Даниел Кала
Пандемия (21)

Глава 19

„Шератон Лондон“, Лондон, Англия

След като приключиха с „Роял Фрий Хоспитал“, а малко по-късно посетиха щаба на Лондонската здравна комисия, в около един през нощта Халдейн най-после успя да огледа и хотелската си стая. Светлинката за нови съобщения на телефона премигваше, но вместо това реши да провери електронната си поща. Вдигна възглавницата на таблата на леглото, облегна се удобно с лаптоп в скута и се свърза с безжичната хотелска мрежа. Някои от двеста двадесет и четирите съобщения бяха маркирани като „спешни“, ала щом сред списъка на изпращачите забеляза и името на жена си, Ноа отвори направо нейното писмо. Беше пуснато преди повече от двадесет и четири часа, а полето за заглавието бе празно. В него пишеше:

Ноа,

 

Не мога да си представя по-малодушен начин да го направя, но нямах представа как иначе да се свържа с теб, преди да си се прибрал у дома. Не мисля, че бих могла да те погледна в очите и да ти кажа онова, което трябва да кажа.

Ноа, не вярвах, че ще мога да обичам някой друг по начина, по който обичах теб, но вече не мога да отричам нито пред теб, нито пред себе си колко силно съм влюбена в Джули. Гей? Нормална? Бисексуална? Не зная. Вероятно „себелюбива“ е единствената дума, която е подходяща в случая.

Винаги си ме обичал и си се държал почтено спрямо мен. Дори и в онези мрачни месеци, когато се беше оттеглил от света, аз продължавах да чувствам болката ти. Знам, че не си възнамерявал да ме нараниш. И това не е извинение за стореното от мен. Нищо не може да ме извини.

Ноа, ти си добър човек, може би невероятен човек… аз не съм. Въпреки всичко, опитах да постъпя по правилния начин. Исках да обърна гръб на тази изпепеляваща страст. Или би трябвало да напиша пристрастеност? Господ да ми е на помощ, дори в този момент обмислям как да я загърбя! Но в крайна сметка нищо не може да ме спре.

Любов? Сласт? Сляпо увлечение? Не зная. Вече изгубих способността си за трезва преценка. Каквото и да е, няма как да се преборя с начина, по който се чувствам.

Зная, че залагам на карта не само чувствата си, но също така Хлои и теб самия… В този момент обаче се нуждая от време и пространство. Ноа, надявам се, че ще ми дадеш право и на двете, макар да не заслужавам нито едно от тях.

Ана

Халдейн остана вторачен в буквите на екрана, без да може да прочете писмото втори път.

Нищо от написаното от нея не го бе шокирало. От известно време насам сигналите бяха налице. Собственото му спокойствие обаче го изненадваше; но дори още по-изумително беше усещането за облекчение. Беше чувал пациенти да казват колко по-лошо е да не знаеш, отколкото да си подготвен за най-лошото, но така и не го бе вярвал досега. В този момент обаче разбираше. Съсипващите съмнения и агонията на догадките се изпариха и отстъпиха място на печалното усещане за подновена целеустременост. Колкото и силна тъга да изпитваше, поне най-после можеше да погледне напред вместо назад.

Мобилният му телефон зазвъня. Той разсеяно посегна към него.

— Ало?

— О, Ноа — каза Ана. — Цял ден се опитвам да се свържа с теб.

Той спусна крака на земята, без да става от леглото.

— Добре ли е Хлои?

— Всичко е наред с нея — отговори тя. — Просто… вчера ти изпратих имейл… когато мислех, че си тръгнал за вкъщи. — Ана замълча, ала когато Халдейн не отговори, тя продължи с едва овладян глас: — Никога нямаше да го изпратя, ако знаех, че си заминал за Лондон, за да се бориш с тази епидемия. Беше непростимо от моя страна, не беше време да те тревожа с нещо такова, след като и бездруго ти се е насъбрало достатъчно.

— Защо непростимо? — попита с равен тон Халдейн.

— Беше глупаво писмо. Прекалено мелодраматично и пълно с импулсивни мисли, като нещо, което може да напише някое четиринадесетгодишно момиче. — Тя преглътна шумно. — Ноа, моля те, би ли го изтрил?

— Добре — отговори той.

— А можем ли да се престорим, че никога не съм го изпращала? — прибави Ана.

Той обмисли идеята в продължение на няколко секунди, след което произнесе:

— Ана, може ли да поговоря с Хлои?

— Мама я изведе на вечеря. Няма да се прибере в близките два часа. — Тя замълча колебливо. — Ноа, писмото? Ще го унищожиш ли заради мен?

— Ако така искаш.

— Много, много го искам — отговори през нервен смях тя. Когато той отново не каза нищо, Ана заговори, за да запълни мълчанието. — Ноа, какъв е този вирус Гансу? Медиите карат нещата да изглеждат толкова опасни там!

— Преувеличават — каза той.

— Внимаваш много, нали?

— Както винаги — изрече разсеяно той.

— Ноа, моля те, върни се скоро у дома — каза с несигурен глас тя. — Липсваш толкова много на Хлои, а аз…

— Ана — произнесе той.

Тя отново преглътна.

— Да?

— Отговорът е да.

— Да?

— Получаваш своите време и пространство — каза Халдейн.

— Ноа, казах ти, беше просто импулсивно…

— И двамата знаем, че това не е вярно — прекъсна я той. — Насъбрало ти се е доста за премисляне. Разбирам. Искам да го направиш. Важно е за всички нас. — Халдейн преглътна буцата в гърлото си. — Постъпи както трябва. Става ли?

През едва доловимия статичен шум чуваше как жена му тихо хлипа от другата страна на линията.

— А ще бъдеш ли до мен след това? — прошепна тя.

 

 

На другата сутрин Халдейн се събуди рано с леко главоболие и трудно определимо усещане за поражение, подобно на пияница, който се събужда чак след като се е изтърсил от каруцата.

С отчаяната надежда да отклони мислите си от катастрофата в личния си живот, Ноа остана в странното, затоплено легло и се съсредоточи върху вирусите. Независимо от очевидното зло, заложено в тях, те винаги го бяха очаровали. Живееха единствено за да се репродуцират, и все пак дори не бяха живи в реалния смисъл на думата. Бяха смъртоносната полумярка на природата и не представляваха нищо повече от пътешестващи торби с паразитна ДНК и РНК, нуждаещи се от сложния апарат на живата клетка, за да се размножават.

В ума си вече виждаше усиления от електронния микроскоп образ на кристалите на инфлуенцата — идеални сфери, заобиколени от два белтъка, хемаглутинина и невраминидазата, които се подаваха от повърхността му като окръжност от отворени чадъри. Хемаглутининът и невраминидазата, които спомагаха за прикрепването на вируса към потенциалните му жертви, освен това бяха и пръстовите отпечатъци на инфлуенцата, позволяващи на учените да класифицират щамовете й съобразно нейните H и N типове. Предният ден от Лабораторията за наблюдение на инфлуенцата към СЗО бяха съобщили, че щамът Гансу е бил идентифициран като N2H2, същият подтип, който отговаряше и на азиатския грип от 1957 година. Само че Халдейн знаеше, че СОРК не е азиатски грип. След като се бяха смесили с новите видове, по повърхността на вируса бяха изскочили нови белтъци, а в неговата РНК се бяха промъкнали нови гени. Всичко това беше създало нов суперорганизъм, който пък на свой ред си бе проправил път от селските къщи на Китай до улиците на Лондон и Хонконг. А оттам нататък? Кой можеше да каже накъде щеше да поеме това светкавично чудовище?

Халдейн хвърли поглед към часовника. Показваше 6:32 ч. сутринта. Време беше да скача от леглото. Взе бърз душ, облече се и в 6:45 ч. вече се намираше в хотелското фоайе. Дънкън Маклеод го посрещна още при асансьора с чаша, от която се издигаше пара.

— Двойното ти еспресо — каза той. — Ще имаш нужда от него, щом се появи Принцеса Ненагледна.

Още не беше изрекъл това докрай, когато д-р Нанси Ливайн наистина пресече фоайето на хотела, облечена в строг сив костюм с панталон. Косата й бе прибрана в плътен кок, който още повече подсилваше острите й скули и брадичка.

— Като заговорихме за дявола — прошепна Маклеод на Халдейн — … в буквалния смисъл на думата…

Халдейн й кимна:

— Добро утро, доктор Ливайн.

— Добро утро, господа — каза отривисто тя. Намръщеното й изражение се задълбочи. — Най-добре да се залавяме за работа. Получихме съобщения за нови случаи.

Ливайн понечи да тръгне, ала Халдейн остана на мястото си.

— Колко още? — попита той.

Тя спря и се обърна към него.

— Осем души в хотела.

— А извън от него?

— В рамките на Лондон имаме още седем случая — отговори Ливайн. — Успяхме директно или индиректно да проследим всички до туристическа обиколка на Лондонската кула, където са били в контакт с първата жертва, американски изпълнителен директор на петролна компания на име Флетчър.

— Шибана чудесия! — прокънтя гласът на Маклеод насред фоайето. — Някакъв си гениален янки просто решава да се поразходи с пневмония.

Халдейн не му обърна внимание.

— Какво точно е географското разпространение на новата група?

— В Северен Лондон имаме семейство, което попълва четири от случаите — каза тя. — Останалите трима са холандски туристи, отседнали в хотел в центъра на града.

— И хората, с които те на свой ред са имали контакти, са поставени под карантина?

— Разбира се — отговори хладно Ливайн. — Направили сме всичко възможно. Жертвите са туристи, все пак. Следователно са обикаляли из цял Лондон.

Халдейн обмисли новата информация, без да направи коментар. След като се натовариха на ланд ровъра и се вляха в сутрешния трафик, той обобщи:

— Значи в този момент имаме поне три ясно изразени групи в рамките на града. Основната част — сред пътуващи. За каква точно система за наблюдение говорим, когато става дума за точки на достъп, като летища и влакови гари?

Ливайн му хвърли поглед. На лицето й се бе изписало ново и непознато изражение, което силно напомняше уважение.

— На летищата веднага беше въведен стандартният ни план за контрол на ТОРС. Използваме същия въпросник и в случаите на треска и кашляне. Освен това мерим температурата на пътниците — отговори тя. — Опитахме подобен подход и на влаковите гари, но упражняването на контрол там е далеч по-затруднено.

— Колко от гостите на „Парк Тауър Плаза“ са напуснали страната през последните пет дни? — попита Халдейн.

— Няколко — отвърна Ливайн. — Прегледахме основно сметките и резервациите за билети на хотела, за да се свържем с възможните преносители. До този момент никой от онези, с които се свързахме, не е развил съответните симптоми. Препоръчахме им домашна карантина за минимум пет дни.

— Много добре — кимна Халдейн. — А извън Лондон не е имало документирани случаи?

— Не. — Ливайн добави: — Все още.

Фаталистичното подмятане успя да убие разговора. Халдейн се загледа през прозореца към Централен Лондон. Имаше коли, по тротоара крачеха хора, но градът изглеждаше доста по-различен от онзи претъпкан Лондон от спомените му. Гледката зловещо му напомняше за улиците на град Дзяюйгуан. Знаеше, че няма да измине много време, преди и тук да се появяват хора с лица, скрити зад хирургически маски.

Халдейн отново насочи поглед към Ливайн. Помощник-директорът беше стиснала волана здраво с двете си ръце. Имаше торбички под очите, което навеждаше на мисълта, че вероятно не е спала от дни. Хрумна му, че студенината и надменността й може отчасти да се дължат и на чудовищния стрес, на който беше подложена. Халдейн бе виждал как не един и двама високопоставени служители в сектора на публичното здравеопазване рухват пред далеч по-незначителни епидемии.

— Доктор Ливайн — каза той, — струва ми се, че ще бъде добра идея, ако организираме клиники за наблюдение в кварталите, където е имало случаи.

Тя му хвърли бърз поглед с изражение, в което се четеше готовност да подхване спор, ала внезапно чертите й омекнаха.

— Ще предам предложението ви на останалите в Здравната комисия.

— Ами индексният случай? — обади се от задната седалка Маклеод.

Ливайн поклати глава:

— Все още не сме я намерили.

— Нея? — намеси се Ноа. — Значи вярвате, че е жената от испански произход в асансьора на хотела?

— До този момент тя е единствената връзка, която имаме.

— Доста странно, а? — произнесе Маклеод.

— По какъв начин?

— Защо все още не се е появила в някоя болница за лечение? — попита шотландецът.

Ливайн въздъхна.

— Господин Маклеод, в района на Лондон има неизброимо количество болници и клиники. Възможно е да е посетила някоя от тях, преди да са били уведомени за епидемията от вируса Гансу.

— А може и да е мъртва — подметна Маклеод. — Проверили сте моргите, нали?

— Разбира се, че проверихме — отвърна хапливо тя. — Никой от труповете не отговаряше на описанието й.

Халдейн поклати глава.

— Като оставим настрана факта, че се е изпарила в нищото, основният ми въпрос в този момент е „откъде“. Откъде тази жена — испанка, гъркиня или италианка — се е заразила изобщо с вируса? — Той погледна през рамо. — Дънкън, да си забелязал някоя и друга оскъдно облечени бели жени, докато бяхме в град Дзяюйгуан?

— Не бяха особено изобилни — отговори шотландецът. — Но Хонконг е друга работа.

Халдейн поклати глава.

— Епидемиите са възникнали едновременно. Времето на появата на първите случаи щеше да бъде съвсем различно, ако първо се беше заразила в Хонконг, а чак след това беше започнала да разпространява заразата тук.

— Ами китайското правителство? — попита Маклеод.

— Какво за него?

Дънкън се наведе напред.

— Веднъж ни излъгаха за ТОРС. Може вирусът Гансу вече да бушува в Пекин или в някой друг град, а те просто да са се чудили как да си спасяват задниците.

— Но защо тогава биха ни поканили в Дзяюйгуан? — разсъждаваше Халдейн.

— За бога, Ноа! — Маклеод шумно се върна обратно на мястото си. — Нали не си под погрешното впечатление, че правителствата винаги прилагат логика и смисъл в плановете си?

— Доктор Халдейн е прав — отсъди Ливайн. — Вече щяхме да знаем, ако вирусът Гансу се е разпространил в Централен Китай.

— Но докъде ни води това във връзка с нашия индексен случай? — насочи вниманието си към нея Халдейн.

— Загадка — измърмори Маклеод. — Шибаният Стоунхендж на микробиологията, а?

Халдейн не отговори, но от опит знаеше, че рано или късно ще се появи напълно рационално обяснение за това откъде се бяха появили жената и нейният вирус. Само се надяваше обяснението да дойде по-скоро рано, отколкото късно. Знаеше, че докато не си отговорят на този въпрос, чисто и просто ще буксуват на едно и също място.

— Как е момиченцето? — обади се отзад Маклеод. — Алиса?

— Казаха, че тази сутрин са я отделили от дихателния апарат — отговори Ливайн, по чиито устни се забелязваше лек намек за усмивка. — Явно са успели да я стабилизират.

Подминаха Кенсингтън Гардън в западния край на Хайд Парк и завиха по „Пемброук Роуд“, в самото сърце на модния квартал „Нотинг Хил“. Докато приближаваха централния вход на хотел „Парк Тауър Плаза“, Халдейн забеляза, че на улицата са паркирани дълги колони от автомобили и бусове, облепени със символите на известни и неизвестни телевизионни канали. Докато ленд ровърът забавяше, изпита още един пристъп на deja vu.

В двата си края улицата беше барикадирана с полицейски коли.

— За да държим пресата на разстояние — обясни Ливайн, докато сваляше страничния прозорец, за да разговаря с човека от контролно-пропускателния пункт. Щом се идентифицира, отново съвсем внимателно подкара колата, провирайки се покрай линейки и правителствени автомобили.

На входа имаше въоръжени полицаи, които разгледаха документите на Ливайн, преди да ги съпроводят до импровизирана съблекалня. Тримата лекари надянаха ръкавици, шапки, леки чехли, престилки, както и маски, специално разработени за осигуряване на защита срещу заразяване от туберкулоза по въздушно-капков път. Изглеждайки не на място, като група появили се отникъде хирурзи, те пристъпиха във фоайето. Шикозният хотел беше превърнат в импровизирана болница. Във фоайето гъмжеше от закачулени здравни работници, носещи термометри, графики и стетоскопи.

Нанси Ливайн ги поведе към асансьорите; качиха се в същата клетка, в която Алиса Матюз бе придобила опасната инфекция, за да се озоват на двадесет и петия етаж.

— Използваме етажа като специална карантинна секция за хора, за които сме сигурни, че са заразени — обясни Ливайн. — Джентълменът, с когото ще се срещнем, г-н Колинс, беше в болница „Роял Фрий“ в продължение на три дни, но миналата нощ, щом треската му отслабна, бе прехвърлен тук, за да освободим място там.

Още един облечен от главата до петите човек ги посрещна пред вратите на асансьора и ги насочи към края на коридора. След като почукаха три пъти на вратата, тя се отвори. Пред тях стоеше плешив мъж, носещ маска и пижама, която изглеждаше така, сякаш не е по мярка на слабото му тяло. Заради маската и липсата на коса Халдейн не успя веднага да определи възрастта му. Все пак предполагаше, че с Найджъл Колинс бяха горе-долу на една и съща възраст, към края на трийсетте.

След като бяха представени един на друг, те последваха Колинс до малката всекидневна. Също както и в болницата в Дзяюйгуан, на Халдейн му се стори изключително неловко да разпитва хора, носещи маски. Без да вижда лицата им, нямаше как да разчита нюансите в отговорите, които даваха.

— Откъде сте, господин Колинс? — започна Ливайн.

— Наричайте ме Найджъл — отговори със силен ливърпулски акцент Колинс. Халдейн неминуемо направи сравнението с Джон и Пол от ранните интервюта на „Бийтълс“. — Родом съм от Ливърпул, но сега живея в Бирмингам. Представител съм на местния профсъюз на работниците от стоманодобива. — Той се засмя. — Голям късметлия излязох, изтеглиха името ми на томболата и ми се падна да дойда за конвенцията. Отседнах в шикозен хотел и всичкото му там, а какво се оказа?… Ха!

— Кога за пръв път усетихте, че се разболявате? — попита Ливайн.

— Преди четири дни! — отвърна той, като се размърда неспокойно на мястото си. — Удари ме като влак. А тази болка! Чувствах се така, сякаш ръцете и краката ми са минали през пресите за валцоване. После започна кашлицата. Божке! — Той избухна в смях. — За момент дори си помислих, че цигарите най-после са решили да ме довършат!

— Не ви достигаше въздух? — попита Халдейн.

Колинс се поколеба, преди да отговори.

— Когато се появяваха спазмите, не можех да спра да кашлям, за да си поема дъх. Между тях не беше чак толкова зле. Нямах представа обаче, че е възможно човек да се чувства тъй отслабнал. Ако изобщо успявах, се налагаше да използвам и двете си ръце, за да вдигна чашата с вода. — Той въздъхна толкова тежко, че маската затрепка пред лицето му. — Най-накрая вчера треската отмина също толкова бързо, както се и появи. До вечерта се чувствах почти като нов. — Той повдигна пижамата си в раменете. — Но и малко по-кльощав.

— Найджъл, къде мислите, че сте се заразили с вируса? — попита Халдейн.

— Не мисля! — изпъхтя за пореден път в маската си Колинс. — Зная!

— И откъде точно? — каза Ноа.

— От онази малка момичка — отговори той и погледна към Нанси Ливайн. — Съжалявам, докторе, просто…

— Господин Колинс — прекъсна го нетърпеливо тя. — Бихте ли я описали, моля?

Описанието му съвпадаше с това на Вероника Матюз. Когато приключи, той добави:

— Беше около времето за вечеря. Стоях до нея и чаках асансьора. Стори ми се, че през цялото време се олюляваше. И въобще не се чувстваше добре. Непрекъснато кашляше, но възпитано си покриваше устата и, трябва да призная, никак не дразнеше очите. — Той отново хвърли несигурен поглед към Ливайн. — Знаете какво искам да…

— Съвсем точно — отсече тя. — На кой етаж слезе?

— Слезе с мен. На двадесет и седмия — разсмя се още по-силно той. — Момчетата от профсъюза направо бяха надминали себе си, бяха ми уредили стая на последния етаж!

— Возили сте се през целия път заедно с нея? — попита Халдейн.

— Да, сър.

— Видяхте ли я отново?

Колинс поклати глава.

— Спомняте ли си с вас да са се возили майка и две малки момиченца? — продължи да разпитва Халдейн.

— Другата хубавица, а? — рече Колинс и сви извинително рамене по посока на Ливайн. — Нямаше как да не я забележа, докторе.

— Разбира се — съгласи се тя. — Мисис Матюз е висока, с тъмна коса и големи очи. Бивш модел, майка на две дъщери на по четири и пет години. Звучи ли ви познато?

— Съвсем същата е! — каза той. — Само дето не беше в асансьора. Но я засичах веднъж или два пъти при басейна заедно с момиченцата.

— Сигурен ли сте, че не е била в асансьора? — попита Халдейн.

— Не и заедно с мен и кашлящата момичка — рече Колинс. — Поне не и за нагоре. Не твърдя нищо за обратния път.

— Тоест? — поинтересува се Ноа.

— Ами… когато стигнах до вратата на стаята си, се обърнах за едно последно надзъртане — каза глуповато Колинс, този път без да поглежда към Ливайн. — Момичето се беше подпряло на стената до асансьора. Рекох си да ида и да видя дали е добре, но точно тогава вратите се отвориха, а тя влезе вътре със залитане. — Той замълча. — Тогава въобще не се замислих, но така и не разбрах защо й е било да се качва чак догоре само за да се обърне и да си слезе. Дали пък не си беше изпуснала етажа?

Халдейн се изправи, макар в действителност едва да беше успял да потисне желанието си да скочи от стола:

— Благодаря ви, Найджъл, бяхте ни изключително полезен — произнесе на път за вратата.

Когато се озоваха в коридора, Маклеод го спря.

— Каква муха не ти дава мира, Халдейн?

Ноа посочи към гърдите си.

— Би ли ми обяснил как така жена, която очевидно едва е стояла на краката си, се е возила в асансьор по целия път от лобито до последния етаж и по обратния път?

— Мамка му, откъде пък мога да знам? Възможно е Найджъл да има право? — рече шотландецът. — Може да е била толкова замаяна, че да е пропуснала етажа си.

— Но защо тогава се е спуснала чак до фоайето и отново се е изкачила заедно със семейство Матюз? — попита отново Халдейн.

— Откъде си сигурен, че това не се е случило по-късно през деня? — контрира Маклеод.

— Не си ли спомняш? — Халдейн плесна гърба на ръката си в дланта на другата. — И Найджъл, и Вероника твърдят, че е било точно преди вечеря!

Дънкън наведе разколебано глава.

— Също така, защо е изчезнала, без да потърси помощ? — продължи Халдейн. — И, на първо място, откъде се е заразила с вируса?

Очите на Маклеод се разшириха толкова силно, че дори и по-отпуснатото от двете изглеждаше на път да се отвори напълно.

— Да не би да намекваш, че тази жена умишлено се е опитвала да разпространява заразните си микроби?

Ноа сви рамене:

— Можеш ли да се сетиш за по-правдоподобно обяснение?

И ето че за пръв път през всички години, откакто познаваше Маклеод, Халдейн видя как в очите на шотландеца се прокрадва съвсем истински страх.

— С какво всъщност си имаме работа тук, Ноа? — попита тихо той.