Даниел Кала
Пандемия (19)

Глава 17

Служба по гражданска сигурност, Небраска авеню, Вашингтон

Докато влизаше с накуцване в конферентната зала, Гуен Савард си даде сметка, че вече няма как да прикрие изкълчения си глезен от Алекс Клейтън, заместник оперативния директор към ЦРУ. Нито от него, нито от когото и да било друг от Комисията за борба с биотероризма. Можеше да обвинява само себе си. Беше продължила да тича на пътеката в залата за упражнения цели дни след първоначалната контузия и сега си плащаше цената. Може би Питър имаше право, когато веднъж на шега я бе определил като куче с кокал играчка и лоша форма на тетанус.

Всички петнайсет членове на Комисията вече бяха насядали около овалната маса, когато и Савард най-после зае мястото си. След няколко забележки от нейна страна срещата продължи както обикновено. Обсъждаха старите биотерористични методи — едрата шарка, антракса, чумата и прочие — предъвквайки стара информация, с която вече бяха запознати в опит да хвърлят допълнителна светлина върху нея. Спряха се и на шестото проекторешение на общинските центрове за План за спешно реагиране в случай на биологична атака, познат на повече от тях просто като ПСРСБА… без да достигнат желания консенсус.

Савард с мъка се концентрираше върху дебатите. След разговора й с Халдейн по-рано същата седмица, беше картотекирала случая Гансу някъде из гънките на подсъзнанието си — като нещо, което не си струваше по-голямо усилие от обикновена бележка под линия. Внезапно обаче се бе сетила за Халдейн и по някакъв начин не успяваше да мисли за нищо друго.

След като Комисията покри дневния ред, Гуен каза:

— Без съмнение всички присъстващи са в течение, че грипът Гансу се е появил в Лондон. По последни данни имаме най-малко четиринадесет заболели и три смъртни случая. Понастоящем от Хонконг съобщават за пет потвърдени случая и три под въпрос.

През половината разстояние надолу по масата Мойра Робъртс, представителен директор на ФБР, се наведе напред и присви очи към Гуен.

— И какво общо има това с биотероризма?

В черния си костюм и сивата блуза, която идеално пасваше на преждевременно посивяващата й коса, подстригана късо и архаично, Робъртс винаги се бе струвала на Савард въплъщение на определението „старомоден“.

— Изглежда, никой не може да отговори на въпроса как вирусът се е оказал в Англия и Хонконг — отговори й тя.

— Взехте ли предвид евентуални пътувания от Китай? — попита Робъртс с такъв тон, че не ставаше ясно дали се шегуваше.

— Всъщност ми хрумна — успя да й отговори горе-долу със същия тон Савард. — Но за разлика от ТОРС, при който индексните случаи бяха проследени лесно, досега не е открита връзка между Хонконг, Лондон и провинция Гансу.

— Което ще рече, че става дума за биотероризъм, така ли?

— Което ще рече — отговори бавно Гуен, потискайки нарастващото си раздразнение, — че не можем да отхвърлим възможността за тероризъм.

— Може да мине доста дълго време, преди да изключите това обяснение за огнищата — посочи Робъртс.

Гуен в никакъв случай не се съмняваше в интелигентността на Мойра Робъртс, но дразнещото поведение на тази жена изключваше почти напълно шансовете да започне да я харесва.

— Значи междувременно просто ще си обърнем главата на другата страна? — произнесе тя.

Робъртс скръсти ръце и въздъхна:

— Не това се опитвах да кажа.

Клейтън се обади раздразнено:

— И какво се опитваш да кажеш, Мойра?

— Спомням си, че имахме сходни дискусии и по повод ТОРС — отговори тя, като вместо на Клейтън говореше на масата. — Някои хора тук бяха убедени, че това е биологично оръжие, изскочило от сънищата на Ал Кайда. Това не се оказа съвсем вярно, или греша? — Тя отново въздъхна. — Без съмнение този нов вирус представлява потенциален риск за общественото здраве в Съединените щати. Дори и за миг не си позволявам да го забравя. Това, което се опитвах да кажа, е, че ще бъде по-добре да научим повече, преди да започнем да преиграваме и да пилеем ценни ресурси в преследване на терористи фантоми. В същото време други отдели, като „Здравеопазване“ например, имат далеч по-неотложни нужди.

Неколцина от членовете на Комисията около масата закимаха, но никой не проговори, явно с намерението да останат просто наблюдатели.

Без да обръща внимание на Робъртс, Клейтън се обърна към Савард:

— Гуен, как да разберем откъде произхожда този вирус?

— Ключът е в откриването на индексния случай или случаи — отговори тя.

— А ако не успеем? — попита той.

— Това силно ще ме притесни — произнесе тя мрачно. — При почти всяка епидемия от такава величина индексният случай е лесно откриваем. Човекът обикновено търси медицинска помощ, както и всяка друга жертва. Но ако не го направи, тогава ние трябва да си зададем въпроса дали съзнателно не се опитва да избегне вниманието ни.

— Но, доктор Савард — намеси се Робъртс. — От вестниците разбирам, че организмът има само двадесет и пет процентен леталитет.

— Само! — повтори Гуен. — Това е унищожителен процент смъртност. Повечето грипни епидемии имат ниво на смъртност по-малко от един процент. А и тези щамове на инфлуенцата избиват единствено хора на преклонна възраст. Новият организъм убива иначе здрави деца и възрастни. Двадесет и пет процента нареждат вируса до едрата шарка и проказата!

— Освен това хората се възстановяват от него бързо — продължи Робъртс, сякаш Гуен въобще не си беше отваряла устата. — Така че индексният случай може вече да се е излекувал, без дори да си даде сметка, че е прихванал нещо повече от лош грип. Или обратното, може да е умрял някъде и никой да не е свързал смъртта му с огнището на заразата.

— Значи двама души пренасят вируса до Хонконг и Лондон по едно и също време, а след това умират в неизвестност? Какви са шансовете това да се случи? — вдигна ръце Савард.

— Просто напомням вероятността, че съществуват и други обяснения освен биотероризъм. — Робъртс я погледна така, сякаш се опитваше да успокои неразумно дете.

— Мойра, Мойра, Мойра — въздъхна театрално Клейтън. — Аз също съм слушал записите на Тони Робинс, но пожелателното мислене този път няма да оправи нещата.

Няколко души се разсмяха на глас. Дори и Савард се принуди да прехапе устни. Робъртс се вторачи в Клейтън с неподправено презрение.

— Поправете ме, ако греша — намеси се Джак Елинда, мършав, оплешивяващ мъж от отдела по околната среда. — Но това е форма на инфлуенцата, нали така? — Той посочи Гуен, свивайки ръката си във формата на пистолет, както правеше всеки път, когато се опитваше да бъде разбран правилно.

— Мутирала форма — обясни Савард. — Форма, която е претърпяла масивно разместване в генетичния си код. Накратко, това е вирус, с какъвто не сме се сблъсквали досега.

— И все пак е вирус, подобен на инфлуенцата, срещу която можем да използваме ваксина, прав ли съм? — настояваше Елинда.

— Ваксините срещу грип, с които разполагаме до момента, биха били безполезни — отговори тя.

— Но бихме могли да разработим нова ваксина, специално за този щам, прав ли съм? — посочи я с пръст той.

— Теоретично, да — кимна Савард. Тя се обърна към асистент-секретаря от отдела по здравни и човешки ресурси: — Някакви мисли по въпроса, д-р Менк?

Д-р Харолд Менк беше епидемиолог, в началото на шейсетте. Не много висок, със загатнато коремче и къса подстрижка, докторът винаги носеше един и същ син костюм с бяла риза и разнообразие от безинтересни вратовръзки. Рядко се обаждаше по време на събиранията на Комисията за борба с биотероризма. Гуен имаше силното подозрение, че въпреки солидното си минало, Менк чисто и просто убива време в очакване на златния парашут на предстоящото си пенсиониране.

Като се облегна назад, поставил ръце на темето си, той каза:

— Склонен съм да се съглася с госпожица Робъртс.

— Не това беше въпросът ми — подчерта Савард.

— Зная — сви рамене Менк. — Но нямам никаква идея колко време ще отнеме, докато разработим ваксина. Чувам, че се работи по такава за ТОРС, но не забравяйте, че дори не са се приближили до крайната цел.

— И все пак говорим за инфлуенца — каза тя.

— В такъв случай би било по-лесно — произнесе Менк с почти толкова интерес, колкото и ако говореха за генетично модифициран сорт праскови. — Но дори и да имаше разработена ваксина, пак щеше да отнеме няколко месеца, докато се произведе достатъчно за имунизацията на цялата страна. Освен това съм съгласен, че трябва да бъдем внимателни с преиграването. Вие сте млада и вероятно не си спомняте свинския грип и цялото фиаско около него, но аз съм го преживял лично.

— Не съм забравила, доктор Менк — отвърна хладно Савард.

— Аз пък, изглежда, съм забравил — пусна й една усмивка Клейтън. — Но пък съм доста по-млад от доктор Савард.

Гуен завъртя очи, но въпреки всичко се изкиска.

— През 1975 г. един деветнадесетгодишен новобранец умря в луизианската армия, след като разви симптоми, сходни с тези на грипа — обясни Менк. — Пробите потвърдиха, че се е заразил с щам на свинския грип, за който се смята, че има общо с испанския грип. Всички се паникьосаха. Тогавашният президент Джералд Форд упълномощи производството на 150 милиона дози ваксина срещу свински грип. Шест месеца по-късно никой друг не беше умрял от вируса. Дори започвахме да се чудим дали войникът не е починал от сърдечен удар. По това време обаче Форд беше в избирателна година и не искаше да признае скъпоструващата си грешка. Поради тази причина се вслуша в съветниците си от Центъра за контрол и предотвратяване на болестите и нареди масова имунизация. Проблемът беше, че ваксината започна да убива хора. Неколкостотин човека умряха от усложнения, преди да прекратят ваксинацията. Накрая всичко се превърна в най-скъпия групов исков процес в медико-юридическата история. И за какво?

— Не се обиждайте, доктор Менк — поклати глава Савард, — но през ноември в Китай онези триста души не умряха от сърдечен удар.

— Разбирам — каза Менк, като отново зае незаинтересована поза, сложил ръце върху главата си. — Просто напомням, че трябва да вземем предвид и останалите възможности, но и да балансираме по-нататъшните си действия. Безсмислено е да принуждаваме хората да надяват противогази и да се свират из бункерите в задните си дворове, както имахме обичай да процедираме през петдесетте всеки път когато руснаците си изпускаха нервите.

— При цялото ми уважение, доктор Менк — произнесе с равен тон Савард. — Причинената от човека пандемия е едно от нещата, които могат да накарат ядрения взрив да изглежда като коледна приказка.

 

 

След като съветът се разпусна, Клейтън остана, за да поговори със Савард. Застанал на вратата, той попита:

— Какво се е случило с крака ти?

Гуен сви рамене.

— Просто леко съм го изкълчила.

По лицето на Клейтън се изписа насмешливо разочарование.

— По някакъв начин се надявах да си го счупила в задните части на определена личност, и по-точно в задника на един от представителните директори на ФБР.

Тя се засмя.

— Кой знае? Може и да е права — каза, като се подпря на един от столовете, за да облекчи малко глезена си. — Може би просто преигравам.

Той поклати глава.

— Просто си вършиш работата, Гуен.

Тя кимна.

— Има нещо страшно нередно около тази буболечка. Сигурна съм в това. Иска ми се да бях по-близо до събитията.

Клейтън се разсмя.

— Ей, навлизаш в моята област! Започваш да звучиш като посивял бивш оперативен работник.

— Просто ми се иска да разполагах с повече информация. — Тя се намръщи. — А като заговорихме на тази тема, нещо ново около изчезналото лабораторно оборудване в Африка?

— Хората ни все още разследват подробностите, но на твое място не бих очаквал кой знае какво. — Той щракна с пръсти. — Според мен вече са покрили всички следи.

— Не ми харесва как звучи — каза тя. — Прихващали ли сте други мобилни разговори?

— Обичайното. — Той се наведе напред и леко я докосна по китката. Въпреки почти мимолетния контакт, Гуен успя да долови силата и увереността в жеста му. Нямаше как да отрече, поне пред себе си, сексуалния заряд в докосването. А и беше минало ужасно много време, откакто за последен път бе изпитвала нещо, което дори и далечно да наподобява физическа топлина.

— Остава ли уговорката за довечера? — попита Клейтън.

— Алекс, с удоволствия бих…

— О, не! Отменяш срещата, нали? — По лицето му още веднъж премина комично изражение на сподавено желание. — Сякаш още веднъж преживявам абитуриентската си вечер. Явно пак ще се наложи да изведа майка си на вечеря със суши.

— Алекс, наистина имам желание — започна тя, — но довечера няма да бъда в града.

— Трябваше да се досетя. — Клейтън поклати глава и се засмя. — Хващаш първия самолет за Лондон, нали?

 

 

Университета Йейл, Ню Хейвън, Кънектикът

Клейтън почти беше познал. Гуен заминаваше за Лондон, но смяташе да го направи на следващата сутрин. Преди това обаче се налагаше още веднъж да излезе от щата. Самолетът я взе от национално летище „Роналд Рейгън Вашингтон“ и я откара до летище „Туийд Ню Хейвън“ за по-малко от трийсет минути. Очакващата я кола я отведе направо в кампуса на университета.

Когато автомобилът отби пред сградата на лабораторията за фармацевтични изследвания, наближаваше шест, ала дори и в тъмното, гледката предизвика в нея вълна от спомени. Гуен не беше влизала в тази лаборатория повече от петнайсет години, но, подобно на всичко, което бе видяла в живота на Айзък Москор, дори и в този голям промеждутък в сградата не бяха настъпили чак толкова много промени.

По-голямата част от прозорците бяха тъмни, но зад най-горния ред прозрачни стъкла гореше ярката светлина на лабораторията. След като премина през охранителните процедури на входа, Гуен пое по стълбите към петия етаж. Натисна бутона на звънеца. Металната врата се отвори, а от другата страна се мержелееше в пълен ръст нейният наставник. Бялата му коса беше разрошена, а очилата с дебели рамки му стояха накриво. По бялата му лабораторна престилка имаше черни петна. Изглеждаше така, сякаш току-що е сменял трансмисията на някоя кола. Гуен безпогрешно разпозна хаотичната мисъл и горящата решителност в очите на Москор. Това означаваше, че Айзък е бил зает с някакъв експеримент. Означаваше също и че е щастлив.

— Вече ми е позволено да те виждам два пъти месечно? — изръмжа с ниското си произношение от Джърси и й се усмихна широко. — Да не бе случайно да са те уволнили?

Тя пристъпи напред и го прегърна силно.

— Айзък, винаги се радвам да те видя.

— Аз също, хлапе — отвърна той, като се освободи от прегръдката й. — Ела да хвърлиш един поглед на старата лаборатория.

Тя го последва по коридора, водещ към основното помещение. Подредените покрай отсрещната стена клетки започнаха да тракат, когато пристъпи в помещението. Гуен си припомни, че мъжките резус маймуни имаха обичая да крещят и да разтърсват клетките при появата на непознат, особено ако непознатият беше жена.

Имаше чувството, че е пристъпила обратно в края на осемдесетте, времето, по което току-що бе завършила. Повечето от оборудването си беше останало същото — лабораторните маси, охладителите, животинските клетки и инкубаторите. Разбира се, имаше и нови неща, като компютри и разни високотехнологични джаджи, пръснати из голямата лаборатория на Москор. Гледката, самите звуци, мирисът на това място, накараха Гуен да изпита силна носталгия. Плюсовете да бъдеш висш чиновник в правителствена научна организация внезапно започнаха да избледняват пред неописуемото вълнение, което я заливаше всеки път, когато се впускаше в търсене на научната истина — даже само при вероятността да я открие — истина, която в този момент буквално бе натегнала във въздуха на лабораторията.

Москор я отведе пред редица от микроскопи на масата.

— Гуен, трябва да го видиш с очите си!

Тя се наведе над първия микроскоп, вгледа се през окулярите и завъртя микровинта, докато образът дойде на фокус. Картината приличаше повече на зелени флуоресцентни фойерверки. Между луминесцентните области се забелязваха и няколко тъмни клетки.

— Бъбречни клетки от африканска зелена маймуна? — попита, без да вдига поглед тя.

— Аха.

Бъбречните клетки от африканска зелена маймуна бяха най-добрата среда за развиване на вирусни култури в лабораторни условия. Яркият цвят беше индикация, че флуоресцентно маркираните антитела са се прикрепили към инфектираните клетки, придавайки им отличителен зелен цвят.

Тя се изправи и посочи към предметното стъкло:

— Инфлуенца?

Москор кимна.

— Както и сама можеш да видиш, инфекцията е несъмнена. Сега разгледай следващото предметно стъкло. Сходна маркировка. Сходна кръвна проба.

Гуен се наведе над окулярите на следващия микроскоп. Цветът беше изчезнал. В зрителното й поле се виждаха само тъмни бъбречни клетки. Тя погледна към Москор.

— Какво се е случило?

— Кръвта е взета от същата маймуна, но четиридесет и осем часа по-късно. Разликата е там, че вече сме приложили новото лекарство — произнесе с ясно доловима гордост в гласа той. — А36112.

Гуен се приближи и за негова изненада отново го прегърна. Москор неуверено направи опит да отстъпи, като за миг почти изгуби равновесие. После се засмя.

— Мисля, че съм склонен да мина и без прегръдките на красиво момиче като теб, ако това ще ми коства счупена бедрена кост.

Тя го пусна. Загледа го с широка усмивка.

— Айзък, това е изумително! Никаква следа от инфекцията след четиридесет и осем часа.

— Положението не беше толкова розово при всички опитни обекти — подчерта той. — Но може да се каже, че резултатът е относително типичен на базата на наблюденията ни върху А36112.

— Знаеш ли какво означава това, Айзък?

— Да — сви рамене Москор. — Означава, че разполагаме с лекарство за лекуване на грип при лабораторните маймуни.

— Стига — настоя тя. — Означава много повече от това.

— Да не изпреварваме събитията, малката. Аз също съм поне толкова развълнуван, колкото хлапе, което току-що е получило по пощата пълната колекция бейзболни картички на Янките. Но през годините научих, че никога не е особено разумно да вярваш, че безпроблемно можеш да вземеш това — посочи към микроскопите той — и да го използваш в реални условия.

— Нямаме причини да смятаме и че е невъзможно.

— Все още сме в началната фаза при опитите с хора — поясни Москор.

— И?

— Засега страничните ефекти са пренебрежими, както и при маймуните. Тук-там диария. Нищо по-сериозно.

Савард кимна.

— Разбирам.

— Гуен, дори всичко да мине без засечки… — Москор въздъхна. — Знаеш как стават тези неща. Чакат ни минимум пет години, преди да пристъпим към комерсиално производство.

— Освен ако някой не издейства зелена светлина без необходимата законова рамка — подчерта тя, намеквайки за наредбата на Агенцията по храните и лекарствата, която позволяваше в случай на безнадеждни ситуации някои лекарства да бъдат произвеждани без предварителни клинични изпитания.

— Зелена светлина без необходимата законова рамка заради някакъв си грип? — Лицето на Москор се сви в гримаса. Сетне в погледа му се мярна внезапно разбиране. Той й се закани игриво с пръст: — Дошла си заради щама Гансу! Заради това си тук, нали?

— Започнал е да се разпространява, Айзък. Лондон, Хонконг…

— Като цяло, ужасно съжалявам да го науча — каза Москор. — Но не може да говориш сериозно за лечение на истински пациенти с помощта на А36112?

— Защо не?

— Гуен, да не си си изгубила ума? — попита той. — Лекарството все още е в етапа на лабораторните изпитания. Общо взето не разполагаме с нищо съществено. — Москор поклати толкова яростно глава, че кичурите на бялата му коса се разтърсиха: — Не. Не. Не.

Гуен сложи ръка на хълбока си.

— Айзък, наясно ли си на какво е способен щамът Гансу? Този вирус не избира жертвите си.

Москор въздъхна.

— Не се съмнявам в думите ти, но това не променя нищо.

— Двадесет и пет процента от заразените умират — продължи Гуен. — Повечето са под петдесетгодишни. До този момент, в рамките на месец, в една отдалечена китайска провинция са умрели шейсет деца. Представяш ли си какво ще се случи, ако вирусът се промъкне на територията на Щатите… — тя замълча, — а ние не разполагаме с лекарство?

— Значи си склонна да прегърнеш идеята за първото неизпробвано лекарство и просто се надяваш всичко да приключи благополучно? — Той я изгледа ядосано. — Ами седемдесет и петте процента, които се възстановяват по естествен път?

— Какво за тях?

— Ами ако лекарството ми убие някой от тях? — попита настоятелно той. След което добави съвсем тихо: — Хубав резултат от труда на живота ми, няма що.

— Сам твърдиш, че страничните ефекти след първоначалната фаза на изпитанията са пренебрежими — възрази тя.

— При сто здрави доброволци! — каза той. — Нямаме и най-малка представа какво ще се случи, ако го приложим при болни пациенти.

Гуен постави ръка на широкото, скосено рамо на Москор.

— Айзък, ами ако вместо това лекарството ти спаси живота на хиляди? Струва ми се, че това би било доста подходящ резултат от труда на живота ти.

Той отново поклати глава, но вече като че ли не чак толкова убедено.

— Твърде рано е, Гуен.