Даниел Кала
Пандемия (26)

Глава 24

Главно полицейско управление, Кайро, Египет

Очите на жената с меки черти на лицето се взираха безобидно в сержант Ахмед Елейш от компютърния екран, ала той знаеше, че през последните часове от живота си тя е била всичко друго, но не и безобидна. Прочете отново внимателно подбраните думи, с които от Интерпол бяха описали случая в сайта си. Окачествяваха жената като „обект на специален интерес“, свързан с огнищата на вируса Гансу, който до този момент беше инфектирал тридесет и двама души във Ванкувър. Елейш беше изчел достатъчно криминални комюникета през живота си, за да е наясно, че „обект на специален интерес“ винаги означаваше главен заподозрян. И макар заглавието на бюлетина да внушаваше противоположното, беше сигурен, че вече е мъртва.

Той отново изучи чертите на жената. Без съмнение беше от арабски произход, вероятно от Египет. И както винаги, беше млада; поне толкова млада, колкото бяха собствените му дъщери, които, за радост на своя горд баща, бяха решили да се насочат към кариери в образованието, вместо да поемат по пътя на ислямисткия начин на живот, получил толкова голяма популярност сред младежите от всички класи в Египет.

Елейш несъзнателно започна да опипва по бюрото си, докато не откри цигарения пакет. Запали една и вдъхна дълбоко дима, опитвайки да притъпи възмущението си. Всеки път когато катастрофираше самолет, срутеше се мост или някоя сграда неочаквано експлодираше, започваха да подозират исляма. И без усилията на екстремистите, по света съществуваха достатъчно предразсъдъци, които да злепоставят любимата му религия. Ето че сега лунатиците бяха решили завинаги да заклеймят името на исляма с представата за безжалостен биотерорист.

— Проклети да сте — изръмжа тихо той.

Хазир Кабаал. Елейш така и не успяваше да се отърси от подозренията си.

Това ли беше причината, поради която Кабаал така внезапно беше изчезнал — за да разпространява заплахата от зарази нашир и длъж по света? Елейш се сещаше само за един начин да разбере със сигурност.

По-късно същата сутрин, когато капитанът беше излязъл по работа, Елейш стисна зъби и се вмъкна незабелязано в кабинета му, за да се възползва от единствения цветен принтер в цялата сграда. Разпечата две копия от снимката и ги прибра на сигурно място във вътрешния джоб на сакото си. След това се упъти към колата си.

Наложи се да изостави желанието си да открие подходящо сенчесто място за паркиране на прашната улица и да се задоволи с частичната сянка над една от многото бетонни клетки на срещуположната страна, тъй като само оттам можеше да наблюдава необезпокоявано главния вход на джамията Ал Футух. Дори и по стандартите на Кайро, денят бе повече от горещ. Елейш си даде сметка, че като нищо можеше да се разтопи от жегата на предната седалка на ръждясалия си кафяв мерцедес.

За негово щастие обедната молитва приключи точно навреме. Щом видя, че първите хора започват да излизат от джамията, следователят излезе от колата и се насочи към близкия магазин за хранителни стоки на една пресечка по-надолу по улицата. Престори се, че разглежда щанда с вестници, без да изпуска от очи хората в бели, свободно падащи дрехи, които преминаваха покрай витрината на магазина. Не го интересуваха мъжете. Ако жената от снимката посещаваше джамията, теоретично, само двама мъже — нейният брат и нейният съпруг — щяха да я разпознаят. Едва ли някой друг мъж можеше да я е виждал без нейния хиджаб, воалът, скриващ лицето на всяка правоверна мюсюлманка от очите на любопитните.

Когато и последният от мъжете беше подминал, Елейш нехайно излезе от магазина и се насочи към колата. В този момент откъм джамията се зададе група от три жени, облечени в черни, дълги до петите дрехи и хиджаби.

Както повеляваше обичаят, жените прекратиха разговора си и сведоха очи, когато Елейш ги приближи. Ала когато бяха на една крачка разстояние от него, той спря.

— Скъпи дами — обърна се с лек поклон към тях той.

В очите и на трите жени се мярна силна тревога от грубото погазване на етикета.

— Моля, не се плашете. — Той им показа значката в портфейла си, което обаче почти не оказа ефект върху зараждащата се у тях паника. — Работя за полицията в Кайро.

Най-високата в средата отговори, без да го гледа в очите:

— Съпрузите ни минаха оттук само преди минута. Моля, не разговаряйте с нас.

— Не, скъпи дами, нуждая се от помощта на жена.

Коментарът му очевидно ги разтревожи още повече.

Трите жени отстъпиха едновременно назад и се приближиха по-плътно една до друга. Той извади снимката от джоба си и им я показа.

— Някоя от вас познава ли това момиче? — попита.

Наложи се да вдигне фотографията почти на равнището на очите им, преди някоя от тях да се осмели да я погледне. Стори му се, че в погледа на най-ниската за миг се появи нещо, ала жената бързо сведе очи обратно към тротоара.

— Моля ви. Важно е.

Никоя не отговаряше.

— Вижте… родителите й се свързаха с нас — излъга той. — Изчезнала е преди почти две седмици. Оттогава никой не я е виждал. Хората са отчаяни.

Ниската жена измърмори нещо, което той не успя да разбере напълно. Високата я прониза с леден поглед, след което се обърна към следователя:

— Полицай, настоятелно ви моля да отнесете въпроса към мъжете в джамията.

Елейш не й обърна внимание и вместо това се съсредоточи върху най-ниската:

— Ако ви е известно нещо, най-добре го споделете с мен. — Той почука с пръст по снимката. — Тя е в опасност. Може би ще успея да й помогна.

— Каква опасност грози Шарифа? — прошепна почти недоловимо за ухото тя.

Високата сложи ръка на рамото й, сякаш се канеше да я отведе след себе си, далеч от Елейш, но той й даде знак да спре.

— Значи познавате Шарифа? — попита той. — Слушайте, тревожим се, че може би са я отвлекли.

Това успя да привлече вниманието дори и на високата. Тя най-после пусна рамото на спътницата си.

— Напоследък имаше нападения. Случвали са се в околностите на джамията. — Елейш поклати мрачно глава. — Мръсникът е нападал главно набожни жени, носещи хиджаб. А Шарифа… — Той щракна с пръсти, сякаш не успяваше да се сети за фамилията й.

— Ша’рауи — подсети го ниската жена.

— Да, разбира се — каза той. — Разполагаме с едно тяло. Моля да простите прямотата ми, но тялото е в такова състояние, че няма как да го идентифицираме. Нямаме причина да смятаме, че Шарифа Ша’рауи е именно тази жена, но ни е известно, че е изчезнала още преди то да се появи… — Той остави намека да увисне във въздуха.

Третата жена, която в присъствието му дори не беше продумала, изпусна тих вик и се олюля. Високата бързо посегна към нея, за да я подкрепи.

Елейш чу нечии викове. Погледна покрай главите на жените и забеляза, че към тях са се насочили двама облечени в бели роби мъже, които бързо го приближаваха.

— Благодаря ви за помощта. — Той се обърна и започна да се отдалечава. — Скоро сигурно отново ще ви потърся, да се надяваме с добри новини за откриването на Шарифа.

Закрачи бързо към колата си, потискайки желанието да се затича. Хвърли се на предната седалка и завъртя ключа на стартера, преди да си позволи да хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане. Двамата мъже бяха спрели и разпитваха жените, но успя да забележи раздразнението във втренчените им очи, докато обръщаше и даваше газ надолу по улицата.

Щом отново се вля сред забуления от смог автомобилен трафик на Кайро, Елейш най-после си даде сметка, че е започнал да се поти и това едва ли се дължеше само на горещината. Сега, след като беше проследил терористите от Ванкувър до джамията на Кабаал, в него вече не бе останала и капка съмнение, че медийният магнат участва в конспирацията на биотерористите. Изпитваше безмерно задоволство от това разкритие — разкритие, което му бе убягвало в продължение на години, ала то само подклаждаше тревогата му, че по този начин не само е застрашил собствената си безопасност, но и тази на жена си и дъщерите си.