Даниел Кала
Пандемия (20)

Глава 18

Гранично-пропускателен пункт Пийс Арч, Уайт Рок, Канада

На трийсет километра южно от Ванкувър, Канада, Гленда и Марвин Зиндлър седяха в пикапа си на една от шестте ленти, водещи към гранично-пропускателния пункт Пийс Арч в очакване да пресекат границата и да влязат в Щатите. Тъмносивото небе всеки момент заплашваше да се разтвори и да изсипе върху тях пороен дъжд. От митничаря ги делеше само един бял седан, но процедурата се проточваше вече цели десет минути. Митничарят оставаше приведен към прозореца на седана и разпитваше пътниците му.

— Това определено се оказа най-скоростното платно от всички — изръмжа Марвин със зачервено лице. Гушата му се полюшваше, докато нетърпеливо барабанеше по волана.

— За къде си се разбързал, Марв? — попита Гленда, разпознала признаците на нарастващ гняв у съпруга си. — Сиатъл е на по-малко от три часа оттук, а сватбата е чак утре. Ще минем границата все някак, няма нужда да се ядосваш.

— Не е там работата, Глен! — каза рязко той.

Гленда забеляза, че ръката на митничаря ляга на колана му, точно зад кобура на пистолета. И макар често да пресичаше границата, за пръв път си даде сметка, че за разлика от своите канадски колеги, американските митничари бяха въоръжени.

Хубавичкият млад митнически служител се отдръпна от прозореца. Синята униформа, както и походката му, силно й напомниха за наперените моторизирани щатски полицаи. Митничарят заобиколи седана и спря пред багажника. Почука на задното стъкло и даде знак на пътниците в колата.

— О, за бога! — възкликна раздразнено Марвин. — Ще стоим тук до утре!

Гленда, чието внимание беше приковано от малката драма, случваща се пред очите й, не му обърна внимание и с интерес проследи как от седана излиза млада двойка.

— Как не се сетих! — въздъхна мъжът й. — Видя ли каква била работата? Още двама от онези.

— Онези кои?

— Араби. Сега вече ни чака обискиране. Защо изобщо им позволяват да идват тук? Никога не бих…

— Успокой се, Марв — подметна разсеяно Гленда, докато разглеждаше младата двойка. И двамата носеха джинси и леки якета. Мъжът имаше нормално телосложение. Стоеше сковано и неподвижно до багажника и свали тъмните си слънчеви очила едва когато митничарят поднесе пръст към очите си, след което посочи към него.

За разлика от съпруга си — или поне Гленда предполагаше, че двамата са женени — жената не спираше да се движи, подобно на човек, който отчаяно се нуждае да отиде до тоалетната. Беше ниска, възпълна, имаше гъста къдрава коса и непрекъснато се оглеждаше. Единствения път, когато очите й срещнаха тези на Гленда, жената побърза да сведе поглед.

— Погледни, Марв, горкичката душица е нервна като девойка в първата си брачна нощ — каза Гленда и потупа съпруга си по барабанящата ръка.

— И сигурно има защо — измърмори той. — Басирам се, че са с фалшиви документи. Може дори да пренасят бомба.

— Ех, Марвин! — въздъхна тя и поклати глава.

Митническият служител затръшна капака на багажника. Даде знак на двойката с показалец и мъжът и жената се качиха обратно в колата.

— Позволява им да си продължат по пътя след всичко това? — попита невярващо Марвин, сякаш току-що му бяха отправили лична обида.

Но след като подмина контролния пункт, бялата кола веднага направи десен завой, обърна и мина покрай тях, поела в обратната посока, към Канада.

— Върнаха ги — обади се Марвин. — Чудесно.

— Расист — поклати глава Гленда, като гледаше съпруга си. — Е, на мен пък ми е мъчно за тях. Следващия път, когато се опитат да пресекат границата, бедното момиче сигурно ще бъде кълбо от нерви.

Главно полицейско управление, Кайро, Египет

Сержант Ахмед Елейш седеше зад бюрото си, обгърнат в облак от тютюнев дим, и четеше недовършеното досие. Съдържанието му беше толкова безинтересно, че със същия успех можеше да се отнася за военната кариера на който и да е незабележим офицер. Ала от онова, което Елейш знаеше за майор Абдул Сабри, кариерата му беше всичко друго, но не и незабележима.

Когато неговият информатор Бишр Гамал му бе прошепнал името на Сабри от телефонната кабина някъде в центъра на Кайро, Елейш беше усетил как настръхва. Гамал бе отказал да продължи с разкритията, настоявайки за още пари и по-сигурна връзка помежду им. Въпреки всичко обаче, беше споменал, че Сабри често е посещавал джамията Ал Футух и че неведнъж е бил виждан в компанията на Хазир ал Кабаал.

Каква ли работа имаше един светски офицер, известен с безмилостните си преследвания на ислямски радикалисти, в една джамия, зачуди се Елейш. Отново се задълбочи в досието с надеждата да получи поне някакъв проблясък.

Дори и за офицер от специалните египетски армейски части, досието на Сабри беше цензурирано повече от обичайното. Липсваха месеци, даже години. В останалото за дейността му се говореше относително неясно. Част от съдържанието нерядко влизаше в противоречие само със себе си. В досието се твърдеше, че в началото на осемдесетте Сабри е бил прикрепен към отдел „Сигурност“ на александрийското пристанище, макар че това въобще не се връзваше със задълженията му като член на специалните части. А след клането в Луксор през 1977 г., когато шейсет и осем западни туристи бяха разстреляни от мюсюлмански екстремисти, се предполагаше, че на майора е била поверена задачата да осигурява „сигурността на туристите“. Елейш по никакъв начин не можеше да си го представи, застанал пред Сфинкса, зает да направлява преминаващите туристи като някой регулировчик. Натрапваше се заключението, че Сабри е изиграл съществена роля в изключително успешната операция по залавянето и убийствата на мозъците, стоящи зад клането.

Последният доклад беше и най-странната част от досието. Датата бе отпреди шест месеца, а под нея в едно-единствено изречение се споменаваше, че Сабри доброволно се е отказал от длъжността си. Елейш пресметна наум. Майорът беше подал оставка след двадесет и три години служба, само две години преди възможността да се добере до мечтаната от всеки офицер пенсия. Нямаше никакъв смисъл.

Стомахът на Елейш настойчиво му напомни за себе си. Благодарен, че Рамазан най-после е свършил, той издърпа чекмеджето и извади обяда си. Беше 10:40 ч. сутринта. Самира му бе направила любимия му джоб със студен агнешки кебап, останал от предната вечер. Нападна сандвича и отново започна да прехвърля в мислите си всички факти, с които разполагаше, опитвайки се да открие връзката между издателя магнат, офицера от специалните части и джамията, известна като свърталище на ислямски екстремисти.

Един дрезгав глас прекъсна мислите му:

— Сержант, трябва да видите нещо.

Елейш вдигна поглед от обяда си. Пред бюрото му стоеше полицай Казим Рамзи. Беше нисък, запотен, с малки очички и мазна усмивчица. Младшият следовател винаги изглеждаше леко виновен, което по стечение на обстоятелствата не беше далеч от истината. Елейш знаеше, че Рамзи е корумпиран полицай, който прекарва по-голямата част от времето си в изнудване на пласьорите, джебчиите, сводниците и проститутките в Кайро.

— Зает съм, полицай — отговори Елейш, търсейки салфетка, с която да избърше соса от сандвича от устата и ръцете си.

— Сигурен съм, че ще проявите интерес към това — каза Рамзи, а Елейш моментално си даде сметка, че при нормални обстоятелства би предпочел точно обратното.

Рамзи измъкна изпод мишницата си плик от кафява хартия. Бръкна с два къси пръста във вътрешността му и извади няколко черно-бели силно увеличени фотографии. Хвърли първата на бюрото пред следователя.

Елейш най-после успя да открие торбата си за обяд под стола. Вътре имаше салфетка, която жена му винаги слагаше. Чак след като се увери, че ръцете му са напълно чисти, той посегна към фотографията. Беше снимка на жертва на убийство. Мъжът лежеше на улицата само по бельо. Главата и лицето му бяха толкова силно окървавени, че чертите му не можеха да се разпознаят. В областта на гърдите и краката имаше огромни синини.

— Поздравления, Казим, имаш си жертва на убийство — произнесе Елейш. — Ще ме впечатлиш дори още повече, ако откриеш убиеца.

Усмивката на Рамзи стана по-широка.

— Не просто някаква си жертва на убийство, сержант.

Той подхвърли следващата увеличена фотография върху бюрото му. Снимката запърха във въздуха и се приземи обърната наопаки.

Елейш раздразнено я обърна.

На нея отблизо беше снимано лицето на мъжа, след като бяха избърсали част от кръвта. Очите му бяха подути и затворени. Долната му устна бе прерязана през средата, носът му — изкривен надясно. По-голямата част от дясната му буза беше заменена от отворена червена рана. Освен това му липсваше дясното ухо. Въпреки всички рани обаче, Елейш веднага разпозна в него Бишр Гамал.

— Изглежда, ще ти се наложи да си търсиш нов доносник — измърмори Рамзи.

Елейш потисна внезапния прилив на гняв. Остана вгледан в снимката още няколко секунди, колкото да възвърне самообладанието си.

— Къде?

— Някаква уличка недалеч от Хан ал Халили — отговори Рамзи.

— Как е умрял?

Рамзи тикна месест пръст във фотографията.

— По възможно най-лошия начин.

— Сигурен съм, че не цитираш доклада от аутопсията — произнесе през стиснати зъби Елейш. — Застрелян ли е бил, прободен с нож ли е, или просто са го пребили до смърт?

— Пребит.

— Кой?

— Не забеляза ли липсващото ухо? — попита покровителствено Рамзи.

Деянието беше запазена марка на прословута банда от Кайро — Муханад ал Дин. Наименованието им значеше „меч на вярата“, но Елейш подозираше, че едва ли в скоро време ще се срещне лично с някой от духовните им водачи. Бяха отрепки, занимаващи се с трафик на хора, наркотици и огнестрелни оръжия. Търгуваха с всеки, готов да си плати — от ислямски екстремисти до европейски търговци на опиати. А наградата за предалите ги винаги беше свързана със загубата на ухо точно преди настъпването на смъртта.

— Не са го убили бързо, обаче — каза Рамзи. — Някои от охлузванията по тялото му са от по-рано. Виждаш ли раната на бузата му! Кожата му е била прогорена с нещо.

— Измъчван? — попита Елейш. Рамзи кимна. — Защо им е на Муханад ал Дин да измъчват Бишр?

— Поради хиляди причини — сви рамене младшият следовател. — Той беше доносник, сержант. Или е откраднал от тях, или е измамил някоя проститутка. — Рамзи се изкиска. — Или пък ги е изпял пред теб и им се е приискало да разберат какво ти е казал.

Елейш бавно си пое дъх, борейки се с непоносимото желание да стовари юмрук в средата на слизестата физиономия пред себе си. Преглътна напиращата ярост и произнесе с равнодушен глас:

— Виж, Рамзи, Гамал все пак ми беше познат. Ще стане най-лесно. Защо не ме оставиш да се погрижа за останалото?

Рамзи сви рамене и хвърли останалите фотографии на бюрото.

— Случаят е твой, сержант. И без друго възнамерявах да го скътам на дъното на купчината си.

След като младшият следовател излезе, Елейш остана загледан в снимките с обезобразеното лице на Гамал. Рамзи бе прав. Кайро бе град на насилието. Имаше поне хиляда причини, поради които Муханад ал Дин можеше да са видели сметката на Гамал. Въпреки всичко обаче, сержантът имаше усещането, че убийството е свързано с присъствието на Гамал в джамията Ал Футух. Последното го накара да изпита внезапен прилив на вина. Освен това сега беше сигурен, че рискът от заниманията му с Хазир Кабаал се е увеличил осезаемо.

Той отмести черно-белите снимки и отново придърпа досието на Абдул Сабри. Отвори папката и се взря в снимката на майора, заемаща половината страница. Сабри имаше деликатни черти и се взираше в обектива съвсем спокойно.

— Вече работиш за Кабаал, нали, майоре? — промърмори тихо Елейш на снимката и посегна за поредната цигара.