Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Ноа Халдейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pandemic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Даниел Кала

Заглавие: Пандемия

Преводач: Петър Тушков

Година на превод: 2007 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: канадска (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Зоя Стефанова-Петкова

ISBN: 954-761-225-5; 978-954-761-225-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17823

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Главно полицейско управление, Кайро, Египет

Сержант Ахмед Елейш отчаяно затърси цигара из джобовете си. След един безкраен миг на разочарование си припомни, че е хвърлил пакета на дъното за чекмеджето — собствената му нерешителна версия на отказване на цигарите. Откакто бе прекарал цяла нощ в болницата със смазваща болка в гърдите, по-късно диагностицирана като ангина, следователят търпеше атаки от всички страни. Самира, двете му дъщери, собственият му лекар, дори имамът в джамията — всички не спираха да го убеждават да откаже цигарите. И докато останалите бяха загрижени за здравето му, имамът се тревожеше по-скоро за неспазването на ислямския закон — според Мохамед беше грях съзнателно да навреждаш на здравето си или да пилееш пари.

Елейш трябваше да признае, че имаха право. Беше на петдесет и без друго вече бе наддал с повече от двайсет излишни за високия си ръст килограма. Към това се прибавяше и семейната предразположеност към проблеми с коронарните артерии. Като отдаден на семейството си човек, полицай и общо взето добър мюсюлманин, Елейш вярваше, че има право поне на един порок, дори и той да го водеше право към гроба. Тъй че порови в чекмеджето и извади пакета. Измъкна една цигара и напъха пакета в джоба на измачканото си сиво сако с ясното съзнание, че по-късно вероятно ще му се прииска да изпуши още една.

Засега обаче запали първата и след като се наслади на две продължителни дръпвания, най-после насочи вниманието си към купчината папки с „отворени случаи“ пред себе си. Докато посягаше към най-горната — трагичната, но позната до болка история на неразкритото изнасилване на четиринадесетгодишна проститутка някъде из бордеите на Кайро — телефонът му иззвъня.

— Елейш — произнесе в слушалката той. Начинът на представяне беше силно необичаен за полицията в Кайро, но бе придобил навика още преди години, след като прочете един от любимите си детективски романи. Оттогава така и си беше останало.

— Сержант, аз съм — чу се приглушеният глас на Бишр Гамал.

Гамал се обаждаше от обичайния уличен телефон. Елейш ясно чуваше шума от трафика. Много добре си представяше как дребният информатор се е присвил на слушалката и шепне, докато нервно се оглежда през рамо. Дръпна си още веднъж от цигарата и каза:

— Какво има, Бишр?

— Обаждам ви се заради джамията — произнесе Гамал, имайки предвид джамията Ал Футух.

Добре известна като свърталище на местните фундаменталисти, джамията беше под опеката на харизматичния шейх Хасан — човек с достатъчно политически усет и солидна подкрепа, който без много труд успяваше да отблъсква опитите на властите да го приберат под крилото си.

— И? — попита Елейш.

— Много интересни неща, сержант.

— Бишр, нямам време да си играя да отгатвам какво ти е на ума — отсече Елейш, макар тайно да се наслаждаваше на драматичната нотка, която Гамал неизменно вмъкваше в разговорите им.

— Само че, сержант… информацията ще струва повече от обичайната тарифа — каза мъжът отсреща.

— Гамал, всеки път повтаряш едно и също! И в повечето случаи информацията ти не струва нищичко. — Елейш плащаше на Гамал от собствения си джоб на принципа нещо-за-нещо. — Добре, кажи какво си научил — въздъхна той. — Ако се окаже полезно, ще ти платя двойно повече от обичайното.

— Тройно — настоя Гамал.

— Двойно и половина — усмихна се сержантът. — И нито пиастра повече! — Вече почти си се представяше облечен в шлифер и мека филцова шапка, докато произнася последната реплика в стил Боги[1]. Едва се удържа да не се разсмее.

— Добре, сержант, добре — склони Гамал. — Вашият човек изчезна.

Усмивката на Елейш се изпари. Той хвърли цигарата в пепелника:

— Как така изчезна?

— Обикновено се моли два пъти дневно, но никой не го е виждал вече повече от осем дни — каза информаторът. — Разпитах из джамията, но никой не знае къде е отишъл.

— Хмм — измърмори Елейш. — Добре, Бишр, какво друго?

— Не е изчезнал само той — прошепна Гамал, сякаш телефонната кабина беше заобиколена от шпиони.

— Кой друг? — попита нетърпеливо сержантът.

— Известен брой други редовни посетители, мъже и жени, не са се появявали също в продължение на осем дни — обясни Гамал.

— И не си чувал нищо за това къде са?

— Не. Ходя редовно на молитва. Чух двама мъже да си говорят за някаква „пустинна база“, но не успях да подслушам останалата част от разговора. А и не е особено безопасно да разпитвам насам-натам.

— Хубаво — кимна Елейш, като отново протегна ръка към цигарата. — Добра работа, Бишр. Ще ти платя тройно за това. Но искам да се навърташ около джамията. Свържи се отново с мен, ако научиш нещо ново.

— Ще го направя, сержант Елейш, имате думата ми — отвърна Гамал сериозно и все така приглушено.

Елейш сложи слушалката обратно. Разсеяно отвори чекмеджето, търсейки закуската, която Самира винаги опаковаше за него. Сетне осъзна, че е Рамазан. Както през всеки един ден от мюсюлманския свещен месец, трябваше да пости до залез, когато идваше време да каже вечерната молитва, или тарауих, заедно със семейството си в тяхната джамия. Предполагаше се, че трябва да е отказал цигарите тъкмо през дневните часове на този месец, но отдавна бе решил за себе си, че не би могъл да се справи и с двете задължения, тъй че просто бе избрал по-малкия грях.

Усещайки как стомахът му се бунтува, Елейш посегна към папката, която държеше отделно от останалите. Отпред с молив бе написано „Хазир ал Кабаал“. Отвори я и заразглежда собствения си почти неразбираем почерк, с който бе записвал сведенията цели осем години.

Информацията на Гамал съвпадаше с откритията му от същата сутрин. Когато се обади в един от вестниците на Кабаал (под предлог, че иска да закупи значително рекламно пространство и в другите му издания), никой така и не бе успял да му каже къде се намира Кабаал в този момент. Никой не го беше виждал повече от седмица. „На почивка“, повтаряха му непрекъснато. Елейш разбираше, че в Египет все още не е обявено за престъпление да отидеш на почивка, но и за миг не можеше да убеди себе си, че Кабаал се излежава на някой плаж. Въпреки че го беше срещал само два пъти, след години проучвания имаше чувството, че го познава лично. Магнатът беше създание на навика. А ваканциите — поне онези, при които се налагаше да изостави джамията си по време на Рамазан и да прекрати всякакъв контакт с вестниците, за които се грижеше като майка орлица — не бяха точно в негов стил.

Ахмед Елейш смачка угарката в пепелника и посегна за нова цигара от пакета през извивките на дима пред себе си. Нямаше никакви доказателства за престъпване на закона. Но когато ставаше дума за Кабаал, доказателствата някак винаги не му достигаха. Елейш имаше усещането, че този неизменно повтарящ се във времето проблем нанася също толкова голяма вреда на коронарните му артерии, колкото и цигарите.

Към последното се прибавяше и малкото време, с което разполагаше, за да се занимава с Кабаал. Рядко му се бе случвало да изостава чак толкова много с висящите случаи на неразкрити убийства и други престъпления. А и както всички останали служители на полицията, Елейш бе под постоянния натиск да засили преследването на хомосексуалистите. Понякога му се струваше, че преследването на потайната, но процъфтяваща хомосексуална общност в града само подронва авторитета на полицията в Кайро.

Затвори папката на Кабаал. Почука с оцветените си от никотина пръсти по гърба на кафявата папка, претегляйки възможностите си. Вярно беше, че го очакваха далеч по-сериозни задължения, вместо да издирва липсващия магнат, който тъй или иначе не бе нарушил нито един познат закон, но Елейш имаше чувството, че случаят Кабаал по някакъв начин беше далеч по-неотложен от всички останали. Самият той бе запален читател на детективски романи и отдавна вярваше непоколебимо на „интуицията“ си за тези неща. Тъкмо тази негова интуиция бе разрешила не един или два случая по време на двадесет и пет годишната му кариера на полицай. И в този момент тя му нашепваше, че издирването на Кабаал е повече от необходимо.

Каквото и да беше намислил магнатът, Елейш бе сигурен, че то допълнително ще накърни неговата възлюбена ислямска вяра. И той възнамеряваше да предотврати последното на всяка цена.

 

 

Хотел „Парк Тауър Плаза“, Лондон, Англия

Малкълм Езра Флечър III, или както го знаеха момчетата в Арканзас — Флеч, не можеше да се отърве от досадната кашлица. Едрият петдесет и пет годишен изпълнителен директор на петролна компания не беше от хората, които биха се отказали от първата си разходка из Лондон само заради някаква си настинка.

„Типично за мен, помисли си Флеч. Първият ми ден без нескончаемите бизнес срещи, и се събуждам с температура и кашлица.“

Кашлицата му напомни за младата жена, която бе срещнал, докато слизаше от таксито си пред хотела. Сети се, че малката палавница също бе на път да си изплюе дробовете. Може би беше прихванал настинката от нея? Откъдето и да му се беше лепнала обаче, си я биваше!

Независимо от всичко, да се излежава през целия ден и да се самосъжалява изобщо не му приличаше. През последните трийсет години не бе пропуснал и един служебен ден заради заболяване, така че нямаше намерение да пропусне шанса си да се пошляе в ролята на турист. Малкълм Езра Флетчър III се надигна от леглото и се упъти към забележителностите.

Първа в списъка му беше Лондонската кула. Докато се изкачваше по витата стълба в една от страничните кулички, нямаше как да не изпита съжаление към средновековните затворници, за които говореше в същия момент екскурзоводът. И макар Флеч да си падаше по историята, особено ако беше свързана с мечове и дракони, някак не успяваше да се съсредоточи в казаното. С всяка следваща стъпка изпитваше усещането, че ръцете и краката му сякаш са оковани в същите вериги, които и затворниците бяха принудени да носят.

На половината обиколка му се наложи да изостане и да си почине — до такава степен бе изтощен и останал без дъх. Със залитане се добра до изхода. За да спази даденото обещание, спря пред щанда за сувенири, за да напазарува разни дрънкулки — мечове играчки и имитации на корони — за двамата си внуци. Въпреки че бяха направени от пластмаса, играчките му се струваха като оловни, докато ги носеше в сака си на излизане.

След като успя да излезе от таксито без чужда помощ, все пак се видя принуден на пет-шест пъти да спира по краткия път до асансьора, а след това и по коридора към стаята си. Задъхваше се толкова силно, че вече се питаше дали не е получил сърдечна криза, но беше сигурен, че това по никакъв начин не обяснява високата му температура.

Бяха изминали десет минути, а Флеч все така дишаше тежко и пръхтеше, без да успее да се изправи от двойното легло в стаята си. Посегна към телефона с мисълта да набере 911, без дори да е сигурен дали номерът за спешни случаи е същият и в Англия. Нещо го накара да се поколебае. Колкото и ужасно да се чувстваше, все пак щеше да изпробва още веднъж безотказната рецепта на майка си: бренди и сън.

И така, след като погълна цяла минибутилка „Курвоазие“ от бара, Флеч пропълзя под завивките, убеден, че една бърза дрямка за нула време ще го изправи на крака.

Бележки

[1] От Хъмфри Богарт. — Бел.прев.