Даниел Кала
Пандемия (27)

Глава 25

Ванкувър, Канада

Гуен Савард седеше зад бюрото в разкошния си „апартамент за изпълнителни директори“ на тридесет и втория етаж в хотел „Харбървю“ и мрачно се взираше през прозореца към световноизвестните Станли Парк, Коул Харбър и заснежените Северни планини отвъд тях. Едва ли щеше да се доближи повече — поне в близките четири дни — до топлите декемврийски слънчеви лъчи навън.

Кашлицата на Джейк Магучи бе осъдила нея и Ноа на минимум пет дни под карантина. На Халдейн му се бе наложило да се бори със зъби и нокти с властите, за да ги убеди, че двамата с Гуен не представляват сериозна заплаха за околните и всичко, което трябва да направят, е да ги изолират за известно време. Когато от американското посолство най-сетне успяха да се доберат до тях, поне бяха успели да издействат на двамата лекари престой в един от петзвездните ванкувърски хотели.

Гуен разполагаше с напълно функционален кабинет, в това число факс, две телефонни линии, високоскоростен интернет и компютър с видеоконферентна връзка. Ала въпреки че имаше двадесет и четири часова връзка с външния свят, това по никакъв начин не можеше да премахне усещането й за абсолютна изолация.

Халдейн се бе пошегувал със ситуацията, сравнявайки затрудненото си положение с положението на специалист по обезвреждането на бомби, който по невнимание е стъпил на мината, която е трябвало да обезопаси. Гуен имаше силното подозрение, че зад спокойната му фасада се крие съвсем същият страх от неизвестното, който измъчваше и нея самата. Професионализмът му обаче успешно издържаше на предизвикателството. От момента, в който Магучи бе паднал, Ноа — въпреки потенциалната опасност да се изложи на въздействието на вируса — беше отказал да се отдели от него, докато не го бяха предали във вещите ръце на дежурните лекари. По-скоро учен, отколкото лекар, на Гуен не й бе останало друго, освен да отстъпи и да се възхищава на задълбочената компетентност на Халдейн и умелите му грижи за болния.

Самоотвержените действия на Ноа обаче като че ли бяха останали напразни. По-рано Гуен беше разговаряла с един от докторите от Интензивното отделение, който беше споделил:

— Д-р Магучи води неравна битка. — А когато го притисна, умереният лекар просто добави: — Ще бъде нужно чудо с библейски мащаби, за да преживее следващите двадесет и четири часа.

Макар Савард да бе разговаряла с Магучи едва в продължение на няколко минути, почти веднага беше изпитала известна симпатия към него. Мрачната прогноза за състоянието му не само я натъжаваше, но и увеличаваше усещането й за уязвимост, особено при положение че на практика я държаха под ключ.

Инстинктивната й реакция към всяко предизвикателство обикновено я караше да напусне зоната на удобствата и да пристъпи право в окото на урагана, ала ето че нещастието я държеше в плен. Не й оставаше друго, освен да седи и да чака вируса, от когото се предполагаше, че трябва да защитава страната, да я инфектира. Призракът на провала, изглежда, надвисваше все повече над нея. Опита се да потисне спомена за малкото момиченце, което винаги разочароваше майка си, но започваше да изпитва тягостното усещане, че момиченцето е пораснало и е на път да провали цялата нация.

Тъкмо в такова състояние, отпаднала духом, тя въздъхна, взе дистанционното и включи телевизора на канала на CNN. Новинарите злокобно бяха решили да преминат на двадесет и четири часови репортажи по последните събития около борбата с вируса. В дъното на екрана вървеше непрестанен червен надпис с останалите новини: „Служба «Гражданска сигурност» обяви, че нивото на готовност срещу терористични заплахи преминава от тревога «оранжево» на тревога «червено»“… „22-ма мъртви, най-малко 100 заразени в Илинойс“. Гуен вече беше известена за увеличаването на жертвите, ала телевизионните репортажи с катафалките и лицата на обезумелите от мъка семейства на починалите превръщаха биотерористичната атака над родната й страна в нещо различно — в реалност, която по никакъв начин не се вместваше в стерилните доклади и правителствени статистики. Поразяваше я и реакцията на страната като цяло. Макар да нямаше доклади за нови случаи в отдалечени градове, като Хюстън или Лос Анджелис, хората започваха да се презапасяват с газови маски и дълготрайни хранителни продукти.

Откъм компютъра й се разнесе музикален тон, показващ, че някой иска да говори с нея по видеоканала. Тя отне звука на телевизора с дистанционното управление и щракна върху иконата на чат-клиента. Видеопрозорецът се отвори заедно с образа на Алекс Клейтън. Както винаги, беше спретнато облечен — тъмна риза и тъмно сако — но косата му изглеждаше необичайно разрошена, а под очите му се забелязваха торбички. Внезапно Гуен осъзна, че агентът изглежда точно на колкото години беше всъщност — четиридесет и нито ден по-малко.

— Гуен! — вдигна ръка към камерата той. — Как си?

Тя се усмихна отпаднало.

— Като изключим, че в такъв хубав ден съм принудена да си остана вкъщи, съм добре.

— Не можем да си позволим лукса да се разболееш, чуваш ли? — каза с каменно изражение той.

— Загрижеността ти ме трогва, Алекс, но нямам намерение да се разболявам.

Чертите му се смекчиха.

— Какъв е шансът да си се заразила?

— Трудно е да се каже, но Ноа смята, че не е особено голям. Вероятно някъде под десет процента.

Клейтън присви очи:

— Ноа?

— Доктор Ноа Халдейн, експертът по нововъзникнали патогени от СЗО. В този момент той е нещо като световен авторитет по въпросите на вируса Гансу. — Тя въздъхна. — Освен това е поставен под карантина в съседния апартамент.

По лицето на Клейтън се разля първата му усмивка, откакто се беше обадил.

— Ако си говорим откровено, майка ми винаги гледаше да ме налее с рибено масло и витамин C при първия признак на скорошна настинка.

— Ще го имам предвид — разсмя се тя. — Случайно на майка ти да й се намира някоя домашно изпитана рецепта за смъртоносни вируси от четвърто ниво?

Лицето му отново стана сериозно. Той прокара ръка през разчорлената си коса.

— Във Вашингтон е истински хаос, Гуен. Сигурен съм, че е по-зле дори в сравнение с 11 септември. Президентът настоява за отговори.

Гуен кимна.

— Какво сте научили досега? — Интернет връзката помежду им беше подсигурена, така че можеха да говорят свободно.

— Недостатъчно — въздъхна Клейтън. — Вдигнали сме на крак отделите си в Средния изток. Хората там работят по двадесет и четири часа в денонощието, но поне до този момент — nada. Кралската канадска конна полиция все още не е открила как е успяла да влезе в страната. — Той сви рамене. — Имаме лек напредък по другия фронт. Смятаме, че знаем как терористите са успели да сложат ръка на вируса.

— Как?

— Карнивора е прихванала електронно писмо от преди две седмици, изпратено от заместник-директор на някаква болница в Гансу. Писмото е било адресирано до неговия началник. В него заместник-директорът прави самопризнания, че е помогнал на двама малайци да откраднат кръв от инфектиран пациент. Сверихме версията с китайците. Явно заместникът се е самоубил веднага след като е изпратил писмото, а началникът му е скрил съобщението, страхувайки се от репресии. — Клейтън сплете пръсти пред себе си и ги изпука изнервено. — Тази невестулка съвсем скоро ще научи истинския смисъл на думата страх. Междувременно обаче следата е изстинала.

— Ами малайците?

— Възможно е да са от военната групировка Джема Исламия. Същата, която стоеше зад бомбените атентати в Бали. — Той замълча. — Анализът ни обаче стигна до заключението, че операцията е прекалено добре изпипана, за да бъдат те. А и като прибавиш мъртвото арабско момиче във Ванкувър, както и онова от Лондон… — Клейтън поклати глава. — … Твърде вероятно е ролята на малайците да се ограничава само до епизода в Китай.

Гуен се взираше в работния плот на екрана, смилайки новите подробности.

— А от Китай е намерил пътя си и до Африка?

— Изглежда разумно предположение — каза Клейтън. — Особено когато прибавиш екзекутираната терористка към липсващото лабораторно оборудване там.

— Ал Кайда? — попита тя.

— Никога не е късно да ги включим в уравнението.

— Какво следва, Алекс?

Той разтърси глава, а раменете му се отпуснаха. Дори и в малката кутийка на видеопрозореца Гуен забеляза промяната в Клейтън. Със сигурност беше изгубил голяма част от нехайството си. Даде си сметка, че агентът беше въплъщение на собствената й страна: някога наперена и неуязвима, докато нападението в Чикаго не бе разкрило колко уязвима е всъщност.

— Удвоихме обслужващия персонал на Карнивора — произнесе той. — Сателитите ни следят всички горещи световни точки. Работим в тясно сътрудничество с канадците, за да влезем в дирята на терористите и съучастниците им. Разпратили сме екипи от агенти и специални отряди в Средния изток и Източна Африка.

— Правителствата там готови ли са да сътрудничат? — поинтересува се тя.

Той вдигна ръце и сви рамене.

— Както винаги, се заклеват, че разполагаме с пълното им и безпрекословно сътрудничество, но знаеш как стоят нещата. През по-голямата част от времето тайно финансират негодниците.

Умът на Гуен работеше на бързи обороти. Тя кимна на Клейтън:

— Добре, Алекс. Налага се да организираме извънредна кризисна среща на Комисията за борба с биотероризма. Днес — прибави. — Най-добре да бъдем готови за скорошна масирана атака на вируса Гансу. В нашия случай говорим за стотици хиляди потенциални жертви. Така че трябва спешно да започнем да изготвяме план за противодействие. Съгласен?

Клейтън кимна.

— Да кажем, в три следобед вашингтонско време?

— Идеално. Благодаря.

Гуен видя как Алекс Клейтън потърси нещо на бюрото си, след което й показа чифт пръчици за хранене. В изражението му се появи частица от старата самоувереност.

— Ако все пак теглим чертата, продължавам да смятам, че щеше да бъде добра идея, ако просто беше излязла с мен на суши, вместо да гониш самолетите и да се правиш на герой.

Савард се разсмя.

— Налага се да призная, че дори това бих предпочела пред карантината.

— Оправяй се — каза Клейтън, а прозорецът на видеовръзката почерня.

Гуен вдигна слушалката на обезопасената срещу подслушване телефонна линия и набра номера по памет. Заместник-асистентът на министъра на службата за гражданска сигурност прехвърли разговора директно.

— Господин министър? — произнесе тя.

— Здравей, Гуен — каза Теодор Харт — „Тед“, с обичайното си смразяващо, провлечено произношение от Нова Англия. — Все още жива и здрава, надявам се?

— Всичко е наред, Тед.

— Гуен, нямаш представа на колко въпроси ни се налага да отговаряме тук, в Службата. Пресата няма търпение да се добере до теб.

— Разбира се — въздъхна Гуен. — Искат отговори от самата „Царица на буболечките“. Какво сте им казали досега?

— Обичайните увъртания. Можем да ги размотаваме поне още няколко дни. — Той замълча. — Но когато карантината ти приключи…

— Аз ще поема всичко, Тед. Обещавам.

— Чудесно. В течение ли си със ситуацията? — попита Харт.

— Току-що говорих с Алекс Клейтън.

— ЦРУ определено се издъни този път — каза министърът в отговор на споменаването на името на Клейтън. — Трябваше да бъдем… мамка му… предупредени поне по някакъв начин! — Савард се зачуди дали коментарът беше предназначен единствено за нейните уши, или политикът в Харт вече обмисляше кой да нарочи за изкупителна жертва. — Слушай, Гуен, от нас зависи доколко ще ограничим пораженията от тази атака. Такива са очакванията на президента. Както и на американския народ.

За момент си позволи да се поддаде на изкушението да му напомни, че говори пред нея, а не пред камерите на репортерите, но реши да си държи езика зад зъбите.

— Тед, не всичко е изгубено и не сме напълно неподготвени — посочи тя. — Но се налага да дадем ход на ПСРСБА за всеки по-голям градски център.

— Да дадем ход на кое?

— План за спешно реагиране в случай на биологична атака. С негова помощ се сформирова командна структура за медицинско обслужване в случай на спешност. Вече сме провеждали поне по една тренировъчна операция за отреагиране в случай на поява на едра шарка.

— Хммм — изсумтя, без да бъде особено впечатлен, Харт. — Много добре, смятай, че планът има зелена светлина. Нещо друго?

— Трябва да координираме ЦКБ и Здравното министерство и да въведем центрове за широкомащабно наблюдение — продължи тя.

— Добре — каза той. — Следваща точка.

— Трябва да уведомим цялата страна за положението — произнесе Савард. — Всеки в Щатите трябва да разбере колко важно е да потърси консултация в най-близкия медицински център при най-малкия признак за поява на треска или кашлица. И Тед, смятам, че заповедта за това трябва да излезе от устата на президента.

Харт внезапно избухна в тежка никотинова кашлица. Гуен можеше само да предполага, при това с пълно право, че шефът й, човек, който пушеше по една кутия цигари на ден, навярно е удвоил цигарите след последните събития.

— Гуен, американците са достатъчно наплашени. Чете ли днешните заглавия по вестниците? Някакво бедно пакистанче е било пребито почти до смърт в търговски център в Мисури само защото се закашляло. Грипният сезон е в разгара си, така или иначе; смяташ ли, че е добра идея да караме хората да се паникьосват всеки път, когато им потече носът?

— Налага се, Тед — каза твърдо тя.

Чу как Харт диша тежко, докато обмисля думите й. Накрая той каза:

— Ще говоря с президента. Нещо друго?

Тя се поколеба, питайки се дали да не спомене за работата на наставника си.

— Старият ми преподавател, доктор Айзък Москор, е разработил ново лекарство срещу инфлуенцата. Първите резултати са изключително окуражителни.

— За вируса Гансу? — пое си развълнувано дъх Харт.

— Не, за обикновения грип, но щамът Гансу е свързан с него — призна тя. — Назначила съм го в лаборатория с ниво на сигурност четири в ЦКБ, за да може да провежда експерименти върху заразени маймуни.

— Добре — каза той. — Погрижи се да получи всичко, от което има нужда, без изключение. Ясно ли се изразих?

— Ще го направя. Повярвай ми, Айзък ще направи всичко необходимо, за да постигне резултат. — Савард нямаше как да скрие гордостта, прокраднала се в гласа й. Тя прочисти гърлото си. — И накрая — произнесе, подготвяйки се за отговора му, — трябва да поговорим за границите.

Поредния пристъп на тежка кашлица.

— Какво за границите?

— Мисля, че трябва да ограничим правото да се влиза или излиза от страната, освен в случаите, когато пътуващите разполагат с необходимите пълномощия.

— За бога, Гуен! — изръмжа Харт. — И без друго вече сме обявили пълна тревога. Анулирахме половината вътрешни полети. Останалите са отложени за часове наред. Никога не е имало по-щателни проверки по пристанища, летища и контролно-пропускателни пунктове.

— Господин министър, с цялото ми възможно уважение, това не е достатъчно.

— Осъзнаваш ли възможните последици? — попита тихо Харт.

— Засега е засегнат само един американски град. Докато не научим със сигурност откъде идва, този „вирус убиец“ може да се разпространи до следващия с всеки полет, кораб или автомобил, който допускаме на наша територия.

Стори й се, че чува по линията как запалката на министъра щрака.

— Доколкото разбирам, вирусът може да се инкубира с относителна лекота — каза Харт. — Откъде си сигурна, че вече не са пренесли операцията в страната и не подготвят още преносители?

— Наистина не съм сигурна — призна Савард. — Но има шанс инфраструктурата им все още да се намира в чужбина.

Настъпи продължително мълчание, прекъснато от поредния пристъп на кашлица.

— Не. Не. Не. Слушай, Гуен, в този момент икономиката ни е напълно парализирана. Индексът „Дау“ спадна с двайсет процента през последните два дни. — Савард ясно можеше да си представи високия си шеф с посивяващите му слепоочия и фини черти, с лице, придобило разочарованото изражение тип „татко-знае-най-добре“, което този човек очевидно беше овладял до съвършенство. — Не можем да издигнем ограда около Америка и да я скрием от света — прибави той.

— И защо не? — поинтересува се тя.

— Защото това ще бъде собственоръчно признание, че кучите синове са спечелили!

— Господин министър, да си говорим откровено. Точно в този момент те печелят битката — каза авторитетно Гуен. — Ако не действаме решително, може дори да спечелят войната.

— По дяволите, тогава нека наистина да действаме решително! — съгласи се Харт. — Ще защитим нашите граждани. Ще открием негодниците и ще ги изтрием от лицето на земята. Междувременно обаче няма да се крием зад барикади.

Савард познаваше Тед Харт достатъчно добре, за да разбере, че няма смисъл да спори по-нататък.

— Добре, Тед, но го имай предвид.

— Ще видим — отвърна той. — Имам насрочена среща с Комитета по държавната сигурност. След това ме очаква президентът. Чак тогава ще те потърся пак.

Тя върна слушалката обратно на вилката и се отпусна в стола си зад бюрото. Имаше толкова много хора, чиито действия трябваше да координират, но не успяваше да се отърве от нарастващото усещане за безсилие. Докато не успееха да се доберат до източника на заплахата, си оставаха просто тълпа плъхове, тичащи до безкрай в собствените си колела.

Телефонът й иззвъня. Тя го вдигна и каза:

— Гуен Савард.

— Оказа се, че в календара ми се е отворила малка пролука — чу се гласът на Халдейн. — Имаш ли нещо против да се отбия?

Тя се засмя уморено.

— Мисля, че ще успея да те вместя.

Едва беше успяла да прикрепи маската, когато чу почукването на вратата. От другата й страна стоеше Халдейн, навлякъл тениска и джинси. Ако не се броеше собствената му маска, изглеждаше така, сякаш беше тръгнал за кафе и сутрешен вестник в мързелива неделна утрин.

Щом пристъпи в стаята, Ноа свали маската и я смачка на топка в ръцете си.

— Мразя ги тези неща.

— Странно изказване за човек, който е специализирал в областта на заразните болести — отговори тя, като инстинктивно направи крачка назад.

Халдейн я озари с дяволита усмивка.

— Да… Е, ами вече започнах да си давам сметка, че е възможно да съм допуснал фундаментална грешка в плановете си за бъдеща кариера.

— И ти ли? — разсмя се тя. — Не си ли играеш с живота и на двама ни, като махаш маската?

— Нямам нито температура, нито кашлица, освен това не съм се докосвал до салата „Цезар“ от дни насам, така че има голям шанс дъхът ми да не те убие.

Гуен също свали маската и я сгъна на бюрото.

— Държиш ли се? — попита тя.

— Направо се побърквам. Храната от румсървиса ме съсипва. И няма нужда да ти обяснявам начина, по който си разменяме таблите с обслужващия персонал, сякаш съм радиоактивен, или нещо от сорта. Иначе съм на шест, а ти?

— Също. — Тя кимна. — Имам толкова много за вършене. Нямам представа откъде да започна.

Халдейн се настани на дивана срещу стола й, сложи ръце на тила си и се изтегна назад.

— Ами тогава да си сравним записките.

Гуен изпита тайно възхищение пред спокойствието му. Нямаше как да не забележи и синьо-сивите му очи. Беше се уловила, че докато Халдейн сядаше, бе проследила начина, по който джинсите покриваха задните му части. „Я се вземи в ръце, Гуен!“, настоя мислено пред себе си. Вероятно неуместните й помисли се дължаха на изолацията, в която се намираше. Успя някак да ги отхвърли и да продължи, излагайки в сбит вид разговорите си с Клейтън и Харт.

Когато приключи, Халдейн каза:

— Министърът може би е прав. Няма гаранция, че ще успеем да преградим пътя на вируса, даже и ако затворим границите.

Точно в този момент на Гуен не й се спореше по въпроса.

— А ти? Научи ли нещо ново?

— Новините от световния фронт са със смесен характер — сви рамене Ноа. — В Хонконг, вероятно заради опита им от дните на ТОРС, се справят забележително добре в ограничаване разпространението на вируса. По-малко от сто случая и нито един нов през последните четиридесет и осем часа. Историята в Лондон не е чак толкова розова. — Той разтърси глава и въздъхна. — Над 700 заразени. До момента са починали 145 души. Спорадичните разсейки са стигнали и до континента — шест случая в Амстердам, два в Брюксел, три в Хамбург — всички произлизащи от първата жена в асансьора. Вече си чула за Чикаго. Тук във Ванкувър имаме петдесет и пет заразени и тринайсет починали.

Гуен изпусна една въздишка:

— Които съвсем скоро могат да станат четиринадесет.

Халдейн сведе поглед към краката си.

— Да, Джейк очевидно не се справя особено добре — съгласи се той.

— Толкова е безсмислено! — възкликна тя. Погледна го продължително, без да проговори. Прехапа долната си устна: — Страх ли те е, Ноа?

— Да не се проваля с вируса?

— Да.

— Изключително много. Но смятам, че този път късметът ще бъде на наша страна. — Той удари с юмрук по дивана. — Обаче едно нещо направо ме вбесява.

— Кое по-точно?

— Това, че съм затворен тук — пръстът му описа кръг около апартамента, — докато в същото време вирусът е на свобода там отвън. Сега трябваше да съм в Чикаго, а не под карантина.

— Аз също.

Той вдигна намръщено очи към нея.

— Всъщност точно в този момент трябваше да бъда у дома в Мериленд. Дъщеря ми има рожден ден след три дни… Обещах й, че ще се появя с балони.

Разпознала болката в очите му, Гуен почувства остра тъга.

— Не е честно, Ноа.

Халдейн сви рамене.

— Явно в последно време изпитваме остър недостиг от справедливост и честност.

Телефонът иззвъня.

— Гуен Савард — каза в слушалката тя. Изслуша гласа на жената от другия край на линията, след което затвори очи за секунда. — Ужасно съжалявам — произнесе, преди да затвори.

— Джейк Магучи? — попита Ноа.

— Да.

— Проклятие! — Халдейн отново удари дивана до себе си. — Защо някой би… — Той спря, без да довърши изречението. Щракна с пръсти към Гуен и посочи телевизора: — Пусни звука.

Тя проследи погледа му до екрана, където в този момент надписът „ПОСЛЕДНИ НОВИНИ“ преминаваше над главата на загрижения на вид водещ. Савард натисна бутона за усилване на звука точно навреме, за да чуят как мъжът казва със сериозен глас:

— Ако американските войски не се изтеглят в следващите четири дни, групировката, наричаща себе си Братството на Единната нация, твърди, че „ще изпрати армия от мъченици“, които да разпространят вируса из цялата страна.