Даниел Кала
Пандемия (12)

Глава 10

Кайро, Египет

Ахмед Елейш, сержант от полицията в Кайро, седеше на дивана във всекидневната си, облечен в домашния си халат и четеше неделния вестник. Двамата с жена му Самира тъкмо се бяха прибрали от фаджр, сутрешната молитва в джамията. Двете им големи дъщери бяха излезли, за да „напазаруват набързо“, което означаваше, че Елейш нямаше да ги види преди вечерта. Времето беше слънчево, но не прекалено горещо, и Елейш реши, че пред него се очертава идеалната мързелива неделя.

Като се изключеха бездомните и супербогаташите, останалата част от осемнайсетте милиона жители на Кайро живееха в апартаменти. Семейството на Елейш не правеше изключение. Те се бяха преместили от малкия си апартамент с една спалня в модерен, разположен на деветнадесетия етаж апартамент с две спални в сърцето на Кайро. Събитието се бе случило две години по-рано, когато, с помощта на спестяванията на една от дъщерите си и свои лични пари, Елейш бе успял да събере сумата за депозита. Новият им дом бе неговата гордост и радост. Често обичаше да казва на жена си и дъщерите си, че ако Аллах няма нищо против него, ще го остави да изживее живота си в този апартамент.

Все още в черната си рокля от сутрешната служба, Самира Елейш гладеше дрехите му за идната седмица.

— Какво ново из Кайро, Ахмед? — попита тя.

Следователят вдигна поглед от вестника. Топлите й големи очи и аристократичните черти отново накараха сърцето му да се присвие. Вместо да остарее, лицето й сякаш бе станало още по-благородно през изминалите трийсет и две години от сватбата им. Дори посивелите коси подчертаваха красотата на възрастта й. За разлика от съпруга си, Самира бе успяла да запази все същата слаба фигура през цялото време на брака им.

Елейш сви рамене и отгърна шумно вестника.

— Корупция. Надхвърляне на бюджета. Дребни скандали. Накратко, нищо ново.

— Липсата на новини е най-добрата новина — каза Самира, като остави настрана една фланелка и се зае със следващата дреха от купчината.

— Хмм — измърмори някакво съгласие Елейш и отгърна на нова страница.

Заглавието на нея моментално прикова вниманието му: „Издателски магнат реорганизира арабските вестници“. Под заглавието, почти една трета от страницата бе заета от снимката на Хазир Кабаал. Загледан в самодоволната му усмивка и скъпия италиански костюм, Елейш усети как нещо в стомаха му се стяга на възел. Прииска му се да затвори вестника и да забрави за Кабаал през почивния си ден, но не можеше да отдели очи от статията. В нея се описваше как с последния вестник, който бе закупил, Кабаал е успял да сложи ръка на консервативния печат в целия арабски свят. Внезапно идеалният ден на Елейш се смрачи от надвиснали облаци.

— Ахмед? — обади се Самира, разпознала намръщеното изражение на лицето на съпруга си.

— Хазир Кабаал — произнесе тихо той.

Самира поклати бавно глава и въздъхна:

— Нека не говорим за него днес.

Елейш показа вестника на жена си.

— Ето го тук, на втора страница — рече той.

— Какво е намислил пак? — поинтересува се спокойно тя, без да отмества очи от заниманията си с ютията.

— Купил е още един вестник — размаха изданието в ръката си той. — Можеш ли да си представиш, Мири? Съвсем скоро мнението му ще бъде единственото, което хората по улиците ще четат. А после какво?

— Хората не са глупави, Ахмед. — Самира бе спряла да глади. Тя докосна с пръсти медальона на врата си. — Такива като него може и да вдигат най-много шум, но те не говорят от името на народа.

— Не след дълго и това ще стане — измърмори ядосано той.

Откакто го бяха простреляли, Елейш проявяваше към Кабаал неотклонен интерес, който граничеше с мания. Осем години по-рано той, заедно с други служители на реда, бе атакувал дома на фундаменталист, участващ в заговор за убийството на членовете на гостуваща европейска делегация. Веднага след като нахлу през вратата на апартамента, буквално беше отнесен обратно към стената от изстрел на пушка, изгърмяла на пет крачки от него. Бяха го спасили единствено две неща — кевларената бронежилетка и близостта с нападателя. Особено последното, тъй като липсата на разстояние помежду им не бе позволила на шрапнелите да се разпръснат както трябва. Двама от колегите му и всички четирима терористи бяха намерили смъртта си в онази престрелка.

Няколко седмици по-късно, когато вече успяваше да си поеме дъх, без да изпитва усещането, че през гърдите му преминава дърворезачка, Елейш бе започнал да разследва случая. И беше открил, че трима от четиримата терористи са работили във вестници, собственост на Хазир Кабаал. Елейш отказа да приеме тази информация като обикновено съвпадение. И макар така и да не бе успял да свърже Кабаал по неоспорим начин със заговора за убийствата, беше открил, че той и неговите вестници имат връзки с някои екстремистки ислямски елементи, между които и джамията Ал Футух на шейх Хасан.

— Мири, той няма да спре, докато не посрами религията ни пред целия свят — въздъхна Елейш. — Или дори по-лошо.

— Зная, Ахмед — произнесе търпеливо Самира.

— Пак започнах, нали? — изкиска се Елейш, разбрал накъде духа вятърът. Въпреки всичко, нямаше как да се удържи, когато ставаше дума за Кабаал. — Той въплъщава най-лошото от тези екстремисти и тяхното така наречено Мюсюлманско братство.

Самира затвори очи и кимна. Елейш знаеше, че е чувала речта му поне стотина пъти, но трябваше да си го изкара:

— Съвсем малко на брой са, но благодарение на тях целият свят свързва исляма с бомбите и тероризма. — Той разтърси плътно стиснатите си ръце пред себе си. — Подобните на него са най-лошите на този свят! От удобството и безопасността на своите домове и палати те раздухват пламъците на горчивината и насилието сред бедните и онеправданите. Изпращат глупаците с промити мозъци да се самоубиват и с това да отнемат живота на невинните. — Гласът му стихна и той сведе очи към дивана. — Те позорят нашата вяра, Мири. Карат исляма да изглежда жесток и отмъстителен в очите на света, докато всъщност той няма нищо общо с този образ.

— Просто поредният дясно настроен вестник — произнесе внимателно Самира.

— Купува ги един по един и скоро ще ги притежава всичките — измърмори Елейш, като отново се върна към статията. Докато четеше последния абзац, едно от изреченията прикова вниманието му. — Слушай това, Мири — каза на жена си и отново размаха вестника. — „Не успяхме да намерим Хазир Кабаал за коментар, тъй като през последната седмица той е на почивка извън Египет.“

Самира остави ютията.

— Е, и?

— През изминалите осем години така и не видях Кабаал да си позволява почивка — каза Елейш. — Този човек е работохолик.

Самира остана вгледана в съпруга си в продължение на няколко секунди.

— Има и нещо друго, нали, Ахмед?

— Работата ми е да научавам кога Кабаал напуска страната — призна смутено Елейш. — Но не съм чувал да е заминавал някъде.

Устните на Самира се раздалечиха в усмивка, в която Елейш разпозна едновременно възхищение и раздразнение.

— Какво си намислил, Ахмед?

Елейш сви рамене.

— Смятам да открия къде е.

Тя го изгледа, без да обели дума.

Той сгъна вестника и го постави на дивана до себе си.

— Мири, бил съм следовател през по-голямата част от живота си. Разбирам си от работата. Това е единственото нещо, в което ме бива.

— Хайде, хайде — заблестяха очите на Самира. — Доста те бива за баща, а не си за изхвърляне и като съпруг.

Елейш се усмихна, но когато отново заговори, тонът му беше сериозен:

— Имам усещането, че Хазир Кабаал е намислил нещо. Нещо лошо. Не мога да обясня защо имам това усещане, но знаеш, че предчувствията ми рядко ме лъжат.

Усмивката напусна устните на Самира. Тя кимна.

— Отиди и открий къде е и какво е намислил. Но, Ахмед… — Гласът й се поколеба.

— Да? — попита той.

— Никога не забравяй какво се случи с теб предишния път, когато пресече пътя му. Нашите момичета се нуждаят от баща. А аз не желая да бъда вдовица. — Лицето й беше напрегнато, а очите й го пронизваха. — Ахмед Елейш, внимавай с този човек.

 

 

Харгейса, Сомалия

Въпреки че трябваше да става само след няколко часа, Халила Джахал така и не бе успяла да заспи. А и като оставеше настрана ясното съзнание за предстоящото в бъдеще заразяване с вируса, непрестанните хлипове на момичето до нея не помагаха особено.

За разлика от мъжкото отделение в комплекса, където нямаше прегради, при жените имаше завеси, които отделяха леглата в малки стаи, толкова тесни, че трябваше да сядат, за да могат да се облекат сутрин. В комплекса имаше повече от двайсет жени. На Халила се бе паднало легло в съседство с това на Шарифа Ша’рауи. В Кайро Халифа и Ша’рауи бяха разменили едва няколко думи, ала сред сомалийската пустош приятелството им бързо бе укрепнало. Съвсем естествено за нея, Халила бе приела ролята на по-голямата сестра, грижеща се за емоционално нестабилната си съседка — момиче с кръгло лице и черни къдрави кичури.

Когато й стана ясно, че Шарифа няма да спре да хлипа, тя се измъкна от леглото и отмести завесата, която ги разделяше. Коленичи до леглото на приятелката си и нежно попита:

— Шарифа?

— Толкова съжалявам, Халила. — Ша’рауи привидно се успокои и започна да подсмърча, ала сетне отново избухна в плач.

Халила стисна ръката й.

— Може ли да легна при теб? — попита тя.

Шарифа кимна в знак на съгласие, а мароканката побърза да се качи при нея. Въпреки че никоя от тях не беше особено едра, леглото бе толкова тясно, че им се налагаше да лежат на една страна, за да се поберат. Дори сгушена до рамото на Шарифа, Джахал все пак усещаше как острото дърво на страничната дъска се впива в задните й части и едната й плешка. Усети и че възглавницата под бузата й е мокра от сълзите на момичето.

— Какво има? — попита тя.

— Утре заминаваш — изхлипа Ша’рауи.

— Време е.

— Защо не си изплашена тогава? — попита Ша’рауи.

— Изплашена съм — потърка рамото й Джахал, благодарна на възможността за чисто човешкия досег. — Но какво мога да сторя? Сам Бог ме е избрал за тази мисия.

— Само че не Бог, а мъжете са те избрали — произнесе Ша’рауи. После сграбчи ръката й на рамото си. — Не исках да кажа това — каза бързо. — Нали разбираш, просто понякога…

— Зная, Шарифа — успокои я Джахал и я стисна по-силно. — Понякога мъжете постъпват глупаво. — Замълча, след което добави по-тихо: — А понякога са изпълнени с омраза и са много опасни.

Ша’рауи се изкиска нервно.

— Но не и Абу Лахаб — продължи Джахал. — Шейх Хасан ми го обясни. Абу Лахаб се бори по единствения възможен начин, за да запази вярата ни.

— Но теб, Халила — започна отново да подсмърча Ша’рауи. — Каква загуба…

— Това е наше задължение, това е чест за нас… да служим на Бог. — Тя замълча. — Замил щеше да се съгласи с мен. Зная го.

Ша’рауи я погледна през рамо. Джахал не успяваше да различи лицето на другата жена в почти пълния мрак, но усещаше и долавяше топлия й дъх с мирис на чесън.

— Аз трябва да отида на твое място, Халила — произнесе искрено тя.

Халила погали бузата на Шарифа, усещайки старите белези от акне.

— Искам да го направя — каза й.

— Но, Халила, ти си толкова красива и умна — продължи Ша’рауи с несигурен глас. — А аз — глупаво бедно момиче, за което никой мъж не би се оженил. Нямам нито съпруг, нито деца, за които да живея.

— Тихо, Шарифа. Не ми харесват такива приказки. — Джахал отмести ръката си от бузата на момичето. — Жените не бива да живеят заради мъжете или децата си. Ти си специална. Ти служиш на Бога. — След което прибави почти шепнешком: — Освен това мъжът ми е мъртъв.

— Моля те, Халила, разкажи ми още за Замил — помоли Ша’рауи.

Джахал бавно поклати глава.

— Толкова ли те боли, като мислиш за него? — попита момичето.

Джахал сви рамене. Болката нямаше нищо общо. Всеки един миг за нея беше като да ходи със забит в гърба й нож, толкова силно бе усещането за загуба, но вътре в себе си беше решила да не обсъжда с никой друг спомените за съвършения им живот със Замил. Знаеше, че само ако запази тези спомени за себе си, те ще си останат все така интимни и силни в съзнанието й.

Ша’рауи потърси ръката й и здраво я стисна.

— Нямах право да искам това от теб…

— Замил не искаше да ходи в Афганистан, но чувстваше, че дългът го зове — прекъсна я спокойно Джахал. — Той беше учен, а не войник. — Все още пазеше в ума си картината на мършавия си, красив съпруг, зает да опакова тежките си книги, които смяташе да отнесе със себе си в една пещера, насред една непонятна война. — В нощта, когато прекоси границата между Пакистан и Афганистан, разбрах, че съм бременна.

Едва когато Джахал отново чу риданията на Ша’рауи, тя разбра, че и по нейните бузи се стичат сълзи.

— Десет дни по-късно пометнах — продължи бавно. — Всички се питаха защо ли скърбя толкова за дете, което съм носила в себе си едва няколко седмици, но аз знаех.

— Знаеше какво?

— Че това е знак — отговори Халила. — Седмица след това научих, че Замил е бил убит от американска бомба, която унищожила пещерата му в същия ден, когато пометнах. — Гласът й бе одрезгавял. — Точно същия ден.

Ша’рауи стисна ръката й още по-здраво, но не каза нищо.

— Приех съдбата, която Бог ми бе отредил — продължи Джахал, чувствайки как увереността в нея укрепва. — Положих клетва да направя всичко по силите си за каузата. Да й се отдам по начина, по който го правеше и Замил. Малко след това шейх Хасан ме представи на Абу Лахаб. И ето ме тук, с теб.

Ша’рауи все още подсмърчаше.

— Но ще ме оставиш на сутринта. А заедно с теб…

— Изслушай ме, Шарифа… — Халила измъкна ръката си от нейната и отново я постави на бузата й. — И без мен ще се справиш чудесно. Абу Лахаб ще се погрижи за вас.

Ша’рауи преглътна.

— Толкова много ще ми липсваш.

— И ти на мен. — Джахал леко я потупа. — Шарифа, искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Че ще се държиш настрана от майора.

— Майор Сабри? Защо?

— Той не е като нас. — Тя замълча. — Не е глупав, но…

— Но?

— Спомняш ли си какво ти казах за мъжете? — попита я Джахал.

Ша’рауи кимна.

— Че някои от тях са пълни с омраза?

— И са много опасни — каза сериозно Джахал. — Точно като майора.