Даниел Кала
Пандемия (22)

Глава 20

Ванкувър, Британска Колумбия, Канада

Когато Никол Кадуло се събуди, за един безкраен, изпълнен с дезориентираност момент, си помисли, че е заспала в собствената си вана. След това обаче осъзна, че чаршафите й са подгизнали. Деветнайсетгодишното момиче объркано предположи, че съквартирантите й са изсипали върху нея чаша с вода, за да се пошегуват. „Много ви благодаря, приятели!“, каза си тя, ала веднага щом силните потръпвания започнаха, нещата постепенно започнаха да й се изясняват. Беше посред нощ, а тя имаше силна треска. Освен това беше отхвърлила одеялата от себе си. Опитът да убеди сама себе си, че всичко това е просто сън, се сблъскваше с неопровержимото доказателство на изританите завивки, лежащи на купчина на пода в основата на леглото.

„Не и грипа! — помисли си Никол. — Не и днес.“

Предстоеше й да напише домашно по океанография. След това трябваше да се добере някак до Ванкувърския аквариум, където работеше през следобедните смени като екскурзовод. Аквариумът! Сега си спомняше дребната жена с гарвановочерната коса, която носеше слънчеви очила с дебели рамки, въпреки сивото небе и липсата на слънце. Два дни по-рано същата тази жена беше стояла точно до Никол по време на представлението на морските видри. Тогава Никол почти беше готова да я помоли да напусне, тъй като острата й кашлица отвличаше вниманието на треньорите и съсипваше шоуто.

„Бас държа, че тъкмо тогава съм го прихванала“, помисли си горчиво тя.

Изправи се разтреперано в леглото и посегна към одеялата в краката си. Щом отново си легна, замаяно си помисли как дори толкова слабо усилие я беше изтощило напълно. Увита в одеялата, Никол дишаше тежко и едва успяваше да си поеме дъх, сякаш току-що беше счупила собствения си рекорд в бягане на три хиляди метра.

Странно беше, че вместо да се успокои, дишането й се затрудняваше все повече с всяка изминала минута. Сетне дойде и кашлицата. Гръдният й кош се разтърсваше из дъно. Кашлицата се усилваше и усилваше, докато най-сетне едва не се задави с една от храчките си, заседнала в гърлото й като парче месо. С огромно усилие на волята успя да я изплюе в ръката си. Когато обаче огледа по-внимателно дланта си, установи, че е пълна с кръв.

Внезапната и надмогваща всяка разумна мисъл паника се превърна в дрезгав писък.

 

 

Харгейса, Сомалия

Хазир Кабаал седеше в разточително обзаведения си кабинет и се наслаждаваше на четвъртото си еспресо за деня. Обичаше да пие силно кафе преди лягане — без него му беше трудно да заспи. Разбира се, напоследък ефектът на кафето беше малко спорен. Със или без него, почти не му оставаше време да затвори очи.

Когато новината най-после беше избухнала в медиите, Кабаал бе изпитал всепроникваща гордост от постигнатия успех. Съвсем скоро обаче изпита и лека горчивина. Бе забравил колко се е привързал към Лондон по време на четиригодишното си пребиваване там. Припомни си предупреждението на шейх Хасан: „Когато Западът се промъкне в сърцето ти, той се разраства като рак, който няма как да оперираш“. Знаеше, че шейхът е прав, ала снимките на празните лондонски улици и страхът в гласовете на телевизионните репортери бяха предизвикали първия полъх на несигурност в него. Само ако шейхът беше тук, помисли си Кабаал, благочестивите му размисли бързо биха премахнали и последното съмнение от душата му.

— Понякога Божият път е по-трудният път — увери се още един път на глас Кабаал.

— Така съм чувал — каза майор Абдул Сабри.

Медийният магнат въобще не беше разбрал кога Сабри се е материализирал в рамката на вратата. Кабаал погледна надолу, зачервен от срам, и прочисти гърлото си.

— Добре дошли, майоре. Надявам се да сте пътували добре.

Сабри сви рамене. Носеше простичка, свободна бяла дреха, ала с широките си рамене, матовосините очи и очевидната самоувереност, нямаше нужда от униформа и оръжие, за да внуши усещане за опасност.

— Срещнахте ли се с г-н Гамал? — попита Кабаал.

Сабри безгрижно се приближи до бюрото и отговори едва щом наближи на по-малко от половин стъпка от него:

— Прекарахме известно време заедно, да.

— И?

— Бишр Гамал беше незначителен престъпник. Крадец и джебчия. — Той замълча. — Но е допълвал доходите си с доноси на полицията.

Кабаал остави чашата и се наведе напред.

— Продължавайте — настоя той.

— Бил е изпратен в джамията, за да ни шпионира. — Погледът на Сабри се рееше някъде покрай медийния магнат, сякаш вече се бе отегчил до смърт от темата на разговора.

Кабаал направи опит да се впише в общия равнодушен тон, ала някак не успяваше да прикрие нотките на безпокойство в гласа си:

— Изпратен от кого?

— Сержант Ахмед Елейш. Следовател от полицията в Кайро.

— Елейш! — възкликна Кабаал. — Този човек души по петите ми от години.

Сабри кимна, без да демонстрира нито изненада, нито какъвто и да е интерес към разкритията на Кабаал.

— Преди осем или девет години Елейш беше прострелян от активист, който работеше за един от вестниците ми. Оттогава неизменно се опитва да докаже връзките ми с Братството. — Медийният магнат поклати глава и въздъхна: — Трябваше да се погрижа за него още тогава.

— Да го направя ли сега? — попита майорът.

Кабаал претегли идеята мислено.

— Какво точно е казал Гамал на Елейш? — поинтересува се той.

Сабри посочи първо събеседника си, след което и себе си:

— Че са ни виждали заедно. Че през последните седмици неколцина от нас са изчезнали. — Той сви рамене. — Не знаеше повече.

— Кой знае колко или нищо повече? — настоя Кабаал.

— Гамал беше чувал да се споменава някаква пустинна база, но се закле, че детайлите не са му известни.

— Дали не е знаел повече, отколкото е пожелал да признае?

Сабри му отправи една мимолетна полуусмивка.

— След двата часа, прекарани в компанията му, не смятам, че господин Гамал вече обладаваше способността да лъже — произнесе без да влага кой знае колко тежест в думите си, сякаш двамата бяха излезли на разходка и бяха побъбрили.

— Гамал спомена ли дали сержант Елейш е казал и на друг? — попита Кабаал.

Сабри сви рамене.

Медийният магнат се вторачи в празната си чаша.

— Би било глупаво да допуснем, че Елейш ще действа сам. Ако в този момент той просто изчезне, това само ще подсили подозренията и ще ни навлече дори още по-голямо внимание.

— Е, и? — Сабри въздъхна. — Не могат да ни намерят, дори и да искат.

— Същото важи и за Елейш — подчерта Кабаал. — Засега просто ще го държим под око.

Сабри изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да започне да се прозява.

— Има много начини, по които сержант Елейш може да изчезне, без да подклажда излишни подозрения. Автомобилни катастрофи. Зле приключващи полицейски проверки. А пък разликата между отровата и сърдечния удар понякога наистина е съвсем тънка.

Кабаал се поколеба, но сетне каза:

— Още не, Абдул.

— Както желаеш.

Медийният магнат протегна ръка към купчината листове на бюрото.

— Втората вълна се е приземила в Америка — каза той. — Имало е известни проблеми.

Сабри повдигна едната си вежда.

— Проблеми?

— Да, но не в Чикаго, а в Сиатъл. — Кабаал размаха листа пред майора. — Имейл от Шарифа Ша’рауи.

Той го прочете на глас:

Скъпа Тоня,

 

Пристигнахме във Ванкувър, Канада, заедно с всичкия багаж. Опашката на границата беше прекалено дълга. Така и не успях да стигна до Сиатъл. Наложи се да оставя подаръка във Ванкувър. Прекарахме си прекрасно, но нямаше как да останем. Ще поддържам връзка.

С обич, Шери

Сабри кимна безстрастно.

— Значи са я върнали на границата.

— В тези времена службите за сигурност си отварят очите на четири. Трябваше да й уредим директен полет до Сиатъл. — Кабаал поклати глава. — Трябваше да предвидя, че придвижването ще се окаже твърде сложно.

Сабри сви рамене.

— Канада, Америка, каква е разликата?

Медийният магнат поклати глава.

— Канада не взе участие в нападението над Ирак. Нямахме намерение да ги намесваме.

Изпразненото лице на майора се раздвижи от лека усмивка.

— Хазир, нали осъзнаваш, че вече сме намесили целия свят?

Кабаал сведе очи към електронното писмо и кимна.

— Или поне Западния свят… да.

Сабри се разсмя с горчивина.

— Нали не си въобразяваш, че вирусът ще уважи нечии граници или религия? Съмнявам се, че ще направи разлика между праведници и неверници. Освен това знам и че американските бомби, които ще го последват, също няма да пробират.

— Не това е целта, Абдул! — вдигна очи Кабаал. — Не е нужно да създаваме хаос. Ще им дадем възможността да избират. Да обмислят бъдещото си поведение. А щом последват внушението ни, ще можем да спрем разпространението на тази нечиста чума.

— Да бъде Божията воля — кимна майорът с безизразно лице, ала в гласа му се долавяше съмнение. — И така, кога ще се свържем с тях?

— Скоро. Много скоро — отвърна спокойно Кабаал. — Първо трябва да ги накараме да осъзнаят точно колко уязвими са всъщност.