Даниел Кала
Пандемия (24)

Глава 22

Централата на ЦРУ, Лангли, Вирджиния

Ранд Делорми работеше за Агенцията вече шести месец, но напоследък двадесет и четири годишният младеж започваше да се съмнява, че е способен да издържи и ден повече в Лангли. Естествено, че не си бе въобразявал (макар тайно в себе си да се надяваше), че ще загърби предишния си живот и ще се превъплъти в самия Джеймс Бонд, но пък и не бе очаквал да прекарва по дванадесет часа на ден пред компютърен терминал и до оглупяване да чете електронна кореспонденция, която Карнивора извличаше от високотехнологичната канализация на световната говорилня. Думи като „терорист“, „бомба“ и „отвличане“ се срещаха във възможно най-обикновените писма, но Карнивора настояваше на своето, а купищата „подозрителни“ имейли се трупаха в очакване някой да ги прочете с очите и разбирането на човек. С други думи, това беше задължението на Делорми и неговите нещастни колеги.

Той погледна към часовника, беше 11:50 ч. сутринта. Прецени, че до обяд с лекота може да прехвърли още двайсетина електронни писма в кошчето за боклук. Първите осемнайсет не бяха нищо особено. Вече прехвърляше първите два параграфа на деветнадесетото, когато вътрешната му сигнализация обяви тревога.

Прочете писмото за втори път и го разпечата. С леко разтреперана ръка освети последното изречение в жълто: „… няма как да изключа възможността за заплаха от терористични действия и използването на вируса като оръжие“. Още веднъж свери подписа и името на източника на писмото. Съвпадаха: „Д-р Пинг Ву“.

Очите на Делорми зашариха, търсейки датата на изпращане. Откри я в единия долен ъгъл, за да установи, че имейлът е бил изпратен повече от седмица по-рано някъде от територията на Китай. Натисна няколко клавиша и компютърът изплю още допълнителна информация за произхода на писмото: град Дзяюйгуан, провинция Гансу.

Гансу! Усети как в стомаха му запърхаха пеперуди. Тъкмо сутринта беше чел някаква статия за вируса Гансу и шествието му из Лондон.

Напълно забравил за обяда си, Делорми вдигна телефона и започна да набира.

 

 

Харгейса, Сомалия

Хазир Кабаал, майор Абдул Сабри и д-р Ануар Азиз седяха в кабинета на Кабаал и се взираха в касетофона на бюрото му.

Кабаал натисна бутона за прослушване. Чу се съскащ звук, след което един глас заговори на арабски. Говорещият беше трийсетгодишен — един от най-възрастните бойци в лагера. Нямаше някакви особено отличителни белези и го бяха избрали тъкмо поради анонимността и дълбокия му, дрезгав глас:

— Аз съм представител на Братството на Единната нация — каза мъжът. — В името Божие и Свещената война, ние поразихме врага в самото му сърце. Вече разполагаме с ново оръжие, което използвахме в нашата битка! — Гласът му продължи разтреперано: — Огнищата на вируса Гансу в Лондон, Хонконг, Ванкувър и Чикаго са наше дело. Още градове ще последват участта им, ако глупците и неверниците не се вслушат в нашите искания.

Настъпилата пауза бе изпълнена със звука на обръщаща се страница:

— Всички американски и коалиционни войници трябва да се изтеглят незабавно от светите земи на Ирак, Афганистан и Арабския полуостров. Същото важи и за всички останали народности, изпълняващи ролята на наблюдатели — подчерта говорителят. — Агресорите трябва да прекратят заплахите си срещу Сирия и Иран и да оттеглят своята военна и финансова подкрепа за израелските потисници. — Той отново направи пауза, този път заради самия ефект от нея. — Преговори няма да има. Ако изтеглянето не започне до четири дни, срещу градовете на Запада ще бъде изпратена армия от мъченици. — Тонът на гласа му спадна с една октава: — Нека кръвта полепне по ръцете на този престъпник, президента на Съединените щати. — Той направи последна пауза. — Това е Божият път. Слава на Аллах.

Касетата започна отново да съска, преди Кабаал да натисне бутона за спиране.

Седнал сковано в лабораторната си престилка, Азиз не направи какъвто и да е коментар, ала определено се виждаше, че изпитва неудобство. Учен, който по силата на фатално невнимание се бе набъркал в чуждата му световна политика.

Сабри погледна безизразно към Кабаал.

— Къде ще изпратиш касетата? — попита той.

Медийният магнат спокойно се облегна назад в стола си.

— Ще я изпратим по куриер до мрежата на „Ал Джазира“, както и до телевизия „Абу Даби“. Освен това ще изпратим преведена версия под формата на електронно писмо до съответните западни отговорни лица.

— Кога?

— След няколко дни, когато следващата вълна на вируса ги удари с пълна сила. — Кабаал посочи касетофона: — Какво мислиш за писмото?

Сабри поклати бавно глава.

— Не уточнява нещата както трябва.

Кабаал се намръщи.

— Не разбирам, Абдул. Какво повече можем да им кажем?

— Никъде не се споменава за нас — каза Сабри.

— Разбира се, че се споменава. Той говори за Братството на…

Сабри вдигна ръка, за да пресече възражението му:

— Разбра ме погрешно, Абу Лахаб. — Пръстът му посочи последователно него самия, Азиз и накрая самия Кабаал. — Къде се споменава за нас?

Медийният магнат стисна по-здраво бюрото.

— Да не би да се опитваш да ми внушиш, че трябва да съобщим на света: Абдул Сабри, Ануар Азиз и Хазир Кабаал стоят зад всичко това?

Сабри кимна.

Кабаал безмълвно се вторачи в него, на път да постави под въпрос здравия разум на майора.

— Освен че по този начин ще улесним търсенето им, каква полза би могла да има подобна стъпка?

Сабри наклони глава към него.

— Защо, мислиш, Осама изпраща видеокасети, признавайки — не! — хвалейки се за участието си в различни операции?

— Желанието да изпъкне? — сви рамене медийният магнат. — Какво общо има това с него?

Сабри отново поклати глава.

— Той предлага името си, за да имат правоверните герой, към когото да гледат. Ако Ал Кайда нямаше лице, едва ли щеше да вдъхновява и води след себе си толкова много хора, с колкото разполага понастоящем. Осама им дава сила и им вдъхва кураж. Превръща се във водач. И ги привлича в пламъците.

Кабаал на свой ред поклати глава.

— Вече разполагат със своя Осама, от когото да черпят вдъхновение. Нашата цел е по-земна. А сега разполагаме и с оръжието, с което да я постигнем.

Сабри се намръщи. В общия случай това едва ли щеше да значи кой знае колко. Но безизразността му изглеждаше толкова на място, че дори и най-малката промяна сигнализираше за порой от емоции.

— Нещо друго ли ви тревожи, майоре? — попита Кабаал.

Сабри сведе поглед.

— Искам да знаят — произнесе тихо.

— Кои?

Сабри внезапно вдигна глава. Бледите му очи горяха.

— Бившите ми началници — египетските специални части.

— Искаш да знаят, че си се присъединил към нас? — Кабаал беше зяпнал от учудване. — Защо?

— В продължение на двайсет години вършех всичко, което искаха от мен — отговори майорът.

Без да може да си затвори устата, Кабаал сви рамене.

— Не разбираш ли? — Сабри го гледаше напрегнато. — Те ме накараха да се сражавам срещу собствения си народ. Накараха ме да измъчвам, осакатявам и убивам мюсюлманските си братя, задето бяха избрали да продължат по стъпките на Бог. — Той посочи себе си. — И аз бях добър войник. Справих се.

Кабаал се взираше в своя помощник, втрещен от внезапния изблик на чувства.

— Дори станах твърде добър в работата си. Вършех неща, които другите нито можеха да се насилят да сторят, нито имаха смелостта или ума, за да доведат докрай. И колкото повече убивах, толкова повече искаха от мен. — Чертите на Сабри, изглеждащи по-женствени от всякога, се изкривиха в справедлив гняв. — А след като им върших мръсната работа в продължение на двайсет години, предпочетоха да не ме повишат. Да запазят мизерния ми чин на майор. Знаеш ли защо?

Кабаал поклати глава. Азиз просто се взираше в бюрото и избягваше да гледа Сабри директно в очите.

— Защото по ръцете ми имаше прекалено много кръв! — произнесе майорът.

Медийният магнат запази мълчание.

— Говореха, че славата ми се носела пред мен навсякъде, където отивам. Че съм станал пословичен с начина си на действие. А сега, когато политическите ветрове задухаха в друга посока, вече не могат да си позволят да отблъскват определени хора, признавайки „безмилостната ми жестокост“. — Той се разсмя с горчивина. — Аз им дадох душата си. Предадох своя народ и своя Бог. А те ме възнаградиха с думите, че съм се справил прекалено добре. И че не съм достоен за нищо повече от някакъв си презрян майорски чин!

Кабаал не отговори. Колкото и шокиран да беше от несвойствените за Сабри излияния, осъзнаваше, че парчетата започваха да се подреждат. Най-после разбираше защо той е избрал да се присъедини към тяхната кауза. Както отдавна подозираше, мотивите на майора бяха далеч от обикновената набожност. Никога дотогава обаче не беше разбирал напълно намеренията, стоящи зад всичко това: Сабри възнамеряваше да стовари отмъщението си върху онези, които му бяха отказали повишение.

Лицето на майора отново се изпразни от емоции и той отново придоби предишния си равнодушен вид.

Кабаал се зачуди дали майорът вече съжалява за избухването си. За себе си можеше да каже тъкмо обратното. Поне за него внезапния изблик на Сабри носеше облекчение, премахващо неизвестните от мотивите на майора. А от годините, прекарани в борби в издателския бизнес, Кабаал бе научил, че мотивите често не са от значение за крайния резултат. Понякога хора, движени от най-жалки причини, като алчност или завист, успяваха да пожънат най-големите успехи.

Разбирането постепенно изпълваше Кабаал, а заедно с това нарастваше и неговата увереност. Той се усмихна бащински на Сабри:

— Слушай, Абдул, един ден светът ще узнае за теб, но още е рано. Прекалено рано. Само ще поставим операцията в опасност.

Сабри кимна сдържано.

Кабаал посочи към него:

— Скоро обаче, ще бъде безопасно да им кажем. И наистина ще го направим. Помни ми думите, Абдул. Горчиво ще съжаляват, че не са те направили свой генерал или дори главнокомандващ.

— Засега ще изчакам — съгласи се хладно майорът. — Но някой ден, скоро…