Даниел Кала
Пандемия (14)

Глава 12

Хотел „Палас“, Лондон, Англия

Всеки сантиметър от Халила Джахал пулсираше — от върховете на пръстите на краката до корените на косите. Трудно й беше да прецени дали бе възможно човек да изпитва по-неприятна болка. Опита да се помръдне, ала крайниците й отказаха да се подчинят на заповедите на мозъка. Струваха й се като изсъхнали клони.

Чаршафите на леглото бяха подгизнали от пот, но никога досега в живота си не бе изпитвала толкова силен студ. Тялото й трепереше неконтролируемо. Кашлицата, започнала като слабо дращене в дъното на гърлото, сега я разтърсваше с могъщи, равномерни спазми. След всеки пристъп се чувстваше така, сякаш в гърлото й бяха натъпкали възглавница.

Струящата през вертикалните ленти на щорите светлина подсказваше, че се е успала, макар да не беше абсолютно сигурна дали е прекарала изминалата нощ в сън, или в кома. Опита да се помести отново и успя да се претърколи на една страна, след което отново се вцепени от изтощение.

„Моля те, Господи, дай ми сили“, отправи молитва тя.

Мълчаливо се прокле, задето не бе излязла предната вечер, когато все още контролираше ръцете и краката си. Д-р Азиз я бе инструктирал да изчака, докато треската достигне връхната си точка. От предишната нощ температурата й не бе успяла да премине бариерата от 38,8 градуса по Целзий, като вместо това се задържаше около 38,3. Знаеше, че е достатъчно болна, за да направи опит да излезе, и все пак бе решила да почака. Би рискувала цялата мисия, ако смъртта й бе настъпила през изминалата нощ. Какво щяха да правят тогава?

Вече нямаше достатъчно време, за да си позволи лукса на моралните задръжки, връхлетели я предишната вечер. Нейната задача не бе да съди, а да действа. Независимо от това обаче, идеята да пусне на свобода нещото, което в този момент поглъщаше тялото й — до степен, при която имаше усещането, че я сваряват отвътре навън — не й даваше мира, също както и болката. Как беше възможно това да е Божията воля, зачуди се, докато се опитваше да повдигне краката си от леглото.

Треперенето утихна. От внезапната задушаваща жега, която изпита, заключи, че температурата й се е покачила. Виждаше брадатото лице на съпруга си, плуващо във въздуха точно пред нея. Нямаше нищо против да халюцинира тъкмо него. В този момент отчаяно усещаше липсата на Замил.

Бяха играли заедно още като деца в нейното село, сгушени под сенките на пирамидите на платото Гиза. На момчетата и момичетата до единадесет години им беше забранено да бъдат заедно, но Халила отказваше да се подчинява на подобни забрани. И някак си бе убедила Замил да рискува бой с пръчка или дори по-лошо наказание в замяна на удоволствието да изследват заедно поречието на Нил и пустинята отвъд. Достатъчно благоразумни да не се противопоставят на бушуващите хормони в телата си, двамата поддържаха платонични отношения, като едновременно с това криеха връзката си от чужди очи още от младежките си години, докато с времето искрите не се превърнаха в нажежен до бяло огън.

Когато навършиха седемнайсет, техните бащи, без ни най-малка представа за отдавнашната им връзка, решиха да ги оженят. Халила и Замил бяха преизпълнени с радост. Халила смяташе, че всеки миг, който бяха прекарали заедно, е бил сред най-ценните неща в живота й, даже и годината далеч от близки и приятели, когато Замил беше учил в джамията в Париж. Съпругът й споделяше наученото с нея — беше се посветил на строгата ислямска секта Уахаби. В началото не му беше лесно, но сред личното пространство на тясната им спалня под покрива на родителите му, вслушвайки се в добре обмисления й скептицизъм, Замил бе успял да спечели ума и душата й. Така и тя се беше преобразила в също толкова отдаден на вярата човек, колкото и той.

След това дойде 11 септември и нападението на Съединените щати над Афганистан. Когато до тях достигна призива да се присъединят към борбата на техните братя талибани, Халила го умоляваше да не заминава. Много добре знаеше какво очаква нейния смирен, отдаден на книгите съпруг. И макар да не го признаваше, той също бе наясно, но просто не бе пожелал да загърби дълга си.

По-късно, когато сърцето й почти бе останало без кръв от едновременната смърт на Замил и детето им, Халила прие да следва пътя, който Бог бе избрал вместо нея. Никога повече нямаше да носи децата на Замил или на когото и да било другиго, но поне имаше правото да се закълне, че ще следва пътя Му. Ето как посвети живота си на каузата на Замил. По същото време бе открила и напътствията на един от неговите учители, шейх Хасан. И пак чрез него се бе свързала с Хазир Кабаал и хората му.

Докато траеше обучението и изготвянето на плана, нито веднъж не бе поставила под въпрос мисията си. Въпросите се появиха едва по-късно, в момента, когато треската й стигна изпълнената си с кошмари връхна точка в една влажна лондонска хотелска стая. Тогава се появиха съмненията и въпросите дали средствата се оправдаваха от целта.

Плуващото във въздуха лице на Замил изчезна. Лишена от близостта и подкрепата му, лишена от неговите обяснения, Халила усети, че изведнъж е изгубила почва под краката си. Стаята се смрачи и тя отново потъна в сън.

Шест часа по-късно се събуди от жестоки спазми. Треската отново се завръщаше. Имаше чувството, че върху гърдите й са поставили тежък камък. Налагаше се да диша два пъти по-бързо, за да не се задуши. Периодите на кашлицата станаха два пъти по-дълги и започнаха да се появяват по-често. Поне ръцете и краката й се подчиняваха отново. Погледна към часовника: 16:28, времето й изтичаше.

Без да си позволи втора възможност, за да размисли, тя се надигна от леглото. Според плана, не трябваше да се къпе и се налагаше да носи предизвикателните западни дрехи, които бе демонстрирала на Кабаал и неговия касапин в сомалийската пустиня. Доближи се със залитане до огледалото. Тъмната й кожа бе побеляла; онова, което преди можеше да мине за привлекателно, сега я караше да изглежда болнава. С разтреперана ръка нанесе още руж и червило, за да прикрие силната си бледност.

Насили се да изпие две чаши бутилирана вода, последвани от две чаши портокалов сок, убедена, че след всяка глътка е на път да повърне, но и с твърдата увереност, че течностите и захарта ще й дадат допълнителна сила, за да завърши мисията си. Не повърна, но кашлицата отново я накара да се превие на две. Коленичи над тоалетната чиния и се забори за глътка въздух, докато не започна да изкашля кървави храчки. Малко по-късно отново можеше да диша и успя да се изправи на крака.

С облекчение видя, че пред хотела чака цяла редица от празни таксита. Покатери се на задната седалка на първото, измърмори адреса на шофьора и се отпусна изнемощяло.

Шофьорът не й продума, но Халила забеляза, че я гледа разтревожено в огледалото за задно виждане. С огромно усилие на волята си наложи да се поизправи, изплашена, че вместо да я откара където трябва, мъжът ще реши да я отведе в болницата. Усмихна се в отчаяно подобие на флирт и изгледа предизвикателно запотения, миризлив таксиметров шофьор, дишайки тежко, но съвсем тихо през носа си.

Скоро таксито спря пред лобито на „Парк Тауър Плаза“. Наскоро построеният петзвезден хотел бързо се беше превърнал в любимо място за влиятелните бизнесмени, особено тези от Америка.

Джахал плати на шофьора с банкнота от 20 лири. Стисна дръжката на вратата с две ръце и се измъкна навън. Наложи се да си почине, за да даде възможност на поредния пристъп на кашлицата да премине. Един висок, тежко сложен мъж с каубойска шапка се приближи и й предложи ръката си, но тя отказа с поклащане на главата. Успя да си поеме дъх и се насочи към входа.

Вече в самия хотел залитащите й крачки привлякоха няколко любопитни погледа сред тълпата във фоайето. На желаещите да й предложат подкрепата си просто се усмихваше и махваше с ръка.

Според първоначалния план Джахал трябваше да се появи в хотела преди осем часа сутринта в очакване на сутрешното стълпотворение. Неволно обаче беше разпределила времето си дори още по-добре. Точно в пет следобед банкерите и адвокатите се завръщаха по стаите си от срещи и конференции из цял Лондон.

Застана сред една група американски бизнесмени и с олюляващи се крака зачака пристигането на асансьора. Остави се тълпата да я увлече към клетката. Неуверено си проправи път с лакти към таблото с бутоните и натисна копчето за последния етаж. Точно според получените инструкции прокара заразените си ръце по всеки един от бутоните и околните им повърхности.

Когато поредната вълна на кашлицата отново я връхлетя, сложи ръка на устата си, но умишлено остави разстояние между палеца и показалеца си, за да позволи на окървавените капчици слюнка да се разпръснат във въздуха и да полепнат по заобикалящите я мъже. Повечето не й обръщаха внимание, но имаше и такива, които се опитаха да отстъпят възможно най-далеч.

Когато стигна до последния етаж, излезе от асансьора заедно с малцината останали пътници. След като те се насочиха към стаите си, Халила натисна бутона за надолу и зачака. Усещаше силна слабост. Принуди се да се подпре на затворените асансьорни врати, за да не падне. Когато вратите се отвориха, политна обратно вътре. Все още беше сама. Опипа всички бутони и започна да се спуска надолу, докато още и още нищо неподозиращи хора се качваха, поели към своите вечери, шоупрограми, срещи и — за неколцина — неминуема скорошна смърт.

Повтори и потрети пътуването с асансьора, като с всяко следващо изкачване и слизане чувстваше как силите все повече я напускаха. По време на четвъртото й изкачване вратите се отвориха на втория етаж и в асансьора пристъпи спираща дъха красива жена с двете си момиченца. Децата носеха еднакви розови хавлии. Косите им бяха мокри и всяко от тях носеше кърпа за басейн. Бяха приблизително на една и съща възраст; по-голямата едва ли беше навършила шест години.

Джахал ужасено проследи как майката отведе децата близо до нея и панела с бутоните.

— Обещах им, че могат да натиснат копчето — обясни жената на Халила с топла усмивка.

Всичко наоколо й се завъртя. Джахал усети приближаването на поредния пристъп на кашлица. Извърна глава към стената и прикри уста с ръка, докато раздиращите хрипове разтърсваха тялото й, като през цялото време отчаяно се опитваше да предпази момиченцата от дъха си.

Отстъпи от майката и децата към най-далечния ъгъл на асансьора. Искаше й се да им изкрещи да не пипат заразените бутони, но нямаше как да го направи. Загледа с изпълнени с напиращи сълзи очи как момиченцата спазват реда си, за да натиснат копчетата за своя етаж. Когато по-малкото момиченце посегна към бутона за алармата, майка му бързо го спря, като в същото време забърса панела с ръкава си. Жената се наведе и приглушено започна да говори нещо на дъщеря си. Долната устна на сгълчаното момиченце започна да трепери. След което, вероятно за да се успокои, то засмука същия пръст, с който бе натиснало копчето.