Даниел Кала
Пандемия (2)

Пролог

Северен Гансу, Китай

Високопроходимият джип громолеше по прашния път на двайсет километра южно от подстъпите на град Дзяюйгуан. Нямаше много за гледане сред еднообразните хълмове, които подминаваха. А и освен това Куок Ли беше твърде раздразнен, за да се потопи в околния пейзаж. Присвиваше се всеки път, щом в предното стъкло се удареше камъче, и проклинаше всяка дупка, разтърсваща безценния му нов джип. Къде бяха всичките пари, които Държавният съвет беше обещал за регионалната инфраструктура? Вероятно в джобовете на съветниците, помисли си нещастно, без дори да си даде сметка, че като закоравял черноборсаджия, самият той в немалка степен също допринасяше за системния упадък и корупцията в управленската система на провинцията. Утешаваше го единствено мисълта, че след десет часа щеше да може да си позволи да замени този джип с десет като него. Не че имаше нужда от цял гараж високопроходими джипове, разбира се. Може би само един за приятелката му. По този начин най-после щеше да обуздае непрестанното й мрънкане — горе-долу по начина, по който беше успял да го постигне и с жена си.

Ли хвърли бърз поглед през огледалото за обратно виждане към двамата си седнали отзад пътници. Откакто се бяха качили в колата, никой от тях дори не бе проговорил. Бяха изминали цели два часа, но така и не бяха произнесли и една дума на мандарин или на монголски — техния роден език, както твърдяха, макар Ли силно да се съмняваше в това. Мъжете носеха евтини костюми, имаха твърде тъмна кожа, закръглени очи и нехарактерно широки носове, за да бъдат китайци. Ако не беше фактът, че разликата във височината помежду им бе близо една глава, можеха да минат и за братя. По негова преценка най-вероятно бяха малайци. Предполагаше, че са репортери. Защо иначе биха искали да разгледат онова забравено от бога място? Естествено, самоличността им не го вълнуваше чак толкова. Важни бяха пачките с чисто нови американски долари, които беше мярнал в куфарчето на по-ниския.

В далечината, в облака прах, неочаквано изникна някаква сграда. Беше най-обикновена бетонна постройка, имаше си ограда и портал, и можеше да мине за всяка една от поне милион други подобни в Китай. Едва когато Ли забави в близост до портала, му се удаде да забележи разликата. Ако не бяха полуавтоматичните оръжия на раменете им, войниците на входа можеха да минат за хирурзи. И тримата носеха престилки, найлонови шапки, ръкавици и лекарски маски.

Един от войниците промуши глава през отворения прозорец до водача и изгледа Ли и пътниците му подозрително.

— Мисионери — обясни бодро Ли. — Дошли са да се помолят за своя брат. — Той се изсмя и размаха документите си пред очите на войника. — Сякаш молитвите могат да помогнат с нещо на нещастника!

Войникът изръмжа безрадостно и издърпа документите му. Минута по-късно мръсната кола на Ли вече маневрираше по чакъла на вътрешния паркинг. Наложи им се да преминат през същите мерки за сигурност и на входа на сградата. Нови сто метра надолу по коридора ги отведоха до следващия пост, където документите им този път бяха проверени доста по-щателно от войници, носещи предпазни качулки. Колкото повече наближаваха пациента, толкова по-разтревожени му се струваха пазачите. Във въздуха тегнеше осезаемо напрежение.

Поредният пазач ги поведе нагоре по някакви стълби към кабинет и огромно бюро, зад което седеше нисък, оплешивяващ мъж с бифокални очила. Бюрото по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше дребничкото му тяло. Мъжът се представи просто като д-р Ву, но на Ли много добре му бе известно, че пред него стои помощник-директорът на местната болница.

Ву остана загледан в мълчаливите спътници на Ли в продължение на няколко секунди.

— Известно ви е, че поемате голям риск, нали? — попита най-накрая.

И двамата мъже кимнаха.

— И все пак искате да се срещнете с пациента?

Ново кимване.

— За да се помолите за него? — попита с леко повдигната вежда Ву.

— Той е наш брат, господине — произнесе на развален китайски високият, като от думите му не стана ясно дали имаше предвид, че пациентът е техен роднина, или член на някакъв вид религиозен орден. — Не можем да му предложим благословиите си, ако не се срещнем с него лично.

— Разбирам — кимна на свой ред Ву, ала намръщеното му изражение доста очевидно изразяваше съмнение в здравия разум на мъжа пред него. — Протоколът обаче не позволява на никого, даже и на кръвни роднини, да посещават пациента.

Ли се размърда несигурно в стола си. Що за глупост, помисли си той. Да не би този дребосък и бюрократ в най-чист вид да преговаряше за цената си до последния момент? Той бръкна в куфарчето си и измъкна дебелия плик.

— Докторе — каза той, — мисля, че тези документи ще хвърлят известна светлина върху намеренията ни. — Плъзна незапечатания плик през бюрото, позволявайки на мъжа пред него да мерне зеления цвят във вътрешността му.

Ръката на Ву с едно помитащо движение прибра плика в чекмеджето на бюрото и бързо го затвори. После се изправи, без това да допринесе особено за височината му.

— Разполагате с пет минути. Не повече. Не пипайте нищо. Ще носите пълно защитно облекло. Ще се наложи да минете и през деконтаминация… — Забелязал объркването, изписано по лицата им, той завъртя очи и прибави: — След посещението ще се наложи да се изкъпете.

Мъжете кимнаха. Дундестият Ли стана и се поклони пред помощник-директора.

— Благодаря ви, д-р Ву. Правите ни голяма услуга.

Очите на Ву се присвиха презрително.

— Пет минути — напомни им той. — С вас ще бъде един от хората ми. Той ще ви каже кога…

По-ниският — макар и значително по-висок от самия Ву — от клиентите на Ли се обади за пръв път:

— Не, докторе! Това е между нашия брат и Бог — произнесе на почти перфектен мандарин. — Нуждаем се само от няколко минути уединение.

Преди Ву да е престанал да клати глава, мъжът вече бе протегнал ръка, в която имаше още един дебел плик.

Ву се поколеба. За момент изглеждаше така, сякаш щеше да откаже предложението, ала секунда по-късно грабна плика и се върна обратно при бюрото си. Хвърли го при другия, сякаш пареше пръстите му.

— Пет минути, нито секунда повече — каза той.

Един от пазачите ги отведе в съблекалните. След като навлякоха ръкавиците и качулките, преминаха през две врати, изпълняващи роля на импровизиран херметичен шлюз. От другата страна на вратите се преоблякоха в жълти защитни костюми и най-после сложиха истински филтриращи качулки. Ли си помисли, че така приличаха на трима нямащи нищо общо с обстановката пчелари, но реши да запази наблюдението за себе си. Глождеше го странно чувство за надвиснала опасност.

Последваха войника през още две херметически затварящи се врати, водещи към вътрешните болнични отделения. Облеченият като тях персонал почти не им обърна внимание, когато тримата мъже поеха по мръсен коридор. Ли усещаше как с всяка следваща стъпка безпокойството му нараства все повече. Ставаше му все по-трудно да диша в душната качулка. По челото му обилно се стичаше пот и започваше да капе по яката на ризата му. Никой не му беше казал, че ще се наложи да придружи останалите в стаята на болния.

Ескортиращият ги войник спря пред последната врата на коридора. От вътрешността на стаята излезе някаква сестра и затвори вратата след себе си. След кратък разговор помежду им, жената кимна и се отдалечи надолу по коридора. Войникът показа на мъжете пет пръста.

Високият влезе пръв. Ли се поколеба, ала ясното и безпрекословно подбутване отзад не му предостави голям избор, освен да го последва. Във вътрешността на претъпканата стая, заобиколен от машини и тръби за интравенозно хранене, лежеше пациентът. Или поне Ли реши, че беше пациентът, тъй като тялото на леглото бе изцяло закрито от найлоновите завеси. Тихо отчитащите машини и лекото полюляване на завесите навеждаше на мисълта, че човекът зад тях вероятно още бе жив. Бръмченето на дихателната система откъм главата му заглушаваше всички други звуци. Ала колкото повече се вслушваше, толкова по-ясно успяваше да различи острия бълбукащ звук. Ужасѐн си даде сметка, че излиза не от машината, а от човека.

Никой не помръдваше. Двамата малайци паднаха на колене. За момент Ли изпита зашеметяващо облекчение. Може би в края на краищата наистина бяха дошли, за да се помолят за своя брат?

Ала облекчението му не трая дълго. Мъжете не се молеха. Двамата посегнаха към краката си и измъкнаха от ботушите си някакви пакети.

Сърцето в гърдите му биеше като полудяло. Вратът му плуваше в пот. Усещаше лека несигурност в коленете. Разбра, че нещо се е объркало, още преди високият да насочи пистолета право срещу него.

По-ниският малаец се приближи до пациента и премести найлоновата завеса. Сега Ли видя лицето на човека в леглото. Нямаше как да се определи възрастта му — можеше да бъде както на двайсет, така и на осемдесет, но нямаше как да се разбере заради ужасно подутата и посиняла кожа. Очите му изглеждаха така, сякаш се канеха да изскочат от очните ябълки. Устните му бяха подути до пръсване и се издигаха далеч над височината на носа. Линията на челюстта му почти напълно бе изчезнала в неестествените гънки на шията. Между подобните на наденици устни се провираше пластмасова тръба, чийто друг край изчезваше в механизма на дихателния апарат.

Ли парализирано проследи как малаецът се наведе над врата на кошмарното създание, след което с очевидно умение заби една игла в болнавата му кожа. Малаецът свърза иглата с епруветка. В стъкленицата се стрелна струя тъмночервена кръв. Мъжът удовлетворено отдели епруветката от иглата, разклати я в облечената си с ръкавица ръка и я остави на леглото. Повтори процедурата, докато не напълни по същия начин още четири големи епруветки. След това извади иглата от врата на пациента, обърна се към спътника си и кимна отсечено.

Високият малаец подаде пистолета на съучастника си, след което почти небрежно разхерметизира качулката си и я свали. Отиде от другата страна на леглото и се наведе близо до подутото лице на пациента. Посегна с две ръце и разкачи пластмасовия маркуч, водещ до дихателния апарат, оставяйки само ендотрахеалната тръба — подобна на използвана ролка тоалетна хартия — излизаща от устата на мъжа в леглото.

Бълбукането се усили, а в отворения край на тръбата се надигнаха разпукващи се балони. Пациентът започна да се гърчи, разтърсвайки найлоновите завеси около леглото, в усилието да си поеме дъх. Закашля се спазматично. След всяко изкашляне от края на тръбата пръсваше кървава слюнка.

Ли инстинктивно направи крачка към вратата, ала дулото на пистолета мигом го застави да се закове на място. Потресен проследи как високият малаец се приведе още повече, приближи без колебание уста до окървавената тръба и започна да вдишва през нея като през шнорхел.

Ли усети, че му се повдига. По някакво чудо успя да се овладее, преди да повърне във вътрешността на качулката си. Разбира се, така и не беше повярвал на измислицата с болния брат, но едва сега започваше да осъзнава какво са намислили двамата маниаци. И за пръв път от седмици насам Ли си спомни, че има син и дъщеря — Ми Линг и Ман Йе, които учеха в държавното училище на петнайсет километра от мястото, където се намираше в момента.

И докато гледаше как непознатият вдишва с пълни гърди от смъртоносната слюнка, Ли осъзна, че собствената му съдба вече е предопределена. Паниката му се изпари, заменена от хладнокръвно разкаяние.

Една-единствена мисъл отекваше в съзнанието му: „Какво направих?“.