Даниел Кала
Пандемия (28)

Глава 26

Харгейса, Сомалия

Братството на Единната нация. Названието им гърмеше навред из Интернет. Седнал съвсем сам в луксозния си кабинет, Кабаал поклати невярващо глава. Двамата със Сабри бяха измислили името само преди ден, докато подготвяха записа на ултиматума, а ето че в този момент то отекваше по целия свят.

Кабаал бе обходил всички големи новинарски източници, като се започнеше със собствените му вестници и се стигнеше до останалите по-основни арабски, европейски и дори американски сайтове. Единствената друга новина, която се бореше за по-голямо внимание от названието на групата им, беше фотографията на мъченицата Шарифа Ша’рауи. Компютърно обработеното й лице присъстваше редом с повечето статии, свързани с отговорността, поета от Братството. Когато за пръв бе спрял поглед върху това лице, само за един дезориентиращ миг Кабаал си бе задал въпроса дали не са я заловили жива.

„Горката Шарифа“, помисли си той. Останала сираче още от малка, тя така и не бе получила възможността да срещне подходящ съпруг. В един критичен момент от мисията й, я бяха върнали от границата между Щатите и Канада, лишавайки я от шанса да се добере до Сиатъл. Нищо в живота на това момиче не се бе случило по начина, по който трябваше да се случи. А сега, дори и в смъртта й, липсата на късмет бе позволила на тялото й да се изтръгне от дълбините на реката, застрашавайки цялата операция.

Тази грешка щеше да бъде далеч по-маловажна, ако не се беше комбинирала със собствената му неправилна преценка — сега вече можеше да го признае с чисто сърце — когато бе наредил на Абдул Сабри да не убива сержант Ахмед Елейш. Щом научи, че някакъв полицай е душил около джамията Ал Футух и е задавал неудобни въпроси за Шарифа, Кабаал веднага разбра, че това не може да бъде никой друг освен Елейш. Ето че сега неуморният следовател беше научил името й.

Все пак с умерен оптимизъм продължаваше да си напомня, че в медиите все още определяха Шарифа като „анонимна терористка“. Може пък Елейш да не беше споделил резултатите от разследването си с никого. Може пък, както самият Сабри бе предположил, преди да замине, за да намери Елейш, полицаят просто да беше решил да разплете операцията им съвсем сам. Кабаал силно се надяваше това да е истина. Сам, следователят не представляваше нищо повече от една-единствена бълха на гърба на камилата, но ако се обърнеше към египетските власти, или по-лошото — към американците…

Хазир Кабаал отказваше да се занимава с намеренията на Елейш. Медийният магнат знаеше, че както винаги се намира в ръцете на Аллах. Неведоми бяха пътищата Му. През цялото време изникваха дребни грешки там, където никой не ги очакваше, но тези недоглеждания, както и последващите ги опасности не бяха точно нещото, което гонеше съня от очите му нощем.

Не. Тревожеха го подновилите се съмнения в сърцето му.

До този момент планът имаше дори още по-голям отзвук, отколкото въобще се беше надявал. И вероятно успехът беше прекалено голям. Ами ако вирусът, който бяха пуснали на свобода, се окажеше извън властта им? Или американският президент не отстъпеше пред исканията им? Нямаше да имат друг избор, освен да продължат напред и да изпратят срещу им обещаната армия от мъченици.

 

 

Кайро, Египет

От разкриването на самоличността на мистериозната терористка от Ванкувър бяха изминали двадесет и четири часа, които сержант Ахмед Елейш бе уплътнил до максимум. По-голямата част от времето бе прекарал в опити да убеди Самира и двете си дъщери, че трябва да напуснат Кайро. Момичетата бяха ужасени от мисълта, че се налага да изоставят задълженията си като учителки в средното училище, и то по средата на учебната година. Наложи се да употреби всичките си умения в способността да убеждава, за да ги придума поне временно да се преместят да живеят в къщата на неговия братовчед в Александрия.

След като успешно качи двете си дъщери на влака, Елейш прекара известно време с жена си на перона. Двамата не изпускаха ръцете си. Очите на Самира бяха сухи и поне на външен вид жена му запазваше неизменното си спокойствие, ала рано същата сутрин Ахмед я бе чул да плаче в спалнята, вероятно помислила, че вече е излязъл за работа.

Загледан в смелите очи на съпругата си, Елейш с огромно усилия на волята се опитваше да възпре напиращите сълзи. Той стисна нежно ръката й.

— Няма да продължи дълго, Мири.

— Зная — отвърна тъжно тя.

— Имам нужда от почивка — продължи той, като разсъждаваше на глас. — Може пък след няколко дни да взема влака и също да се разходя до Александрия. Ще бъде както в старите дни. Като семейна ваканция с момичетата.

Самира се усмихна с горчивина.

— Това би било хубаво. — След което прибави разсеяно: — Като в старите дни.

Високоговорителят за последен път подкани пътуващите за Александрия да се качват на влака.

Самира се наведе напред, докосна с пръсти устните му, обърна се и изкачи стъпалата на вагона. Спря на последното.

— Няма да ти казвам, че не си струва — каза тя. — Зная, че нямаш друг избор, но те моля, Ахмед, бъди внимателен. Не се доверявай никому. Той е човек с огромно влияние.

— Обещавам — отговори с несигурен глас Елейш. — Скоро ще дойда да ви взема.

Тя отново се усмихна, махна му веднъж и изчезна във вътрешността на вагона.

След като влакът замина, Елейш намери една обществена тоалетна и си облече галабията — дреха, която не беше слагал на гърба си почти от десет години. Някога същата тази дреха бе висяла свободно около него, ала сега му се струваше прекалено тясна. Изучи профила си в огледалото, изненадан от факта колко беше наедрял коремът му междувременно. После вдигна долната част на робата и прибра пистолета си в кобура около глезена, до белезниците.

От гарата се насочи право към джамията Ал Футух. Паркира на няколко пресечки и тръгна по заобиколен път към нея, доволен, че тълпата от пешеходци е намаляла с настъпването на късния следобед. Колкото по-малко хора го забележеха, толкова по-добре.

Искаше пристигането му да съвпадне с вечерната молитва, знаейки, че по-голямата част от богомолците ще излязат веднага след това, за да вечерят. Крачеше по прашната, задимена от смога улица, когато се наложи да спре, щом чу красивия адхан, призива за молитва, отекващ от високоговорителя на минарето. Въпреки че се беше насочил към враждебна територия, не хранеше чак толкова големи опасения, понеже знаеше, че приближава Божия дом.

Присъедини се към традиционно облечените богомолци — мъже в бели галабии и жени, носещи хиджаби и стигащи до коленете черни одежди — докато всички влизаха във великолепната джамия с позлатени сводове. Не се притесняваше, че ще предизвика подозрения сред множеството от обикновени хора. Съмняваше се, че и собственият му брат би го познал в галабията му.

Във вътрешността мъжете и жените се разделяха в отделенията на голямата молитвена зала. Изправен срещу киблата, стената сочеща към Мека, Елейш произнесе молитвите си с неподправена страст, но и без да изпуска от бдителния си поглед стареца, стоящ на амвона до киблата. Никога преди това не беше виждал шейх Хасан на молитвите.

Шейхът носеше традиционна свещеническа роба и бял ислямски тюрбан. Имаше дълга сива брада. Беше прегърбен, със силно треперещи ръце и толкова съсухрен, че беше същинско въплъщение на преклонната възраст. Ала щом заговори с ниския си мелодичен глас, резониращ от невероятната власт, съдържаща се в него, пораженията, които времето бе нанесло на тялото му, просто се изпариха и в Елейш не остана и капчица съмнение, че шейхът е роден, за да бъде водач.

След като молитвите свършиха, Елейш не излезе през същите врати, както повечето други хора. Вместо това известно време се побави в двора под сводестата галерия. Скръстил ръце на гърдите си, следователят наблюдаваше кладенците и фонтаните и се преструваше, че им се възхищава, докато през цялото време търпеливо изчакваше.

След няколко минути към него се приближи висок брадат мъж в дълга роба с непроницаеми кафяви очи и дебел врат.

— Братко, не е ли време за вечеря? — попита той с леко заплашителна нотка в гласа.

— Разбира се, разбира се — кимна Елейш, разпознал един от пазачите, въпреки обикновената му роба. — Просто се възхищавах на красивата ви джамия. Самият аз съм от Севера, но отдавна чувам да се говори за великолепието на красивата джамия Ал Футух. Думите обаче не са достатъчни. За мен беше голяма радост да я зърна на живо.

Мъжът кимна равнодушно.

— Нека те изпратя до улицата, братко.

Елейш свали ръце от гърдите си и извади пистолета от ръкава, където го бе скрил още в двора.

— Бих предпочел да ме изпратиш до мадрасата — предложи той, говорейки за училището и жилищата зад джамията.

Очите на мъжа потъмняха.

— Осмеляваш се да насочваш оръжие в Божия дом? — произнесе без каквато и да е следа от страх.

— Веднага — изръмжа Елейш и размаха пистолета под носа му. — Или ще тръгнеш, или ще умреш още тук, в Божия дом.

Високият мъж се вторачи в него. Очите му бяха наситени с най-чиста омраза.

Елейш познаваше този поглед. Беше го виждал в очите и на други екстремисти точно преди да извършат нещо необмислено и да заслужат бързото си зачисляване към списъка с мъчениците. Следователят стисна по-здраво пистолета и го насочи към лицето на мъжа. Вместо да се хвърли към него обаче, пазачът му обърна гръб и тръгна през двора. Без да сваля оръжието, Елейш го последва към отсрещната сграда.

Тръгнаха по тъмен тесен коридор, чийто избледнели сиви стени бяха лишени от каквато и да е украса.

— Искам да говоря с шейха — каза Елейш.

— Искаш да кажеш, да го убиеш — поправи го безизразно младият мъж, без да отмества глава.

Елейш поклати глава срещу гърба му, преди да осъзнае безплодността на жеста.

— Искам да кажа, да говоря с него — повтори той.

— Тогава върви след мен.

Стъпките им отекваха в притихналия коридор. Подминаха няколко врати и скоро достигнаха завой в края на коридора. По същото време зад гърбовете им проскърца отваряща се врата и привлече вниманието на Елейш.

— Синко, ти ли си? — произнесе нечий дълбок глас.

Още преди да е погледнал през рамо, следователят знаеше, че гласът принадлежи на шейха.

— Върни се в стаята си, татко! — изкрещя високият мъж.

След което светкавично се обърна и се хвърли към Елейш.

Следователят отскочи назад. Едва успя да запази равновесие, но се подпря на стената точно в същия момент, когато младият мъж се приземи в краката му и подлудяло го улови за глезена. Елейш измъкна крака си от ръката му. Най-сетне, възвърнал напълно баланса си, той коленичи и допря дулото на пистолета в челото на падналия мъж.

— Не! — изкрещя шейх Хасан. — Остави Фади на мира! Запази куршумите си за мен.

Без да отделя очи или пък дулото на пистолета от лицето на пазача, Елейш заговори на шейха с равен, но заповеден глас:

— Не съм дошъл тук да убивам. Но нека Аллах ми е на помощ, ако се наложи, ще застрелям и двама ви.

Легналият по корем Фади се взираше с омраза в него. В погледа му се четеше безумно предизвикателство — подкана следователят да натисне спусъка.

Шейхът очевидно също бе забелязал изражението му, защото се приближи и заговори на младежа:

— Фади, недей. Този човек е дошъл да поговорим. Така че ще говорим. Всички са добре дошли в джамията.

Елейш постави крака си върху гърба на младежа.

— Ръцете на гърба! — излая той.

Преди да се подчини, Фади хвърли поглед към шейха.

Със свободната си ръка следователят извади белезниците изпод робата си и окова ръцете на пазача зад гърба. След като се погрижи за него, Елейш се обърна към стареца:

— Къде можем да поговорим на спокойствие?

Хасан посочи с разтреперана ръка към вратата, откъдето идваше светлината.

— В стаята ми.

Елейш изправи Фади на крака и го бутна пред себе си, за да последва тътрещия се шейх. Влезе последен в стаята и затвори вратата зад гърба си. Вътре се носеше миризма на плесенясал и застоял въздух. Стаята приличаше повече на прашна библиотека, отколкото на жилище. Като се изключеше металното легло в единия ъгъл, във вътрешността имаше главно стари книги и пергаменти. Околните стелажи бяха препълнени с още книги; книги бяха нахвърляни и на огромни купчини по земята. На поставката за четене бе положен голям, подвързан с кожа том, а върху него беше оставено увеличително стъкло.

Елейш махна с пистолета, за да ги накара да застанат до най-далечната стена.

Когато зае мястото си, шейхът разтегна уста в отпаднала усмивка, разкривайки два развалени зъба и предостатъчно място, където вероятно трябваше да се намират останалите.

— Как изобщо бихме могли да говорим, ако постоянно ще насочваш пистолета срещу нас, сине?

Усмивката, изписала се по лицето на шейха, твърде много приличаше на начина, по който някой вълк би размахал опашка. Елейш моментално застана нащрек.

— Ще се справим някак — увери го той.

Разтворил широко очи, Фади отново изгледа въпросително шейха, но Хасан леко поклати глава и насочи вниманието си към следователя.

— Да бъде волята Божия. — Той сви рамене. — Вярващ ли си, сине?

— В онова, което проповядваш ли? — попита Елейш.

— В Аллах — излая Хасан, но мигом се върна към любезния си тон. — И живота, който ни е наредил да водим, както го е предал на Пророка.

— Аз съм мюсюлманин — отговори Ахмед.

— Значи сме братя — произнесе убедено шейхът. — И няма защо да се боим един от друг.

— Иска ми се да беше така — каза Елейш. — Просто не съм сигурен кой от двама ни трябва да се страхува повече.

— Ясно е, че това си ти — издигна предизвикателен, треперлив пръст Хасан. — Защото аз не се боя от нищо друго, освен от присъдата на Бога.

Елейш нетърпеливо прехвърли тежестта си от единия крак на другия. Той махна с оръжието си към шейха.

— Хазир Кабаал. Познаваш го, нали?

Хасан скръсти кльощавите си ръце на гърдите.

— Защо се интересуваш от него?

— Познаваш ли го? — повиши глас следователят, като едновременно с това издигна и дулото на пистолета.

— Абу Лахаб е мой следовник — отговори Хасан.

— Къде мога да го намеря? — попита Елейш.

— Не и тук.

— Къде е? — повтори отсечено Ахмед.

Шейхът сви рамене:

— Не съм му пазач.

Раздразнението на Елейш взе връх.

— Имаш ли представа за какви престъпления е отговорен Кабаал?

Хасан се разсмя горчиво.

— Абу Лахаб действа в служба на Бога.

— В служба на Бога? — изсумтя следователят. — Този човек умишлено е разпространил смъртоносен вирус сред невинни хора. Той убива жени и деца в името на исляма. Това ли наричаш ти служба на Бога?

— Невинни? — Шейхът се намръщи, сякаш му причиняваха болка. — Няма невинни сред враговете на правоверните. Време е да си отвориш очите!

— За какво? — отвърна бързо Елейш. — За злъчта и омразата, които проповядваш?

— Аз не мразя никого — отговори спокойно Хасан. — Проповядвам единствено опазването на нашия начин на живот.

Следователят яростно разтърси глава.

— Коранът възхвалява мира и толерантността. Ти и онези като теб… Вие извъртате красивите му думи, докато не остане нищо освен тесногръдие и ненавист. — Той въздъхна тежко. — Толкова сте малобройни, хората, които продавате на света омразата си. А мирните мюсюлмани — толкова много. И все пак вие определяте как изглежда ислямът пред лицето на света. Как силно го загрозявате само!

— Мохамед е казал, че онези, които не са с исляма, са срещу него — сви рамене шейхът, без каквато и да е следа от оправдание в гласа си.

— Значи какво? Смърт за всички неверници? — присмя му се Елейш.

— Иска ми се да можех да те накарам да разбереш. — По лицето на Хасан плъзна поредната тъжна, беззъба усмивка. — Нима си твърде сляп, за да разпознаеш опасността?

Елейш издигна свободната си ръка:

— Каква опасност?

— Още откакто турците изоставиха идеята за Халифата… — произнесе замислено шейхът и сви рамене. — В много отношения ислямът е като мен. Стар и отслабнал. Неспособен да се защитава. — Той посочи с пръст към гърдите си. — Но дълбоко в себе си той е силен и чист. Разбираш ли, братко? Сърцето и душата на исляма са се запазили, ала тялото му линее, а езичниците… онези западни варвари, американците… са срещу него. Тялото им е свирепо и могъщо, ала душата им крее, а сърцето им отброява последните си удари.

Елейш слушаше лукавия стар духовник, напълно наясно с манипулативните нотки в речта му, но и пряко силите си завладян от думите му.

— Дори най-юначните сред нас може да не успеят да ни спасят. Американците са издигнали шатрите си пред портите на Тигър и на един хвърлей камък от Мека. — Той посочи към стената, сякаш Мека беше от другата й страна. — Земите, където законите на Шериата се почитаха, вече падат една след друга под тежестта на американските бомби. Ако не направим нещо, за да ги спрем, те ще унищожат исляма в скверната си жажда за петрол. Много скоро ще бъдем безсилни да сторим каквото и да било. — Той бавно издиша. — Хазир Кабаал се бори за опазването на исляма. Той води светия джихад с единственото достъпно за нас оръжие. — Гласът му буквално резонираше: — А ти трябва да паднеш на колене и да се помолиш на Бога заради успеха на този свят човек.

Елейш поклати глава.

— Толкова силно се заблуждаваш, старче.

Фади, който дотогава мълком бе наблюдавал разговора, агресивно пристъпи напред, ала шейхът положи костеливата си ръка на гърдите му, за да го накара да спре. След това Хасан отново се обърна към следователя.

— Изслушай ме, братко…

— Не. — Елейш пристъпи напред, докато не се озова на около метър от шейха. — Нямам време да те слушам. — Той насочи пистолета към главата му. — Къде е Хазир Кабаал?

Хасан тихо се разсмя.

— Наистина ли вярваш, че се страхувам от смъртта?

Следователят поклати глава.

— Сигурен съм, че е така. — След което премести пистолета така, че дулото да сочи към главата на Фади.

— Какво правиш? — попита остро шейхът.

— Давам ти последна възможност, след което ще застрелям сина ти.

Изражението на Хасан се сви от мимолетен страх, който се задържа достатъчно дълго, за да може Ахмед да разбере, че е уцелил право в целта.

— Фади не ми е… — започна спокойно Хасан.

Елейш го прекъсна с щракване на пръстите.

— Ще броя до три, след което, ако не ми кажеш къде мога да открия Хазир Кабаал, ще го застрелям. — Той приближи дулото още по-близо до челото на Фади. — Едно… Две…

Очите на шейха се разшириха до краен предел, а ръцете му започнаха да треперят неудържимо.

— Не му казвай нищо, татко! — каза умолително Фади. — Позволи ми да обезсмъртя името си!

Елейш сви рамене.

— Така да бъде. Три. — Той съвсем бавно започна да натиска спусъка.

— Не! — изписка Хасан. — Сомалия. Той е в Сомалия.

Главата на Фади остана неподвижна, ала очите му се стрелнаха към баща му.

— Не, татко!

— Къде в Сомалия? — настоя Елейш, без да отпуска напъна на пръста си върху спусъка.

— Не зная — извика шейхът. — Разполага с лагер там… база… но вече съм твърде стар, за да пътувам толкова надалеч.

Погледът на следователя се прехвърли от бащата към сина.

— Но ти знаеш, нали? — попита го той.

В отговор Фади му се усмихна предизвикателно.

— Искаш ли да видиш как собственият ти баща умира? — попита Елейш.

Усмивката на Фади стана още по-злобна.

— Ако това означава, че ще защитя свещената война, по-скоро ще гледам как избиват цялото ми семейство, отколкото да ти кажа нещо. — След което погледна баща си с изражение, в което се четеше абсолютно презрение.

Лицето на стареца беше поруменяло от срам и той сведе поглед.

Ахмед Елейш разбра, че вече нямаше да успее да изкопчи от тях каквото и да е.

 

 

След като излезе от джамията, следователят остана известно време седнал в колата. Изпуши пет цигари една след друга, опитвайки да спре треперенето на ръцете си. За момент дори реши, че ще бъде най-добре да продължи самостоятелното си преследване на Кабаал и в Сомалия, но бързо се отказа от тази глупава идея.

Обвит в облак от дим, Елейш внимателно обмисляше следващия си ход. В крайна сметка съобрази, че има само един човек, на когото може да се довери. Макар капитанът на следователите от полицията в Кайро да бе едва в началото на шейсетте си години, дребничкият мъж винаги му се беше струвал стар — през всяка една от изминалите двайсет години, откакто го познаваше. Капитан Рияд Уазир беше същинска отживелица. Никога не го бяха виждали облечен в нещо друго освен в спретната, изгладена униформа и лъснати до блясък обувки. Капитанът следваше фанатично правилата, а любовта му към процедурите граничеше с вманиаченост. Елейш на драго сърце беше готов да повери живота си в ръцете на този човек, понеже етичността му можеше да се сравнява единствено със страстта, с която се придържаше към нуждата от ред в канцеларската работа.

Щом сърцето престана да препуска в гърдите му, Елейш извади мобилния си телефон. Набра директната линия за кабинета на капитана, ала след няколко позвънявания го прехвърлиха към номератора на полицията. Хвърли един поглед на часовника си, който показваше седем вечерта, което значеше, че Уазир навярно вече си беше тръгнал. Помоли оператора да го прехвърли към дежурния отдел, сигурен, че в участъка ще има поне някой, който да приеме обаждането му.

— Полицията в Кайро — чу отегчен глас в слушалката.

Елейш разочаровано разпозна гласа на най-омразния си колега, полицай Казим Рамзи. За секунда обмисли възможността да не се доверява на подкупния младши следовател, след което каза:

— Слушай, Казим, обажда се Елейш. Нали знаеш къде е джамията Ал Футух?

— Разбира се.

— Ако изпратиш някой патрул там, хората ти ще открият шейх Хасан и сина му Фади, оковани в белезници за една от тоалетните на мадрасата — произнесе Елейш.

Рамзи подсвирна изненадано.

— Пресвети Мохамед! Да не си се побъркал? Оковал си шейха за тоалетната? — Към края въпросителното изречение се бе превърнало в тихичък писък. — Ще те унищожат — заключи почти общително той.

— Нямам време да ти обяснявам по телефона — отговори Елейш. — Шейхът и синът му участват в терористична конспирация, целяща дестабилизация на правителството. Има и още. Просто се погрижи да ги приберат!

Прекъсна връзката, преди Рамзи да има време да се окопити и да започне да задава въпроси. Удовлетворен от факта, че ръцете му вече не трепереха и можеше да шофира, той запали колата и я изкара от мястото за паркиране.

Възнамеряваше да отиде направо в участъка, но тъй като домът му така и така му беше на път, реши да мине от там и да вземе бърз душ, преди да започне доклада си. Включи радиото и намери една от популярните египетски радиостанции. Започна да потупва в ритъма на музиката по волана, доволен от факта, че изострената му бдителност започва да изчезва, заместена от усещане за изпълнен дълг.

Не след дълго паркира в подножието на двадесет и седем етажния си жилищен блок. Влезе в асансьора и съвсем сам се качи до деветнадесетия етаж. Отключи двете резета — наясно с ширещата се престъпност в Кайро, упорито бе настоял да инсталират и второ — и влезе във всекидневната. Остави ключовете, мобилния телефон и пистолета си на кухненския плот.

Без женското присъствие апартаментът му се струваше изпразнен, но след посещението му в джамията беше сигурен, че отсъствието им беше въпрос на дни или няколко седмици. Толкова, колкото щеше да му бъде нужно, за да открие Кабаал.

Подчинявайки се по навик на строгата забрана на Самира да не пуши в къщата, той плъзна встрани стъклената врата на прозореца и излезе на балкона, преди да запали в падащия над Кайро здрач. Позволи си да изпуши само една цигара, докато се взираше към любимия си град на хилядата минарета, който винаги му се струваше дори още по-красив с настъпването на нощта.

Влезе обратно във всекидневната, но остави вратата отворена, за да проветри въздуха в апартамента. Отиде в спалнята и седна зад писалището срещу леглото. Включи настолния компютър (неочаквано щедър подарък за петдесетия му рожден ден миналата година от неговите дъщери) и зачака. Щом операционната система зареди, щракна върху иконата на пощенския клиент. От опит знаеше, че ще мине известно време, преди модемът да успее да се свърже с претоварения сървър, така че стана и се упъти към душа.

Остана под горещите водни струи дълго, опитвайки се да отмие спомена от разговора в джамията и твърденията на шейха, че ислямът е в смъртна опасност. Точно този вид, разчитащи на хорските страхове, приказки разклаждаха най-силно войнстващия ислямизъм и приобщаваха още и още следовници под водачеството на световните Хазир Кабааловци. Все пак нямаше как да не се запита дали в цялата работа няма поне зрънце истина.

Елейш спря водата и посегна към кърпата. Замръзна, чул леко изтрополяване. Сърцето му прескочи.

Ослуша се. Нищо. Грабна кърпата и се подсуши. Излезе от душа, облече халата си и отново замръзна, като се вслушваше напрегнато. Изчака почти цяла една минута, без да чуе нищо повече.

Върна се при компютъра. Тъкмо се настаняваше зад писалището, когато отново чу удар, последван от три по-силни изтрополявания.

Усети как дланите му се овлажняват. Шумът идваше откъм входната врата.

Пистолетът! В продължение на почти цяла дълга секунда се колебаеше, но реши, че има по-важни неща за вършене. Посегна към мишката и щракна върху бутона „Ново писмо“, след което яростно, само с двата си показалеца изписа адреса на капитана в полето „получател“.

Дум! Дум! Шумът определено се разнасяше откъм входната врата.

В полето „съобщение“ Елейш подивяло изписа в почти телеграфен стил: „Ванкувър. Преносител на вируса = Шарифа Ша’рауи“.

Разнесе се поредица от остри изпуквания, сякаш някой стреляше по вратата.

Той отново започна да пише: „Хазир Кабаал = водач. Майор Абдул Сабри?“.

Скърцането му подсказа, че пантите на вратата започват да поддават.

Продължаваше да пише: „Джамията Ал Футух. Шейх Хасан“.

„Лагер в Сомалия“ изписа на следващия ред. Грабна мишката, ала разтрепераната му ръка пропусна бутона „Изпращане“ два пъти, преди най-после да го уцели. Веднага щом музикалният сигнал потвърди, че съобщението е било изпратено, Елейш улови електрическия кабел и го изтръгна от гърба на компютъра.

Скочи на крака и се втурна към кухнята.

Вече влетяваше във всекидневната, когато входната врата на апартамента му рухна. Той замръзна насред крачка, само на метър и половина от кухненския плот и пистолета. В този момент към главата му сочеше нечие друго оръжие.

Едрият мъж небрежно прескочи падналата врата и пристъпи в апартамента му. Елейш мигновено разпозна в него майор Абдул Сабри.

Майорът спря на десетина крачки от него и наклони глава на една страна.

— Сержант, търсих те навсякъде — каза внимателно той.

— Можеше просто да се обадиш. — В мислите на Елейш шегата идеално се връзваше с онова, което някой от любимите му литературни детективи би казал, но репликата, изглежда, не успя да произведе нужния ефект над Сабри.

— Сержант, двамата с теб трябва да поговорим — произнесе безизразно майорът.

Потта се стичаше по тила на Елейш и започваше да овлажнява яката на халата му. Умът му работеше на бързи обороти, опитвайки да изпревари ударите на сърцето. Без да поглежда към кухненския плот, опита да изчисли точния ъгъл, под който да се хвърли към пистолета си.

— Добре, да поговорим — кимна той. — Може ли преди това да се преоблека?

Сабри бавно поклати глава наляво-надясно.

— Освен това, сержант, наистина няма смисъл да се опитваш да достигнеш оръжието. Ще умреш още преди да си го докоснал.

В мислите си Елейш виждаше обгореното и насинено лице на информатора Бишр Гамал и отсеченото му ухо. Съмняваше се, че би издържал на подобно издевателство, без да проговори. Той преглътна.

— Няма ли да ти бъда по-полезен жив? — попита той.

— За предпочитане е, но не е задължително — отвърна Сабри.

Внезапно Елейш осъзна, че пътят пред него е чист. Обзе го неочаквано, ведро спокойствие. Пълна умиротвореност, каквато никога дотогава не бе изпитвал. Той се усмихна широко на Сабри.

— Аллах е велик — произнесе думите от призива за молитва.

Очите на майора се присвиха и той вдигна оръжието си на височината на очите.

Следователят не се хвърли към пистолета си. Вместо това се обърна и побягна към вратата на прозореца.

— Спри! — изкрещя Сабри.

Елейш чу изстрел и моментално усети съсухряща болка в лявото си рамо. Ръката му стана напълно безчувствена. Куршумът обаче не успя да го спре. Той достигна балкона с още един скок и се прехвърли през парапета.

— Аллах е велик! — повтори още веднъж, усещайки как вятърът свири убийствено в ушите му.