрата си усмивка а ла Пиърс Броснан в ролята на агент 007.

Въпреки очевидната приветливост на Клейтън, Халдейн тутакси реши, че не харесва нахалника от ЦРУ.

Агентът ги поведе през плетеница от коридори и два отделни асансьора, докато не се озоваха пред обширен кабинет. На позлатената табелка на врата пишеше: „А. Клейтън, заместник оперативен директор“. Пред махагоновото писалище имаше широка маса за съвещания и шест кресла. Погълнат от разговора си с Гуен, Клейтън кимна на Халдейн и Маклеод да се настаняват.

— Мамка му, Халдейн, целият ми отдел може да се побере в това шикозно местенце — измърмори гръмогласно шотландецът, докато заемаше мястото си до него.

В крайна сметка Гуен седна до Халдейн, а Клейтън — до Гуен. Щом се разположиха, тя продължи да го информира за последните новости около пробива на Москор. Той кимна на няколко пъти и веднъж дори подсвирна от учудване. Когато тя приключи, той грееше.

— Гуен, това може да се окаже решаващата крачка напред, от която се нуждаехме.

— Или пък едно абсолютно нищо — намеси се Маклеод с лакти на масата, подпрял брадичка върху тях.

Клейтън отмести поглед от Савард и огледа усмихнато шотландеца.

— Явно не сте точно от типа „чашата е наполовина пълна“, а, доктор Маклеод?

— Зависи какво има в чашата — отговори, без да си вдига главата Дънкън. — Ако е маймунска пикня, не ме пишете, даже и чашата да прелива.

— Туш — разсмя се Клейтън.

— Е, Алекс, мисля, че успях да споделя всички последни новости откъм наша страна — каза Гуен. — Твой ред е.

— Звучи ми справедливо — съгласи се Клейтън. Той посочи към белия екран на далечната стена, докато отваряше лаптопа си. — Ще се наложи да илюстрирам. Да започнем с прихванатия имейл от полицейския следовател от Кайро, детектив Ахмед Елейш. — Агентът натисна няколко клавиша и на екрана се появи снимката на убитата ванкувърска терористка. — Египетското правителство потвърди по-голямата част от историята на Елейш. Жената е тъкмо тази, която той е твърдял, че е, Шарифа Ша’рауи. Посещавала е джамията Ал Футух редовно. Джамията, както разбираме, е нещо като дом за много от екстремистите в Кайро. До този момент нашите хора и местната полиция не са успели да изкопчат нищо от шейха и последователите му, но работят по въпроса.

Той отново докосна клавиатурата, за да замени снимката на Шарифа с фотографията на спретнатия Хазир Кабаал.

— Добре, Хазир Кабаал. До този момент само е спонсорирал тероризма, но когато египтяните са нахлули в дома му и в офиса му, са намерили доста неща — от ислямистка литература до книги, свързани с микробиологията и вирусите — което и допълва картинката особено подходящо.

Клейтън удари още два клавиша. На екрана се появи снимката от военното досие на Абдул Сабри.

— Този човек обаче засега се оказва най-любопитната личност от всички останали в бандата на клоуните. Египтяните ни снабдиха с биографията му, която е уникална по свой собствен начин. Като майор от Специалните им части, Сабри е развил талант и апетит към бруталните операции. Кланета може би е по-добрата дума. Някои от нещата, които е извършил… — Клейтън поклати глава.

— Не бъдете завистлив — обади се Маклеод. — Вашата агенция винаги ще бъде номер едно в сърцата ни в глобалната класация на зверствата.

Клейтън му хвърли бърз и раздразнен поглед, в който отсъстваше предишната веселост.

— Дори и египетските Специални части по някое време решават, че Абдул Сабри е извършил прекалено много жестокости за техния вкус. Най-странното от всичко? Навремето Сабри е измъчвал и убивал същите екстремисти, за които понастоящем работи. Нещо не се връзва.

— В случая с майора може би „какво“ е по-правилният въпрос, а не „кой“ — обади се Халдейн.

— Може би. — Клейтън се намръщи скептично. — Както и да го погледнем, Сабри е един опасен кучи син. Египтяните са убедени, че зад убийството на техния полицай стои именно той. Всъщност те подозират, че Елейш е скочил през собствения си парапет, за да избегне печално известните техники за измъчване на майора.

— Бедният човек — поклати отвратено глава Гуен. — Имаме ли някакъв напредък в локализирането на Кабаал, Сабри или лабораторията им?

Клейтън за пореден път натисна един клавиш на клавиатурата. На екрана се появи картата на Сомалия, притисната между Етиопия и Индийския океан. Картата беше разделена с разноцветни линии и щриховани области, символизиращи влиянието на отделните политически фракции и съюзи.

— Все още работим съгласно предположението, че са в Сомалия. — Клейтън раздвижи схванатия си врат. — Разполагаме с няколко следи, но… — Той вдигна ръце и въздъхна.

— Но нищо конкретно? — попита Гуен.

— Проблемът е, че Сомалия не е точно страна в традиционния смисъл. Вместо това имаме миш-маш от банди, племена и отцепници. Северният район обяви себе си за независима държава с името Сомалиланд, подобно на средния регион, който пък се нарича Пунтланд. Южните области тънат в безредици. Политическите и етническите партии се съревновават с военните диктатори и останалите опортюнисти за всеки квадратен сантиметър земя.

Гуен се наведе напред.

— Следователно е невъзможно да получим каквото и да е правителствено съдействие в проследяването на терористите?

— Като за начало, няма никакво правителство, от което да поискаме съдействие — отговори Клейтън. — Но по-големият проблем е, че наоколо се навъртат толкова много негодници — контрабандисти, наркотрафиканти и други вторични терористични мрежи — че през цялото време се натъкваме на изникващи от нищото престъпници. Освен това са наясно, че следим ставащото със сателити, така че придвижването им из страната е внимателно пресметнато. — Клейтън натисна поредния клавиш и върху картата се появиха няколко яркочервени точки. — Засякохме няколко необичайно горещи точки, където разговорите през мобилни телефони и достъпът до Интернет са особено силно изразени. Една от тези точки се намира южно от Могадишу, в Марка. Друга такава точка имаме извън Кисмайо. Третата е на няколко километра северно от Харгейса. Наблюдаваме внимателно всичките.

Клейтън натисна клавиш за последен път, за да изчисти екрана.

— Разполагаме с неколцина агенти на място. Лично аз смятам, че ключът към откриването на Хазир Кабаал е в разузнаването с помощта на оперативни работници.

— Никак не ми прилича на страна, където ще ги посрещнат с палмови клонки — обади се безизразно Маклеод.

Клейтън не обърна внимание на забележката.

— Информацията в Сомалия струва евтино. За двайсет щатски долара много от местните биха продали и собствените си майки. Подозирам, че ще се натъкнем на него по този начин.

Той кимна сам на себе си, след което, сякаш размислил, посочи към Халдейн:

— А, да — пусна една усмивка. — Също така се занимаваме и с лов на птици. За да видим дали ще случим някоя инфектирана пуйка, която да ни отведе при терористите.

Точно когато Ноа се канеше да отговори, Гуен го докосна по ръката и каза на Клейтън:

— Алекс, понякога учените могат и да те изненадат с ползите, които носят.

 

 

„Глен Еко Хайтс“, Бетезда, Мериленд

Точно преди осем вечерта лимузината на Халдейн спря пред къщата в колониален стил във вашингтонското средно заможно предградие, където живееше.

Така и не бе успял да се привърже особено към тази къща, нито към която и да е друга досега, но когато излезе от колата, усети колко силно бие сърцето му. Взе куфара си от шофьора и се затича по пътеката към предната врата, за да види Хлои и… макар и с известна нервност… Ана.

Вратата се отвори още преди да е стигнал до нея, а Хлои, облечена в рокличката си на Снежанка, се затича да го посрещне. Скочи в ръцете на баща си, а Ноа я завъртя около себе си, като спря само колкото да обсипе лицето й с целувки, докато тя се заливаше от радостен смях.

Остави куфара на вратата и внесе дъщеря си в антрето, където го очакваше Ана.

— Тати наистина си е у дома! — изписка Хлои, все така вкопчена в него.

Настъпи неловък момент, докато Ана се навеждаше да го целуне и никой от двама им не беше сигурен къде точно трябва да се срещнат устните им. Някога, много отдавна, синхронът помежду им не изискваше толкова големи усилия, но в този момент резултатът бе нещо средно между докосване на носа му по брадичката й и бърза, суха целувка по бузата от нейна страна.

— Добре дошъл у дома, Ноа — каза с колеблива усмивка Ана. След което се обърна към дъщеря си с престорена сърдитост: — Забрави ли какво се разбрахме? Веднага в леглото, щом татко се прибере у дома.

Хлои погледна към баща си с умолителни, големи колкото света кафяви очи.

— Ще ме сложиш в леглото, нали, тати?

— Ами… — каза той. — Само ако ми позволиш да ти прочета всичките ни любими приказки.

— Споразумяхме се, тати! — усмихна се щастливо тя и вдигна длан, за да си плеснат ръцете.

Той я завъртя на 360 градуса в ръцете си.

— Да вървим!

Докато я носеше нагоре по стълбите, зад гърба му се разнесе гласът на Ана:

— Напомни й да си измие зъбите, Ноа.

След като й помогна да си измие зъбите и я преоблече в новата любима Барби-нощничка, Ноа се сгуши до дъщеря си. Прочете й и шестте приказки, които Хлои внимателно беше подбрала от лавицата, макар още на четвъртата да беше заспала. Полежа до нея още близо половин час, наслаждавайки се на топлината и дишането й, преди най-после да измъкне внимателно ръката си и да се изправи.

Когато слезе долу, откри Ана, седнала по стар обичай на дивана, с колене до гърдите и голяма чаша чай в ръцете. Докато се настаняваше до нея, усети, че безразличието му от последния им видеоконферентен разговор се заменя от необяснима носталгична вълна. За момент дори си помисли, че тя ще протегне и сложи краката си в скута му, както обичаше да прави някога, но тя не помръдна.

— Сигурно чувстваш облекчение — каза Ана, загледана в чашата си.

— Да и не — отговори Халдейн. — Риск почти не съществуваше. Пък и положението не се подобри особено, след като излязох от карантина.

— И все пак е хубаво да си дойдеш у дома, нали? — попита тихо тя.

— Да.

Кафявите й очи се вдигнаха и намериха неговите.

— Ще останеш ли поне за известно време?

Той се поколеба.

— Вероятно не. — Поклати леко глава. — Може да се наложи да отида до Чикаго като консултант по тамошната епидемия. Или пък да летя през океана. До голяма степен зависи от бъдещите събития.

Ана отмести поглед и кимна отсъстващо. Настъпи неловко мълчание. Той взе дистанционното управление за телевизора и превключи на канала на CNN.

С изненада установи, че на екрана се е появило лицето на Гуен. Все още носеше зеления си костюм и бе с прибрана зад ушите коса. Намираше се на някаква пресконференция зад гора от микрофони.

— Доктор Савард, кога ще бъде ограничена епидемията в Чикаго? — попита един мъжки глас зад кадър.

Гуен погледна уверено по посока на гласа.

— Днес нямаме доклади за нови случаи в Илинойс, което съответства на тенденцията от последните три дни. Разбира се, твърде рано е да обявим, че сме ограничили епидемията, но окуражителните знаци са налице. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Проблемът в Чикаго беше географското разпределение на началните групи от заразени след терористичната атака на стадион „Солджър Фийлд“. Вирусът се разпространи на много по-далечно разстояние в сравнение с останалите случаи на дисеминация. И както вероятно си давате сметка, колкото по-широк е периметърът на разпространение, толкова по-трудно може да се ограничи то.

— Но, доктор Савард — настоя същият глас, — не е ли случилото се резултат от погрешно планиране от страна на Обществено здравеопазване и вашия отдел в частност?

Тя отпусна ръцете си.

— Имаме съвсем нова техника за терористични атаки, включваща вирус на грипа, който съществува от едва няколко месеца — отговори хладнокръвно Гуен на репортерите. Лицето й бе напълно лишено от съмненията, които Халдейн бе съзрял по време на разговора им в самолета. — Доколкото ми е известно, никой не е успявал да спре разпространението на грипа. Медицинските служители и останалите, обвързани със случая, полагат неуморни усилия, за да се справят с епидемията. Заради което заслужават единствено похвали, а не съмнения. Вменявайте вина на онези, които я заслужават — на терористите и никой друг.

— Изглежда уверена в себе си — обади се Ана от мястото си до Халдейн.

Без да може да отлепи очи от екрана, Ноа кимна.

— Това ли е жената, с която беше под карантина? — попита тя.

— Да — кимна Халдейн, чувствайки внезапен, ирационален пристъп на вина.

— Освен това е много красива — продължи Ана.

— Може — отговори той. — Предполагам.

Усещаше погледа й върху себе си.

— Сигурно сте се опознали добре през тези пет дни? — поинтересува се тя.

Халдейн се обърна към жена си.

— Виж, Ана, бяхме под карантина в отделни стаи — произнесе остро. — Не сме ходили по клубове, за да се забавляваме, или нещо от сорта.

— Просто питам — отпи още веднъж от чая си тя.

— Съжалявам. — Халдейн насили една усмивка. — Сигурно още не съм се оправил от времевата разлика. Да, опознахме се малко по-добре. Тя е много пробивна жена. Освен това е и умна. Цяло щастие е, че тъкмо тя е назначена на този пост… — Той рязко замълча, когато картината изчезна насред един от отговорите на Савард и се прехвърли към водещите в студиото.

Над главата на водещия се появиха големи букви: „Последни новини!“. Мъжът се покашля.

— Прекъсваме картината от конференцията със Службата по държавна безопасност, за да обявим, че CNN току-що се е свързала с телевизия „Ал Джазира“ — произнесе със сериозен тон. — Братството на Единната нация е изпратило друг запис с поредния ултиматум. Останете с нас…