Даниел Кала
Пандемия (30)

Глава 28

Харгейса, Сомалия

Хазир Кабаал стоеше в адския пек на африканската обедна жега и чакаше.

Скъпите му пустинни ботуши бяха покрити с прах и засъхнала кал и за пръв път през живота си Кабаал бе оставил брадата си да израсте. Осъзнавайки, че никой в комплекса, нито дори в цяла Сомалия, не даваше и пет пари за облеклото му, бе решил да смени изгладените си дрехи в цвят каки с далеч по-удобните свободно падащи роби на местните. Зачуди се дали някога отново ще му се удаде възможност да облече някой от любимите си ръчно изработени италиански костюми или обувки от истинска кожа. Едва ли, даде си сметка с лека носталгия.

По пътя се появи прашна ивица и бързо започна да приближава. На пресечка разстояние от комплекса, пред който се намираше Кабаал, прахта намаля и се слегна достатъчно, за да позволи на боядисания в кафяво пикап да изникне от нея, и Кабаал различи самотната фигура на Абдул Сабри в кабината.

Сабри спря автомобила точно пред Кабаал. Вратата откъм шофьора се отвори, майорът излезе навън и се протегна, за да раздвижи схванатите си мускули.

Кабаал се приближи, за да го поздрави.

— Добре ли си, Абдул?

— Аз да — потисна една прозявка Сабри. — Но приятелят ти не е.

— Приятелят ми — изсумтя Кабаал. — Имаше ли сержант Елейш нещо за казване?

Сабри повдигна рамене и сведе очи.

Кабаал присви очи.

— Трябваше първо да поговориш с него!

— Трудно е да разговаряш с някой, докато скача през прозореца — отвърна равнодушно майорът.

— Това не е добре, Абдул — каза медийният магнат. — Значи нямаш представа с кого може да се е свързал?

Сабри отново сви рамене.

— Поне ми се струва вероятно да го е направил.

— Защо смяташ така? — попита Кабаал.

— В джамията имаше голямо раздвижване.

Кабаал усети как косата му се изправи. Всяка излизаща от устата на майора дума повишаваше с един градус тревогата му.

— Какво раздвижване?

— Полицията арестува шейха и сина му — отговори нехайно Сабри, сякаш коментираше времето. — В момента викат и други от джамията за разпит.

Раздразнен от безразличието на помощника си, Кабаал разклати пръст срещу него:

— И това по никакъв начин не те тревожи?

— Не особено.

— В името на Пророка, защо не?

По лицето на Сабри се появи най-широката усмивка, която Хазир бе вижда.

— Започна се, Абу Лахаб.

— Кое?

— След идването на полицията, пред джамията имаше демонстрация — отвърна майорът. — Стигна се до безредици. В Кайро! Хората започнаха да излизат по улиците.

— Какво се случи с размирниците? — попита Кабаал.

— Появи се армията. Някои бяха убити, останалите бяха арестувани.

Медийният магнат се намръщи и разтърси ядосано глава.

— И това е добре?

— Ако братята ни не се страхуват от мощта на египетската армия, представяш ли си какво ще бъде в Багдад, Кабул, Рияд и Джакарта? — Сабри посочи първо Кабаал, а сетне и себе си. — И всичко това заради нас, Абу Лахаб. Братството! Ние им вдъхнахме кураж. Почакай само да видиш какво ще се случи, когато накараме Америка да падне на колене!

Кабаал обмисли аргументите на майора.

— Не съм сигурен — произнесе отсъстващо.

— Няма нужда да бъдеш сигурен, Абу Лахаб. Америка е слаба. С помощта на вируса ще я накараме да рухне като прогнило дърво по време на буря. А след това ще можем да се разправим с продажните неверници, които управляват правителствата ни. — Той отново сведе очи и кимна, оставяйки у Кабаал впечатлението, че говори сам на себе си. — Ще започнем с най-големите виновници в Египет. Точно за това мечтаеше, нали? За правото земите ни да бъдат управлявани по законите на Шериата. За завръщането на Халифата.

За втори път през тази седмица Сабри бе успял да изненада Кабаал с проявата на дълбоко скритите си чувства. Медийният магнат най-после си даваше сметка, че обичайната незаинтересованост на майора не беше нищо повече от външна фасада, която подобно на вратата на нажежена пещ, защитаваше света от горещината във вътрешността.

— Абдул, ако американският президент има поне малко здрав разум, той ще разреши изтеглянето на войските си от окупираните земи — каза Кабаал. — След това събитията сами ще се развият по начина, по който ги описа, и без нуждата от вируса.

Сабри изсумтя.

— Не го ли вярваш, приятелю? — попита настоятелно Хазир.

— Те няма… те не могат… да преговарят с нас — отговори майорът, тръгвайки към багажника, за да вземе малката си раница. — Ще се наложи да изпратим срещу тях заразените мъченици. — Той метна раницата през рамо и тръгна към вратата на комплекса, но на половината път спря и се обърна към него. — Готов си това да се случи все някога, нали?

В гласа му нямаше и следа от предишното уважение. Кабаал ясно си даде сметка, че последните думи на Сабри не бяха въпрос. Преди да успее да отговори, от вратата на комплекса изскочи доктор Ануар Азиз и се втурна към тях.

— Има новини — произнесе задъхано затлъстелият микробиолог, като се наведе, за да си поеме въздух.

— Какви новини? — попита Хазир.

— Американците — продума Азиз. — Елате, елате. Трябва да го видите с очите си.

Той си пое една последна глътка живителен въздух, след което се втурна обратно в сградата.

Кабаал и Сабри последваха учения в приземния му кабинет. Скупчиха се пред компютъра. Азиз натисна един клавиш и на екрана изскочи прозорец с видеоклип от телевизионен репортаж. Американският президент стоеше на подиум пред един-единствен микрофон. Качеството на картината беше ужасно и устните на президента се движеха асинхронно с думите му, идващи малко преди да ги е казал в действителност.

— Добър вечер — произнесе той, сякаш слагаше началото на обикновена бизнес среща. — Без съмнение всички вие вече сте научили за заплахата на Братството на Единната нация да изпрати срещу страната ни армия от заразени с вируса Гансу терористи, в случай че не изпълним изискванията им. Крайният срок на ултиматума е след по-малко от тридесет и шест часа… След консултация с кабинета, мога да обявя, че в следващите двадесет и четири часа Съединените американски щати започват изтегляне на войските си от Арабския полуостров. — Той се покашля. — Щом приключим с изтеглянето от страните в Залива, ще започнем сходен процес и в Афганистан, Ирак и всички останали суверенни държави. Подобно масирано прехвърляне на войски и транспортни части представлява колосално материално-техническо начинание. Независимо от това се наемаме да приключим с изтеглянето възможно най-бързо и цялостно.

По лицето му се появи болезнено изражение.

— Въпреки че политиката ни е никога да не преговаряме с терористи, смятам, че изключителните обстоятелства и възможният катаклизъм в случай че не сътрудничим, оправдават нарушаването на принципа. Въпреки дълбоко си съжаление, вярвам, че по този начин ще защитим живота на милиони американци, както и че това е единственият път за действие, който ми диктува съвестта. Като ваш президент, поемам пълната отговорност за това свое решение.

Той се вгледа дълго и решително в камерата, преди да продължи.

— Лека нощ и Господ да благослови Америка — след което отстъпи и слезе от подиума.

Кабаал се обърна към Азиз, обви ръце около пълничкия му кръст и го прегърна.

— Аллах е велик! — каза радостно той, преди да го пусне.

— Да, да, Абу Лахаб — отговори Азиз. Той се препъна, отстъпвайки назад, след което се изчерви със смесица от радост и смущение. — Браво, Абу Лахаб, браво. Да славим Аллах.

— Видя ли, майоре. Казах ти, че американците ще послушат разума си! — каза Кабаал и се обърна към Сабри.

Вместо радост по лицето на бившия военен офицер се бе изписало тъкмо обратното чувство. Очите на Сабри се взираха унищожително в компютърния екран, а ъгълчето на устата му потрепваше.

— Не виждате ли какво правят? — попита той.

— Съгласяват се с исканията ни?

Сабри изсумтя.

— Печелят време.

Азиз се почеса по веждата и каза:

— Откъде знаете, майоре?

— Защото, докторе, на тяхно място щях да направя съвсем същото — отговори Сабри. — Изтеглянето от Кувейт няма да има абсолютно никакви военни последствия, но ще им даде време да ни открият.

Кабаал прокара ръка през косата си с леко обидено изражение. Той изучи внимателно майора.

— Абдул, започвам да подозирам, че си се надявал американците да се опълчат на ултиматума ни?

— Това, какво исках или на какво се надявах, въобще няма значение, Хазир — отвърна студено Сабри. — Нямаше никакъв шанс да се съгласят с исканията ни от добра воля.

— Откъде си сигурен? — ръцете на Кабаал започваха да треперят.

— За да може Давид да повали Голиат, той се нуждаел от голям камък. Всичко, което сме запратили досега срещу американците, е просто шепа чакъл.

— Какво предлагаш тогава? — приглади косите си медийният магнат. — Да изпълним заплахите си, независимо от факта, че американският президент току-що се съгласи да сътрудничи пред целия свят?

Очите на Сабри се присвиха наполовина.

— Предлагам да ги разобличим.

— Как?

— Ще дадем на американците специфични срокове за изтегляне на войските им. Говорим за часове, в най-лошия случай за дни, но определено не и за седмици.

— Реалистично ли е това, майоре?

Сабри сви рамене.

— Забрави ли за Ирак? Щом могат да нахлуят в някоя страна само за няколко дни, значи нищо не им пречи да се изтеглят за същото време.

Макар да поставяше под въпрос мотивите на майора, Кабаал нямаше как да не се вслуша в предложението му. Той кимна.

— Ще им изпратим друго съобщение.

— Ще се погрижа лично — каза Сабри. Сетне погледна първо Азиз, а после и Кабаал с изпразнено от чувства лице, но с очи, в които горяха пламъци: — И ще подготвя мъчениците.